Първо, искам да започна с факта, че това е първото писание, до което се докосвам на Курт Вонегът. Не съм чел абсолютно нищо друго негово, но вече определено ми се иска.
Второ, подходих много скептично и внимателно към тази книга, защото… И аз не съм много сигурен защо точно. Беше нещо различно, нещо ново. Изключвам самия автор като визирам “ново”. Да речем, че просто си имах едно на ум при започването.
За мое най-голямо щастие страховете ми, че може да се окаже скучна и безинтересна (и най-вече философска) помия, не се оправдаха. Това се оказа една страхотна книга, която не е кой знае колко дълга и нито за момент не доскучава. Да опиша самата история ще е малко трудно, защото тя е доста широка и комплексна що се отнася до време и пространство. Действието се развива на цели три планети, през три отделни периоди от живота на героите. И все пак… Вонегът ни запознава с персонаж, който е надут, високомерен и по един типичен богаташки начин, с отношение “докоснат от бога” (което е по-деликатната версия на “хванал Господ за оная работа”). От друга страна имаме и мъж, който е навсякъде и по всяко време; който знае всичко за всеки и вижда всичко, защото е претърпял “малък инцидент” в космоса. Съдбите на богаташчето и жената на споменатия мъж биват оплетени по един начин, какъвто само съдбата може да изгаври. Няма да се опитвам да разказвам повече, защото ще трябва да преразкажа едва ли не цялата книга, за да стане ясно на някой. Това беше една от тези книги, които си остават неясни до самия финал. И макар в даден момент да се поизясняват нещата и да може читателят да придобие някаква идея, все пак си остава мъглива и потайна. Лично за мен един от най-прекрасните плюсове. Четеш, четеш и непрекъснато се чудиш какво става. Героите те дразнят, ядосват, печелят на своя страна. В тях имаше нещо, което хем да те кара да ги харесваш, хем да ги мразиш. Те не са светци, дори напротив, и въпреки това съдбата им поднася безжалостни премеждия, които ги отвеждат до спорен завършек.
Дори стилът на писане на Вонегът не ме подразни, макар на моменти да ме объркваше. То се опитва да бъде описателен без да прекалява, като в същото време внимава и в самите описания. Опитва се да предаде емоциите на персонажите без да ги натрапва, да остави читателят сам да почувства това, което се случва. А книгата не е като да няма емоционален заряд, особено към края. Уви, не съм аз точно от хората, които биха коментирал този аспект, но все пак имаше нещо в атмосферата, там на Титан, което… сякаш беше едновременно весело и тъжно. А това, смея да заявя, си е доста силно литературно постижение.
И след като изговорих един тон глупости, в заключение ще добавя, че това е една страхотна книга. Не е за всеки, признавам, но в нея има адски много положителни неща, които си струват. Силно препоръчвам.

След предишната книга за Анита Блейк си дадох дълга почивка от нея, макар вече да притежавах и следващите две. Причината, за тези, които не помнят или не са чели поста, е, че… не ми хареса особено. Именно затова подходих много скептично към седмата част от, смятаната от мен, една от по-добрите поредици в този жанр (уви, само първите 3-4 книги обаче).
Действието, както обикновено, продължава от там, където предният път авторката ни е оставила. Анита Блейк тотално е скъсала с гаджето си върколак и се е отдала изцяло на вампир, които е и господар на града (познатият от всички книги Жан Клод). Тя не може да приема идеята, че Ричърд е такъв… звяр (ама си е върколак, те имат този навик). В същото време обаче е и лупа на глутницата, става и защитник на леопардите и поема отговорност да се грижи за тях. В града, точно в този момент, стават серия от мистериозни пожари, а за капак идва и върховният вампирски Съвет, който да изисква от Жан Клод да заема полагащото му се място, след като убиха друг член от този съвет в предната книга. Казано накратко се преплитат няколко действия, които обаче в основата си са дълбоко свързани.
Добре, първо искам да кажа, че тази книга е с поне две идеи по-добра от своята предшественичка. Този път действието не се точи чак толкова бавно и през повечето време нещо се случва. Освен това членовете на въпросния Съвет са доста интересни типажи, все разнородни и внасящи разнообразие. Като никога имаме доста отрицателни типажи и не само Анита е заплашена, а и самият Жан Клод. Наистина ми се иска да кажа много хубави неща аз седмата книга, защото, макар голямата част от недостатъци, които имаше, тя все пак беше интересна и поддържаше някакъв интерес почти до края си. И над петстотинте страници се минаваха бързо и лесно. Уви, едва ли има кой знае колко плюсове, освен вече споменатите, които мога да изтъкна. За сметка на това обаче минуси колкото искаш. А дразнещи неща още повече. Това, за което много народ говореше по коментари и форуми, започна да става реалност. Анита си има глутница, има си вампир… и всичко опира до секс, секс и пак секс… Тя още се дърпа сравнително, но усещам как след още една книга и вече ще е навита. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против секс в книгите, но когато това заема (било директно или просто игри) толкова много страници, става досадно. Просто човек губи идеята докато чете как еди кой си получил ерекция докато Анита изпълнява ритуал, как желанието в нея е по-силно докато гледа “изпънатия” му гръб, как още си мечтае за Ричард и едва се сдържа да не свали хавлията му. Така написани в поста, звучат като евтина порно книга, но те наистина са си така и в книгата. И въобще не са малко. Точно този род все по-увеличаващи се изречения, са най-основният дразнещ фактор. Самата Анита от друга страна сякаш губи все повече и повече своята индивидуалност и за едното ебане е готова на какво ли не. Малко преувеличавам в случая, но съм убеден, че, както е тръгнало, скоро и това ще е реално.
Все пак тази книга е сравнително от по-интересните в поредицата и си струва четенето. Лесна и бърза, без да натоварва кой знае колко.

Прочетох няколко много хубави думи за тази книга на Дейвид Алмънд, която май се явява и негов дебют преди около 12-13 години, затова реших и да я пробвам. Изборът на Арт Лайн за детски книги (Скългадъри Плезънт, Замъците) досега се оказваше доста приятен и интересен. Уви, за първи път не мога да споделя това мнение. “Скелиг” се води детска книга от корица до корица във всяко едно отношение, но критиците я възхваляват като нещо, което “не може да се впише в рамка”, бла бла…
“Скелиг” разказва историята на малко момче, което, заедно с майка си и баща си, се нанасят в нова къща, нуждаеща се от сериозен ремонт след предишния собственик – вече покойник. Момчето се запознава със съседското момиче – Мина, която е… лекоооо странна и многоооо досадна всезнайка; не ходи на училище, майка й я възпитава в духа на Уилям Блейк. Скоро вроденото детско любопитство запознава главните герои със Скелиг – ангел, който обаче повече прилича на атрофирало и адски отегчено от живота сърдито старче пред среща със Смъртта, което обича бира и китайско.
“Скелиг”, противно на заглавието, не се фокусира върху персонажа, на който е кръстен, а се върти около семейството на Майкъл, върху новородената му сестричка, която обаче има сериозно усложнения и опасност да умре. Реално това е основната сюжетна фабула – мъката и болката на семейството, чакайки да стане ясна съдбата на бебето, на което му предстои сериозна операция; копнежите и мечтите на момчето, което иска малката му сестричка да се оправи и той да я обича, обича… В същото време обаче имаме и Скелиг, който постепенно се опитва да се “съвземе”, да се върне в “пътя”, по който трябва да се движи и всичко това благодарение на обичта и емоциите на децата. Щастливият край, разбира се, е задължителен и без него просто няма как.
Честно казано, не съм много сигурен какво точно да мисля за тази книга. Не мога да кажа, че ми хареса кой знае колко, но от друга страна не е и пълен боклук. Просто ми дойде прекалено наивна, прекалено претрупана с надежда и мечти и… един ужасно досаден женски персонаж в лицето на Мина. От много време не се бях възмущавал толкова много на герой, ама това тук беше прекалено – надуто, високомерно, всезнаещо и никога грешащо, с готов отговор на всичко. Предполагам, че този път целевата група на тази книга не успя да ме уцели. Надявам се поне на децата да им харесва… все пак за тях е писана. Макар да не съм много убеден колко е подходящата възрастова граница за подобна тематика.
Стилът на Алмънд е много лесен за четене, чист и без каквито и да е описания, за да не затормозява детското съзнание, явно. Обемът също е малък и се чете за 3 часа макс (поне аз за толкова я прочетох). Все пак не я препоръчвам на прекалено пораснали хора, както и на такива, които се надяват да прочетат приказка за ангели и чудеса. Скелиг може да е ангел, но едва в последната глава направи наистина нещо ангелско, през останалото време само мрънкаше, недоволстваше и се тъпчеше с китайско и наливаше с бира.

Следва: “Огнено жертвоприношение” от Лорък К. Хамилтън.

Сборникът с вампирски разкази, както научих в последствие, е една част (една трета, да сме по-точни) от голямото издание “The Vampire Archives”, което също притежавам. Уви, тази книжка си я купих преди по-голямата, но сега поне ще си спестя закупуването на другите две.
По принцип на подобен род сборници е много трудно да се даде ясна и обективна оценка. Тук не става дума за един автор, а в случая дори и за близки години. Различни времена, различни стилове, различно мислене. Толкова голямо разнообразие от стилове, че чак главата да ти се завие. И, както може и да се очаква, тук имаме много добри разкази, имаме и ужасно отегчителни такива. Всичко това обаче е продиктувано от моя субективен и абсолютно личен вкус. Но все пак нека набързо нахвърляме съдържанието.

Съставителят Otto Penzler е избрал да започне с “Good Lady Ducane”, който разказва за бедно момиче, чийто късмет се е усмихнал и тя получава възможност да работи за ексцентрична възрастна дама в Италия. Този разказ беше скучен общо взето. Случващото се, доколкото може да се каже, че има такова, ставаше бавно и мудно. Тук нямаше реални вампири, а само идеята на Елизабет Батори за вечен живот или поне удължаване на текущия колкото се може повече. И има прекалено весел щастлив край. Но предполагам за времето, през което се е появил, това е било предпочитано.
“An Autnticated Vampire Story” е от този вид разкази, които имате чувството, че нямат нито начало, нито край. Те разказват история, която не успява да впечатли или спечели по никакъв начин, поне мен. Толкова ми е бил безразличен, че дори не го помня вече.
“The Sea Was Wet As Wet Could Be” на Gahan Wilson е един от по-интересните разкази в сборника, но прекалено предвидим и ясен, от началото до края. Все пак беше интересен за четене.
Рей Бредбъри едва ли има нужда да го споменавам. Той беше и един от малцината ми познати имена в сборника. Неговият “The Man Upstairs” е странен разказ, без особен смисъл или обяснение. Много ми е трудно да преценя дали ми харесва или не. Мисля, че по-скоро клоня към не, но пък и не е от тези разкази, които те отегчават или приспиват с безразличието си.
“Chastel” на Manly Wade Wellman е един от любимите ми разкази в компилацията. Той разказва за група приятели, които отиват да гледат пиеса, в малко и затънтено градче, което се оказва пълно с вампири. Авторът много добре се е справил да предаде едновременно мистичност и достатъчно злокобна атмосфера на мястото, както и случващото се.
“An Episode of Cathedral History” беше от разказите, които четеш, ама не успяваш да вникнеш в него. Може и аз в този момент да съм бил разконцентриран, но сякаш изпуснах нещо. Не че беше лош, напротив, но… Не успя да ме грабне. Не знам дали заради начина на изразяване на автора, дали заради предаденото действие… Просто не се получи.
Брам Стокър и неговият “Dracula’s Guest” едва ли има нужда да споменавам. Той дори наскоро беше издаден и на роден език.
“The Old Portrait” е като сън. Той разказва за човек, който реставрира рамки и картини и попада на странна находка. Нещо се крие под старата картина, друга картина, която сякаш е била скрита. И много скоро сън и реалност се сблъскват в едно… Или поне така героят си мисли. Кратко, но много ясно разказче, което постига точно това, което и цели. Много обичам точно такива директно в целта творби, които не се опитват да занимават читателя с излишни пълнежи.
“Bite-Me-Not” на Tanith Lee беше още един от тези странни разкази. Разказ, който е толкова отнесен, че в даден момент не можеш да разбереш дали авторът не е сънувал. Проклятие тегне над стар замък и зли същества искат да избият всички вътре. Едно се промъква, бива пленено, но една от слугините, в която полуделият собственик разпознава мъртвата си дъщеря, се влюбва в него и те избягват заедно, за да консумират любовта си (о.О). Мисля, че с това кратко описание става ясно за какво иде реч… или по-скоро не става. Не мога да кажа, че ми хареса. Случващото се е изцяло безсмислено и лишено от логика. Героите са скучни и нереални. Както казах – като в някаква неизяснена фантазия.
“The Silver Collar” е отново разказ за любов, но не точно. Млад мъж бива помолен от красива жена да й изработи сребърна яка, която да не може да се сваля от врата. Той се влюбва, разбира, че мъжът й е вампир, бла бла… и така нататък. Разказът е достатъчно кратък, за да няма време да задълбае в глупости, но и така си е сравнително добре построен. Не е лош, а и финалът е точно това, което трябва да бъде финал на подобен тип повествования.
“The Story of Chugoro” е подобен на горния, с малки разлики и вариации, разбира се. Основната и най-съществена от всички е обаче, че не е толкова интересен. Освен това е толкова кратък, че докато вникнеш в историята и тя… приключи.
“Stragella” на Hugh Cave е още един от силните разкази в сборника. Той разказва за двама моряци, които са останали единствените живи на своя малък рибарски кораб и са готови да посрещнат смъртта, но… попадат на голям изоставен кораб, в който нещо сякаш не е наред. И наистина се оказва така. Той е скривалище на три жестоки кръвопиеца, които са готови да убиват, за да запазят тайната си. Прекрасен разказ във всяко едно отношение.
“Popsy” на Стивън Кинг сигурно е достатъчно познат на всички. Не е от най-силните неща на автора, но все пак е интересен, а има чуден финал.
“Blood” е разказ, по-кратък от две страници, но с наистина много хубава идея. Може би дори е добре, че авторът – Fredric Brown – не се е опитал да го разшири. Той ни представя двойка вампири, които успяват да съградят машина на времето и потеглят напред с идеята да избягат от свят, в който са едва ли не последните оцелели от своя вид. Те искат свят, който вече е забравил за вампирите и е пълен с храна. Уви, еволюцията има друго мнение по въпроса.
Признавам си, че започнах да се отегчавам от писането на този пост, а и дължината му от над 1000 думи вече е достатъчно показателна. Все пак ще се опитам с по още едно изречение да спомена и останалите разкази.
“Revelations in Black” е чудесен разказ за мъж, който намира в антиквар три книги, писани от мъртвия брат на собственика, в които се крие мистериозна и злокобна тайна. Скоро въпросният мъж ще трябва да се изправи срещу голямо зло, което желае здравето и живота му.
“The Death of Ilalotha” си признавам, че не разбрах кой знае колко. Прекалено хаотичен и разбъркан ми дойде, с герои, които напомняха на нещо познато, но без да става ясно на какво точно (поне аз не успях да се сетя). Като цяло слаб разказ.
“When Gretchen Was Human” разказва за млада жена, която се вижда със странен мъж, който твърди, че е вампир. Дали наистина е така и на какво е готова Gretchen за любовта? Не е лош разказ, но нищо особено като цяло.
“Replacements” е интересен сам по себе си разказ, но сякаш нещо му липсваше, като изключвам изцяло липсата на нормален финал. Тук действието се върти около малки и не особено приятни същества, които жените намират на улицата и не могат да се разделят с тях. Започват да ги гледат все едно са техни деца и нищо друго няма значение. В същото време тези създания се хранят с човешка кръв. Главният герой убива едно от тях, но е гузен да спомене това пред жена си, след като вижда как се държи тя. Малко по малко започва да я губи и скоро те се разделят.
За финал имаме Дан Симънс и неговия старчески “Carrion Comfort”, в който вампирите се хранят не с кръв, а с емоции. Те могат да контролират действията на други хора и дори разиграват игра, в която в края на годината определят кой как се е справил. Но вече са възрастни и играта им дотяга. Една от участничките обаче не желае да остави конкуренцията жива. Следва игра на котка и мишка, в която пешките по игралното табло са всички, които минат наоколо. Разказът ми хареса определено. Авторът започва бавно и без да ни подсказва какво точно се готви, но много бързо ни захвърля в действието и то не спира до самия край.

Ето, край! Споменах с по едно-две изречения всеки един разказ. Като цяло не е лош сборник, но има хубави и слаби разкази. Предполагам, че за всеки ще е различно. Все пак е интересно да се видят толкова много различни и разнообразни автори, стилове, епохи и идеи на едно място 🙂

Първо, по наблюдателните сигурно ще забележат, че от номер 1 отиваме на номер 3. Номер 2 се пада на “A Brief History of Vampires”, която изследва вампирите, но набляга прекалено много на Дракула и ‘Здрач’. Именно затова реших да пропусна да й пиша ревю
“Замък в небето” на Даян Джоунс се води продължение на друга подобна нейна книжка “Подвижният замък на Хоул”. И това е така, но не точно. Тук главният герой е подобие на Аладин, както и страната, в която живее. Един ден странник му продава вълшебен килим, който лети и… Нашето момче се оказва в градината на своите мечти, при принцеса, чиято красота е неземна и бла бла… Обаче я отвличат, султанът обвинява него и той тръгва да я търси, като по пътя си намира нови приятели и врагове. В крайна сметка не е задължително да сте чели предната книга, за да разберете тази. Тя има изцяло самостоятелна история, както и герои. Самите Хоул и Софи (от предната част) се появяват едва в края, макар и да са също част от действието през повечето време.
В интерес на истината, за мен това си е детска книжка. Не съм сигурен дали се определя наистина като такава, макар да мисля, че да, но все пак… Самият стил на писане на авторката предразполага за четене от дете и то по-малко от тинейджър. Въпреки всичко държа да отбележа, че историята е приятна и не ангажираща, чете се бързо и лесно и не дразни нито за момент. Разбира се това не е книга, която ще помните дълго след като сте обърнали и последната страница, но и не е такава, която да искате да захвърлите след първата (образно казано).
Няма какво повече да допълня тук. Аз я прочетох точно за един ден, на три пъти. Ако харесвате подобни фантасмагории и не се срамувате, че четете детски книжки, то това ще Ви допадне.

Започваме с първата книга за тази година, а именно петата поред от поредицата “Академия за вампири” на Ришел Мийд. Мисля, че в предните мнения за книгите, посоката стана достатъчно ясна и колкото и странно да звучи тук тя няма да се промени.
Споменах, че това беше една от малкото поредици, които започнаха добре, но… Авторката просто му изпусна края след първата или втората книга. Знам, че много биха спорили с мен по този въпрос, но това е без значение.
“Духовна връзка” връща главната героиня Роузмари обратно в академията, тя отново става част от учебния процес и защитава правото си да стане пазител. Обаче тя си е втълпила, че има “лек” за превръщането на стригой обратно в морой и точно това се опитва да постигне тук. Дали успява или не, няма да разказвам, че все пак някой може да се излъже да прочете книгата. Роуз продължава да се развива в една мега досадна посока, да върши все повече и повече алогични простотии и по никакъв начин не печели симпатиите ми. Интересното, което искам да спомена и на, което да обърна внимание, че тук някои от персонажите, като Кристиан, остават много на заден план и не само, че не се развиват, а дори и деградират в почти всяко едно отношение. Други пък, като Ейдриан, започват да се държат неестествено на фона на предните книги и сякаш вече не са същите герои, а просто някои, които носят името им. Смели постъпки от страна на Мийд? Не мисля! Тя сякаш не е знаела какво да прави с натрупалите се персонажи, не е имало достатъчно действие за всички, и поради тази причина се е наложи да превърне много от тях в толкова поддържащи, че чак тя е забравила за тях. Което от друга страна не е чак толкова лошо, защото предполагам щеше да настане прекомерен хаос и да води само до объркване.
Стига толкова, защото тази книга и това не заслужава. Освен ако не Ви гони някакъв книги-мазохизъм (като мен, явно), не си струва да се докосва човек до “Академията…”

Все пак реших да напиша един финален пост, с който да поставим край на тази категория. Поставената цел от 40 книги бе достигната и дори леко задмината, и това при положение, че последните 3 месеца съм прочел има-няма 3-4 книги. Равносметката за прочетените неща е много разнообразна и в същото време сложна – имаше както страхотни книги, така и ужасни, имаше прекрасни и хубави, имаше отегчителни и зловещо скучни. Все пак няма перфектни неща и не може човек да чете само хубава литература. От време на време се налага и малко тоалетна хартия да се изразходи… Но от друга страна как може човек да каже, че нещо е лошо ако не го провери собственоръчно. Всеки, който заклеймява нещо за глупаво просто така по чужди думи, е или глупак или много, ама много ограничен човек.
Но стига толкова празни приказки… Ето и пълния списък от 40 заглавия, които станаха част от GoodReads’ Reading Challenge 2011.

1. “Град от Пепел” на Касандра Клеър
2. “Coraline and Other Stories” от Neil Gaiman
3. “Орденът на асасините: Ренесанс” от Оливър Боудън
4. “Портите” от Джон Конъли
5. “Отмъщение от отвъдното” от Джон Конъли
6. “Годината на върколака” от Стивън Кинг
7. “Бранителката на портата” от Мишел Зинк
8. “Сумрачен патрул” от Сергей Лукяненко
9. “Кулата на лястовицата” от Анджей Сапковски
10. “Джерег” от Стивън Бруст
11. “Йенди” от Стивън Бруст
12. “Текла” от Стивън Бруст
13. “Скълдъгъри Плезънт: Да играеш с огъня” от Дерек Ланди
14. “Скълдъгъри Плезънт: Безликите” от Дерек Ланди
15. “Дума Ки” от Стивън Кинг
16. “Убийствен танц” от Лоръл К. Хамилтън
17. “Корпорация ‘Задгробен живот'” от Робърт Шекли
18. “Аз съм номер четири” от Питакъс Лор
19. “Цивилизация на статус” от Робърт Шекли
20. “Талтош” от Стивън Бруст
21. “Феникс” от Стивън Бруст
22. “Атира” от Стивън Бруст
23. “Мъртви в Далас” от Шарлейн Харис
24. “Имението на Фарнъм” от Робърт Хайнлайн
25. “Лашър” от Ан Райс
26. “Орка” от Стивън Бруст
27. “Земно ядро” от Скот Сиглър
28. “Дракон” от Стивън Бруст
29. “Нечестивци” от Джон Конъли
30. “Books of Blood Volumes 4-6” от Clive Barker
31. “Изола” от Стивън Бруст
32. “Топли тела” от Айзък Мериън
33. “Книга за гробището” от Нийл Геймън
34. “The Dark Knight” от Dennis O’Neil
35. “Белият път” от Джон Конъли
36. “Господарката на езерото” от Анджей Сапковски
37. “Жетварите” от Джон Конъли
38. “Целуната от сянката” от Ришел Мийд
39. “Wintersmith” от Terry Pratchet
40. “Кръвно обещание” от Ришел Мийд

Бонус:
“Опаричване” от Тери Пратчет
“Absolute Sandman Vol.1” от Neil Gaiman
“Нещо приключва, нещо започва” от Анджей Сапковски

Така като гледам Стивън Бруст и Джон Конъли преобладават 🙂 Край на този Reading Challenge… От днес започваме новия… 🙂