Архив за месец: October, 2011

Platinum Club Category

   Пуснато от: Silentium   в games, platinum club



Този пост има за цел да представи новата категория, с която ще спамя в блога :Р В отделни постове ще бъдат представяни много накратко игри за Playstation 3, на които съм успял да отключа платинения трофей. Освен кратко резюме на играта, ще включа оценка на сложността (за придобиване на платинения трофей), както и оценка на удоволствието от играта (лично мнение, разбира се). Оценките ще са по десетобалната система (с един знак след десетичната запетая), че да има повече цифрички :Д Игри, които нямат платинен трофей, а само бронзови, златни и сребърни, няма да бъдат включвани тук.
Така и така личните постове вече ми се виждат на особено на място в… личния ми блог, поне да го разнообразявам с нещо.
Пък и може някой да си хареса игра, а и да иска да отключи и трофеите й :Д
Очаквайте скоро и първия пост, в който ще представим “Heavy Rain”.

Етикети:


Thin Air by Anathema

   Пуснато от: Silentium   в day/night




Love is free
In time, in peace
And now is here
This life, this dream …

You know how it feels but… is it all in your mind?
When you know how it feels to be pushed and pulled through your life
And sometimes it seems like there is life in your eyes
And all that I know is I love you

Yes I love you

And it feels like we’re already flying
But the air is too thin and we’re dying
The clouds all around take us higher
The world far below is on fire
I hold out my hand just to touch you
And all that I know is I love you
A vision a promise of heaven
A reason for being forever

You’re just a whisper away

We’ve come too far to turn back
This is where we stand and face it
This is who we are, one step closer
Into thin air we will go there

We’ve come too far to turn back
This is where we stand and face it
I feel you breathe
You’re just a whisper away

We’ve come too far to turn back
This is where we stand and face it
This is who we are one step close
Into thin air we will go there

We’ve come too far …
This is where we stand …

Етикети: , ,




Или казано с други думи “Господарката на езерото”, което се явява и петата последна книга от пенталогията на Анджей Сапковски за Цири и Гералт. Както казах в доста краткото си мнение за предната книга, аз съм фен на Вещерът и цялата поредица като цяло. Вярно е, че след първите книги (визирам сборника с разкази и първия роман) нещата започват да се движат по много опасна плоскост, като в различните книги посоката на накланяне е различна – ту към по-доброто, ту към по-лошото. Идеите, които авторът използва успешно в една книга, изиграват лоша шега в друга.
Точно за такъв случай си говорим и с последната книга. Един от най-големите недостатъци тук е разпокъсаното действие, което се предава през десетки гледни точки, през десетки различни герои, през няколко различни години. Много е лесно читателят да се загуби из различните времеви “пояси” на книгата и после много трудно да се върне с правилната нагласа в правилния момент. Като се има в предвид, че книгата е около 700 страници, ако човек не я прочете бързо, при опит да продължи (след дълга пауза), може да се обърка къде, какво и как е станало в началото. Но макар и да е са доста като обем, страниците се точат бързо и лесно. До някъде това се дължи и на лесния и бърз за четене стил на автора. Въпреки, че той говори за воини, революции и множество бойни тактики, няма да срещнете затруднение и бързо и лесно ще асимилирате написаното.
Друг много голям минус тук (макар мисля да го имаше и в друга книга) е малкото “екранно” време на Гералт, а и не само на него. Вярно, че основното действащо лице на поредицата вече е Цири, не е лъжа, че и тя е вещерка, но все пак… името е “Вещерът”, в мъжки род :Д Може и просто аз да си въобразявам, но появата на героя в заглавието я имаше 1/4 от книгата, я не. А множеството персонажи, които само се пречкат из страниците, за да бъдат убити рано или късно, още повече дразни за сметка на липсите на тези, които са нужни.
Обаче аз усещам как вече над 300 думи изписах и ревюто ми придобива много негативен отенък, а не трябва. Може да намирам много недостатъци на тази част от сагата, но въпреки всичко аз я харесах. Какво пък като няма вещер, какво пък като в над 100 страници е описана битка, което не ме вълнува чак толкова или поне не чак в такъв мащаб. Истина е също така, че Сапковски прекалява с задкулисните интриги и опити за машинации от страна на воюващите страни, но… това не е “Игра на тронове” все пак. Няма чак такава нужда да задълбава.
Каквото и да говоря обаче, “Вещерът” си е “Вещерът”. Книгите са прекрасно четиво, изключително увлекателни и човек няма да съжалява ако реши да си изгуби времето с тях. Силно препоръчвам… въпреки всичките си недостатъци 🙂

Етикети: ,


Shattered Beliefs

   Пуснато от: Silentium   в day/night




В последно време нямам никакво желание да пиша в блога по ред причини (не че и преди това последно време, предишното последно един вид, имах кой знае колко, но напоследък е много трагично положението), които нямам намерение да споделям така или иначе. Това, което обаче искам да кажа е, че съм направо възмУтен от отношението на голяма част от IT фирмите – било то чуждестранни, било български. За какво става дума ли? Много е просто. Голяма част от тях си търся подобие на IT whore. Или казано с по-просто думи – човек за всичко. Ако може, като се започне от идеята на даден проект, мине се през дизайна (в това число изграждането, рязането и т.н.), програмирането, пълненето със съдържание (където се налага), поддръжката и какво още е нужно. Всичко това е желателно сам да си го свършиш, по възможност още вчера. Разбира се, аз преувеличавам в известна степен, но малко или много нещата стоят по този начин. И за да не бъдат думите ми просто празни обвивки, захвърлени на вятъра, нека подкрепя това с един пресен пример от преди около десетина дни. Нарочно изчаках малко, защото показах личния си сайт по време на интервюто (хората искаха да знаят какво съм правил все пак, което е нормално), в това число и блога… та може и да са го погледнали един-два дена след това. Не че това ме вълнува кой знае колко, но все пак. Едва ли вече го четат, едва ли вече го помнят, но и така да е, много им здраве. Няма да ги споменавам, че да не правя реклама на хората. Ето за какво става дума:
Обявата е озаглавена с безвкусното “WordPress специалист”. Гледам, че преди четири дена са я пуснали пак, като са попреправили част от описанието, като сега е къде по-ясно и точно за какво става дума. Но да се върнем на идеята. В самото описание се казваше, че трябва човек да може да познава adwords (не че има нещо общо с wordpress де), да може да изготвя кампании, да подбира ключови думи и да проучва конкуренцията. От друга страна се казва, че трябва да умее да борави с wordpress, да познава SEO, да има знания по Photoshop, защото ще се налагат изработка на банери и прочие. В новата обява е поместено и основното изискване, което преди изцяло липсваше, а именно, че кандидатът ще трябва да преработва, изработва и редизайнва сайтове.
По време на самото интервю ми бе обяснено, че всъщност adwords частта им се движела добре и не им трябвал реално човек в тази сфера (явно това е само между другото, но пък звучи по-яко да е в обявата), а им трябва някой, който да може да направи един сайт от нулата (това бяха точните думи на мацката) – да го изгради, да го напълни със съдържание, а по-късно, ако се наложи, да му сменя дизайна и да го поддържа като цяло. Подхвърлих аз, че все пак обявата се зове “WordPress” нещо си и мъжът, предполагам шеф ще да беше, поиска да види блога ми, след като му казах, че е изграден изцяло на wordpress, а темата си е лично моя. След един бърз поглед, коментарът му окончателно ме убеди, че тук не е моето място: “Че то в това няма нищо уърдпресовско!” Момичето обаче беше бързо в реакцията си и му подхвърли, че всъщност не е прав, но казаното вече беше… казано :Д Няколко пъти ми беше натъртено с какво точно можем да си бъдем взаимно полезни и всеки следващ път ставаше по-ясно, че май с нищо. В крайна сметка се разделихме с обещание, че ще ми пратят на мейла няколко техни други сайтове, а аз да им върна мнение. Такъв мейл, както се и очакваше, не пристигна, но то е все тая. За пари реших дори да не си правя устата и да питам.
Какво излиза? Че тези хора си търсят програмист, дизайнер, adwords специалист… и не знам какво още. Излиза, че в цялата тази история wordpress е много малко застъпен. Ами… че кръстете си обявата както трябва, че да не си губим взаимно времето.
То се е видяло, че project manager позиция трудно ще намерим с моето “образование” и опит (явно), но поне трябва да е нещо, което… да има смисъл. Фирма, която изисква от теб над хиляда неща за правене, като ти дава пари за най-нископлатеното, не може да гарантира, че няма да те преексплоатира жестоко. Все пак, човек трябва да има някакво самоуважение, колкото и малко да е то.

Търсенето продължава :Д


Song of The Month – October

   Пуснато от: Silentium   в music, song of the month



Тъй като не съм слушал кой знае какво ново през изминалия месец, а това, което слушах, не беше нищо особено, този път (отново) ще си позволя старо, но златно, парче 🙂

Етикети: , ,


The White Road by John Connolly (RC2011 #35)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011




Мисля, че това се пада четвъртата книга от поредицата на Джон Конъли за Чарли Паркър, но не съм на 100% сигурен, защото ги чета малко разбъркано така или иначе. По принцип е добре да се карат последователно, защото иначе читателят може да се сблъска с герои и обяснение на събития от предни книги, на които не е обърнато внимание достатъчно (предполага се, че сте запознати вече). Така може да се обърка човек и да се чуди какво става. Все пак в предните книги това не беше чак толкова фатално, тук обаче се оказва от първостепенно значение, защото една от основните действащи лица-злодей е от предната книга и тук има доста силна рола. Но всичко по реда си.
Историята ни запознава с Чарли Паркър за четвърти път – детектив, който е загубил жена и дете, сега има нови и… има свръх способността да вижда мъртвите в някаква степен. Започваме с това как протагонистът се опитва да помогне на семейство, което издирва от доста време изчезналата си дъщеря. В последствие научаваме, че злодеят от предишната книга – преподобният Фокнър (няма да се впускам в подробности, който е чел, знае), на който му предстои да бъде съден за престъпленията си, може да се измъкне под гаранция, а с това и да изчезне завинаги. И тук се появява и уж основната сюжетна нишка – убийството на младо момиче от чернокож младеж. Паркър е помолен да помогне на стар приятел адвокат, който се е заел със случая. Но нещата са много по-сложни отколкото изглеждат на пръв поглед.
Сега е моментът да спомена, че за мен това беше най-слабата книга на Конъли до този момент. Прекалено много герои, прекалено много сюжети, прекалено много идеология. Всичко, събрано на куп, идва малко в повече. Някои от нещата, като това с изгубеното момиче, изглеждат сякаш не на правилното място и са просто пълнеж, трупане на допълнителни страници. Основната идея на творбата тук може би е расизмът и омразата към черните хора сред южното население на Щатите (нещо сходно, развиващо се в прекрасната ни страна). Казвам може би, защото всъщност и това впечатление, което е неизбежно през по-голяма част от книгата, се оказва лъжовно. Конъли за пореден път говори за отмъщение, минали и потулени грехове, мрачни тайни, любов и… въобще целия арсенал от вече познати от повечето му книги тематики. По принцип в това лошо няма. Авторът има прекрасен стил, лесен за четене, без излишни усложнения и сложни подредби на изреченията. А историите са разказани увлекателно и с много силна доза съспенс (освен като се отплесне да разказва за миналото на дадено място, тогава става скучен). Всичко това обаче тук му изиграва много лоша шега. Сякаш е искал да предаде едно случващо се, но в последствие, най-вероятно докато пише, му е хрумнало друго и… резултатът не се е получил чак толкова добре. Не ме разбирайте погрешно, “Белият път” е интересна книга, има и няколко много силни обрата към края (макар и човек да може да предположи за какво ще става дума, доколкото е запознат с творчеството на автора). Все пак си мисля, че Конъли е можел да спести час от героите, да намали намесите на персонажи от стари книги и да се придържа към основната сюжетна нишка, без да трябва да я усложнява с допълнителните “конспирации”.
Като за завършек ще кажа, че книгата е хубава и ако сте фенове на Конъли, на Чарли Паркър и въобще на този тип мрачни и зловещи трилъри, то и това ще Ви хареса. Просто е една крачка по-назад от “Нечестивците” или “Дарк Холоу” да речем.

Етикети: ,


The Dark Knight by Dennis O’Neil (RC2011 #34)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011




Да, да, знам… Книжката представлява новелизация на сценария на Джонатън и Кристофър Нолън и е точно това, което всеки би си помислил. Ако вече сте гледали филма, значи книгата няма да Ви предостави нищо от гледна точка на история и сюжет. Даже е точно обратното. Имайки в предвид, че четивото е написано в джобен формат и е изключително малко, човек би се запитал как авторът е успял да събере този не особено кратък шедьовър (точно така, аз съм фен на Нолъновия Батман пък :Р) в толкова малко думи. Тук идва и най-големият недостатък – адски е сбито всичко. Героите по никакъв начин не оставят усещането, което можете да получите докато ги гледате на голям (или малък) екран. Това най-силно си личи у Джокера, който тук е толкова повърхностен и смешен, че чак е нищожен. Неизбежно е човек да прави асоциации с филмовия аналог, лошото е, когато си гледал филма преди повече от година и спомените за дребните детайли не са кой знае колко осезаеми (направо са се изпарили).
Та така, книгата общо взето се проваля да пресъздаде каквато и да е атмосфера, както и да остави някакво впечатление за персонажите. Те са просто там, някои умират, други печелят, но всичко става бързо, хаотично и… без особен ред. Сцените се сменят една след друга като на филмова лента, но това тук не е филм и самото впечатление е коренно различно. Липсват кой знае какви описания, само действия, като това напълно дистанцира читателя и не му позволява да си представи точно случващото се (освен ако не е гледал, както вече казах, филма… тогава в ума му може и да изникват картини от там).
Мисля, че казах достатъчно негативни неща. Положителни ли? Ами не знам дали има чак толкова. Всъщност, ако човек се абстрахира от съществуващия филм, предполагам, че не е толкова лоша, но… Все пак.. Все пак! 🙂
Става като за бързо и неангажиращо четиво, но друго си е филмът на Нолън 🙂

Етикети: ,


The Graveyard Book by Neil Gaiman (RC 2011 #33)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011




Преди време писах за сборник с разкази на Геймън, които ме разочароваха доста и за което след това имаше учудени хора. Факт е, че повечето разкази тогава ми дойдоха скучни, безинтересни и прочие… “Книга за гробището” в интерес на истината разгръща една от въпросните истории и я превръща в цяла повест. По-точно представлява смесица от кратки разкази с общи герои и развиващи се напред във времето (със съответен завършек в края, разбира се).
На кратко разказана, историята се върти около Никой (или за кратко Ник), който бива спасен като бебе от… група призраци в местното гробище. Семейството му е избито от мистериозен убиец, а момчето расте и се развива сред най-необикновени приятели, родители и учители. Както може и да се очаква обаче в последният разказ истината излиза наяве и Ник и компания трябва да се справят с нещо, което дори и не са подозирали (поне Ник де), че може да бъде толкова голямо и… злокобно.
Макар и на пръв поглед повечето от разказите да си имат нещо като собствени начало и край и да могат да бъдат разглеждани самостоятелно (повечето, пак повтарям), всеки един допринася с лека щриха към цялостната картина, която обаче ни се разкрива чак в самия финал. Геймън е създал една изкусителна смесица от детска наивност, фантазия, призраци, вампири и други митични същества, шипка ужас за цвят и, да не забравим най-важното, много фантазия.
Обаче аз май трябваше да започна с най-важното – това е детска книжка. Именно поради тази причина човек не трябва да подхожда към нея с очакване за нещо зловещо или епично (освен ако не е дете, предполагам). Макар и на моменти да става сравнително мрачна, “Книга за гробището” се опитва да се придържа към един по-различен стил, който да допадне и на по-малките читатели. Голяма част от разказите оставят едно такова впечатление и усещане, че много добре биха се вписали вечерно време, преди лягане, като приказка за лека нощ (или поне аз имам такова усещане ;Д).
А сега да обърнем внимание на същественото или казано по друг начин – да минем по същество (нищо, че аз вече го казах, но по-неясно). Това е една чудесна книга; разказана с желание и любов история; фентъзи свят, който е много земен и близък до нашия, но все пак си остава фантазия; интересни и чудати персонажи – било то добри, било то зли; книга, която може да се хареса както на малки, така и на големи (или може би трябва да кажа: пораснали деца). Стилът на Геймън както винаги е прекрасен и пасва перфектно на начина на разказване и няма как да не се потопи човек в атмосферата. А малкото й страници я правят още по-лесна да бъде избрана измежду купчина с тухли :Д

Етикети: ,


Warm Bodies by Issac Marion (RC2011 #32)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011



“Топли тела” на Айзък Мериън е любовна история. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е разказ за зомбита. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е хорър история. Или поне така аз си мислех.
Всъщност книгата е всичко това, но и нещо много повече. Признавам, че се захванах с нея с известна доза скептицизъм, защото очаквах подобие на Шекспирова драма със зомби елементи и много наивност що се отнася до взаимоотношенията между човек и немъртъв. Оказа се, че съм бил в огромна заблуда. Може би трябва да започна с най-важното нещо, а именно, че Мериън представя самите зомбита като нещо ново, като нещо, което не сте гледали по филмите до този момент… или поне не и в такава силна степен.
Историята е съвсем проста и до болка позната – светът претърпява катаклизъм, мъртвите не остават мъртви, обичат да похапват човешки мозъци и прочие клишета от вече преизползвания до болка поджанр на ужасите. Разликата е, че действието се поднася през погледа и разума на един от немъртвите, през перспективата на едно зомби, което има малко по-различни стремежи и, да ги наречем за момента, мечти (поради липса на по-добра дума) от останалите си събратя. Тук всички могат да мислят, да мечтаят, да “живеят”. Те са просто като една нова раса, доминираща над света и търсеща своето място (малко напомня на “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, що се отнася до новата раса де). Авторът се опитва да поднесе нещата по един много зомби начин, с всичките прилежащи към това плюсове и минуси.
Главният герой на разказа се казва Р (защото помни само първата буква от името си) и се опитва да създаде своето зомби семейство, да живее своя зомби живот и въобще… да оцелява в този нов свят. Всичко обаче се обръща с главата надолу когато изяжда мозъка на младеж, част от оцелелите в близкия град. Всичките мисли и чувства, които момчето е имало спрямо неговата любима се прехвърлят на Р и той… се влюбва, опитва се да я предпази и… Няма нужда да Ви разказвам какво става, но… Тук идва и най-голямата ми забележка към книгата – финалът. Ясно е, че Мериън е искал да създаде роман с щастлив край, да покаже, че дори и в подобен разрушен свят все още може да съществува надежда и тн, но… Сякаш накрая не е знаел какво точно да направи, как да поднесе максимално правдоподобно (колкото и парадоксално да звучи това, що се отнася до зомбита и постапокалиптичен свят) обяснение за действията на главните герои, което е довело до един адски нелогичен (поне за мен) завършек, без капка смисъл. Но като оставим това настрана, книгата е просто прекрасна. Любовната история, ако може да се нарече така, е толкова финно преплетена с останалата част от сюжета, че ненатрапчиво и незабележимо си върви заедно с останалото, че не само, че не дразни, а сякаш е необходима и без нея не би било същото. Интересно е човек да чете разказ през гледната точка на зомби, което мисли и чувства, макар и не със собствени (така де, изцяло) емоции.
Определено препоръчвам това малко книжле на всеки, които би проявил интерес. Макар и да има сравнително количество екшън (в края сякаш е било неизбежно), както и малка доза хорър, книгата не спада към нито един от тези стилове, поне не само и изцяло. Тя има по-малко от много и… точно това я прави толкова уникална. А краткият и обем не може да даде възможност на никой да се оплаче.
Сега остава да чакаме екранизацията и да видим какво Холивуд ще измъдри.

Етикети: ,


Isola by Steven Brust (RC2011 #31)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011



Отново ще започна с вече нещо, което сигурно повтарям в последните 4-5 мнения за книгите на Бруст – казал съм почти всичко, което имам да кажа за поредицата и вече ми е много трудно да вържа и 50-60 думи без да трябва да повтарям стари неща. Тук обаче искам да споделя нещо, което не съм казвал до този момент – това е една епична книга. Всъщност е най-епичната в поредицата до този момент. Защо? Нека Ви разясня.
Действието продължава своя естествен ход (в смисъл, че не са спомени, разкази или подобни на минали вече събития), но за щастие авторът е решил да зареже селската одисея на Влад и… да го изправи срещу богове и полу-богове. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, но тук всичко има много глобални и, както вече споменах, епични пропорции. Талтош трябва да се изправи срещу раса, която по сила и възможности е равна на самите богове. Дори Вийра, богинята на източняка, бива замесена и се налага да се включи пряко в играта. Залогът – спасяването на света и въобще вселената, каквато я познаваме. Казах ли Ви, че е епично? 🙂
Един по-изпъкващ недостатък на деветата книга от поредицата може да се посочи самото място за развиване на действието. И не говоря за мястото като място, а… че става дума за една стая (буквално), в която едно 80 процента от случващото се… случва. Но пък от друга страна това не прави книгата по-малко интересна или увлекателна. Стилът на Бруст не е ръждясал с години нито на буква, а сарказмът на Влад, макар и не толкова силен и на ниво, пак си присъства. Не е най-добрата книга от поредицата определено, но пък от друга страна сигурно е най-различната от всички (изключвам следващите, които още не съм чел). Тук дори има и няколко сравнително интересни обрата, няколко факта, които са били само загатвани, и нови придобивки.
Като цяло добра книга, която със сигурност трябва да се хареса на всеки, които поне малко харесва поредицата. Радвам се, че поне на този етап Бруст е решил да зареже глупавите странствания на Влад и да го постави в правилните “обувки”.

Етикети: ,