През следващите дни болката продължи без да спира нито за момент. С нарастващ ужас гледах кожата ми как сякаш изсъхва, набръчква се, става грапава и изключително неприятна на допир. Умира, подхвърли ми Лайорел, а очите ми се изпълниха с тих призив за помощ. Но смисъл нямаше. Бавно се превръщах в чудовището, което съм и днес. Виновникът за цялото мое нещастие седеше в дъното на малката стая, гледаше ме с интерес и не планираше да се намеси по никакъв начин, за да ми помогне. Но какво ли можеше да направи той. Вече знам, но тогава… Толкова исках болката да спре. Исках всичко това да бъде един ужасен кошмар и аз да се събудя, колкото се може по-бързо. Но сънищата са едно, а това си беше жестоката действителност. Тялото ми преминаваше през трансформацията без да бърза особено, а аз се пържех във всички кръгове на Ада, по няколко пъти едновременно.
-Готов ли си, дете мое!
Думите му звучаха повече като заповед, а не като въпрос. Това, което ми предстоеше, щеше да се случи без значение дали искам или не. Лицето ми се изкриви в поредната болезнена гримаса, кожата на стомаха ми се сви, сякаш някой я хвана и започна да я върти между пръстите си. Исках да загубя съзнание. Толкова много исках да припадна и повече да не се будя. Но не мисля, че болката щеше да ме остави намира, дори и в съня ми. Може би ако умра. Обаче дори и тогава не съм напълно сигурен.
-Предстои ти най-тежката част, която е и последна.
Най-тежката? Най-тежката! Нима това до този момент не беше достатъчно тежко? Какво още можеше да се случи, което да е по-зле от всичко, през което преминавах.
Болката продъжаваше да се засилва. В началото все едно множество игри пробождаха тялото ми от всички посоки, но сега… Сега все едно малките злобни човечета бяха заменили своите бухалки с брадви и моторни резачки и разфасоваха тялото ми на малки и безформени парченца. И тогава започна последната фаза от моята трасформация – лицето. Представете си как някой удря физиомонията Ви с чук, а след това повтаря процедурата, но от вътрешната страна. Строполих се на пода и започнах да се мятам неистово по камъните. Чертите ми бавно започнаха да се изменят. Не чувах и не виждах нищо. Мракът беше завладял съзнанието и полезрението ми.
-Дръж се! Почти приключи!
-Страхливец! Страхливец! – крещеше някой в далечината. Но тук беше само Лайорел, а той не би казал подобно нещо. Той не ме познаваше, не знаеше какво съм представлявал преди да ме нападне.
Чувствах, че потъвам. Но около мен нямаше вода. Пропадах бавно, но сигурно. Обаче дори не можех да кажа дали се движа. Усещането беше нереално. Нещо пред мен се движеше, но всъщност може и да аз се приближавах към него.
-Страхливец! – отново изкрещя някой.
-Обърни се!
Нямах намерение да се хвана на този номер. Стиснах очи и се опитах да игнорирам всичко. Усетих нещо студено на тила си. Последва леко изщракване и нечовешка болка прониза главата ми. Видях се отстрани, носех се в пространството, бавно, спокойно, като призрак. Главата ми се пръсна под дулото на огромна пушка. Сачмите се врязаха в нежната плът и пробиха пътя си през вътрешностите. Лицето ми се разлетя напред, мозък, кръв и малки парчета кости се понесоха ефирно в обкръжаваща ме обстановка. Усещането за нереалност продължаваше. Все едно бях в безтегловност. Болката дори отшумя за момент.
-Дръж се, дете! – чух глас познат. – Не се оставяй на мрака и лудостта да те обземат!
Тялото ми, поне това, чиято глава направиха на кървава пихтия, потъна в черното пространство. Аз обаче още бях тук. Умрях ли? Задавах си множество въпроси, но не мисля, че отговорите ме вълнуваха кой знае колко. Харесваше ми тук. Исках да остана. За момент ми мина през ум, че това е Раят.
Тогава картината се промени. Без предупреждение, без излишна помпозност.
Седях в малка стая, а пред мен, с гръб, се беше свил някакъв човек… или поне аз предположих, че е човек.
-Хей… – опитах се да го заговоря, но не успях да измисля какво да кажа.
-Помогни ми! – едва чуто каза фигурата и сякаш се сви още повече.
-Какво ти е?
-Помогни ми!
Бавно се приближих. Не бях сигурен какво точно има, но нещо не беше наред. Усещах опасност.
Достигнах приклекналия човек и се наведох, за да видя дали не е ранен някъде. В този момент фигурата се завъртя рязко и се нахвърли върху мен. За миг успях да зърна лицето й. То изключително много наподобяваше това на Лайорел. Черепът беше ужасно деформиран, като след тежък пожар, кожата набръчкана на много места, с леко подаващи се парченца тук и там. Ушите му, леко заострени, подобно на създателя ми, бяха прилепнали към останалата кожна тъкан, но не в чак такава силна форма. Малките черни очички ме гледаха злобно и лакомо. Острите му като бръснач зъби се впиха в незащитената ми плът и я разккъсаха с лекота. Една му ръка посегна към лицето ми и дългите пръсти, които завършваха с мръсни и заострени нокти, се впиха в очите. Очните ябълки се пукнаха като развалени яйца и слузта се стече по бузите. Създанието обаче не спря до тук. То продължи да дере и да разкъсва тялото ми, използвайки както зъби, така и нокти. Кожата ми падаше на малки парченца по пода на празната стая. Белите под и стени се обагриха в червено, в моята кръв. Исках да крещя, но то бързо изтръгна езика ми с едно рязко движение и сега само гротескно отварях устата си като риба на сухо. Болката беше безкрайна, нечувана и всеобхватна. И най-странното от всичко беше, че все още бях жив. Буквално усещах тялото си разчленено на парчета, чувствах, че кожата ми е почти разкъсана навсякъде, не беше останала и капка кръв във вените ми, но аз продължавах да дишам. Или може би се бърках?
Нова, по-силна болка прониза гърдите ми. Почувствах ръката на съществото как прониква в мен, сграбчва сърцето ми и бавно го издърпва навън. Можех да се закълна, че нежно го допря до бузата си, потърка го с любов, а след това го захапа жадно. Впи противни си зъби и засмука.
Тук някъде загубих съзнание.

Може би трябва да се чувствам късметлия. Може би трябва да съм благодарен на всички божества, на които мога да бъда благодарен, за последвалите събития. Може би… Майната им на всички! Не съм благодарен. Защо ли? Това, в което се превърнах, ме превърнаха, ако трябва да съм по-точен, е нещо, за което никой не би бил благодарен. Тогава не разбирах, не знаех, нямах си дори бегла представа през какво съм минал и какво ми е коствало. В последствие научих каква е цената за подобна трансформация. Но нека не прибързваме. Все пак историята трябва да се движи последователно.

-Събуди се, дете мое – чух дрезгав глас някъде над мен. – Събуди се и прегърни своята нова природа.
Признавам си, че се страхувах. Този глас сякаш говореше нежно и внимателно, като в същото време беше силен и зловещ. Странно е, знам, но усещането за огромна опасност не ме оставяше намира.
-Отвори очи! – сякаш ми заповяда гласът, но с топла нотка в интонацията, все едно говореше на новородено котенце.
Опитах се. Клепачите обаче отказваха да ми се подчинят. Очите ми останаха затворени, но въпреки това не се отказах и направих опит да се изправя. Кракът ми се удари в нещо, което ми заприлича на метална решетка, заплетох го и загубих равновесие. Полетях обратно към пода. Ударих силно брадичката си, но болка почти не усетих. Това обаче ми помогна да отворя очи и аз бързо го сторих, страхувайки се, че след секунда отново ще забравя как се правеше.
-Точно така – нареждаше гласът. – Време е да се подготвиш. Предстоят ти няколко много тежки дни, дете мое, след които може и да не оцелееш, но аз ще бъде до теб през цялото време… – тук направи пауза, сякаш не беше напълно убеден в думите си. – Или поне се надявам. Все още имаме време. Допуснах грешка. Наруших правилата, но нямах особен избор. Това не е важно сега. Погледни ме!
Внимателно завъртях главата си по посока на гласа. Не знаех какво да очаквам, но това, което седеше срещу мен, надминаваше и най-смелите ми кошмари. Мисля, че споменах вече що за страхливец съм (или бях) и кошмарите ми могат да бъдат много смели, уверявам Ви. Съществото срещу мен имаше човекоподобна структура, в смисъл, че седеше на два крака, имаше две ръце, торс и глава. Предполагам обаче, че до тук се изчерпват приликите. Носеше плътно наметало, което покриваше цялото му тяло и беше изпокъсано на множество места. Качулката беше свалена и на слабата светлина голата му, поради липса на по-добро определение, глава се виждаше идеално. Кожата беше силно набръчкана и на цвят наподобяваше смесица между червено и кафяво. Приличаше на силно обгорена, но не огън бе причината за нейния прекрасен вид. На няколко места, особено около бузите, имаше подобие на кожни израстъци, приличащи на туморни образования, които всеки момент щяха да се отделят и да паднат с типичен жвакащ звук. Ушите му бяха леко заострени и набраздени като малки вълнички по цялото продължение. Почти се бяха слепили с кожата на черепа. Очите му от друга страна бяха малки и изцяло черни. Присвиваше ги като плъх, който рядко излиза под светлината на лампа или какъвто и да е друг източник. Дори си нямах идея колко добре бях нацелил това сравнение тогава.
Преглътнах уплашено и долепих гръб до стената, в противоположна на решетките посока.
-Не се страхувай! – изграчи съществото. – Казвам се Лайорел и сега аз съм твоят господар. Аз те създадох и моя грижа е да те подготвя за света, който ще се открие пред теб.
Знам, че беше клиширано, но това беше единственото нещо, което ми идваше на ум да попитам:
-Какво си ти?
-Какво… Дааа… – провлачи то думата, сякаш усещаше вкуса й в устата си. – За съжаление няма да имам достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Те ще ме открият скоро. Наказанието за грешката ми е само едно – смърт. Но теб няма да те наранят. Дори напротив. Ако оцелееш промяната, те може да те вземат под крилото си. Вярвам, че ще го направят. Но нека не губим време. Сега ти си един от нас – Носферату, част от един от най-силните вампирски кланове…
И така Лайорел започна своя разказ. Разказваше бързо и сбито поради липсата на време. Запозна ме с историята на клана, с Камарила и Сабат, предупреди ме да се пазя и да внимавам да не нарушавам Маскарада. Каза ми, че това ще бъде трудна работа, заради външния ни вид…
-Какво искаш да кажеш? – гледах го невярващо аз и се опитвах да преосмисля всичката информация. Гледах ръцете си, тялото си, но не виждах нищо нередно. Аз по нищо не приличах на него. – Аз все още си изглеждам нормално…
-Трансформацията вече е започнала. До няколко часа ще усетиш и първите признаци. Ще се появи и Жаждата. Ще се опитам да ти намеря живо същество, но с войната нещата се усложниха и хората са доста оскъдни. Все пак не губи надежда.
Реших да не споря. Все още мозъкът ми отказваше да приеме истината. Просто продължих да го слушам. Тирадата му сякаш беше безкрайна. Говореше и говореше. Места, личности, събития, които дори не успях да запомня. Не знам какво се опитваше да постигне с мен. Не знам за каква надежда дори говореше, когато ме превърна. Но аз го слушах. Гледах разсеяно клетката, в която ме беше поставил и се чудех защо е всичко това.
-Искам да те предупредя, че трансформацията е бавен и много болезнен процес. Болка, която никога дори не си и сънувал, че съществува, ще залее тялото ти. Ще искаш да умреш, ще искаш да си някъде другаде, но трябва да я издържиш. Трябва да запазиш разсъдъка си. В противен случай ще се наложи да те убия. Именно затова си в тази клетка. Предпочитам да улесня работата си колкото е възможно.
Кимнах без да разбирам и думичка от това, което ми говореше. И в този момент усетих как нещо стисна дробовете ми. Опитах се да си поема въздух, но не успях. Лицето ми се изкриви в нечовешка гримаса.
-Да! – изписка Лайорел. – Започва се!
Протегнах ръка към него, сякаш се надявах да ме избави от болката. Оказа се, че това е едва началото. Последва нов удар вътре в тялото ми, сякаш някой хвана сърцето ми и го стисна в смъртоносна хватка. Загърчих се като риба на сухо по студения каменен под. Нови и нови пристъпи изкривяваха лицето ми по най-гротески начини. Представете си как малки злобни човечета с миниатюрни бухалки тичат по органите Ви и ги налагат жестоко и безмилостно, без каквато и да е видима причина… Отново и отново и отново…
-Търпи смело, дете мое. Органите ти започват първи своята трасформация. Те се свиват и сбръчкват като стар и безполезен плод, умирайки без време. Тялото ти се подготвя за новата система, която ще те движи. Бъде търпелив. Стискай зъби и опитай да прочистиш ума си.
Минутите ми се струваха като години, часовете като векове. Дори не знам дали съм губил или не съзнание. Всичко около мен беше загубило форма и смисъл. Имаше я само болката – ярка, нетърпима, непрестанна. Ето, едно ново човече се е появило, ентусиазирано, то стиска своята чисто нова малка бухалка и тръпне в очакване да налага черния ми дроб. Устните му са извити в малка и злобна усмивка и то тича весело към своята цел. Един удар, втори, подскача като обезумяло и налага с всичката си сила и злоба, на които е способно.
От време на време Лайорел се обаждаше. Опитваше се да каже нещо окуражаващо, но гласът му беше далечен, някак чужд. По едно време органите ми сякаш се поуспокоиха. Може би човечетата се измориха и седнаха да починат, да похапнат малките сандвичи, които са си приготвили, да съберат сили и да започнат отначало.
До този момент дори не осъзнавах колко съм бил жаден. Истинската жажда се появи с Лайорел.
-Гладен ли си, дете мое – изхили се той. Отвори вратата на клетката и бутна едро тяло с качулка на главата към мен. – Имаш късмет. Мисля, че това беше последното човешко същество, което беше останало в този град.
Усетих аромат на нещо познато, което обаче сякаш преоткривах за първи път. То сякаш ме зовеше. Беше се просмукало в тялото пред мен и протягаше жално въображаемите си ръце да ме прегърне.
Кръвта на нещастната жертва се стичаше на малка струийка в дяната част на врата му. Лайорел го беше порязал съвсем умишлено, сигурен съм. Черна пелена сякаш се спусна пред погледа ми. Нищо друга нямаше значение в този момент. Нахвърлих се върху нещастното тяло, което леко се мърдаше, все едно беше силно зашеметено (както и се оказа в последствие). Забих жадно зъби в оголената му плът и започнах да пия. Държах се като диво животно, което не мисли за нищо друго в този момент, освен да се нахрани. Може би наистина бях диво животно, което трябва да бъде умъртвено.
Бутнах качулката и тя се свлече бавно на пода. Отдолу се появи познато лице. Знам, че познавах тези черти, тази сребриста коса, но… Нямаше особено значение. Който и да беше този човек, дори и собственият ми баща да се окажеше, той представляваше храна и нищо повече. Горкият Албърт намери смъртта си в този ден, но аз не съжалявам за стореното. Започнах да се превръщам в чудовище. Чувах слабо смеха на Лайорел някъде в далечината. Пиех жадно кръвта на стария барман и се чувствах прекрасно. Просто не можех да спра.

Всяка история, поне така твърдят хората, трябва да започва от своето начало. Можете да дразните слушателите си като им разкажете нещо от средата или края, но винаги трябва да ги запознаете с периода, от който всичко започва.
Това, което е пред Вас, е историята на моя живот. Съвсем логично тя би трябвало да започне от раждането. Не е ли това реалното начало? Може би е така. Обаче кой би искал да го отегчавам с ненужна информация за скучното ми детство, за живота ми е училище или за първата ми любов, която сега дори не си спомням. Все пак беше толкова отдавна.
Не!
Моята история ще започне от истинското начало; от това, което постави началото на живота ми такъв, какъвто е и до ден днешен, седемдесет години по-късно. Ще се опитам да не бъда прекалено подробен, но пък от друга страна, аз не бързам за никъде. Имам цялото време на света.

Лондон, 1939та година.
Винаги съм бил страхливец. Още като малък бягах и се криех от всеки, който покажеше дори най-малката идея, че може да се сбие с мен. Конфликтна личност не съм никога бил и едва ли имаше опасност да стана, ако животът ми си следваше нормалния предначертан път. Всъщност дори е много по-вероятно да бях загинал във Войната. Правителството ни тъкмо беше обявило пълна бойна готовност и се канеше да нападне Германия. Поне такива бяха слуховете. Аз, като повечето млади мъже в страната, очаквах повиквателна. Всеки, който можеше да се бие, щеше да бъде призован рано или късно. Неизбежно беше. Нашите се канеха да пратят помощ на французите и аз, защото съм голям късметлия, бях измежду “щастливците”. Последна вечер! А утре едно ново начало, което миришеше на пот, кръв, мизерна храна и много страх. Реших, че трябва да се явя подобаващо. Току виж са се отвратили от мен, от вида ми, от поведението ми, и успея да отърва по някакво щастливо стечение на обстоятелствата това буквално самоубийство. Няма какво да се лъжем. Шансът да оцеля в подобно начинание си беше малко под една десета от процента, че дори и по-малко. А, както и без това малкото ми познати и приятели знаят, аз не съм от най-големите късметлии на тази земя.
Евакуацията на града беше започнала, затова улиците бяха сравнително пусти. Хората се страхуваха. Предполагам така действа войната на психиката. Аз направо си бях умрял от страх. Бутнах вратата на старата кръчма, в която обикновено висях когато се намерех с малко повече пари от нужното, за да преживявам. Албърт, минаващ петдесетте барман със сребристо бяла коса, издължено и много изпито от годините лице, покрито с белези от неразказани военни подвизи, седеше зад дървения плот и подреждаше малкото останали бутилки в кашони. Тялото, макар и на години, все още беше стегнато и здраво. Личеше си, че не се оставя на възрастта да го превземе. Имаше още живот в стареца. Дрехите му бяха покрити с най-разнообразни петна от алкохол и храна. Изглежда дълго време не е лягал, а е опитвал да прибере колкото се може повече от стоката, защото под очите му имаше огромни, направо черни кръгове, а погледът му показваше колкото е изморен. Но само погледът.
Щом чу отварянето на вратата, той се провикна, без да се обръща:
-Затворено е господа! Войната ни застигна. Трябва да се опитам да спася колкото мога повече преди бомбите да са съсипали прекрасното ми заведение.
-Здрасти, Албърт – подвикнах весело аз и седнах на един от столовете до барплота. В самото заведение сякаш имаше нещо от добрия стар Запад. Интериорът му имаше за цел да имитира точно този период с ниските си кръгли дървени маси и столове, с дървените перила по стълбището към втория етаж, с всичките картини на известни стрелци от онова време. Но, ако питате Албърт, това не е така. Просто съвпадение.
-Здравей, Сил – погледна ме той, но не прекъсна заниманието си. – Какво те води насам? Мислех, че вече си далеч от града. Винаги съм те смятал за… пъргаво момче, щом се стигне до бързо бягане.
Тук той направи кратка пауза, сякаш наслаждавайки се на шегата си. Очаквах, че ще продължи, но явно се отказа.
-Призоваха ме! – направо се изплюх при изричане на думите. Толкова ми бяха противни. -Утре заминавам за Франция.
-Да не повярва човек! – възкликна той и в гласа му сякаш имаше нотка на сарказъм. -И все пак, какво те води насам? Дойде да кажеш чао?
-И това… и това. Но също така дойдох да се напия зверски и да изглеждам като животно утре пред офицерите.
-Не мисля, че това е добре идея – погледна ме подозрително Албърт, но реши да не казва нищо повече. Благодарен му бях за което.
-Това е идея. Никой не твърди, че трябва да е добра. Но трябва да бъде осъществена. Не искам да умра, без да съм осъществил последната си… гениална мисъл.
-Разбирам. За съжаление, както виждаш, прибирам. Планирам да скрия всичко, или поне колкото успея да събера, в малкото скривалище под мазето. След това мога само да се надявам бомбите да не нанесат чак такива поражения, че да достигнат до долу.
-Ако ти унищожат сградата, какво значение ще има стоката? – погледнах го неразбиращо, но след секунда вече съжалявах за въпроса си. Не ми се слушаха философски обяснения, а исках да пия.
Албърт обаче май не беше в настроение, затова само махна с ръка и прибра още две бутилки в кашона.
-Виж… – започнах аз, но се замислих какво да му кажа. Нямаше смисъл да му се моля. Имах пари, можех да му платя повече от нормалното, да взема една бутилка и да се оттегля в някоя тъмна уличка и да се насвяткам. И без това сега нямаше кой знае колко хора наоколо.
-Ето, това са последните ми пари. Мисля, че са повече от достатъчно за… каквото и да е. Просто ми дай една бутилка от най-евтиния си алкохол и ще си тръгна.
-Добре, добре – въздъхна Албърт и извади нещо от скрит за погледа ми кашон изпод барплота. Дори не обърнах внимание какво е. Взех го, пъхнах го под сакото и се обърнах да си ходя.
-Успех, хлапе! – подхвърли Албърт докато прекрачвах прага на вратата. – Ще ти трябва. Войната не е шега работа. А ако оцелееш, намини пак от тук. Ще се радвам да си поговорим за… преживяванията ти.
Не му отговорих. Излязох от сградата и се огледах. От другата страна на улицата се намираше идеалното място за целите ми тази вечер. Между две не много високи сгради имаше малка уличка, без изход, доколкото успях да видя. Осветление, ако е имало такова въобще, липсваше и най в дъното не се виждаше нищо. Точно в този момент по главната улица минаваха двама души, които усилено бързаха нанякъде и не си направиха труда да ме погледнат. Все пак е добре човек да е подготвен и добре прикрит. Как да не го обичаш мрака. А кой да знае, че ще станем такива добри приятели с него след тази нощ.
Бързо прекосих пустата улица и се насочих към пряката. От близо изглеждаше точно толкова тъмна и мрачна колкото си я представях. Чудесна вечер се очертаваше за мен и моята приятелка, бутилката. Настаних се удобно в ъгъла, между двете сгради и извадих свещената течност.
Ако ще се мре, поне да не е на трезво!
Не ме интересуваше марката. Знам, че Албърт ми беше дал някаква долнопробна водка, защото успях да различа поне това, но… по-добре беше да не знам. В тъмното и без това нямаше кой знае какво значение.

Събуди ме силен трясък, като от чупене на стъкло, което се и оказа в последствие. Бавно отворих едното око и първото нещо, за което се сетих, беше да изпсувам. Явно не бях чак толкова пиян, щом подобни звуци можеха да прекъснат съня ми. А и щом можех все още да разсъждавам толкова добре. Опипах земята около себе си за бутилката, с надеждата, че може да е останало още нещо, но не я намерих. Реших да рискувам и отворих очите си. Дори не знам какво очаквах. Беше пълен и непрогледен мрак. Въпреки всичко сякаш долових някакво движение, като сянка, десетина метра пред мен. То обаче изглежда също ме забеляза. Още едно рязко движение и нещо силно и тежко ме притисна към земята. Усетих ужасен дъх в лицето си, като на нещо… умряло, но това може и да е било от боклуците наоколо.
-Ти… все още има шанс… все още… – чух сянката да говори, но думите й нямаха никакъв смисъл за мен. И до ден днешен си нямам идея какво искаше да каже тогава. Едно обаче беше сигурно – имах чувството, че сградите са се изсипали върху мен. Толкова здраво ме притискаше към земята, че очаквах всеки момент ребрата ми да започнат да се пукат едно по едно.
-Надежда! – изграчи отново сянката и усетих рязка болка във врата си. Опитах се да се раздвижа, да се освободя, но без успех. И след това бях погълнат от чувства, които не мога да опиша. Усещах, че нещо става с мен, но не знаех какво точно. Променях се, а може би светът около мен се променяше. Последното, което помня, беше мракът.

По принцип нямах намерение да го поствам това, поне не и все още в този си незавършен вид. Уви, плановете за започване на сериозна WOD сесия се провалиха, поне на този етап. Затова и в рамките на няколко дни реших да споделя сътворените глупости до момента. Поне да не потъват в забвение. Дали някога ще бъде завършено това не е много ясно. Най-вероятно ще бъде, но ако отново се активизират хората.

Все пак нека направя нужната интродукция за какво въобще става дума 🙂
Това, което Ви предстои да прочетете, е миналото на героя, с които започнах да играя в последната сесия на Vampire The Masquerade настолното RPG. Идеята е, че всеки герой трябва да си има някакво минало, история, с която по-добре да стане ясно какъв е, за какво се бори и прочие. Образно казано де. По принцип това се изразява в рамките на няколко страници, на бързо нахвърляни записки, с които играчът да запознае останалите. Не е задължително, разбира се. Все пак аз реших да представя всичко под формата на по-обширен разказ. Да превръна 3-4то страници в 10-20, примерно.

Та така 🙂