Архив за месец: January, 2012

The Absurds of Existence

   Пуснато от: Silentium   в day/night



В последно време търсенето на работа, както вече в няколко поста съм споменавал, се превърна в единственото ми и е неразделно ежедневно занимание. С всеки изминал ден, с всяко похарчено левче, това търсене се засилва и засилва… и засилва. Положението става все по-страшно и по-страшно, но това вече съм го казвал и не е целта на този пост.
Изчаках нарочно едно 20-25 дена (мисля, че въпросното събитие се случи на 3-4 януари някъде), за да мога да забравя повечето от подробностите, за да мога да пиша с ясна мисъл и без кой знае колко силни предразсъдъци, за да мога да пиша спокойно и без да се ядосвам. През последните пет месеца бях на поне едно 15-20 интервюта, някои от които открито абсурдни, други наивно малоумни, трети просто… глупави. Въпросното обаче до този момент води в класацията по продължителност с епичните си два часа и двадесет минути. Името на фирмата няма да споменавам, но не е и нужно. Сигурен съм, че тяхната гледна точка за мен ще бъде подобна на моята, като просто позициите ще са разменени. За това не си правя илюзии. И все пак… Нека започнем от началото и изтъкнем няколко по-важни аспекта.

1. Лицето за контакт, с което трябва да се свържа, не е на мястото на срещата, в офиса на фирмата. Изглежда никой друг не знае, че аз имам интервю там. Но това не е фатално. Изчакваме. Младежът, защото беше по-малък от мен, закъсня с 5-10 минути. Лошо няма. Случва се.
2. Първо се извини много учтиво, че няма опит с подобни интервюта, не е много наясно как точно трябва да процедира (от това, което успях да разбера, аз ще съм втората жерт… ахъм… кандидат) или какво да изисква (както се оказа в последствие, май май не беше баш така). До тук лошо няма.
3. Представи ми нещо като въпросник с около петнадесет (плюс-минус, не помня точната бройка вече) въпроса, които “бил изготвил вчера”, както се изрази. Бил го дал на колегата си, за да види как той ще отговор и, както се очаквало, имало доста разминавания в гледните точки, но той “бил по-скоро склонен да се съгласи”. (Тук лека нотка на съмнение се прокрадна в мен, защото той сега идва на работа, снощи ги е изготвил, кога пък е успял и да ги тества с други колеги :Д. Но да речем, че е искал да каже, че някоя друга вечер ги е правил.)
4. Въпросникът започна и с най-обемистия въпрос. Изброени са разни “отговорности”. Целта е да се изберат тези, които не са реални отговорности. Не стана много ясно в началото, но в последствие (след като приключих с този въпрос) ми бе разяснено, че трябва да махна тези, които не са… практически. За пример “Проактивно мислене и находчивост” (не е точно така, но това е просто пример) не е реална отговорност. Също така “Разпределяне на хората и тимовете” също. (Тук бях готов дълго време да споря с него, защото за мен това си е баси и отговорността, но той не пожела, уви.)След което всички отговорности (без отпадналите, разбира се) трябваше да се навържат към 5-6 вида длъжности, като програмист, дизайнер, проект мениджър и прочие. Тъй като си нямах идея какво прави “Архитектът на системата” с точност, имах доволно грешки :Д. Но и това не е беше чак толкова фатално. От тук насетне се почнаха абсурдите.
5. Какво е workflow?
Аз: Процес на работа. (Най-общо казано.)
Той: Грешиш. Отваря ми wikipedia и ми цитира: “A workflow consists of a sequence of concatenated (connected) steps.”
Влезнахме в обяснения и той беше много доволен, че е успял да ме образова… чрез wikipedia.
6. Какво е branch в програмирането и за какво се ползва?
Аз: Не съм напълно сигурен, защото не съм програмист и никога не ми е трябвало да го знам или ползвам. Но, ако трябва да си го обясня, един програмист като работи в един brach, друг може да работи в друг, че да не си пречат.
Той: Има нещо вярно в отговора ти, но хайде опитай се по-точно.
(Няма как да стане по-точно, при положение, че си нямам идея и не съм програмист.)
А, да, забравих да спомена, че въпросният младеж е станал проект мениджър от програмист.
Той: Branch се ползва за… (тежка маршова музика би звучала тук, ако такава можеше да се предложи… момент на съспенс… поемане на дъх) паралелно програмиране.
След което ми беше обяснено, “за спорта”, както се изрази, че така програмистите могат да си работят спокойно и без да си пречат (татататадъм).

Това бяха само 2-3 примера от тези петнадесет въпроса, повечето така или иначе не помня. Идеята е, че интервюиращият ме очакваше аз да вадя неговите отговори от ума му и да ги изричам през моята уста. Всеки отговор, който давах, беше или непълен, или “има нещо вярно, но не е точно така”, или “отворът ти е правилен, но формулировката ти е слаба”. И всичко, различно от wikipedia цитат и/или същия 1/1 отговор с неговия, се считаха за грешни. Всичките отговори, които той ми даваше, се базираха на неговия опит като проект мениджър. Уви, моите също. Всеки един от отговорите на практически въпроси, които симулираха дадена ситуация, беше изпитан от мен, в предишната ми практика, и беше давал задоволителен резултат. Но не и за човека срещу мен. Той беше пределно ясен, че всеки въпрос има един и само един “готин” (така записваше най-хубаво дадените от мен отговори) отговор.
На няколко пъти ми идваха разни неща да кажа, но осъзнавах, че щяха да звучат заядливо или грубо в контекста на ситуацията. След това съжалявах, че не ги казах. И без това той започна да се заяжда с мен малко след средата, доста прикрито, но все пак си беше заяждане.

Имаше въпрос: “Знаеш ли какво е Test Plan?” (Става дума за QA.) Казах му, че си нямам ни най-малка идея, защото никога не ми се е налагало да работя с такъв. Имахме си прекрасно изградена процедура с QA от предишната ми фирма и всичко работеше перфектно. Момчетата (и момиче, в последствие) си вършеха чудесно работата.
Към края пак имаше нещо въпрос за QA, на няколко пъти той говореше как правел еди какво си и еди какво си, за да работят по-добре. Начинът на изказване предполагаше, че това са реални проблеми, с които той се сблъсква всеки ден. И, отново по изказванията, човек остава с впечатление, че техният QA не си върши чак толкова добре работата и доста… неясно формулира проблемите. Е тук вече не се сдържах и невинно попитах: “Да разбирам ли, че Вашият QA не е чак толкова добър?”. Последва нещо такова:

“О, напротив!”.
Сякаш му бях казал, че майка му е мръсна проститутка и спи с всички във фирмата… или нещо подобно.

В заключение ми бе заявено, че аз съм за junior за подобна позиция. От теста станало ясно (а в началото ме уверяваше, че почти нищо не зависи от него, макар всичко да беше само базирано на въпросния), че аз имам знания за 30% и съм бил запознат с 60%, но на тях им трябвало някой със знания от порядъка на 60% и 100% запознанство с материала. След което подхвърли, че те и без това не давали толкова пари, колкото си бях поискал. (Е па да беше почнал с това… и да си спестим загубеното време.).

По принцип лошо няма, ръкувахме се и аз си излезнах, стискайки устни, за да не изпусна някоя язвителна забележка, защото не една или две ми се въртяха из главата. Просто не може фирма, която се има за сериозна, да пусне човек, който си няма идея как да проведе интервюто, да очаква кандидатът да знае неща, които не са в сферата на предлаганата работа (Той сам каза, че не било нужно да гледа написания код, но имаше въпроси, чиито правилен отговор се състоеше в това да видиш кода, за да решиш проблема.)и да е като кон с капаци – “нищо не е вярно, ако не е цитирано по учебник или не съм го измислил аз”.

Казах!


The Next Level

   Пуснато от: Silentium   в day/night



То се е видяло, че намирането на работа в София не е лесна… работа :Д Пет месеца минаха без особен успех. Сега, с новите промени в jobs.bg, ще стане сигурно още по-трудно, защото едно е да пишеш до личния мейл на някой, друго да се надяваш той да си проверява редовно профила и да сваля всички CV-та там :S

Но това не е толкова важно. Появи се възможност. Малка… плаха… повече идея… Всеки знае името IBM (Не? Образовайте се бързо, защото е смешно!). Уикенда си поиграх и направих малко по-разчупено и различно CV. По-съкратен вариант на дългото ми три страници есе на Word, в PDF формат, което да ми служи за представяне във вече споменатата фирма. Проблемът е, че става дума за Чехия. Местоработата е там. Да си призная честно малко се страхувам. Не съм напълно убеден, че искам да заминавам навън… поне не още (и преди някой да попита кога ще съм готов, направо си отговарям: “Нямам идея!”). Не съм националист, не съм патриот, не съм каквато и друга дума да има за човек, който си обича страната и не може без нея. Както каза бившият ми колега Светлозар, нищо не ме задържа тук. Така е, не споря. И все пак не съм напълно убеден, че искам да ходя в чужбина. Още повече на работа, от която почти нищо не разбирам. Ще има пълен обучителен период, разбира се (предполагам), и ще науча всичко, което ми е нужно… но все пак. Но пък от друга страна става дума за IBM, баси. Това ще седи толкова красиво в CVто, че чак ще боли. Както казах, това е само идея все още. Ще бъда препоръчан, вероятно до месец ще има и интервю и там ще стане ясно дали ме искат или не. Дотогава сигурно ще започна да сънувам един тон грозни кошмари.

И все пак… целта на този пост е най-вече да се изфукам с простичкото си, но елегантно CV, което направих на Adobe InDesign 😀
Кликнете тук, за да го свалите и разгледате.
Ще Ви е нужен PDF четец като Adobe Reader или Foxit Reader, но предполагам, че това всеки го има :Д
ПП: Снимката е от “богатия” ми период на работа във Вискомп. Тогава бях добре угоен :Д Сега… откакто съм в София, съм смъкнал сигурно над 5-6 кила и съм стопил тези големи… бузи :Д (за което се радвам де :Д)


Inverted World by Christopher Priest (RC2012 #9)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




След като Ви нахранихме с малко манджа, е време да продължим с духовната такава :Д
В интерес на истината си купих тази книга, защото видях, че авторът (неизвестен ми до този момент) е автор и на книга по любимия ми “Престиж” на Нолън. След това забелязах, че въпросното произведението е считано за едно от най-значимите в научната фантастика за двадесети век. И определено исках да харесам тази книга, наистина исках. Но… за това малко по-надолу.
Историята ни запознава с голям град, който се движи по релси и не трябва никога да спира, в гонене на своя оптимум. Последиците иначе биха били катастрофални. Имаме младеж, който става чирак в една от гилдиите в града и започва своето чиракуване и израстване, променяйки се както визуално, така и духовно.
Разказано, така в две изречения, звучи доста абстрактно и неясно, но с времето има все пак развитие и дори “интересна” развръзка.
За съжаление обаче на мен ми дойде прекалено мудна и скучна книга. Първата половина реално не ни запознава с нищо съществено. Главният герой си живее живота, чиракува си, жени се, възмъжава един вид. Освен това постепенно започва да научава истината за града и неговото функциониране, за да се превърне в тесногръд и ограничен, верен на убежденията си индивид, в самия край. През по-голямата част не ми беше ясно за какво е всичко това. А може и аз просто да не съм достатъчно схватлив, че да разбера.
Това, което също остава загадка за мен, е защо гледната точка се променяше във всяка една от петте части на книгата. От първо лице се сменяше на трето и обратното. Разбирам, че е добре когато действието се развива през очите на друг, а не на главния герой, но във втората част примерно нямаше особено смисъл. Явно е някакво странно решение на автора или писателски подход, с който не съм запознат. От друга страна все пак искам да отбележа, че стилът на писане на Прийст е чудесен. Книгата се чете бързо и лесно, а описанията и действията винаги са достатъчно точни и ясни, без излишни претрупаности. Няма да спойлвам какво точно се случва в самия финал, но дори и това не беше достатъчно да ме спечели. И дори и този финал не беше чак толкова динамичен и интересен. Може и аз да съм имал прекалено високи очаквания, знам ли. Но като цяло книгата ми дойде безинтересна. Нито един от героите, нито за момент, не ме спечели по какъвто и да е начин. Всички ми бяха безразлични и ми беше все тая какво се случва с тях.
Също така искам да изтъкна, че явно редакторът не си е свършил много добре работата, защото на доста места имаше малки, но досадни грешки от типа на повтарящи думи (“влезе жената влезе”)и липсващи такива (най-вече “че”, “се”, “те”… и подобни). Не е нещо кой знае какво, но просто се набива на очи, особено в първата половина на книгата.
В заключение ще кажа, че въпреки всичко искам да прочета “Престиж”. Не ми допадна как Прийст е поднесъл историята си тук, но стилът му ми хареса и смятам да му дам още един шанс :Д

Етикети: ,


Fooooooooood

   Пуснато от: Silentium   в day/night




Край! Обявявам го официално, блогът ми ще се превърне в кулинарен такъв! Край! Казах го! На фона на тази криза, на безпаричието, хората искат да ядат, или поне да четат за ядене. Гледам, манджите са много популярни, а аз като един виден индивид, който не може да готви (много), ще има какво да предложи, сигурен съм, което да е различно от всичко останало.
Шегувам се, разбира се. Това ще бъде един от малкото ми (то май ми е първият) пост, в който ще става дума за ядене. Тъй като работа още няма, а понеделник и последните шансове, за това, което беше 99.99% сигурно, се изпариха, от началото на февруари минавам на убер ограничена безпарична диета, която включва инстантни спагети (за 30 или 50 или 80 стотинки, зависи от кои има в момента в магазина, като първите са за предпочитане, разбира се) с пилешка или телешка… есенция и бъркани яйца (за средно 20-25 стотинки – зависи от размера им – парчето). Средно погледнато едно такова ядене излиза около левче (плюс-минус, но зависи от продуктите все пак), без да броим ток и вода и мога да изкарам известно време с надеждата да се появи все пак така търсената работа :Д
И по този повод реших да си спретна едно последно “нормално” ядене, защото не е ясно кога ще бъде следващото (е, ако много ми се дояде месо или нещо свястно, винаги мога да се направя, че искам да се видя с бащата, който знам, че ще ме заведе да ядем :Д). Моето готвене се изразява в пълна импровизация. Аз не е като да знам каквито и да е рецепти, а традиционните манджи си нямам представа как се правят :Д
Целта на това последно ядене бяха прекрасни “истински” спагети, преди да се впусна в авантюрата с полуготовите. Традиционното ми разбиране за сос за спагети се състои в месо (пушено филе и кренвирши в случая) и дометен сок или пюре (каквото намерим ;Д). Останалото са просто подправки. Простичко и лесно за изпълнение, но пък аз си го харесвам. Купих си аз буркан доматено пюре и разните му други нужни неща, но реших да поекспериментирам и… сега имам един буркан с доматено пюре, което мога да използвам от следващата седмица за яйцата и другите спагети :Д
Идеята на този пост е да си запазя това, което сътворих, защото след няколко дни ще съм го забравил, а се получи много яко 🙂 За съжаление батериите на апарата се бяха изтощили и не успях да го снимам, но Ви уверявам, че се получи много вкусно (поне за мен и съквартирантката де).

Необходими продукти (да спазим стила на писане на такива постове все пак):
Пакет спагети (очевидно). В моя случай бяха “Стела” от плоските, които аз лично предпочитам, но то е все тая. Все пак всичко е в соса.

За соса:
Три кренвирша
Пушено свинско филе, около 200 грама май беше
(предполагам, че самото месо е все тая какво ще е, защото по-важната част е по-долу)
50-60мл готварска сметана
100-150мл прясно мляко
(горните две са много на око и не мога да кажа колко бяха с точност :Д)
400г краве сирене
1 опаковка сирене “Филаделфия” с подправки (но предполагам, че всяко крема сирене и подобно за мазане ще свърши работа)
Чеснов сос около 40-50 грама
Горчица колкото си искате
Индийско къри
Чесън на прах
Черен пипер
Кимион

Начин на приготвяне:
В нагорещен тиган (по-дълбок за предпочитане, че си е количество) с мазнина (забравих масло, затова ги правих с олио, но следващият път ще пробвам с масло) се поставят нарязаните на ситно кренвирши и филе. Не е нужно да ги пържите кой знае колко, дори въобще, но ако имате желание, можете да ги побъркате малко. Побавя се сметната и млякото и сместа се бърка известно време докато заври. След това се добавя натрошеното или нарязано на ситно сирене, както и опаковката “Филаделфия”. Добавя се чесновият сос, горчицата и подправките, като от тях слагате колкото си прецените, като не прекалявайте с чесъна на прах, че е много силен като аромат :Д Сместа продължава да се бърка още 5-7 минути и се затваря да поври 3-4 минути, докато започне да набъбва и да се сгъстява много. Става една кремообразна и гъста. На мен ми се видя рядка и сложих малко брашно да я сгъстя, но се оказа груба грешка, защото като поизстине малко, се сгъстява много така или иначе :Д

След това изсипвате съдържанието при вече сварените спагети и омесвате хубаво. Това е. Не е нещо особено и си беше чист експеримент, но реших да оставя пюрето за най-накрая и като видях какво се получи, прецених, че няма нужда ги смесвам. Резултатът се оказа много хубав млечен сос, който е леко солен, но и много вкусен :Д





Нарочно забавих писането на това ревю няколко дни след като прочетох самата книга. Причината – по-умерен хейт по адрес на творението на господин Фридмън. Въпросният е автор на сигурно над сто книги от подобен характер, по-голяма част, от които в Star Trek вселената (ако качеството им е като на подложената на разстрел в момента книга, не им завиждам на феновете на поредицата), има новелизация на четвъртия Батман (който аз по някаква случайност имам, но нямам никакъв спомен), както и книга в света на Хищниците със звучното име Predator: Flesh and Blood (която бих прочел от чисто любопитство, но определено съм убеден, че не струва). Aliens: Първороден грях е от типа “джобни” книжки, от които човек не очаква кой знае какви литературни качества, а просто иска да се забавлява със съдържанието (за справка екранизацията на Денис О’Нийл по последния Батман).
Но да оставим това настрана и да се концентрираме върху самата книга. Историята тук започва години след края на четвъртия филм от скоро да се превърне в пенталогия тетралогия. Рипли, Кал, Джонър (кой помни Рон Пърлмън тук :Д) и Врайс си имат екипаж и обикалят станциите в търсена на информация за извънземните. Всъщност от тук започва и разказът – как те я намират на поредната станция. От друга страна имаме нещо като ботаническа планета (забравих точно как се наричаше), на която група учени отглеждат… растения. Скоро обаче на поредната доставка има нещо допълнително – едно прекрасно яйце, което е готово да се излюпи. За съжаление Рипли и компания идват с една идея по-късно и съществото… извинете, съществата… вече се е родило и те трябва за пореден път да се борят за оцеляване.
Всичко написано в горния абзац звучи нормално, нали? Обаче съм убеден, че дори и човек, който не е запознат с филмите и цялата история, пак ще забележи всичките пропуски и дупки в повествованието, което авторът се опитва да наложи. Едно от най-малоумните неща в цялата история е, че на станцията доставят ЕДНО яйце, от вътре излиза само ЕДИН фейсхъгър и в последствие се “ражда” ЕДИН чесбъстър (или поне така излиза от текста, макар след това да се опитаха героите да обясняват как не гледали и може и още да са излязли (Bitch, please!)). В последствие обаче имаме не 1-2 или 3-4, а цели 12 напълно развити пришълеца, които да щъкат свободно из куполите и да похапват вегетарианци. Обяснение, поне нормално, липсва изцяло. Фридмън явно не е успял да измисли как да вкара толкова много извънземни, затова просто ги е… телепортирал (?) там. Може пък да са нов вид, който напада растения и изниква от тях ;Д Но шегата настрана, малко несериозно е да направиш на пух и прах цялата идея за развитието на извънземната форма на живот, позната от толкова филми, и дори да не се опиташ да намекнеш защо и как е станало така. Новородените се развиват по-бързо от познатото, имат екзоскелет и са оребрени по ръцете (или беше рамената?). Отново… чудесно, но защо! Дори не е намекнато поради каква причина тези екземпляри са различни. Свободата е пълна, разбирам, но ако не можеш да обясниш нещо, се опитай да го избегнеш. Никой нямаше да ти се разсърди ако пришълците си бяха старите. По този начин щеше да има една причина за мразене на тази книга по-малко :Д
Във всяка една част на филма героите правеха гадините на пух и прах посредством най-разнообразни оръжия и методи за масово унищожение. Сега, Рипли е доста напред с материала, има си кораб, екипаж, явно и пари – малко или много. Уж е свят, много напред в бъдещето… Защо, питам аз, защо те имаха само някакви шокови пушки, с които има бяха нужни по 30-40 секунди (и поне двама души, разбирайте две пушки) да убият пришълец? Нима е трудно да си намерят по-сносни оръжия, които правят по-сериозни… поражения? Глупаво като цяло, но как да е.
Едно от най-специфичните неща в пришълците обаче, поне за мен, е тяхната киселинна кръв. Който е гледал филмите, знае много добре, че като ги нараниш и те “прокървят”, течността, която излиза е по-силна и от най-силната позната киселина. Тя може да прояде всякакъв материал и да тече доста нива надолу и надолу. С други думи е силно смъртоносна. Споменатите по-горе пушкала само опърляха жертвите си, без да има правят други видими поражения. (Колко били мизерни и слаби тия пришълци, баси :Д) В цялата книга нито едно от тях не беше наранено до състояние, в което да си пусне кръвта. Нямаше и капка киселина в близо 300тата страници! Просто съм потресен. Какво правим сега – хуманно умъртвяване на невинните животинки ли?
До тук явно вече стана ясно колко недоразумения има в книгата и що за глупости е сътворил авторът. Но да погледнем какво имаме всъщност. Стилът му е много простичък – действие, действие и пак действие. Описанията, когато има такива, са тема табу. Сега, вярно е, че аз не обичам прекалено подробно описване на цялата обстановка като се почне от почвата по земята и се стигне до цвета на луната в този момент, но все пак… Добре е, най-вече за читателя, да има все пак, макар и кратко, описание на това, което е около героите. “Купол с дървета в него” не е най-добрия начин да можеш да си представиш какво има там. А ако четящият не може да се постави поне малко в ситуацията, то той ще бъде дистанциран и чужд и бързо ще загуби интерес. Освен това Фридмън е отделил доста да разказва цели сцени от предните филми, изкуствено удължавайки си обема на творбата. Също така той по най-безцеремонен начин е пресъздал други сцени от оригиналите, като е поставил настоящите си герои и е пригодил обстановката. За пример мога да дам вечерята на екипажа на Ностромо в първия филм, малко преди честбъстърът да излезе от корема на Кейн. Тук имаме подобна ситуация след като заразеният ботаник се събужда и е гладен като вълк. За предателския робот дори не искам да споменавам, че да не спойлвам прекалено много. Примери като тези колкото искате. Половината книга сигурно изобилства от тях под една или друга форма.
И тъй като ревюто ще подмине 1000 думи (!) с това заключение, мисля да привършвам. Няма да си кривя душата, това беше слаба книга, дори и с оглед на това какво представлява и какво трябва да очаква човек от нея. Мисля, че всички тези абсурди биха били обидни дори и за един човек, които не е гледал филмите и не е запознат с основната идея. А какво да говорим за феновете като мен?!
В послепис искам да кажа, че съм разочарован и от самото издания на АртЛайн, които досега винаги ме впечатляваха с качеството на продуктите си. Този път обаче да те е страх да я разгърнеш малко повече книгата, защото може да се разлепи и да се разпадне в ръцете ти, а никой не иска това. 🙂

Етикети: ,


The Sirens of Titan by Kurt Vonnegut (RC2012 #7)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Първо, искам да започна с факта, че това е първото писание, до което се докосвам на Курт Вонегът. Не съм чел абсолютно нищо друго негово, но вече определено ми се иска.
Второ, подходих много скептично и внимателно към тази книга, защото… И аз не съм много сигурен защо точно. Беше нещо различно, нещо ново. Изключвам самия автор като визирам “ново”. Да речем, че просто си имах едно на ум при започването.
За мое най-голямо щастие страховете ми, че може да се окаже скучна и безинтересна (и най-вече философска) помия, не се оправдаха. Това се оказа една страхотна книга, която не е кой знае колко дълга и нито за момент не доскучава. Да опиша самата история ще е малко трудно, защото тя е доста широка и комплексна що се отнася до време и пространство. Действието се развива на цели три планети, през три отделни периоди от живота на героите. И все пак… Вонегът ни запознава с персонаж, който е надут, високомерен и по един типичен богаташки начин, с отношение “докоснат от бога” (което е по-деликатната версия на “хванал Господ за оная работа”). От друга страна имаме и мъж, който е навсякъде и по всяко време; който знае всичко за всеки и вижда всичко, защото е претърпял “малък инцидент” в космоса. Съдбите на богаташчето и жената на споменатия мъж биват оплетени по един начин, какъвто само съдбата може да изгаври. Няма да се опитвам да разказвам повече, защото ще трябва да преразкажа едва ли не цялата книга, за да стане ясно на някой. Това беше една от тези книги, които си остават неясни до самия финал. И макар в даден момент да се поизясняват нещата и да може читателят да придобие някаква идея, все пак си остава мъглива и потайна. Лично за мен един от най-прекрасните плюсове. Четеш, четеш и непрекъснато се чудиш какво става. Героите те дразнят, ядосват, печелят на своя страна. В тях имаше нещо, което хем да те кара да ги харесваш, хем да ги мразиш. Те не са светци, дори напротив, и въпреки това съдбата им поднася безжалостни премеждия, които ги отвеждат до спорен завършек.
Дори стилът на писане на Вонегът не ме подразни, макар на моменти да ме объркваше. То се опитва да бъде описателен без да прекалява, като в същото време внимава и в самите описания. Опитва се да предаде емоциите на персонажите без да ги натрапва, да остави читателят сам да почувства това, което се случва. А книгата не е като да няма емоционален заряд, особено към края. Уви, не съм аз точно от хората, които биха коментирал този аспект, но все пак имаше нещо в атмосферата, там на Титан, което… сякаш беше едновременно весело и тъжно. А това, смея да заявя, си е доста силно литературно постижение.
И след като изговорих един тон глупости, в заключение ще добавя, че това е една страхотна книга. Не е за всеки, признавам, но в нея има адски много положителни неща, които си струват. Силно препоръчвам.

Етикети: ,


Quiet Friend by Autumn

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



He accompanies me through wind and rain
When I’m in agony and pain
He warns me for the change, the change of tide
And tells me when and where to hide

When I was born along came he
When I arose he came alive in me
But only I was recognized
Vivid in their dream
No one saw him gleam

How selective they wish to perceive
In the lie, they want to believe
The trees blossom acknowledged
The roots denied
Because if he’d be noticed
They’d tremble, terrified

Why not speak of him freely?
Of the one hushed so ruthlessly?
He who offers the ultimate escape
Out of this treacherous world full rape

To me, a friend
Guardian of my final breath
To them, their greatest fear
They call him “DEATH”

Етикети: ,


Movie Night 16.01.2012

   Пуснато от: Silentium   в movie-nights, movies



Направих едно кратко връщане назад из филмовата категория и… не ми хареса колко отдавна не съм писал нищо за филми. Именно затова реших да драсна един бърз пост, който да отнеса към movie nights категорията. Просто по няколко кратки изречения за няколко не толкова интересни филми; реално филми, които не го заслужават чак толкова но… Нямам си друга работа. Освен това трябва да боря с нещо този мързел и апатия, които са ме нападнали :Д
(Даже, сега като гледам, последният пост в тази категория е бил преди…. многооооооооооооооооооооооо време :ДДД)

Amphibious 3D (2011)

Браян Юзна е от типа режисьори ‘Уве Бол’. Те правят предимно малоумни филми, оценките им винаги са катастрофални и рядко получават каквито и да е положителни ревюта. Все пак въпросният има няколко ленти, които не са чак толкова зле. Аз лично страшно харесвам “Return of the Living Dead III” или антологията по Лъвкрафт “Necronomicon”. Втората част на Реаниматора също не беше чак толкова лоша. И въпреки всичко достигаме до последното му творение – Amphibious, че и в третото измерение било. Добре, че си го гледах на монитора и въпросното липсваше. Този филм притежава едно и само едно качество – пълен боклук (при липса на положителни черти, и отрицателните стават качества :Д). Майкъл Паре играе ролята на капитан на лодка, който трябва да “разходи” някаква мацка из морето докато тя търси някакво животно или останки от такова (не ми стана много ясно, защото не внимавах, но и то тя не прави нищо по този въпрос така или иначе). Обаче попадат на някакви “приятели” на първия, на риболовна платформа сред водата, които не са особено приятелски настроени.
Като цяло това е “monster movie”. Имаме някакво странно, (вероятно) праисторическо зверче, което плува под платформата и трепе наред. Обаче не един път се намеква, че едно момиче, дете на шаман от местното село (което чичото – въпросния шаман – е продал в робство :о) го контролира. След това обаче се и опитва да го убие… И… и… 80те минути са пълни със сценарни дупки, недоразумения и недвусмислици. Няма едно действие на героите, което да е оправдано или да има каквато и да е логика. Те правят неща, които в последствие си противоречат с последвалата постъпка, пак от тяхна страна.
Но ако оставим настрана това, както и ужасната игра на всеки един, самото създание е също под каквато и да е критика. Не знам доколко скорпионите могат да се класифицират като земноводни, при положение, че са от клас Арахниди или казано с други думи, от семейството на паяците :Д Но явно това е някакъв модифициран скорпион. Ако трябва да го обобщя с една дума – ужасно. Но не в добрия смисъл на това значение. Няма да Ви отегчавам повече. Бягайте далече… много далече…
Лична оценка: 1/10 (както съм казвал преди: защото 0 не е оценка)

The Hunters (2011)

Кой е казал, че европейското кино не може да ражда боклуци? Тази коопродукция между Франция, Люксембург и Белгия разказва за група ловци, които обаче не са фенове на дивеча. Те притежават малка крепост, до която се стига само посредством голям подвижен мост и там те преследват и избиват жертвите си. Подобно на горния филм, и тук сценарият е просто пълен с нелепи ситуации, които не само, че са лишени от смисъл, ми нямат и каквато и да е връзка с останалата част от действието. Примерно, защо в края на филма мостът е спуснат и защо двойката мъж и жена идват в крепостта? Както се казва в един друг филм на ужасите: “No fucking reason!”. Няма и един персонаж, които да се хареса тук. Всички са жалки, плоски и безлични. На главния герои са се опитали да предадат някаква индивидуалност чрез миналото му като военен и мината, на която е стъпил, но това си остава само намек, недоразвит и почти неизползван.
Слаба работа като цяло. Филмът има някакъв потенциал, но е адски претрупан и сякаш направен набързо. Има опити за напрежение, както и някакви туистове, но… всичко си остава просто така… Тъкмо си помислиш, че ахаааа нещо ще стане и някой прави нелогично и безсмислено действие и всичко отива по дяволите.
Лична оценка: 2.5/10

Имаше още 1-2 филма, които гледах и си бях набелязал, но… писна ми… Стига толкова 🙂

Етикети: ,





След предишната книга за Анита Блейк си дадох дълга почивка от нея, макар вече да притежавах и следващите две. Причината, за тези, които не помнят или не са чели поста, е, че… не ми хареса особено. Именно затова подходих много скептично към седмата част от, смятаната от мен, една от по-добрите поредици в този жанр (уви, само първите 3-4 книги обаче).
Действието, както обикновено, продължава от там, където предният път авторката ни е оставила. Анита Блейк тотално е скъсала с гаджето си върколак и се е отдала изцяло на вампир, които е и господар на града (познатият от всички книги Жан Клод). Тя не може да приема идеята, че Ричърд е такъв… звяр (ама си е върколак, те имат този навик). В същото време обаче е и лупа на глутницата, става и защитник на леопардите и поема отговорност да се грижи за тях. В града, точно в този момент, стават серия от мистериозни пожари, а за капак идва и върховният вампирски Съвет, който да изисква от Жан Клод да заема полагащото му се място, след като убиха друг член от този съвет в предната книга. Казано накратко се преплитат няколко действия, които обаче в основата си са дълбоко свързани.
Добре, първо искам да кажа, че тази книга е с поне две идеи по-добра от своята предшественичка. Този път действието не се точи чак толкова бавно и през повечето време нещо се случва. Освен това членовете на въпросния Съвет са доста интересни типажи, все разнородни и внасящи разнообразие. Като никога имаме доста отрицателни типажи и не само Анита е заплашена, а и самият Жан Клод. Наистина ми се иска да кажа много хубави неща аз седмата книга, защото, макар голямата част от недостатъци, които имаше, тя все пак беше интересна и поддържаше някакъв интерес почти до края си. И над петстотинте страници се минаваха бързо и лесно. Уви, едва ли има кой знае колко плюсове, освен вече споменатите, които мога да изтъкна. За сметка на това обаче минуси колкото искаш. А дразнещи неща още повече. Това, за което много народ говореше по коментари и форуми, започна да става реалност. Анита си има глутница, има си вампир… и всичко опира до секс, секс и пак секс… Тя още се дърпа сравнително, но усещам как след още една книга и вече ще е навита. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против секс в книгите, но когато това заема (било директно или просто игри) толкова много страници, става досадно. Просто човек губи идеята докато чете как еди кой си получил ерекция докато Анита изпълнява ритуал, как желанието в нея е по-силно докато гледа “изпънатия” му гръб, как още си мечтае за Ричард и едва се сдържа да не свали хавлията му. Така написани в поста, звучат като евтина порно книга, но те наистина са си така и в книгата. И въобще не са малко. Точно този род все по-увеличаващи се изречения, са най-основният дразнещ фактор. Самата Анита от друга страна сякаш губи все повече и повече своята индивидуалност и за едното ебане е готова на какво ли не. Малко преувеличавам в случая, но съм убеден, че, както е тръгнало, скоро и това ще е реално.
Все пак тази книга е сравнително от по-интересните в поредицата и си струва четенето. Лесна и бърза, без да натоварва кой знае колко.

Етикети: ,


Blackwell Unbound Walkthrough + Achievement Guide (2in1)

   Пуснато от: Silentium   в games



Днес имах толкова по-различни планове, но уви… Заиграх се аз сутринта и в последствие реших да напиша както помагало, така и помощ за steam постиженията. Blackwell поредицата ме върна в доброто старо време, когато играех предимно куестове от подобно естество (добре, малко по-трудни от това) и някак си реших, че се полага да разполага с българско помагало за целта. Видях, че такова липсва на adventurersbg.info и… here goes the day 😀
Кликнете върху обложката на играта, за да посетите въпросното помагало.

Етикети: , ,