Последните 2-3 седмици спрях да чета книги, че нещо нямах желание, но тази най-после успях да я завърша, та да я отбележим 🙂
Едва ли Кинг има нужда от представяне. Ако случайно сте попаднали на този пост и не знаете това име… По-добре веднага затворете браузера си и… се разходете навън в, и без това, това мрачно и дъждовно време.
Историята разказва за строителен предприемач, който претърпява тежък инцидент, губи едната си ръка и има сериозни мозъчни увреждания; жена му го напуска и животът му започва да губи смисъл. Човекът отива на сравнително изолиран остров и започва да практикува нещо, което не е правил от години – да рисува. Постепенно обаче започват да се случват странни неща и скоро… героят разбира, че притежава странна дарба, но и бавно дълбока тайна изплува на повърхността.
Блаблабла… и така нататък. Първо, искам да си призная, че не съм чак такъв фен на Кинг. Харесвам ужасно много кратките му разкази и някои от новелите, но… щом се стигне до някой роман, имам определени резерви. Не ме разбирайте погрешно, имам и доста любими сред тях (като Сейлъмс Лот, Гробище за домашни любимци), но има и книги, които определено не харесвам (като То). Причината е най-вече в обема. Кинг на моменти прекалява с подробностите и разтяга действието до такава степен, че ми се приспива и предпочитам да премина на нещо по… бързо и леко. Дума Ки е отново подобен пример за скучна първа половина. Книгата е близо 700 страници и сами можете да си представите как всяка малко подробност от живота на протагониста лъсва и става публично достояние. Кинг много добре пресъздава съзнанието и разбиранията (и несгодите) за живота на Едгар, но… можеше да ни спести едно 200-250 страници. Особено от началото. Предполагам, че това е начина на автора да гради съспенс и да кара читателя да се чуди какво точно става и на какво се дължи, обаче… аз се отегчих… и то на няколко пъти.
Последните 100-150 страници обаче си бяха страхотни и представят един Кинг в пълен блясък. Драмата, психотрилърът и ужасът се смесват в една перфектна симбиоза… Но това става в последната четвъртина. Началото е една мудна и скучна драма с леки проблясъци от време на време. Определено Дума Ки не е лека книга и още по-трудна за четене, но все пак ако сте фенове на Кинг, то и това ще Ви хареса, предполагам.
Аз лично никога не бих я прочел отново.
Като рече седемстотин и ми отряза желанието от раз. :)))
На Кинг харесвам новелите, “Мъртва зона”, “Живата факла”, “Сейлъмс Лот”…оффф…стига толкова.
По гореописаната причина никога не можах да прочета книга на Дикенс, освен прословутата “Коледна песен”. С искрен ентусиазъм започнах “Малката Дорит” ама взех да увяхвам след дузина страници с разни описания и я захвърлих…
:)))
И с право съм те отказал :Д Ако не бяха последните 100-200 страници, сигурно щях даже да я псувам книгата, ама те пооправиха малко впечатленията ми, но пак… Прекалено е дълга и в началото е адски мудна.
Ама… аз съм упорит :Д
[…] Плезънт: Безликите” от Дерек Ланди 15. “Дума Ки” от Стивън Кинг 16. “Убийствен танц” от Лоръл К. Хамилтън 17. […]