Този път уикендът нямаше нищо общо с предния и неговия упадък.
Маршрутът беше праволинеен и зациклящ – Пловдив-Варна-Каварна-Кранево-Варна-Пловдив. Видяхме Симон Симънс, нарадвахме се на Epica, поскучахме на Doro Pesch, понапихме се на Tarja, прекъснаха ни Atrocity-то, изпуснахме да видим Лив Кристин и двата пъти, за което най-ме е яд, забравих да си купя тениска от феста. Та общо взето Каварна единствено си струваше заради Епика. Подробен пост няма да пиша, защото имаше твърде много фактори, които по един или друг начин убиха част от положителните ефекти, и не ми се иска да ги описвам. Радвам се все пак, че успях да видя холандците, които са ми сред едни от най-любимите групи, а то… това е най-важно. Надявам се, че са останали доволни от представянето на публиката ни и скоро пак ще посетят страната със самостоятелно представяне в София (примерно). Същото се отнася и за Leaves’ Eyes, които поради ред причини – най-вече организационни – пропуснах.
Но каквото такова, посетихме и морето, потопихме за за кратко, зачервихме се като рак (почти де), че то аз май от две години не бях ходил на плаж. Починахме си за кратко и сега… последни свободни часове и утре пак се започва екшън.
Надявам се да успея да се сдобия със снимките, които колегите на Пламен, с които ходих, правиха на всичките концерти. Ако това стане, ще пусна няколко тук 🙂

Хората са го казали, няколко поговорки ми идват на ум в момента (както никога досега :Д), обаче мисля, че най-подходящата в случая би била: “Това, което сам си направиш, никой не може да ти го направи”, или нещо в тоя дух беше, не помня точно.
Въвеждам едно много желязно и абсолютно задължително правило за себе си в къщи – Никога, ама повтарям, никога повече бира в нас, сам. С други думи мое милост няма да пие сам бира в апартамента си докато играе на някоя игра или гледа филм и няма планове да излиза никъде. Това правило ще бъде съблюдавано със студена и непоклатимо увереност и последствията от нарушаването му… е, последствията са ясни ;Д
Защо? Не че някой е тръгнал да се чуди, но… След като в петък не излизах, реших и събота да повторя с едно PVC Шуменско, остатъци от вече затворения ни магазин, и FFVII Crisis Core сесия… Плановете са хубаво нещо, ама към един и половина бирата свърши, а аз… Ми понапих се леко. Самата течност май леко се беше повкиснала, което като че май засили унищожителното й действие. И какво си мислите стана? Желанието за още в мене се събуди :Д Но какво работи наоколо в един и половина през ноща? Нека Ви отговоря – НИщО! Ето защо аз си взех един бърз душ, облякох се и… отидох в Сенса, а от там и в Найлона. Мъка, мъка, казвам аз! Защо? Защо ми трябваше да правя подобно нещо :Д Напълно сам се вдигнах и се замъкнах на бар. Не че там не срещнах познати, но… Не е в това въпросът. Нима може да пропадна по-надолу :ДДДД Това не беше въпрос всъщност 🙂 Нещо ми подсказва, че в следващите няколко месеца положението може да се влоши. Освен ако… Но има неща, които никога няма да се случат. Нищо, 12.12.2012 наближава :Д Краят е близо хахах :Д

Не, заглавието няма нищо общо с едноименния страхотен албум на една швейцарска група 🙂 Просто ми харесва, а и ми се струва подходящо за контекста на този пост.
То се е видяло, че подробно ревю за двата дена на Sonisphere няма да има. То се е видяло, че дори кратко резюме на двата дена на Sonisphere няма да има. То се е видяло, че ревюто на новия албум на Anthema ще си остане само до встъпителния параграф. То се е видяло, че статиите за Хамъровите Дракула и Франкенщайн няма да видят бял свят. То се е видяло, че работата по gothic.bg се движи по-бавно и от костенурка в насрещното движение със закачен мощен вентилатор пред лицето си.
Причината за горе изброените неща, а и много други, е една, простичка и световно-универсална – МЪРЗЕЛ! Тук говорим за мързел в космически пропорции; мързел, за който дори общински служител би ми завидял.
Предполагам обаче, че едно е за сметка на друго. Красотата е, че вече не ми се седи в нас вечерно време. Преди пишех, разработвах и мислех по всичките проекти, но пък не ми се излизаше от нас. Всеки път като някой се обадеше, водех една безспирна вътрешна война със себе си дали да се мръдна или не. Последните две седмици не мога да се оплача от липса на вечерни занимания. Дори като се замисля, от по-миналия понеделник до сега не съм имал вечер, в която да съм се прибирал директно в къщи след работа и да съм се забивал на пцто. Но пък от много време не бях срещал хора, с които да имам толкова много общи теми за раговор – като се започне от любими филмови чудовища, мине се през книгите и се стигне до игри и Final Fantasy (защото това е заглавие, което застава до игрите самостоятелно :Д). Определено беше нещо, което ми липсваше в Пловдив последните 2-3 години. Ежедневието се беше превърнало в нещо еднотипно, скучно и кръговратно, превръщайки те в зомби с промит мозък без желание и воля. Та в тоя ред на мисля няма как да не се радвам, че се запознах с Иван и неговите приятели :Д Макар, че то голяма доза късмет изигра основната роля, но това не е толкова важно. А може и да не е било късмет? (Тук следва мистериозен и въпросителен поглед и още по-мистериозно и въпросително повдигане на веждите)
Но както и да е, тия дни гледаме по-оптимистично на следващите и знае ли човек, може и да става по-интересно 🙂 Но определено нещата вървят към промяна, някаква, не е ясно каква и дали ще е добра, но се усеща нещо… нещо различно.

Всеки е гледал филм, в който в даден момент си е казвал нещо от сорта на “Ей това може да се случи само на филм!” или нещо близко. Казваш си, че подобно нещо не може да се случи в реалния живот и това или те успокоява (ако ситуацията е лоша), или те натъжава (ако е хубава ситуация, за която се надяваш да се превърне в твоята реалност).
Понякога обаче, за един много кратък период от време, реалност и фантазия може да се смесят. Като две различни измерения да се слеят в едно и да обърнат нечия представа за живота, вселената и… каквото е останало.
Държа да се похваля, че от както вече си имам пак музика (Благодаря, за което на Поля, че ме подсети за съществуването на мп3 плеърите и в частност, че аз имам такъв, който не бях виждал от над две години. Не помня дали си купих телефон март 2008ма или март 2007ма, но май беше първото :Д), желанието ми да ходя пеша разстоянията из този иначе толкова прекрасен град отново се върна с пълна сила. Сякаш музиката ме поддържа жив и без нея липсва желание за каквото и да е друго. Но както и да е. След… да я наречем интересно развилата се втора сесия на Vampire The Masquerade… моя милост реши да си ходи пеша от Кичука до Тракия, което е над час разходка.
(Надолу следват още имена на локации, които само един пловдивчанин може да разпознае, затова просто ignore :D)
Предложиха ми все пак да ме хвърлят до някъде с таксито и после от там да си ходя пеша. Защо пък не, си казах аз. Слезнах заедно с Поля пред тях (пред тях = булевард Източен, точно срещу входа на Каменица), а от там надолу (или нагоре, зависи от гледната точка и от посоката :Р) поех смело към вкъщи със слушалки в ушите. Плейлист от последният албум на Eluveitie, със задължителната релаксация в лицето на They’re Taking The Hobbits to Isengard, смело дрънчи по кабела, а аз бодро и нехайно крача по маршрута. Точният път не е толкова важен, защото това, което ме сполетя, се случи на няма и 200 метра по-надолу, на светофарите, пред будката за сандвичи и тостери, в която явно всички пияни маймуни се сбират да обсъдят какви парчета месо са се разхождали около и върху тях. Един бърз поглед 5-6 човечета опашка, нищо интересно, продължаваме да си крачим. Нещо ми се счува. Ама музиката силна, може и от нея да е било. Все пак внимателно и рязко завъртам глава (по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено). Гледам някой се е втренчил в мене, но не забелязах да се опитва да ми каже нещо, затова си се обърнах бързо напред и продължих, мислейки, че наистина ми се е причуло. Две или три крачки по-напред усещам някакво раздвижване за гърба си, една ръка рязко, но най-вече грубо, ме хвана и ме обърна лице срещу лице със своя собственик. Срещу мен седи и гледа втренчено (или тъпо, то все тая в случая) младеж, видимо подпийнал (добре де, пиян като кирка), на около 21-24 години, с бяло-бледорозова фешън ризка, най-вероятно от турски произход (ризката де, не младежът), избелели дънки с още по-неизвестно местораждане и тънък сребрист ланец на врата (явно са нямали пари мама и тате за златен… криза, брат, кво да прайш), висок не повече от метър и седемдесет. Още като го видях и ми стана ясно, че ей сега ще ме бият :Д Зад него седяха още двама типа, които бяха вече по-едри от него и доста по-високи. Въобще, седяха като някои бодигардове :Д
Забелязах, че въпросният индивид си отваряше устата, което е ясна индикация, че се опитва да говори, слушалките явно са аксесоар, който то не зачита като източник на звук. Свалих си аз бавно едната слушалка, при което успях да хвана само краят на въпросителното изречение:
“… игнорираш, бе?”
Вероятно се е опитвал да каже нещо от сорта на “Ти кой шъ игнурираш, бе?” (правописните грешки в случая са умишлени).
“Моля?”, контрирах аз, защото наистина не бях чул.
“Ей сега ти строших физиономията!”, закани се джуджето. Стана ми ясно, че се готви да замахне. И го направи… сигурно едно десет секунди по-късно. Явно липсва добра координация между отделните части от тялото му, най-вече с мозъка. Дори не ми стана ясно какво толкова направих и какво той е искал от мене. Просто се отдръпнах от пътя на и без това тътрещия му се юмрук и… той падна по очи на тротоара. Казвам Ви, такива неща си мислех, че само по филмите стават. Момчето успя доста сериозно да си обели нос и чело, че и малко от брадичката, а кръв се лееше доволно за такива малки рани (то явно не са били толкова малки колкото изглеждат :Д).
Както казах, смях, смяхххх :Д
Ама то без тръпка все едно сме зациклили. Обаче в едно съм сигурен – ако в този момент двамата му здрави приятели бяха решили да му се притекат на помощ (при все, че аз дори не го докоснах) и да ми покажат от къде изгрява слънцето, щяха да ме смачкат от бой ;Д Добре, че се оказаха разбрани типове и не искаха да се бият :Д Не, че нямаше да се пробвам. Просто знаех, че нямам шанс.