Вторият роман на Шекли в книжката. Тук вече става дума за огромна затворническа колония-планета, на която пращат затворниците от Земята. Паметта им е изтрита и те трябва да започнат нов живот, като намерят своето място в тази опасна цивилизация. Главният герой трябва да се бори за своето оцеляване, като в същото време да разкрие обстоятелствата около своето престъпление и да опита да се върне на Земята.
В интерес на истината, книгата ми хареса, но беше с една идея по-слаба от предната. Този път краткостта й от има-няма 150 страници не й помага, а точно обратното. Шекли сякаш е искал да вмъкне много идеи, но поради някакви причина само е загатнал за някои, а други открито е оставил напълно недоразвити. Голяма част от героите са като някаква притурка на фона на общото и никога не се развиват. Дори основният герой седи като едно плоско парче дърво без каквито и да е симпатии. Иначе светът и живтотът на Омега са прекрасно обрисувани, но отново сякаш остават да висят във въздуха… без особено покритие, като купчина идеи, които авторът е искал да си опише, че да не забрави за по-късно.
Едно, обаче, от най-слабите неща тук е финалът. Шекли се впуснал в едни сухи и не особено интересни опити за обяснения не цялостното битие на планетата ни, превръщайки последните страници в нещо като урок по история. Не е лошо, но човек ще очаква нещо да се случи след това, а то… всичко приключва. Сякаш е искал по-бързо да сложи край, защото е бил притискан от краен срок или нещо подобно :Д И макар да си има завършен вид (няма да спойлвам, сами ще прочетете какво точно имам предвид), в читателя (тоест в мен ;д) се заражда едно такова особено усещане за незавършеност, за нужда да прочете още.
Не ме разбирайте грешно, въпреки всичките си недостатъци “Цивилизация на статуса” ми хареса и си струва да бъде прочетена… поне един път.