Отново ще започна с вече нещо, което сигурно повтарям в последните 4-5 мнения за книгите на Бруст – казал съм почти всичко, което имам да кажа за поредицата и вече ми е много трудно да вържа и 50-60 думи без да трябва да повтарям стари неща. Тук обаче искам да споделя нещо, което не съм казвал до този момент – това е една епична книга. Всъщност е най-епичната в поредицата до този момент. Защо? Нека Ви разясня.
Действието продължава своя естествен ход (в смисъл, че не са спомени, разкази или подобни на минали вече събития), но за щастие авторът е решил да зареже селската одисея на Влад и… да го изправи срещу богове и полу-богове. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, но тук всичко има много глобални и, както вече споменах, епични пропорции. Талтош трябва да се изправи срещу раса, която по сила и възможности е равна на самите богове. Дори Вийра, богинята на източняка, бива замесена и се налага да се включи пряко в играта. Залогът – спасяването на света и въобще вселената, каквато я познаваме. Казах ли Ви, че е епично? 🙂
Един по-изпъкващ недостатък на деветата книга от поредицата може да се посочи самото място за развиване на действието. И не говоря за мястото като място, а… че става дума за една стая (буквално), в която едно 80 процента от случващото се… случва. Но пък от друга страна това не прави книгата по-малко интересна или увлекателна. Стилът на Бруст не е ръждясал с години нито на буква, а сарказмът на Влад, макар и не толкова силен и на ниво, пак си присъства. Не е най-добрата книга от поредицата определено, но пък от друга страна сигурно е най-различната от всички (изключвам следващите, които още не съм чел). Тук дори има и няколко сравнително интересни обрата, няколко факта, които са били само загатвани, и нови придобивки.
Като цяло добра книга, която със сигурност трябва да се хареса на всеки, които поне малко харесва поредицата. Радвам се, че поне на този етап Бруст е решил да зареже глупавите странствания на Влад и да го постави в правилните “обувки”.