Една седмица още остава до края на тази “календарна” година. Март месец за пореден път доказва колко голяма кучка (да приемем, че е от женски пол, за целта на поста) е и всичко най-хубаво и прекрасно, което не се е случило през предишните единадесет месеца, сега се стоварва с пълна сила. Мисля, че тези толкова изящни и неповторими тридесет и един дена могат спокойно да минат под незабравимото мото:

“Sickness of the mind plus sickness of the body equals total sick(shit)ness!”

Очаквам с нетърпение април месец. Тогава винаги следва едно красиво и спокойно течение, което носи само наслада и забава. Като изключим глупостите, които ми се въртят из главата, разбира се. Още повече, че през април са концертите на Katatonia и Haggard, за нито един от които нямам билет, но мисля скоро това да се промени.

Но мисълта ми беше друга всъщност. И без това точно тази дата от годината ми е мега досадна и не си спомням много-много хубави неща точно на нея да са се случили. Това е една дата, която, подбно на повечето празници, хората използват като извинение, за да се сетят за тебе и да отбият номера… и да могат да ти натякват как и ти не се сещаш за тях…

Но, мисля, че споменах, че мисълта на поста е друга, а това е някакво малоумно отклонение, с цел обем и досадно индексиране в гугъл на глупости :Д
Вече втори месец смело газим сред водите на проект мениджмънта и мога спокойно да твърдя, че поне за момента се справям сравнително добре. Но… Винаги има НО! Все пак се занимавам само с вътрешни проекти (за момента, пак повтарям) и то все с един немски проект мениджър, с който да се налага да комуникирам. Това е човек, с който съм свикнал да говоря и му знам всеки един опит да ме мотае 🙂 И обикновено успявам да му върна нещата към него…
Обаче като гледам колегата и неговият изключително огромен и обемист проект по ХокенхаймРинг (който не знае какво е това, да се образова чрез википедиа или просто да потърси в гугъл, че да не им правя реклама :Д), направо имам чувството, че мога да напиша огромна статия за това как НЕ трябва да се прави проект. И, не, в случаят колегата не е виновен, защото той подхвана проекта над половин година след стартирането му, в точка, в която е прекалено късно да се въведе в правилен ред и… можеш само да се опитваш да го буташ, колкото да не падне целия :Д Представям си какво ли щеше да е ако аз се занимавах с него… (Пфу Пфу)…

И да се върнем пак на пълнежа – една седмица остава, една шибана седмица. Да минават по бързо тия седем дена и да се свършва :Д

Ето, че започна най-омразният ми месец в годината, а именно “прекрасният” март.
След един страхотен завършек на февруари с партито Let’s Not Forget (за което утре се надявам да завърша ревюто), началото на третия месец в годината започва повече от ужасно. Много работа, много проблеми, много неща за вършене, много планове, никаква реализация… С други думи пълен хаос и каша.
Толкова много го мразя март, че ми се иска вече да свършва хаха :Д
И тъй като утре е почивен ден и цял ден ще си вися в нас, най-тържествено обещавам ревю на Let’s Not Forget и малко спам по случай един рожден ден и една игра :Д
А тази вечер ще се отдам на филми и анимета изцяло ;Д Не, че някой се интересува, ама аз да си туийтърна :Д Плановете включват Don’t Wake the Dead, който изглежда от чийзи по-чийзи, азиатската касапница Riki-Oh: The Story of Ricky и нещо, което прилича на гей филм, но носи претенциозното заглавие The Raven, че дори и името на По краси обложката. След това, ако остане време и не ми се е доспало, продължавам с епизодите на Bounen no Xamdou 🙂