Архив за месец: July, 2012

Full Throttle

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Понякога нещата просто не вървят. Тъкмо си мислиш, че са започнали да се оправят и… ахааа… се струват куп нови и приятни събития, които просто ти разказват играта с пълна сила.
Надявах се, признавам си. Имах надежда и всеки ден си повтарях, че по-зле не може да стане и ейййй сега ще се случи нещо, което ще осмисли всичко преди това. Уви, още чакам.
Не остана много надежда обаче. Загуби се смисълът на всичко това. Цялата идея отиде по дяволите и едва ли скоро ще се появи 🙂

Горното го започнах преди около седмица, но поради многото работа, все го оставях за по-късно. Сега, като го препрочитам, ми звучи чак прекалено песимистично. Не е далеч от истината, но съм започнал адски черно и изглежда тенденцията е била да бъде черно до края 🙂
Всъщност след адския фейл последната събота и невъзможността ми да нося на алкохол поради липсата на ядене, реших да взема крайни мерки. За съжаление, колкото и да се надявах до последно, на Spirit of Burgas няма да се ходи тази година и традицията да не се пропуска ще бъде нарушена. (Все пак Пламен ще ходи, та поне той няма да я прекъсне :Д) Причината е много проста – финансова. Винаги мога да взема пари назаем и следващия месец да си ги връщам, но не е това идеята. Както казах, след излагацията на концерта на Мейз в 3 Уши, в неделя взех кардинално решение и се изръсих 700 лева за PRINCE2 Foundation материалите, плюс ваучер за допускане до изпита. В момента имам едни 300 лева останали в сметката, но се успокоявам, че заплатата е другия петък :Д (Сега сигурно някой ще каже, че 300 лева не са малко пари и са предостатъчни, което си е вярно, разбира се. Просто аз не обичам да оставам чак толкова на нула. Поне едно 600-800 лева е добре да има налични, за да знам, че положението може да се закрепи каквото и да става.) Надявам се, стига да успея да изкарам въпросния изпит, това да донесе много дивиденти на моя милост и инвестицията да се окаже печеливша (в какъвто и да е план). Беше си леко импулсивно и моментно решение, което много ми се иска да не се окаже грешка (както някои други мои такива през последните няколко години). Но това времето ще покаже. А дотогава ще трябва да се чудя как да разпределям заплатата най-добре :Д Поне от другия месец, надявам се, ще има леко повишение, което няма да е много, но все пак е достатъчно да ми покрие по-голяма част от храната за месеца (тя и без това не е много :Д), а това си е много добре.

Имам няколко неща, които ми се въртят из главата и могат да бъдат наименувани като план А и план Б (даже и план В може да има, но той не е желателен :Д), но всичко ще стане ясно на следващия ми рожден ден през март, а дотогава…

(chuckle)


Machine Sex Symphony by Santa Hates You

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



От известно време цикля на този страничен проект на Питър Спилс – вокалистът на Project Pitchfork. А и мацката е просто страхотна, и е италианка 🙂

Dead dance orgasm
Liquid fruit spasm
Zombie engine fuel
Bloody coffin tool
Graveyard baby lollipop
Oxygen mask workshop
Vampire machine suicide
Rubber nurse satisfied

Undead transmission failure
Winter waste retailer
Clockwork decay noise
Plague sugar boys
Werewolf train slideshow
Self-absorbed witch snow
Cannibal soul zoo
Santa hates you!

You are the new sensation
You are the soul
You are the dark vibration

Rotten dolls faction
Monster parent action
Oiled supermarket fairy
Luscious spider cemetery
Apocalyptic naked gear
Instant shadow pleasure beer
Electric steel booty
Skull soap beauty

Етикети: , ,





Четиридесетата бройка в моя Reading Challenge за тази година се пада на книгата “Защото те обичам” на французина Гийом Мюсо, който, поне за мен, беше изцяло непознато име (напоследък с няколко такива се сблъсках). Истината е, че никога нямаше да си взема тази книга или въобще да се докосна до този писател ако не беше Узи, който пожела да ме образова. Но да преминем по същество.
Действието ни запознава с едно разпаднало се семейство. Бащата е съкрушен от мъка по изчезналата му дъщеря и заживява на улицата, сред просяците, мръсотията и мизерията. Жена му, успешна музикантка, е загубва дирите му и не може нищо да направи, за да си върне мъжа, който толкова е обичала. И тогава се случват няколко неща – просяк жертва живота си, за да я спаси от грабители насред улицата, като този “рицар” се оказва нейният изгубен съпруг. Дъщеря им се появява на същото място, на което е изчезнала, точно пет години след този злощастен ден. Какво й се е случило през тези пет години, каква е истината и каква е ролята на останалите персонажи – малко момиченце, което търси отмъщение и пропаднала млада жена на върха на славата, която е потънала в свят на наркотици, алкохол и самосъжаление?
Едно мога да призная на Мюсо – умее да си играе с търпението на читателя, подхвърляйки му по парченце мистериозна информация на всеки 15-20 страници, за да го кара да чете следващата глава и след това следващата. Само и само да разбере какво се случва. Реално погледнато цялото действие се развива на един самолет (с изключение на встъпителните глави), като всеки един от героите постепенно разказва на останалите своята история. Човек може да се досети, че това са разкази, изпълнени с много болка и тъга, с внушение за отчаяние и гротески последици. Авторът се е опитал да им предаде максимално човешки и сърцераздирателни черти, но, поне за мен, на моменти се беше поизхвърлил. За пример мога да посоча образът на разглезената мацка, която живее сред парите на бащата и прави каквото си реши – наркотици, алкохол, оргии. Сама затъва сред този “разкош”, сама взима решенията и би трябвало да си носи последиците от това. Тя е виновна, за това, което е сторила и толкова. Но това е друга тема.
Няма да се впускам в опити да изследвам поведението на героите, както и да ги анализирам. В интерес на истината имаме още един персонаж, най-добрият приятел на съпруга, който има не по-малко зловещо и тежко минало и, който реално се справя много добре със задачата. Все пак е прочут психолог. Признавам си, че стилът на Мюсо много ми хареса, но в един по-различен контекст от този на Сафон примерно. Изборът му за кратки и бързи за четене глави превръща процесът в безспирно разлистване на страници в търсене на следващата мистериозна улика. Смея да заявя, че книгата се чете почти на един дъх и много лесно, въпреки тежкото си на моменти съдържание.
Признавам си обаче, че не очаквах този “действие на едно място” сетинг, непрекъснато изпълнен с флашбаци към миналото на героите. Разбира се, през повечето време не очаквах и финалът, но той ми се изясни до известна степен едно четиридесетина страници преди развръзката. Но от друга стана не смятам, че идеята на авторът е била да изненадва с края (или поне се надявам да е така). Книгата, малко или много, си има някаква поука и се опитва да бъде човечна до самия край. Нещо, което мисля, че е почти тема табу в днешно време. Поне аз не вярвам в чак такива добри самаряни.
В заключение смея да препоръчам книгата. Имаше своите недостатъци, но от друга страна има и много красота в нея. В началото се дразнех на това “застояло” на едно място действие и непрекъснато връщане назад, но след като идеята стана ясна, всичко си дойде на мястото. Опитайте я, няма да съжалявате. Мюсо пише достатъчно интригуващо, че да държи интереса Ви до самия финал.

Етикети: ,





Лудвиг Холбърг е едно изцяло непознато за мен име. И едва ли би могло да бъде различно при положение, че човекът е живял през 17-18ти век. Книгата, за която ще си говорим днес, е писала точно по това време. Не знам каква асоциация или настроение би предизвикал у Вас подобен факт, но при мен това беше любопитство. Тук не говорим за нещо, писано през миналия век или дори по-миналия, а за още по-старо. Разбиранията и вижданията на един такъв човек би трябвало да бъдат коренно различни от нашите, той не е познавал толкова много от нещата, които познаваме ние днес. Но дали всъщност е така?
Историята е много проста в своята същност. Младият Нилс Клим, през някаква пещера по време на пикник, пропада в центъра на Земята. Оказва се, че там има цял един нов и коренно различен свят. Населението на тази “планета” е изцяло от дървесни видове (точно така, дървета) и колкото повече клона имат, толкова по-престижно. Първите стотина страници са сравнително скучни и безинтересни, защото Холбърг се впуска в много подробно описание на начина им на живот, на религията им, на обичайте им и на структурата им на управление. В един момент читателят може да реши, че това ще бъде просто описание на една измислена раса – как живее, как обича, как се храни, как се бие. В един момент обаче той извършва провинение и за наказание е изпратен, посредством големи птици, на Небесната твърд, което се оказва просто друга “планета” с нови раси и обичаи. Там героят започва своето издигане и се превръща в един нов Александър Велики, опитвайки се да превземе и обедини всички народи.
Няма да се впускам в по-подробно описание, за да е развалям удоволствието на тези, които се пробват с това “възрастно” произведение. Вече Ви предупредих за първата третина от книгата. Ако успеете да се справите с това, Ви очаква едно много измислено пътуване, първо сред дървесните народи, а след това сред… много други. Казвам това, защото Холберг малко е прекалил с въображението и на втората планета той се среща с човекоподобна нация с много примитивно мислене, нация от гарги, тигри, котки, мечки и въобще всякакви животински видове и птици и… нация от музикални инструменти. Всеки един от народите е коренно различен, както в начините си на живот и управление, така и във вярванията си. Авторът сякаш се е опитал да включи колкото се може повече различни гледни точки и да представи въображаеми методи за управление и съществуване. Нямам си идея как е било по онова време, но много от идеите заложени в тази книга, са адски актуални и днес. Може и да не са в същата светлина или сила, но по един или друг начин винаги ще се намери организация или правителство, което да ги засегне. Тук говорим за методи (силни и слаби) на управление, права на жените и мъже, структура на обществото и благоденствие на някои за сметка на други, като цяло йерархията на индивида в подобна структура, самолюбието и гордостта и прочие. Адски много идеи е засегнал или загатнал авторът и няма да ми стигне времето да Ви ги опиша всичките.
Най-големият недостатък обаче е хаосът, който всичкото това описание носи. Холбърг сякаш се е опитал да вкара в тези 300 страници цялото съдържание на въображението си, което явно не е било малко. Резултатът е, че понякога на читателят му се поднасят 1-2 страници с информация, след което това се зарязва и се разказва за нещо абсолютно различно, като изреждане. Като цяло не е много лоша книга, но със забележка и едно на ум. Да имаш богато въображение не е лошо, но просто тук е дошло в малко повече.
От друга страна бавното начало въобще не контрастира с адски бързия и динамичен финал, в който в рамките на петдесетина страници се случват повече неща отколкото в първите сто.
Въпреки всичко е добре човек да прочете книгата; от чисто любопитство, ако не от друго.

Етикети: ,




Incidentally, what an excellent day for an exorcism…

Сигурен съм, че много от Вас са гледали класиката на Уилям Фридкин, в която малко момиченце бива обсебено от зъл демон и свещеник се опитва да я спаси посредством екзорсизъм. Ако не сте, е по-добре да го направите. Но дори и да сте, нека се абстрахираме изцяло от филмовата екранизация и се съсредоточим върху нейния книжен първообраз.
Книгата на Уилям Питър Блати е писана преди малко над 40 години и изданието, върху което е базирано ревюто, е нейното ревизирано и допълнено от самия автор издание, което се появява именно по случай четиридесет годишнината. Но нека споменем все пак сюжета. Малката Ригън и нейната майка Крис си живеят прекрасен и спокоен живот, докато странни промени не започват да се забелязват в поведението на детето. Бавно и постепенно нещата излизат извън контрол и много скоро ситуацията се превръща в на живот и смърт. Крис се допитва до множество лекари, правят се безкрайни изследвания, но сякаш всичко е наред. През това време Ригън се променя и чертите й се изменят до неузнаваемост, а езикът й става пиперлив и вулгарен. Сякаш е друг човек, или няколко. Накрая отчаяната майка се обръща към свещеник от местния орден на йезуитите, който да извърши екзорсизъм – последната надежда за спасение. Младият отец Карас, който е и психолог, също има своите проблеми, но се опитва да помогне по всякакъв начин, като първо разчита на медицината и науката преди да прибегне до по-крайни мерки.
Книгата не напразно си е спечелила статус на класика и в нея ще намерите не една или две сцени, които не биха се понравили на хора със слаби сърца. Като пример можем да посочим емблематичната сцена с разпятието. От друга страна обаче това би била трудна за четене книга от хора, които очакват да се потопят в действието веднага. Повествованието се гради бавно и много внимателно. Блати сякаш се е опитал да убеди читателите в първата третина колко прекрасен и спокоен е животът на семейство МакНийл, а след това постепенно ги потапя в дълбоко море от болка, страдание и ужас, за да се стигне до кулминацията, в която са готови на всичко, за да се спаси детето.
И макар читателят да е убеден, че става дума за древен демон, героите до последния момент (разбирайте финалните 30-40 страници) отказват да приемат тази хипотеза и се позоват изцяло на медицината и психологията. Почти всички болести, от които може да страда Ригън, се отмятат една по една и се търси причина след причина, която да води до подобно поведение. Всеки нов лекар, в това число и Карас, в ролята на психолог, отново и отново опитват да припишат болест, която другите вече са отметнали като невъзможна. Нима сериозни и стъпили здраво на краката си хора могат да вярват в обсебване от демони?
Точно горното е една от най-силните страни на книгата. Авторът не ни дава едно демонично момиче и след това да се опитва да го спасява (или убие). В определени моменти можете дори да повярвате, че детето е болно я от шизофрения, я от хистерия. Градацията е постепенна, бавна и много плавна, чак неусетна, но това би било малко преувеличено.
Признавам си, че имам някои резерви към точно това бавно движение на действието, но все пак книгата е страхотна. Читателят може да усети болката на отчаяната майка, вътрешната борба на Карас със собствените си демони, и така нататък. Изказът е брутален на моменти и не спестява нищо, защото… такъв трябва да бъде един хилядолетен демон все пак.

Етикети: ,


Song of The Month – July

   Пуснато от: Silentium   в music, song of the month



Страхотна мацка :Р

Етикети: , ,


Marina by Carlos Ruiz Zafón (RC2012 #37)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



Случва се понякога да рискувам и да пробвам напълно непознат автор. Понякога този риск може да бъде неоправдан, понякога да е много добро попадение, да се ядосвам, да се радвам. Случаят с Карлос Руис Сафон е по-скоро от типа на “къде съм гледал досега, че не съм попадал на този”. Но нека Ви представя и първия ми досег до този толкова изключителен автор, като се надявам да не се окаже единствено. Това обаче времето ще покаже като се сдобия и с други негови произведения.
Сега ще си говорим за “Марина”. Това е неговата последна книга, която спада към юношеската литература. Тук главен герой е петнадесет годишният Оскар. Животът му не е от най-интересните или напрегнати и той обича да обикаля местността около своето училище. И така, докато си вре носа на места, на които не трябва, попада на Марина и нейния баща.
Бих искал да спра с разказа до тук и да отворя една много голяма скоба. “Марина” е книга с две лица. От една страна имаме приключението на Оскар и Марина – едно мрачно и изпълнено с много опасности разследване на миналото, което е по-добре да си остане потулено. От друга е и любовната история между двамата протагонисти – един разказ за детска наивност, срамежливост и много болка. Не бих искал да се впускам в подробности, за да не развалям удоволствието от четенето на тези, които още не са се докосвали до тази красота. Второто лице на книгата е клиширано и става ясно още по средата на повествованието, но въпреки това е поднесено по начин, който ще Ви очарова, удиви и натъжи едновременно. Що се отнася до основната сюжетна линия, която на фона на цялостното повествование, изглежда по-скоро като спомагателна, тя е изпълнена с много мрак и ужас, с мистерия и зловещи описания.
И двете страни на “Марина” не могат да се похвалят с изобретателност що се отнася до сюжета. Те следват познати и ясни пътеки, които вече са отъпкани от много други автори преди Сафон. Тогава какво е толкова хубаво тук, ще се запитате Вие? Стилът на автора! Дори и най-невероятният и оригинален сюжет, когато е поднесен постно и сухо, това може да развали цялото удоволствие от четенето. Именно правилният подбор на думите, доброто структуриране на изреченията и поднасяне на историята играят ключова роля. Сафон, признавам с ръка на сърцето, е свършил невероятна работа. От много време не бях оставал толкова очарован от начинът, по-който е разказано. Читателят може да усети мрачната и злокобна атмосфера, която тегне над местата, които Оскар и Марина посещават; да почувства страхът и желанията им; да се постави на тяхно място дори. Атмосфера, атмосфера и пак атмосфера. Ето това е най-големият плюс на “Марина”. Буквално можете да се потопите из улиците на Барселона и да станете част от множеството съдби, които се преплитат и, които Оскар и Марина постепенно нареждат в своя мрачен пъзел.
Голямата смесица от жанрове може да предразположи към микс от хаос и безсмислена смяна на сцени, но тук такова нещо няма. Сафон перфектно прескача от един в друг стил, като преминаването е толкова плавно и нежно, че дори няма да усетите как стискате устни в уплаха за главните герои, докато те се изправят срещу зловещия антагонист и неговата жестока тайна, в един момент, а в следващия вече потискате напиращите сълзи.
Ако от всичко, което изписах по-горе, не Ви е станало ясно колко красива и същевременно мрачна е книгата, то нека го повторя още един път. “Марина” е кратка и лесна за четене книжка, която е задължителна за всеки, който обича да чете. Стилът на Сафон е изключително добър, без много подробности той успява да Ви потопи в атмосферата, да Ви направи съпричастни с мястото и героите си.
Силно препоръчвам!
А аз ще събирам пари за другите две книги, които вече се водят за възрастни 🙂

Етикети: ,





Кой би предположил, че един ден литературата ще стигне до подобни… върхове (или низини). Класически произведения се смесват с ужасни и неподправени чудовища, за да се превърнат в смесица от нещо адски трудно за определение.
Бих искал да започна с най-важния факт, че не съм чел оригиналния роман на Джейн Остин и никога няма да го направя. Когато най-после се добрах до тази абсурдна смесица, надеждата ми беше, че господин Грейм-Смит ще успее да освежи до такава степен ужасния сюжет, че ще може да вдъхне нежив живот на тази “класика”. Уви, надеждите ми останаха много неоправдани. Дори не знам от къде да започна.
Историята, в цялата си същност е проста, банална и подходяща за сапунен сериал – дъщерите в едно семейство са готови за женене, те срещат мъже, влюбват се, разлюбват се, нараняват се, въобще цялата гама. Главната героиня Елизабет първо не може да понася господин Дарси, но в последствие успява да вникне в неговата същност и да го желае, бла, бла… От друга страна имаме и странна епидемия, която е плъзнала из страната. Щом завали и земята стане по-рохка, зомбитата се надигат и нападат случайните минувачи по пътищата. Общо взето почти всеки в Англия е наясно с опасността и умее да се бие, в различна степен. Главните героини са тренирали далече в Китай, при строги правила и тежка подготовка.
Казано накратко, класическият сюжет на оригиналният роман се редува със сцени на атаки от зомбита. Всичко щеше да е прекрасно ако беше поднесено интересно. Отново обаче Смит се проваля, защото явно се е опитал да запази духа и стила на Остин, което превръща разказа в скучно и мудно влачене из калта. Екшън сцените са кратки и безвкусни, а и в повечето случаи сякаш седят не на място спрямо цялостната картина. Авторът си е спестил по-подробни описания и читателят просто по никакъв начин не може да усети каквато и да е атмосфера на страх или ужас. Признавам, че в по-голямата си част нещата не седят като кръпка и явно е положено доста старание всичко да е една хомогенна смес, да си помислите едва ли не, че Джейн Остин е писала всичко със зомбита в ума си. Но просто не е достатъчно.
За останалата част от сюжета просто не ми се коментира, защото е ужасен и блудкав. А когато нещата набират скорост към края си, когато отношенията на всички задълбават, дори зомбитата мълчат.
Мисля това ревю да бъде кратко. Просто не мога да измисля нищо повече. Книгата е скучна и безинтересна, а и ми е много трудно да кажа дали би се харесала на хората, които обичат зомбита или на тези, които харесват оригинала. Аз лично знам, че няма да я погледна повече. Чак ме е страх да си представя какво ли е сътворил Смит с Ейбрахам Линкълн и неговата вампирска одисея.

Етикети: ,





Помните ли онези вампири, които пият кръв, изглеждат зловещо и в тях няма почти нищо човешко? Не? Значи сте доста млади 🙂
Шегувам се, разбира се. Вампирската идея търпи множество трансформации през годините и след появата на феноменът “Здрач”, както го описват някои, нещата поеха в една много грешна посока. Можем да я наречем дори грозна, нищо, че това е с обратно значение. Хубавото е, че от време на време все пак се появява по някой и друг смел автор, който да представи нещата в истинската им светлина – вампирите са зло, в тях няма нищо добро, мило и… блестящо.
“The Fall” е втората книга от замислената като трилогия “The Strain” на режисьора Гийермо Дел Торо и Чък Хоган. В нея авторите са показали кръвопийците като една болест, като червей, живеещ в кръвта и паразитиращ по грозен и противен начин. Самият процес става посредством жило, което се изстрелва от устата и като цяло визията им леко се различава от стандартната, която ни е позната от митологията. Едно обаче не се е променило – те си остават изначално зло, което има за цел да избие човешкия род, или поне по-голямата му част. Историята продължава директно след края на предишната книга. Епидемията е вече факт и светът постепенно бива превземан от ужасната напаст. Главните герои се опитват да водят борба за оцеляване, която е обречена на провал още от самото начало. Господарят, отлъченият древен първообраз и един от Великите седем, пуска в действие последната фаза от своя пъклен план. Сблъсъкът с възрастния евреин в края на първата книга е превърнал тялото му в непрекъсната люпеща се черупка и той трябва да си намери нов гостоприемник. Има ли шанс човечеството срещу нещо, което е по-силно от него?
Докато четях предната книга, непрекъснато имах чувството, че чета сценария за следващия филм на Дел Торо примерно. Още повече, че режисьорът има опит с подобни продукции в лицето на Hellboy и Blade II. Във втората част това чувство не беше чак толкова силно, но все пак структурата отново много наподобяваше лесна за адаптиране книга, с ясно и точно подредени сцени, бързо действие и по-малко губене за размишления и обяснения. Именно това прави книгата много лесна за четене, а и не разкъсва действието излишно. В края на всяка една част има връщане назад във времето, което ни запознава с живота на възрастния професор (еквивалент на Ван Хелсинг) и борбата му с надзирателя от лагера на смъртта преди толкова много години. Дел Торо и Хогън са вкарали някои много интересни идеи в повествованието, като някои са успели да развият както трябва, а за други само са намекнали (може би ще бъдат по-подробно разработени в последната книга). Всеки един от героите си има минало, което постепенно ни се разкрива. Всеки един от тях си има цел, мечти и стремежи и не остава прекалено двуизмерен до самия край. Има още какво да се желае на места, но то не може всичко да е перфектно. Както вече казах, книгата се чете бързо и лесно и е изключително увлекателна.
Освен това българското издание на Арт Лайн за пореден път ме убеждава колко добре си прави книгите. Изключително красива и оформена е. Чакам с нетърпение последната част, която не е много ясно кога ще се появи, но дано е по-скоро.

Етикети: ,