Постове с етикет: ‘album’

Even The Devil Doesn’t Care (2013) by Diorama

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



DarkwaveSynthpopDiorama-EvenTheDevilDoesntCare-2013MP3Съществува ли такова нещо като перфектен албум? Три години след излизането на прекрасния “Cubed” Diorama се завръщат със своя седми (осми, ако броим Re-Pale) студиен албум и се опитват да отговорят точно на зададения въпрос.

Tracklist
1. Maison Du Tigre
2. Hope
3. The Scale
4. My Favourite Song
5. The Expatriate
6. Summit
7. Weiss Und Anthrazit
8. When We Meet Again In Hell
9. The Long Way Home From The Party
10. Hellogoodby
11. My Justice For All
12. Over

“Even The Devil Doesn’t Care” за мен е албумът на годината и всичко, което предстои да излезне, трябва много силно да се постарае, за да избута шедьовърът на Diorama от челното място. Още с откриващото парче Maison Du Tigre на слушателите трябва да им стане ясно какво ги очаква и в останалите единадесет. Признавам си, че ми е много трудно да предам целия спектър от емоции и сила, която се излъчват от всяка една композиция. Групата запазва своя все по-електронен и бърз ритъм, като в същото време чувството за меланхолия лъха от всяка нота. По различни ревюта четох как това бил най-силният албум на групата до този момент, как били израснали страшно много и прочие суперлативи. Като цяло съм склонен да се сългася с тях, но съм сигурен, че има и хора, които биха оспорили дадени твърдения заради промените спрямо първите им албуми. Все пак, като творци, те търсят начин да се развиват, да търсят нови източници на вдъхновение и с този албум, смея да твърдя, са успели да надскочат себе си. Искрено се надявам да не бъде и техният връх, а след три или четири години, когато са готови с новия си албум, да изненадат отново всички и да покажат, че могат да бъдат дори още по-добри.

Чудя се какво ли бих могъл да кажа още, с което да Ви докажа колко добър е този албум. Всяка една нота, всеки един тон в песните звучи на правилното място и се появява в най-точния възможен момент, а вокалите на Торбен само подсилват емоциите и красотата на композициите. Цялата сила и спектър от емоции могат да бъдат усетени още във второто парче Hope, осбено в припева. А намесата на женските вокали в края само подсилват силния емоционален заряд.

Казано по-накратко – просто го чуйте. Ако харесвате предните албуми на групата, в частност “A Different Life” и “Cubed”, със сигурност ще се влюбите в този. Ако сте повече фенове на първите, то и този е малко вероятно да Ви хареса, но… Вие губите 🙂

“Even The Devil Doesn’t Care” е истински шедьовър и заслужава всичкото внимание, което може да навлече след себе си. Казах 🙂 10/10

По-долу можете да се насладите и на официалния клип към третата песен от албума The Scale.

Етикети: , ,


Weather Systems (2012) by Anathema

   Пуснато от: Silentium   в music, releases




Нямах намерение да пиша за този албум, както не писах и за предния, макар да имах наполовина написан пост-чернова, който в последствие затрих. Който следи блога от време на време или пък ме има във фейсбук, знае колко много обичам Anathema и тяхната музика. Едва ли сега ще има много изненадани ако кажа, че това е един страхотен албум.

Списък с песните:
“Untouchable, Part 1”
“Untouchable, Part 2”
“The Gathering of the Clouds”
“Lightning Song”
“Sunlight”
“The Storm Before the Calm”
“The Beginning and the End”
“The Lost Child”
“Internal Landscapes”

Признавам си, че харесвам творчеството на групата както от death/doom периода им с Дарън Уайт, така и всичко, което следва след това с Винсънт Кавана като вокал, в това число и завръщането им след дългата пауза преди 2 години. Макар да е имало тук или там някоя и друга песен из аблумите, която да ми е харесвала по-малко, всеки един техен албум е не по-малко от шедьовър. “Weather Systems”, тяхното най-ново творение, не се различава по никакъв начин от споменатото. Групата леко измени стила си от “Alternative 4” и дори “Natural Disaster”, но музиката им си остава все така опияняваща и красива. Може би дори, смея да заявя, по-красива и епична от преди. Но едно от най-новите и определено запомнящи се неща тук, е наличието на доминиращо женско присъствие. Изглежда, че групата е решила, че бек вокалите на Лий Дъглас залужават повече внимание и в “Weather Systems” тя вече пее наравно с Винсънт. Много добър опит да покажат контраста е още първото парче, което е в две части – Untouchable. В първата версия, по-бързия и енергичен вариант, Винсънт поема цялата роля на вокалист, докато във втория – по-нежен и мелодичен – той само открива с първия куплет, след което Лий изнася цялото изпълнение на своя гръб, показвайки пълните възможности на своя глас. От тук нататък следват красива след още по-красива композиция. Мъжки и женски вокал се преплитат в магична приказка, карайки Ви да мечтаете, да плачете и треперите едновременно.
Както и в много други техни песни, Anathema започват бавно изпълненията си, само за да засилят постепенно темпото, завършвайки в бърза и енергична рок еуфория към края. Голяма част от мелодиите имат това усещане за нещо голямо, нещо епично. Само чуйте вече споменатия момент със забързването (което в случая е по-скоро като избухване) на мелодията в “Lightning Song” (това парче го имаше в демото от преди сигурно 4-5 години, но тук е почти неознаваемо) и ще разберете за какво говоря.
Единственото нещо, което малко ме подразни, беше прекално дългото интро на последното парче “Internal Landscapes”, но това се преживява. В този албум също така се забелязва и доста повишената продължителност на по-голяма част от песните спрямо другите творения на групата. Това обаче в никакъв случай не пречи, дори напротив – композициите са толкова добре структурирани, че дори и не разбирате кога са минали тези 7-8 или 9 минути, даже искате още.
И така, Anathema е лична музика за мен, тя е една от малкото групи, които успяват да ме трогнат по някакъв начин (а това е трудно :Д). Тяхната музика е като магия, красива, ефирна и отнасяща. Разбира се, всеки възприема мелодиите по различен начин и винаги ще се намерят хора, които да плюят и да клеветят. Всеки си има право на вкус, лош вкус, но все пак вкус.
Аз няма да спра да го слушам този албум дълго време. Личните ми фаворити са “Untouchable Part I”, “The Beginning and The End” и “”The Storm Before the Calm”, но и останалите са само на милиметър зад тях 🙂
Лична оценка: 9/10

Етикети: , ,


Equals One Sudden Death by 2 Times Terror

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



Като правех топ 10 за изминалата година, бях сигурен, че ще се появи албум, който ще слушам през 2011, който ще е излязал през 2010 и ще ме е яд, че не съм успял да се запозная с него навреме. Обаче не очаквах чак толкова рано да се сблъскам с такъв пример. За съжаление, дебютният албум на финландците от 2 Times Terror е точно такъв – един прекрасен индъстриъл метъл “шедьовър”.

Траклиста:

01. D.E.A.D.
02. Lust
03. Kuoleman keHDossa
04. Forever mine
05. Equals One Sudden Death
06. Maailman tuomari
07. Metalorgy
08. Ikävässä paikassa
09. Vaatteet
10. Vielä joskus
11. Forever mine (Porn-Bishop-Remix)

Добре, може би попрекалих малко. “Equals One Sudden Death” в никакъв случай не е шедьовър. Той дори не внася нещо ново и умопомрачително към каноните на стила. Но това не го прави по-лош в никакъв случай. Комбинирайки в себе си шипка Rammstein, щипка Deathstars, че дори малко Oomph! и Ministry, както малко собствена индивидуалност с много електроника на фона на бързи и агресивни рифове. Страничен проект на вокалиста, който е част от група с финландското име Turmion Kätilöt, 2 Times Terror биват определяни като B-Side на споменатата вече група. Лично на мен и двете групи ми звучат сравнително еднакво, но поне в 2TT има едно нещо, което ги отличава – електрониката. Песните, в по-голямата си част, са доста по-мелодични, като в същото време запазват твърдото си звучене.
Още с откриващото парче – “D.E.A.D.” – лично за мене най-силното в целия албум, става ясно какво да очаквате. Вече споменатата електроника, примесена с брутални китарни рифове и комбинация от мъжки и женски вокали, преливащи като едно. Авторите на песните не са опитвали да експериментират, нито са се опитвали да си правят експерименти. От началото до края темпото е едно и също, а тонът повече от ясен. Именно в този ред на мисли, не всяка песен може да бъде еднакво добра, но в по-голямата си част “Equals One Sudden Death” успява да се справи с поставената си задача. Може би едно от най-странните изпълнения се явява в лицето на “Forever Mine” заради странно използваните женски вокали. Имаме и една кавър версия – “Vaatteet” – за цвят, чийто оригинал принадлежи на местен уейв и пънк изпълнител от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век с названието Maukka Perusjätkä, ако някой се интересува.
Други по-отличаващи се парчета са Metalorgy, което е може би и най-тежкото в цялата тава; Ikävässä paikassa, което си има и официален клип, но аз лично не Ви препоръчвам да го гледате, защото фронтменът и фронтдамата са меко казано… отблъскващи в него.
Дали ще Ви харесва или не, оставам на Вас да прецените. Не е нещо особено като цяло, но е достатъчно интересен, за да задържи поне моето внимание за известно време, а това е достатъчно 🙂
Лична оценка: 6/10

Етикети: , ,


Making Monsters (2010) by Combichrist

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



Анди ЛаПлегуа отново е тук и проектът му Combichrist се завръщат с нов албум, който трябва да се явява своеобразно продължение на наистина добрия “Today We Are All Demons” от януари месец миналата година.
Тук можете да прочетете мнението ни за него.
Но да се върнем на новото “произведение”, носещо семплото име “Making Monsters”. Нужно е да споменем, че тук човек трябва да подходи по един по-различен начин, за да не остана тотално разочарован.

Траклист:
1. Declamation
2. Follow The Trail Of Blood
3. Never Surrender
4. Throat Full Of Glass
5. Fuckmachine
6. Forgotten
7. Just Like Me
8. Slave To Machine
9. Through These Eyes Of Pain
10. MonsterMurderKill
11. They
12. Reclamation

На някои места албумът беше сравняван повече със стила на Icon of Coil – друга група на ЛаПлегуа. Не смея да се наемам да правя подобни сравнения, но едно е сигурно – песните тук поемат в една малко по-различна посока от познатото до момента с марката Combichrist. Разбира се, няма да чуете тотална промяна и да се чудете коя е тази група, която слушате, но “Making Monsters” е един много по-мрачен, бавен и унил албум, от който и да е от предшествениците си. Още самото интро в лицето на Declamation трябва да Ви подготви за това, което предстои – по-бавен, по-мрачен, по-зловещ звук. Парчето има за цел да създаде атмосферата, която да Ви насочи в правилната посока. Определено не е песен, на която можете да подскачате в някой клуб. Предполагам, че все пак музикантите не искат тотално да отчуждят феновете, които тръпнат в очакване и бързо им поднасят “Follow The Trail of Blood”, която е може би и най-агресивната и “тежка” песен, подпомогната от вокалиста на Bleeding Through Brendan Schiepatti. Следва още едно от трите наистина силни изпълнения, а именно “Never Surrender”, което Ви кара да си мислите, че Ви предстои да се насладите на един прекрасен албум.
Да, ама не!
Темпото бързо намаля с “Throat Full of Glass”, което предлага по-минималистично използване на инструменти и можете да чуете чистите вокали на Анди. И нещата не мога да кажа, че се подобряват със следващите песни. След Fuckmachine следва още едно по-мрачно и сходно с интрото парче Forgotten, с което само могат да Ви спрат ентусиазма, който сте набрали в тази първа половина.
Втората половина от албума не се променя кой знае колко по никакъв начин. След две сравнително прилични песни, които с нищо не се открояват, следва и едно от най-големите разочарования – баладата Through These Eyes of Pain. И докато “Today We Are All Demons” имаше приличен ритъм и красива мелодия, тук нещата са много плачевни. А чистите вокали на Анди по никакъв начин не подобряват положението. Едно от най-хубавите изпълнения тук се явява в лицето на “They”, която има и най-клубното звучене – оставена за последно преди аутрото, за да не отегчи съвсем слушателите.
Всичко е въпрос на вкус, разбира се, и много хора ще харесат част от изпълненията, а други, като нас, ще останат сравнително разочаровани, но все пак това е Combichrist. Ще продължим да следим с огромен интерес творчеството на Анди ЛаПлегуа и се надяваме, че със следващото издание отново ще ни зарадва… доволно. Дали обаче за момента се е изчерпал или просто води битка с някакви собствени демони и се опитва да пресъздаде или изхвърли усещанията чрез музиката си, на мен лично ми е безразлично.
По-добри парчета в албума са “Follow The Trail of Blood”, “Never Surrender”, “They”.
Лична оценка: 4/10

Етикети: , ,


Rubicon (2010) by Tristania

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



Ето още една изненада за тази година. Новият албум на норвежката готик метъл група Tristania вече е факт. Но нека се върнем малко по-назад във времето. 2007 година е една много тежка година за групата и нейните членове. Вокалистката Vibeke Stene напуска, за да се отдаде на личния си живот и кариерата си извън музиката. Следват множество промени в състава и мълчание. Много фенове отписаха групата, като твърдяха, че без женските си вокали, тя вече е история. Момчетата обаче бързо успяха да попълнят редиците си и намериха нова вокалистка в лицето на Mariangela Demurtas от Италия.
Но стига толкова история. Rubicon е първият албум с новия женски глас на Tristania и въпросът е: Дали групата все още го може? Първо, трябва да уточним, че Demurtas по никакъв начин не е Stene и сравнението е просто немислимо. Първата не притежава сопрано заложбите на втората, а и самата група си каза, че ще търсят женски глас, който да е различен от досегашния, с който са се прочули. Второ, една група не е само глас, макар той да изгражда нейното “лице”, а също така има и други музиканти, които допринасят за красотата и разнообразието на звученето. И за да се върнем на вече зададения въпрос, отговорът ми е ТВЪРДО ДА!
Rubicon е един от тези албуми, които трудно се харесват на първо слушане. Поне при мене първият път ме разочарова дори. Дали аз не слушах достатъчно внимателно, дали просто настроението ми е било такова, не знам, но няма и значение. Но на 6-7 някъде все повече и повече красиви неща се откриваха за слуха ми в песните. Tristania по никакъв начин не изневеряват стила си и ще Ви поднесат един прекрасен готик метъл албум, който няма да Ви изненада с каквото и да е, но е мелодичен и приятен достатъчно, че да се задържи в плейлистата Ви дълго време.
Разбира се, ако сте били фенове на “старата” Tristania и не желаете да се абстрахирате от факта, че Demurtas не е Stene, то този албум няма да Ви хареса каквото и да се опитвам да Ви говоря аз. Но ако не сте от тези хора и все още можете да оцените добрата музика, поне му дайте шанс.
Едни от най-добрите примери за това колко може да бъде силен и красив гласът на новата вокалистка, са песни като Protection, която тя почти изнася изцяло. Експерименти няма да чуете. Формулата е напълно ясна и позната. Както вече казах, групата не изневерява на стила си и повечето песни са на добре познатия принцип “Красавицата и звяра” като мъжки и женски вокали се редуват къде по отделно, къде заедно вплетени. Има и изключения, като Tristania демонстрират със страхотната Vultures, че добри песни могат да се правят и без помощта на женски вокали. Но и едва ли някой трябва да се изненадва. Още с “дебютната” песен Year of the Rat те показа какво ни очаква и това и получаваме – едно своеобразно продължение на Illumination от 2007ма, с което групата доказва, че не се е отказала и все още има какво да предложи на феновете си – било то стари или нови. А дали закриващата песен в Rubicon случайно носи същото име, това само Tristania могат да кажат.
Лична оценка: 7/10

ПП: Ревюто можете да прочетете и на страниците на българския готик портал тук: Rubicon ревю

Етикети: , ,


Monsters (2010) by DespairsRay

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



Държа да отбележа, че това ще бъде едно много кратко ревю, но реших, че трябва да спомена този албум, защото ме изненада. Дали в моментно настоение ми хвана, дали нещо друго, но взе, че ми хареса. Групата като цяло ми харесва, но не очаквах чак толкова да ми допадне новата им творба 🙂

Tracklist:
1. Human Clad-Monsters
2. Death Point
3. 13-Thirteen
4. Love Is Dead
5. Devils’ Parade
6. Dope
7. Falling
8. Progress
9. Final Call
10. Abyss

Накратко става дума за JRock група с дългогодишна история от вече над десет години, но само с четири албума зад гърба си (този е четвърти всъщност). Още преди излизането на Monsters, два сингъла вече бяха подпалили любопитството на феновете – First Call (по случай десет годишнината на групата) и Love is Dead. Ако трябва да поставим граници на този албум, това биха били Love is Dead като най-комерсиална и танцувално звучаща и Death Point, която е най-тежка. Това са двете крайности на Monsters. Всичко останало е някъде по-средата, като Abyss дори може да бъде класифицирана като балада ако щете. Всеки, който е запознат със стила на DespairsRay, няма да чуе нещо ново. Групата по никакъв начин не изневерява на стила си, като просто на места намаля темпото, за сметка на мелодията, а на други дава всичко от себе си. Както вече казах, Death Point е най-бързата и най-агресивна песен, а едно от най-скучните изпълнения се явява в лицето на Falling, която ми идва доста безлична. Love is Dead, колкото и комерсиално да звучи, е супер мелодична и няма начин човек да не си я припява дълго след като я е чул. Има и няколко по-интересни и експериментални изпълнения като 13. Вярно е, че повечето изпълнения са доста едноообразни на моменти, без никакви опити за внасяне на разнообразие (като в някои от вече споменатите композиции), но то не може всичко да е перфектно. Не е албум, който може да Ви влезне в топ 10 на любимите албуми, но определено си струва слушането… стига да сте почитатели на този род музика 🙂
Лична оценка: 6/10
По-запомнящи се парчета: Love is Dead, Devil’s Parade, Death Point
По-скучни парчета – Falling

ПП: Казах, че ще е кратко ;Р
ПП2: Леле, сега видях, че е минала почти година от последното ми ревю на албум, ужас :S

Етикети: , ,


Faith Divide Us – Death Unite Us by Paradise Lost

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



fduduuparadiselostПреди четири години, като излезна едноименният албум на групата, си казах, че явно са решили бавно, но славно да поемат по един път на комерсиализация и постепенно еднаквяване на музиката си, наред с много други любими и не чак толкова групи. Две години по-късно обаче на бял свят се появи „In Requiem”, който ми показа, че макар и по-мейнстрийм, групата не е загубила своя усет към хубавата музика и все още има някаква надежда. Добре, казах си, може и да са по-мелодични и смилаеми отколкото ми се иска, но истината, че албумът е добър. Не е шедьовър, но за разлика от „Paradise Lost”, новите парчета са много по-добри и страшно приятни.
Още две години по-късно, през септември 2009та година, Paradise Lost пускат своя дванадесети албум със звучното заглавие „Faith Divide Us – Death Unite Us”. На първо слушане, в техния myspace профил, си казах:
„Нима същата тази група, в същия този състав, е направила предишните два албума?”

Tраклист:
1. As Horizons End
2. I Remain
3. First Light
4. Frailty
5. Faith Divides Us – Death Unites Us
6. The Rise of Denial
7. Living With Scars
8. Last Regret
9. Universal Dream
10. In Truth

Това, което FDU-DUU поднася на своя слушател, е всичко, което един готик метъл фен, а и респективно Paradise Lost фен, може да иска от подобен албум. Групата прави едно смело и дръзко завръщане към корените си от Icon и Draconian Times годините, като в същото време се опитва да звучи модерно и в крак с времето. Липсват всякакви експерименти, липсва глупаво комерсиално звучене, само и единствено чист готик метъл от най-висока класа. Тавата на британците е мрачна, тежка, със злокобна и подтискаща атмосфера, като в същото време поддържа една граница между по-бързо и по-бавно темпо и нито за миг няма да ви накара да се чувствате… весело.
Още с откриващото парче „As Horizons End” Ник Холмс и компания ви показват какво ви предстои през следващите 45-46 минути (да, малко кратичък е албумът, но пък в него просто няма слаба песен) и няма да ви оставят да го забравите. Всяка една от десетте композиции е истински шедьовър на готик метъл музиката и няма начин да не се харесат дори на обърналите гръб на групата фенове през годините.
Смело мога да заявя, че “Faith Divide Us – Death Unite Us” е един от най-добрите готик метъл албуми на годината до момента и една огромна изненада за мене. Paradise Lost се завръщат с гръм и трясък на сцената, на която са толкова добре известни и показват своята класа и дълги години опит.
Това, което съм сигурен, че може да направи впечатление на по-претенциозните, а и на всички антифенове, е лекото преизползване на определени китарни рифове, които можете да чуете във всичките песни по един или друг начин. Обаче не е ли така с всяка една група? Лично за мене в този случай музиката звучи перфектно, макар и да се усеща леко еднообразие и повторение в мелодията.
Силно препоръчвам този албум на всеки готик метъл фен, а ако още не сте чували за Paradise Lost, сега е моментът да поправите тази грешка.
Лични фаворити: I Remain, As Horizons End
Лична оценка: 10/10

Етикети: , ,


The 13th Floor (2009) by Sirenia

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



След като преди около две години Sirenia изкараха третия си албум, стана ясно, че Мортен Веланд е решил да поеме по една малко по-различна посока от предишните две продукции. Не че албумът беше лош, но сякаш нещо не беше както трябва с него. Дали композициите и аранжиментите, дали вокалите… Не е много ясно. И след като тогавашната вокалистка – Моника Педерсен – се махна от групата, реших, че това е банда без късмет що се отнася до женските вокали. Но мистър Веланд не се отказа и след повече от година търсене намери едно много добро компромисно решение на проблема си. Пилар Гарсия (с прякор Айлин) е всичко, което може да трябва да една подобна готик метъл група (ако следваме вече изградените клишета в жанра) – страшна визия и красив и нежен глас.

Траклист:
1. The Path to Decay
2. Lost in Life
3. The Mind Maelstrom
4. The Seventh Summer
5. Beyond Life’s Scenery
6. The Lucid Door
7. Led Astray
8. Winterborn 77
9. Sirens of the Seven Seas

Като звучене, като глас, новият албум на Sirenia е подобен на предния, но… Ето тук е и уловката… Мортен Веланд се е опитал да създаде едно илюзорно усещане за добрите стари два албума. Започвайки с композиции, които напомнят на Nine Destinies and a Downfall и, които имат много мелодично и танцувално темпо, The 13th Floor бързо прави един скок към At Sixes and Sevens със The Mind Maelstrom, където хорът доминира осезаемо и имаме удоволствието да чуем „нежния” глас на Веланд. Следва още едно много силно парче, чиято музика отново връща към дните на An Elixir for Existence с чудесните си китарни рифове и хора, който приглася на Айлин; чисти и грухтящи мъжки вокали също обогатяват песента.
Предполагам, че средата на самия албум е запазана за пълните възможности на Айлин, където тя може да се каже, че показва максимално възможностите на гласа си.
Втората половина на албума продължава смело да комбинира елементи от цялото творчество на Sirenia до момента по един много добър и елегантен начин. Определено едно много силно завръщане, което се надявам да се запази и в следващия албум (като запазят и вокалистката си този път :Д). Новият глас не може просто да бъде по-перфектен за настоящето творчество на Sirenia.
Остана да чуем и Tristania какво ще покажат с новата си вокалистка и дали ще могат да надминат Sirenia 🙂

Етикети: , ,


Schwarzes Eis (2009) by Blutengel

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



След като гледах клипа към новата песен на Blutengel Dancing in the Light преди около месец, бях сравнително негативно настроен към предстоящия нов албум. Въпросната песен не ми направи никак добро впечатление, дори напротив – стори ми се мудна, прекалено поп ориентирана и с глупав текст. След като изминалите две седмици имах възможността да преслушам обстойно новото творение на Крис Пол, мнението ми леко се подобри. Въпреки всичко не мога да кажа, че това е най-доброто, което са правили. Прекаленото поп звучене, което става все по-осезаемо с всеки следващ албум, тук сякаш е достигнало своя връх (не ми се мисли какво ще е в следващия албум). Ето защо силно препоръчвам лимитираното издание, което е на цели три диска и е близо три часа. Именно с него албумът придобива едно коренно различно звучене и стабилизира първата си част.
Първият диск представлява самият нов албум и мисля, че всички фенове на групата, които са харесали предния, ще останат отново доволни. Формулата е ясна – още от същото без нови експерименти или промени. Още по-засилено поп звучене, смесване на мъжки и женски вокали – типичен Blutengel албум. Има няколко песни, които определено изпъкват на фона на останалите – Behind The Mirror, My Nightmare, Pure Life… Но едва ли вече ще се появят силни изпълнения като Bloody Pleasures дa речем.
Вторият диск може да се нарече “експериментален” на фона на самия албум и представлява концептуално свързани инструментални композиции.
Третият диск е изпълнен с песни, които по думите на Пол, не са се вписали в цялостната идея на новия албум. В интерес на истината поне за мене тук повечето песни са с пъти по-добри от тези в Schwarzes Eis. Изпълнения като Our Empire, In The Shadows, че дори и новата версия на Winter of My Life. Не знам каква е била идеята на Пол за новото творение, но аз определено бих разместил местата на първия и третия диск.
И все пак албумът ще се хареса на верните фенове на групата, защото без да предлага нищо ново, Пол прави красива и лесна за асимилиране музика, която може да му спечели дори фенове извън готик средите.
Лична оценка: 5/10

Етикети: , ,


For Lies I Sire (2009) by My Dying Bride

   Пуснато от: Silentium   в music, releases



Ето, че и титаните от My Dying Bride решиха, че е време за нов албум близо три години след страхотния “A Line of Deathless Kings”. Ето траклистата на новото творение, озаглавено “For Lies I Sire”:

1. Fall With Me
2. My Body, A Funeral
3. The Lies I Sire
4. Bring Me Victory
5. Echoes From A Hollow Soul
6. ShadowHaunt
7. Santuario Di Sangue
8. A Chapter in Loathing
9. Death Triumphant

Девет песни, близо час от невероятното звучене на англичаните. Дали ще чуете нещо ново? Не! Групата не е изневерила на своя стил и не прави никакви опити за експериментиране. Тук с пълна сила си важи правилото “Още от същото”. Но не оставайте с грешни впечатления. Вярно е, че групата (както много хора твърдят) никога няма да достигне втори връх с композиции като “The Angel and the Dark River”, но поне остават верни на феновете си и им поднасят същите дуум мелодии, които те толкова много обичат. Вокалите за пореден път за изцяло изчистени и липсват дет/дуум подобните от първите албуми. Но плътният дълбок глас на Арън определено може да ви разчуства с тъгата и страданието, които струят от него. Единствено “A Chapter in Loathing” може да се нарече малко по-различна заради различните вокали. Всичко останало няма да ви накара да се влюбите в тази група, ако не ги харесвате, но и няма да ви разочарова ако ги слушате. Все още има какво да предложат и определено не са остарели.
Лична оценка: 7/10

Етикети: , ,