Тъй като тази вечер беше много продуктивна от към ачийвмънт хънтинг, успях да свърша много неща, а и съм изпъл близо 2 литра кола, шанс да си легна скоро (макар да е два и половина) няма. Иска ми се от утре да започна най-после работа по една от двете най-сериозни части от новия сайт – частта с трофеите и ачийвмънтите, за които вече бях споменавал тук. Разбира се, дизайнът няма да има нищо общо с шотчетата там, а ще е в тон с новата визия. Но… аз се отклоних. В интерес на истината дори не искам да започвам да говоря за Лашър, което се явява втора книга от поредицата на Ан Райс за живота (и смъртта) на род вещици с името Мейфеър. Искам да напиша едно прекрасно встъпление, което няма нищо общо с книгата. След това да драсна една основна част, която слабо да застъпва написаното от “осветлената” от Бог писателка. А накрая, то се подразбира, да драснем впечатляващо заключение, което да няма нищо общо с темата на поста. Но… защото все пак трябва да следваме правилата (все едно такива има), е време да си поговорим за Лашър.
Вече споменах, че това е книга втора от поредица от три книги (в българия издадени от Инфодар в четири бройки, първият том е разделен на две заради колосалния си обем от над 1300 страници). Райс разказва за перипетите и проклятието на един древен род вещици, които преди векове са призовали древен дух (или нещо подобно), който иска да се завърне в света на живите. За целта братя, сестри, братовчеди, майки, баби и бащи (и каквито още роднини се сетите) се съвкопляват по между си, за да се роди перфектната и супер силна вещица, която ще даде живот на новото тяло на демона. Стана ли Ви интересно?
Да? Много ме е яд за Вас 🙂
В интерес на истината единственото нещо, което помня от първата книга, беше историята на рода Мейфеър. Ан Райс разказва подробно от самото начало (преди 4-5 века, не помня точно кога) и стига до наши дни. Тук обаче подобна история липсва. Имаме историята на единствената силна мъжка “вещица”, както и историята на самия Лашър (разказана в рамките на 100 страници !!!). Нито една от двете не е така силна, увлекателна или привличаща внимание, най-вече защото и двете се развиват в рамките на няколко години.
Не знам дали споменах, че книгата е 700 страници!
Опитвах се, признавам си, опитвах се! Но до този момент няма нищо на Ан Райс, което да ми е харесало. То не е много де (“Вампирът Виторио”, “Пандора” и “Полунощ”), но все пак… Стилът на авторката просто ме дразни. Тя е прекално подробна и отегчително описателна. Неща, които може да предаде в рамките на 4-5 страници, тя поднася в над 40-50. И като казвам, че книгата е скучна, това си е многооооо слабо казано. Тя буквално може да Ви преспи с безинтересни и скучни сцени и описания на неща, които дори не Ви вълнуват. Героите и без това са толкова много, а тук стават дори още повече, като по този начин дори нямате време да разберете кой и какво.
Мда, мисля, че стана ясно, че това е една скучна и безинтересна книга, която никога не бих препоръчал на който и да е. Всичко е по-добре от това! (Добре де, почти всичко.)