Архив за месец: November, 2011

Heavy Rain (Platinum #1)

   Пуснато от: Silentium   в games, platinum club



Доста се забавих и с постовете тук, но отново поради познатите технически причини, това се наложи.
Но нека започнем с първата игра, а именно страхотната Heavy Rain.
Тя е дело на гениалното френско студио Quantic Dream, което има зад гърба си само още две игри – Omikron: The Nomad Soul и Indigo Prophecy, но всяка една е от перфектна по-перфектна. Самите разработчици са тясно специализирани в motion capture технологията, което е силно застъпено и в игрите им. Но за самото студио няма да обяснявам, който желае, може да се запознае.

Историята: Heavy Rain е мрачен и жесток трилър за баща Итън Марс, чийто син бива отвлечен от зловещ убиец. Мъжът трябва да изпълни серия от задачи, за да докаже на похитителят, че е готов на всичко за детето си. В противен случай то ще умре. Също така историята ни запознава с репортерка, която иска да разнищи историята, свързана с така наречения Оригами убиец; частен детектив, който е нает от жертви на въпросния убиец, за да разбере и евентуално намери злодея; както и агент на ФБР, който също е по петите на извършителя на бруталните престъпления. Техните съдби и пътища неизбежно се преплитат и по един или друг начин те трябва да се справят с надвисналата опасност, а също така и да излязат живи от ситуацията.

За играта: Heavy Rain може би най-лесно се класифицира в жанра на приключенски игри, но определено тя не е типичния адвентчър. Това е игра, която се ръководи най-вече от героите, от техните чувства, действия и решения. Няма да стигнете до моменти, в които да се чудете кой предмет да използвате, да комбинирате и прочие. Почти всяка една ситуация има повече от едно решение, а някои могат да бъдат избегнати изцяло. До задънена улица трудно ще стигнете, просто краят няма да Ви хареса чак толкова. Играта силно се възползва от възможностите на Dualshock технологията, поради което на много места ще се наложи да местите, друсате и тресете целия джойстик, за да постигнете желания резултат. Историята, колкото и клиширана и лишена от особена оригиналност, е една от най-силните страни тук. Тя е напрегната, драматична и разнообразна, като героите непрекъснато се сменят и няма опасност да Ви писне. Всеки един си има свой начин на действие и вижда нещата по различен начин. Всяко едно ваше решение може да промени случващото се напред по множество различни начини. Дали ще спасите сина на Итън, дали ще убиете някой от четиримата главни герои, дали ще оставите убиеца да се измъкне безнаказано (или ще го сполети неочакван край), всичко това зависи от Вас и действията Ви в играта.

Степен на сложност: 2.5/10
Като цяло играта не е трудна и повечето трофеи ще отключите дори без да се опитвате. Има няколко по-неприятни, но тъй като имате избор на вече преиграните части, няма да е чак такъв проблем. Няколко проби и грешки и ще се справите. Има един или два трофея единствено, за които ще Ви се наложи да преигравате по-голяма част от играта повторно (или три пъти, ако сте сбъркали повече). Но, отново, те не са трудни, просто изискват повече време и търпение.

Степен на удоволствие: 10/10
Няма какво да си кривя душата – това е една страхотна и невероятна игра. Както казах и в началото, Quantic Dream просто нямат слаба игра. Може да вадят рядко, но като го направят… трябва да се изиграе. Heavy Rain не е изключение. Единственият недостатък в случая е, че заглавието е ексклузивно за Plastation 3 конзолата и не всички могат да се докоснат до него.
Силно препоръчвам.

Етикети: , ,


Song of the Month – November

   Пуснато от: Silentium   в music, song of the month



Този месец страшно много закъснях с този пост, но… поради технически причини това се оказа сложно ;Д

Напоследък почти не слушам музика, уви, за което си посипвам пепел по главата. Това е и причината да нямам желание за топ 10 албуми, както правех предните 3 години.

Имаше няколко интересни албума през последните два месеца, които се откроиха. В това число са и тези на Opeth и God Module, този на Imperia също не беше лош, макар да е на силния принцип – още много от същото.

Все пак ето и парчето, което си харесах още преди 3 седмици 🙂

Етикети: , ,


Back Again… and Again

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Най-после… след като го оставих 3 дена да върви, без съмнителния widget… съмненията ми се потвърдиха. Чак не мога да повярвам, че един такъв малък и мизерен “у(м)иджит” може да създаде подобни проблеми. Но явно пичовете от MAL не са се постарали. В случай, че някой реши да ползва widget-a на MyAnimeList… да не го прави ;Д

Толкова от мен засега. От утре започвам да си наваксвам :Д


The War Rages On

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Или казано с други думи, битката ми с блога продължава. Последните 4 дни си бях в Пловдив, без достъп до компютър, та се наложи да го затрия пак. Сега започвам нов експеримент, за да разбера на какво се дължи това натоварване на процесора и огромното процесорно време, което се генерира (от порядък на 40-50 мили секунди, като за справка, при изключен блог прави по 0.4-1 :Д).
Сложих темата по подразбиране, която идва с WordPress-a, освен това изключих и няколко от widgets, за които имам съмнения. Ако няма подобрение до утре, значи нещата са мега сериозни, но без никаква логика 🙂
Само да разбера аз на какво се дължи това… неговата… ;Д


Shadow Kiss by Richelle Mead (RC2011 #38)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011




Преди няколко години, като започнаха да излизат първите по-смели опити в областта на така нареченото “Ърбън Фентъзи” и на роден език, си признавам, че се бях въодушевил. Като един фен на всякакви такива създания (визирам вампири, върколаци, демони и прочие) нямаше как да не се радвам на факта, че все повече и повече книги, които се славят с някаква слава по света, вече започнаха да се превеждат и на български. За съжаление обаче, с всяка следваща поредица ентусиазмът ми все повече и повече намаляваше, докато накрая не се изпари окончателно. В един момент поредиците станаха толкова много, че и заплатата ми нямаше да стигне да ги следя. Но то не се и налагаше.
“Академия за вампири” беше точно от тези първи опити за запознаване на българския читател с “градското фентъзи”. След недоразумения като “Здрач” и “Училище за вампири”, не бях сигурен до каква степен си заслужаваше да следя още… Мисля, че така или иначе от всички вече над 10, а може и много повече да са, аз се спрях на 4-5. Обаче като започна и… не обичам да оставям недовършена поредицата, независимо колко е тъпа (“Здрач” беше изключение, ама толкова пари за подобна кенефна литература няма да дам :Д). Но мисълта ми беше, че “Академията…” се оказа с една стъпка над останалите. Това, което я отличаваше, беше сравнително добре оформеният стил на Мийд, както и липсата на прекалено много романтични и “розови” мечти. Имаше си и своите недостатъци, но… С прискърбие обаче искам да обявява, че с всяка следваща книга нещата се движат все по-надолу и по-надолу и с третата тази теория се затвърждава. “Целуната от сянка” е 400 страници буламач, сред които реално стотина са свързани с някаква история и имат кой знае колко смисъл. Освен това реално и наистина интересно действие има чак в последните 50-60. Вече имаме и силна любовна история, глупави мечти, подсилени с невъзможни желания и спиращи забрани. Главната героиня все повече и повече започва да се държи като разглезена тинейджърка (тя вярно, че си е такава, но в предните книги това не си личеше чак толкова много) и открито започва да дразни. Сякаш дори стилът на авторката се е променил и е станал по-прост и смилаем, но предполагам, че това си го въобразявам заради общото впечатление от книгата.
Едва ли мога да кажа още много неща, които да не повтарят по един или друг начин казаното в горния абзац. Не ми хареса тази книга, а имам още 2 на рафта (а мисля, че и една за купуване дори). Определено нещата можеха да поемат в по-различна посока и Мийд да развие героите си по друг начин, имайки предвид какъв хубав потенциал показа в първата книга, че дори и във втората. Но това не се случва, а съм и скептично настроен за промяна в четвърта или пета книга.
В заключение, избягвайте. Просто не си струва.

Етикети: ,


The Reapers by John Connolly (RC2011 #37)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011




Ако не ме лъже паметта, това е последната книга от поредицата за Чарли Паркър, която ми беше останала. Имам още една книга на Конъли на рафта, но тя не е свързана с детектива. По някакво странно съвпадение точно тази книга, която уж е от поредицата за Паркър, не е за него. Сигурно звучи объркващо, но тук главни герои са добре познатите от почти всички останали части двойка обратни – убиецът Луис и крадецът Ейнджъл. И да сме още по-точни – сюжетът ни занимава с миналото и настоящето на първия – един от най-добрите наемни убийци, които са крачели по земята, част от елит с наименованието ‘Жетварите’.
В интерес на истината този път фабулата е много по-проста, от която и да е от останалите книги от поредицата. Миналото застига Луис и той трябва да се изправи срещу него, като за целта изпълни още една последна поръчка, която да сложи край на всичко, уж. Конъли е изградил един доста клиширана до голяма степен сюжетна линия, ползвайки множество похвати от филми и книги, поне по една/един, от които всеки е чел/гледал. Отмъщение, злоба, заклети врагове, добри приятели, тъмно минало, предателство, лицемерие… все елементи, през които трябва да преминете, ако искате да стигнете до последната страница. Този път няма нито за момент дори намек за нещо свръхестествено. Вярно е, че книгата се опитва да бъде трилър, изпълнена с много напрежение и изненадващи обрати (към края, разбира се), но все пак тя доста крехко пази равновесие по една ос между трилър и чист екшън. В интерес на истината тук имаме сигурно най-много престрелки и бойни действия, от която и да е друга книга за Паркър. И като споменах името на детектива, все пак не губете надежда. Макар и гледната точка този път да не е неговата, той все пак се появява. В последната третина на книгата той е една от движещите фигури, които се притичват на помощ на Луис и Ейнджъл. Но все пак е странно да чете човек за него от трето лице, при положение, че толкова вече е свикнал той да предава мислите и чувствата си по страниците.
Не ме разбирайте погрешно, книгата не е лоша, дори напротив. Стилът на писане на Конъли както винаги е на ниво и той по перфектен начин успява да предаде случващото се, опитвайки се да не го превръща в безмозъчен екшън. Освен това голяма част около мистерията за гей двойката тук се вдига и те са представени като нещо повече от просто помагачи на Паркър в беда.
Просто… е различно. Хубава книга сама по себе си, но не и част от поредицата за Чарли Паркър. А когато човек започне да чете книгата с една нагласа и тя не се оправдае… Не е същото 🙂
Все пак препоръчвам книгата ако си падате по екшън-трилъри и истории за отмъщение.

Етикети: ,