Архив на категория: ‘writings’

The Last Bullet

   Пуснато от: Silentium   в writings



Днес пети пост вече се събира, но след тежката пиянска вечер снощи, трябва да се занимавам с нещо, че иначе ще заспя… Мини разказчето по-долу беше предвидено като представяне на статията, която е част от предстоящия брой на електронното списание “Сборище на трубадури”, но… Не ми се чака и ще си го постна самостоятелно тук… Пък статията ще представя постно с 2 изречения като се появи :Д (а може и друго да напиша дотогава ;Д)

(Днес пръстите ми зверски се преплитат… две думи не мога да напиша без да объркам :Д)

Прочетете целия пост »

Етикети: ,


WOD Character Backstory III

   Пуснато от: Silentium   в backstory, writings



През следващите дни болката продължи без да спира нито за момент. С нарастващ ужас гледах кожата ми как сякаш изсъхва, набръчква се, става грапава и изключително неприятна на допир. Умира, подхвърли ми Лайорел, а очите ми се изпълниха с тих призив за помощ. Но смисъл нямаше. Бавно се превръщах в чудовището, което съм и днес. Виновникът за цялото мое нещастие седеше в дъното на малката стая, гледаше ме с интерес и не планираше да се намеси по никакъв начин, за да ми помогне. Но какво ли можеше да направи той. Вече знам, но тогава… Толкова исках болката да спре. Исках всичко това да бъде един ужасен кошмар и аз да се събудя, колкото се може по-бързо. Но сънищата са едно, а това си беше жестоката действителност. Тялото ми преминаваше през трансформацията без да бърза особено, а аз се пържех във всички кръгове на Ада, по няколко пъти едновременно.
-Готов ли си, дете мое!
Думите му звучаха повече като заповед, а не като въпрос. Това, което ми предстоеше, щеше да се случи без значение дали искам или не. Лицето ми се изкриви в поредната болезнена гримаса, кожата на стомаха ми се сви, сякаш някой я хвана и започна да я върти между пръстите си. Исках да загубя съзнание. Толкова много исках да припадна и повече да не се будя. Но не мисля, че болката щеше да ме остави намира, дори и в съня ми. Може би ако умра. Обаче дори и тогава не съм напълно сигурен.
-Предстои ти най-тежката част, която е и последна.
Най-тежката? Най-тежката! Нима това до този момент не беше достатъчно тежко? Какво още можеше да се случи, което да е по-зле от всичко, през което преминавах.
Болката продъжаваше да се засилва. В началото все едно множество игри пробождаха тялото ми от всички посоки, но сега… Сега все едно малките злобни човечета бяха заменили своите бухалки с брадви и моторни резачки и разфасоваха тялото ми на малки и безформени парченца. И тогава започна последната фаза от моята трасформация – лицето. Представете си как някой удря физиомонията Ви с чук, а след това повтаря процедурата, но от вътрешната страна. Строполих се на пода и започнах да се мятам неистово по камъните. Чертите ми бавно започнаха да се изменят. Не чувах и не виждах нищо. Мракът беше завладял съзнанието и полезрението ми.
-Дръж се! Почти приключи!
-Страхливец! Страхливец! – крещеше някой в далечината. Но тук беше само Лайорел, а той не би казал подобно нещо. Той не ме познаваше, не знаеше какво съм представлявал преди да ме нападне.
Чувствах, че потъвам. Но около мен нямаше вода. Пропадах бавно, но сигурно. Обаче дори не можех да кажа дали се движа. Усещането беше нереално. Нещо пред мен се движеше, но всъщност може и да аз се приближавах към него.
-Страхливец! – отново изкрещя някой.
-Обърни се!
Нямах намерение да се хвана на този номер. Стиснах очи и се опитах да игнорирам всичко. Усетих нещо студено на тила си. Последва леко изщракване и нечовешка болка прониза главата ми. Видях се отстрани, носех се в пространството, бавно, спокойно, като призрак. Главата ми се пръсна под дулото на огромна пушка. Сачмите се врязаха в нежната плът и пробиха пътя си през вътрешностите. Лицето ми се разлетя напред, мозък, кръв и малки парчета кости се понесоха ефирно в обкръжаваща ме обстановка. Усещането за нереалност продължаваше. Все едно бях в безтегловност. Болката дори отшумя за момент.
-Дръж се, дете! – чух глас познат. – Не се оставяй на мрака и лудостта да те обземат!
Тялото ми, поне това, чиято глава направиха на кървава пихтия, потъна в черното пространство. Аз обаче още бях тук. Умрях ли? Задавах си множество въпроси, но не мисля, че отговорите ме вълнуваха кой знае колко. Харесваше ми тук. Исках да остана. За момент ми мина през ум, че това е Раят.
Тогава картината се промени. Без предупреждение, без излишна помпозност.
Седях в малка стая, а пред мен, с гръб, се беше свил някакъв човек… или поне аз предположих, че е човек.
-Хей… – опитах се да го заговоря, но не успях да измисля какво да кажа.
-Помогни ми! – едва чуто каза фигурата и сякаш се сви още повече.
-Какво ти е?
-Помогни ми!
Бавно се приближих. Не бях сигурен какво точно има, но нещо не беше наред. Усещах опасност.
Достигнах приклекналия човек и се наведох, за да видя дали не е ранен някъде. В този момент фигурата се завъртя рязко и се нахвърли върху мен. За миг успях да зърна лицето й. То изключително много наподобяваше това на Лайорел. Черепът беше ужасно деформиран, като след тежък пожар, кожата набръчкана на много места, с леко подаващи се парченца тук и там. Ушите му, леко заострени, подобно на създателя ми, бяха прилепнали към останалата кожна тъкан, но не в чак такава силна форма. Малките черни очички ме гледаха злобно и лакомо. Острите му като бръснач зъби се впиха в незащитената ми плът и я разккъсаха с лекота. Една му ръка посегна към лицето ми и дългите пръсти, които завършваха с мръсни и заострени нокти, се впиха в очите. Очните ябълки се пукнаха като развалени яйца и слузта се стече по бузите. Създанието обаче не спря до тук. То продължи да дере и да разкъсва тялото ми, използвайки както зъби, така и нокти. Кожата ми падаше на малки парченца по пода на празната стая. Белите под и стени се обагриха в червено, в моята кръв. Исках да крещя, но то бързо изтръгна езика ми с едно рязко движение и сега само гротескно отварях устата си като риба на сухо. Болката беше безкрайна, нечувана и всеобхватна. И най-странното от всичко беше, че все още бях жив. Буквално усещах тялото си разчленено на парчета, чувствах, че кожата ми е почти разкъсана навсякъде, не беше останала и капка кръв във вените ми, но аз продължавах да дишам. Или може би се бърках?
Нова, по-силна болка прониза гърдите ми. Почувствах ръката на съществото как прониква в мен, сграбчва сърцето ми и бавно го издърпва навън. Можех да се закълна, че нежно го допря до бузата си, потърка го с любов, а след това го захапа жадно. Впи противни си зъби и засмука.
Тук някъде загубих съзнание.


WOD Character Backstory II

   Пуснато от: Silentium   в backstory, writings



Може би трябва да се чувствам късметлия. Може би трябва да съм благодарен на всички божества, на които мога да бъда благодарен, за последвалите събития. Може би… Майната им на всички! Не съм благодарен. Защо ли? Това, в което се превърнах, ме превърнаха, ако трябва да съм по-точен, е нещо, за което никой не би бил благодарен. Тогава не разбирах, не знаех, нямах си дори бегла представа през какво съм минал и какво ми е коствало. В последствие научих каква е цената за подобна трансформация. Но нека не прибързваме. Все пак историята трябва да се движи последователно.

-Събуди се, дете мое – чух дрезгав глас някъде над мен. – Събуди се и прегърни своята нова природа.
Признавам си, че се страхувах. Този глас сякаш говореше нежно и внимателно, като в същото време беше силен и зловещ. Странно е, знам, но усещането за огромна опасност не ме оставяше намира.
-Отвори очи! – сякаш ми заповяда гласът, но с топла нотка в интонацията, все едно говореше на новородено котенце.
Опитах се. Клепачите обаче отказваха да ми се подчинят. Очите ми останаха затворени, но въпреки това не се отказах и направих опит да се изправя. Кракът ми се удари в нещо, което ми заприлича на метална решетка, заплетох го и загубих равновесие. Полетях обратно към пода. Ударих силно брадичката си, но болка почти не усетих. Това обаче ми помогна да отворя очи и аз бързо го сторих, страхувайки се, че след секунда отново ще забравя как се правеше.
-Точно така – нареждаше гласът. – Време е да се подготвиш. Предстоят ти няколко много тежки дни, дете мое, след които може и да не оцелееш, но аз ще бъде до теб през цялото време… – тук направи пауза, сякаш не беше напълно убеден в думите си. – Или поне се надявам. Все още имаме време. Допуснах грешка. Наруших правилата, но нямах особен избор. Това не е важно сега. Погледни ме!
Внимателно завъртях главата си по посока на гласа. Не знаех какво да очаквам, но това, което седеше срещу мен, надминаваше и най-смелите ми кошмари. Мисля, че споменах вече що за страхливец съм (или бях) и кошмарите ми могат да бъдат много смели, уверявам Ви. Съществото срещу мен имаше човекоподобна структура, в смисъл, че седеше на два крака, имаше две ръце, торс и глава. Предполагам обаче, че до тук се изчерпват приликите. Носеше плътно наметало, което покриваше цялото му тяло и беше изпокъсано на множество места. Качулката беше свалена и на слабата светлина голата му, поради липса на по-добро определение, глава се виждаше идеално. Кожата беше силно набръчкана и на цвят наподобяваше смесица между червено и кафяво. Приличаше на силно обгорена, но не огън бе причината за нейния прекрасен вид. На няколко места, особено около бузите, имаше подобие на кожни израстъци, приличащи на туморни образования, които всеки момент щяха да се отделят и да паднат с типичен жвакащ звук. Ушите му бяха леко заострени и набраздени като малки вълнички по цялото продължение. Почти се бяха слепили с кожата на черепа. Очите му от друга страна бяха малки и изцяло черни. Присвиваше ги като плъх, който рядко излиза под светлината на лампа или какъвто и да е друг източник. Дори си нямах идея колко добре бях нацелил това сравнение тогава.
Преглътнах уплашено и долепих гръб до стената, в противоположна на решетките посока.
-Не се страхувай! – изграчи съществото. – Казвам се Лайорел и сега аз съм твоят господар. Аз те създадох и моя грижа е да те подготвя за света, който ще се открие пред теб.
Знам, че беше клиширано, но това беше единственото нещо, което ми идваше на ум да попитам:
-Какво си ти?
-Какво… Дааа… – провлачи то думата, сякаш усещаше вкуса й в устата си. – За съжаление няма да имам достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Те ще ме открият скоро. Наказанието за грешката ми е само едно – смърт. Но теб няма да те наранят. Дори напротив. Ако оцелееш промяната, те може да те вземат под крилото си. Вярвам, че ще го направят. Но нека не губим време. Сега ти си един от нас – Носферату, част от един от най-силните вампирски кланове…
И така Лайорел започна своя разказ. Разказваше бързо и сбито поради липсата на време. Запозна ме с историята на клана, с Камарила и Сабат, предупреди ме да се пазя и да внимавам да не нарушавам Маскарада. Каза ми, че това ще бъде трудна работа, заради външния ни вид…
-Какво искаш да кажеш? – гледах го невярващо аз и се опитвах да преосмисля всичката информация. Гледах ръцете си, тялото си, но не виждах нищо нередно. Аз по нищо не приличах на него. – Аз все още си изглеждам нормално…
-Трансформацията вече е започнала. До няколко часа ще усетиш и първите признаци. Ще се появи и Жаждата. Ще се опитам да ти намеря живо същество, но с войната нещата се усложниха и хората са доста оскъдни. Все пак не губи надежда.
Реших да не споря. Все още мозъкът ми отказваше да приеме истината. Просто продължих да го слушам. Тирадата му сякаш беше безкрайна. Говореше и говореше. Места, личности, събития, които дори не успях да запомня. Не знам какво се опитваше да постигне с мен. Не знам за каква надежда дори говореше, когато ме превърна. Но аз го слушах. Гледах разсеяно клетката, в която ме беше поставил и се чудех защо е всичко това.
-Искам да те предупредя, че трансформацията е бавен и много болезнен процес. Болка, която никога дори не си и сънувал, че съществува, ще залее тялото ти. Ще искаш да умреш, ще искаш да си някъде другаде, но трябва да я издържиш. Трябва да запазиш разсъдъка си. В противен случай ще се наложи да те убия. Именно затова си в тази клетка. Предпочитам да улесня работата си колкото е възможно.
Кимнах без да разбирам и думичка от това, което ми говореше. И в този момент усетих как нещо стисна дробовете ми. Опитах се да си поема въздух, но не успях. Лицето ми се изкриви в нечовешка гримаса.
-Да! – изписка Лайорел. – Започва се!
Протегнах ръка към него, сякаш се надявах да ме избави от болката. Оказа се, че това е едва началото. Последва нов удар вътре в тялото ми, сякаш някой хвана сърцето ми и го стисна в смъртоносна хватка. Загърчих се като риба на сухо по студения каменен под. Нови и нови пристъпи изкривяваха лицето ми по най-гротески начини. Представете си как малки злобни човечета с миниатюрни бухалки тичат по органите Ви и ги налагат жестоко и безмилостно, без каквато и да е видима причина… Отново и отново и отново…
-Търпи смело, дете мое. Органите ти започват първи своята трасформация. Те се свиват и сбръчкват като стар и безполезен плод, умирайки без време. Тялото ти се подготвя за новата система, която ще те движи. Бъде търпелив. Стискай зъби и опитай да прочистиш ума си.
Минутите ми се струваха като години, часовете като векове. Дори не знам дали съм губил или не съзнание. Всичко около мен беше загубило форма и смисъл. Имаше я само болката – ярка, нетърпима, непрестанна. Ето, едно ново човече се е появило, ентусиазирано, то стиска своята чисто нова малка бухалка и тръпне в очакване да налага черния ми дроб. Устните му са извити в малка и злобна усмивка и то тича весело към своята цел. Един удар, втори, подскача като обезумяло и налага с всичката си сила и злоба, на които е способно.
От време на време Лайорел се обаждаше. Опитваше се да каже нещо окуражаващо, но гласът му беше далечен, някак чужд. По едно време органите ми сякаш се поуспокоиха. Може би човечетата се измориха и седнаха да починат, да похапнат малките сандвичи, които са си приготвили, да съберат сили и да започнат отначало.
До този момент дори не осъзнавах колко съм бил жаден. Истинската жажда се появи с Лайорел.
-Гладен ли си, дете мое – изхили се той. Отвори вратата на клетката и бутна едро тяло с качулка на главата към мен. – Имаш късмет. Мисля, че това беше последното човешко същество, което беше останало в този град.
Усетих аромат на нещо познато, което обаче сякаш преоткривах за първи път. То сякаш ме зовеше. Беше се просмукало в тялото пред мен и протягаше жално въображаемите си ръце да ме прегърне.
Кръвта на нещастната жертва се стичаше на малка струийка в дяната част на врата му. Лайорел го беше порязал съвсем умишлено, сигурен съм. Черна пелена сякаш се спусна пред погледа ми. Нищо друга нямаше значение в този момент. Нахвърлих се върху нещастното тяло, което леко се мърдаше, все едно беше силно зашеметено (както и се оказа в последствие). Забих жадно зъби в оголената му плът и започнах да пия. Държах се като диво животно, което не мисли за нищо друго в този момент, освен да се нахрани. Може би наистина бях диво животно, което трябва да бъде умъртвено.
Бутнах качулката и тя се свлече бавно на пода. Отдолу се появи познато лице. Знам, че познавах тези черти, тази сребриста коса, но… Нямаше особено значение. Който и да беше този човек, дори и собственият ми баща да се окажеше, той представляваше храна и нищо повече. Горкият Албърт намери смъртта си в този ден, но аз не съжалявам за стореното. Започнах да се превръщам в чудовище. Чувах слабо смеха на Лайорел някъде в далечината. Пиех жадно кръвта на стария барман и се чувствах прекрасно. Просто не можех да спра.


WOD Character Backstory I

   Пуснато от: Silentium   в backstory, writings



Всяка история, поне така твърдят хората, трябва да започва от своето начало. Можете да дразните слушателите си като им разкажете нещо от средата или края, но винаги трябва да ги запознаете с периода, от който всичко започва.
Това, което е пред Вас, е историята на моя живот. Съвсем логично тя би трябвало да започне от раждането. Не е ли това реалното начало? Може би е така. Обаче кой би искал да го отегчавам с ненужна информация за скучното ми детство, за живота ми е училище или за първата ми любов, която сега дори не си спомням. Все пак беше толкова отдавна.
Не!
Моята история ще започне от истинското начало; от това, което постави началото на живота ми такъв, какъвто е и до ден днешен, седемдесет години по-късно. Ще се опитам да не бъда прекалено подробен, но пък от друга страна, аз не бързам за никъде. Имам цялото време на света.

Лондон, 1939та година.
Винаги съм бил страхливец. Още като малък бягах и се криех от всеки, който покажеше дори най-малката идея, че може да се сбие с мен. Конфликтна личност не съм никога бил и едва ли имаше опасност да стана, ако животът ми си следваше нормалния предначертан път. Всъщност дори е много по-вероятно да бях загинал във Войната. Правителството ни тъкмо беше обявило пълна бойна готовност и се канеше да нападне Германия. Поне такива бяха слуховете. Аз, като повечето млади мъже в страната, очаквах повиквателна. Всеки, който можеше да се бие, щеше да бъде призован рано или късно. Неизбежно беше. Нашите се канеха да пратят помощ на французите и аз, защото съм голям късметлия, бях измежду “щастливците”. Последна вечер! А утре едно ново начало, което миришеше на пот, кръв, мизерна храна и много страх. Реших, че трябва да се явя подобаващо. Току виж са се отвратили от мен, от вида ми, от поведението ми, и успея да отърва по някакво щастливо стечение на обстоятелствата това буквално самоубийство. Няма какво да се лъжем. Шансът да оцеля в подобно начинание си беше малко под една десета от процента, че дори и по-малко. А, както и без това малкото ми познати и приятели знаят, аз не съм от най-големите късметлии на тази земя.
Евакуацията на града беше започнала, затова улиците бяха сравнително пусти. Хората се страхуваха. Предполагам така действа войната на психиката. Аз направо си бях умрял от страх. Бутнах вратата на старата кръчма, в която обикновено висях когато се намерех с малко повече пари от нужното, за да преживявам. Албърт, минаващ петдесетте барман със сребристо бяла коса, издължено и много изпито от годините лице, покрито с белези от неразказани военни подвизи, седеше зад дървения плот и подреждаше малкото останали бутилки в кашони. Тялото, макар и на години, все още беше стегнато и здраво. Личеше си, че не се оставя на възрастта да го превземе. Имаше още живот в стареца. Дрехите му бяха покрити с най-разнообразни петна от алкохол и храна. Изглежда дълго време не е лягал, а е опитвал да прибере колкото се може повече от стоката, защото под очите му имаше огромни, направо черни кръгове, а погледът му показваше колкото е изморен. Но само погледът.
Щом чу отварянето на вратата, той се провикна, без да се обръща:
-Затворено е господа! Войната ни застигна. Трябва да се опитам да спася колкото мога повече преди бомбите да са съсипали прекрасното ми заведение.
-Здрасти, Албърт – подвикнах весело аз и седнах на един от столовете до барплота. В самото заведение сякаш имаше нещо от добрия стар Запад. Интериорът му имаше за цел да имитира точно този период с ниските си кръгли дървени маси и столове, с дървените перила по стълбището към втория етаж, с всичките картини на известни стрелци от онова време. Но, ако питате Албърт, това не е така. Просто съвпадение.
-Здравей, Сил – погледна ме той, но не прекъсна заниманието си. – Какво те води насам? Мислех, че вече си далеч от града. Винаги съм те смятал за… пъргаво момче, щом се стигне до бързо бягане.
Тук той направи кратка пауза, сякаш наслаждавайки се на шегата си. Очаквах, че ще продължи, но явно се отказа.
-Призоваха ме! – направо се изплюх при изричане на думите. Толкова ми бяха противни. -Утре заминавам за Франция.
-Да не повярва човек! – възкликна той и в гласа му сякаш имаше нотка на сарказъм. -И все пак, какво те води насам? Дойде да кажеш чао?
-И това… и това. Но също така дойдох да се напия зверски и да изглеждам като животно утре пред офицерите.
-Не мисля, че това е добре идея – погледна ме подозрително Албърт, но реши да не казва нищо повече. Благодарен му бях за което.
-Това е идея. Никой не твърди, че трябва да е добра. Но трябва да бъде осъществена. Не искам да умра, без да съм осъществил последната си… гениална мисъл.
-Разбирам. За съжаление, както виждаш, прибирам. Планирам да скрия всичко, или поне колкото успея да събера, в малкото скривалище под мазето. След това мога само да се надявам бомбите да не нанесат чак такива поражения, че да достигнат до долу.
-Ако ти унищожат сградата, какво значение ще има стоката? – погледнах го неразбиращо, но след секунда вече съжалявах за въпроса си. Не ми се слушаха философски обяснения, а исках да пия.
Албърт обаче май не беше в настроение, затова само махна с ръка и прибра още две бутилки в кашона.
-Виж… – започнах аз, но се замислих какво да му кажа. Нямаше смисъл да му се моля. Имах пари, можех да му платя повече от нормалното, да взема една бутилка и да се оттегля в някоя тъмна уличка и да се насвяткам. И без това сега нямаше кой знае колко хора наоколо.
-Ето, това са последните ми пари. Мисля, че са повече от достатъчно за… каквото и да е. Просто ми дай една бутилка от най-евтиния си алкохол и ще си тръгна.
-Добре, добре – въздъхна Албърт и извади нещо от скрит за погледа ми кашон изпод барплота. Дори не обърнах внимание какво е. Взех го, пъхнах го под сакото и се обърнах да си ходя.
-Успех, хлапе! – подхвърли Албърт докато прекрачвах прага на вратата. – Ще ти трябва. Войната не е шега работа. А ако оцелееш, намини пак от тук. Ще се радвам да си поговорим за… преживяванията ти.
Не му отговорих. Излязох от сградата и се огледах. От другата страна на улицата се намираше идеалното място за целите ми тази вечер. Между две не много високи сгради имаше малка уличка, без изход, доколкото успях да видя. Осветление, ако е имало такова въобще, липсваше и най в дъното не се виждаше нищо. Точно в този момент по главната улица минаваха двама души, които усилено бързаха нанякъде и не си направиха труда да ме погледнат. Все пак е добре човек да е подготвен и добре прикрит. Как да не го обичаш мрака. А кой да знае, че ще станем такива добри приятели с него след тази нощ.
Бързо прекосих пустата улица и се насочих към пряката. От близо изглеждаше точно толкова тъмна и мрачна колкото си я представях. Чудесна вечер се очертаваше за мен и моята приятелка, бутилката. Настаних се удобно в ъгъла, между двете сгради и извадих свещената течност.
Ако ще се мре, поне да не е на трезво!
Не ме интересуваше марката. Знам, че Албърт ми беше дал някаква долнопробна водка, защото успях да различа поне това, но… по-добре беше да не знам. В тъмното и без това нямаше кой знае какво значение.

Събуди ме силен трясък, като от чупене на стъкло, което се и оказа в последствие. Бавно отворих едното око и първото нещо, за което се сетих, беше да изпсувам. Явно не бях чак толкова пиян, щом подобни звуци можеха да прекъснат съня ми. А и щом можех все още да разсъждавам толкова добре. Опипах земята около себе си за бутилката, с надеждата, че може да е останало още нещо, но не я намерих. Реших да рискувам и отворих очите си. Дори не знам какво очаквах. Беше пълен и непрогледен мрак. Въпреки всичко сякаш долових някакво движение, като сянка, десетина метра пред мен. То обаче изглежда също ме забеляза. Още едно рязко движение и нещо силно и тежко ме притисна към земята. Усетих ужасен дъх в лицето си, като на нещо… умряло, но това може и да е било от боклуците наоколо.
-Ти… все още има шанс… все още… – чух сянката да говори, но думите й нямаха никакъв смисъл за мен. И до ден днешен си нямам идея какво искаше да каже тогава. Едно обаче беше сигурно – имах чувството, че сградите са се изсипали върху мен. Толкова здраво ме притискаше към земята, че очаквах всеки момент ребрата ми да започнат да се пукат едно по едно.
-Надежда! – изграчи отново сянката и усетих рязка болка във врата си. Опитах се да се раздвижа, да се освободя, но без успех. И след това бях погълнат от чувства, които не мога да опиша. Усещах, че нещо става с мен, но не знаех какво точно. Променях се, а може би светът около мен се променяше. Последното, което помня, беше мракът.


WOD Character BackStory: Introduction

   Пуснато от: Silentium   в backstory, writings



По принцип нямах намерение да го поствам това, поне не и все още в този си незавършен вид. Уви, плановете за започване на сериозна WOD сесия се провалиха, поне на този етап. Затова и в рамките на няколко дни реших да споделя сътворените глупости до момента. Поне да не потъват в забвение. Дали някога ще бъде завършено това не е много ясно. Най-вероятно ще бъде, но ако отново се активизират хората.

Все пак нека направя нужната интродукция за какво въобще става дума 🙂
Това, което Ви предстои да прочетете, е миналото на героя, с които започнах да играя в последната сесия на Vampire The Masquerade настолното RPG. Идеята е, че всеки герой трябва да си има някакво минало, история, с която по-добре да стане ясно какъв е, за какво се бори и прочие. Образно казано де. По принцип това се изразява в рамките на няколко страници, на бързо нахвърляни записки, с които играчът да запознае останалите. Не е задължително, разбира се. Все пак аз реших да представя всичко под формата на по-обширен разказ. Да превръна 3-4то страници в 10-20, примерно.

Та така 🙂


Bar “Tribe” Story 4

   Пуснато от: Silentium   в writings



Докато почиствах My Documents папката от ненужни глупости, случайно попаднах на един док файл, който беше потънал в дълбока неизвестност и то в продължение на дълги години. Сигурно и още толкова щеше да си седи там ако не бях решил да извърша тази “чистка”. Честно казано нямам спомен кога е писано това, но трябва да е било преди около 9 години поне. Време, в която се опитвах да се правя на писател и драсках по някой и друг разказ, ей така… за убиване на времето. Компютърът не беше чак толкова разпространена машина, а и с брат ми се редувахме на по 3 часа.
Краткият разказ беше писан по форумите на несъществуващия вече Gamers’ Workshop (мир на праха му) и се падаше четвърти в серията. Просто реших да го споделя… ей така, да не се загуби отново 🙂 Не е кой знае какво, но в името на доброто старо време 🙂

ПП: Мързи ме да го проверявам за правописни, пунктуационни или граматически грешки. Представям Ви го в суров вид :Д

Прочетете целия пост »

Етикети:


Death – Final Act (A Vampire’s Tale #17)

   Пуснато от: Silentium   в a vampire's tale, writings



Толкова дълго време си представях този момент – сам срещу Малагорн. Сънувах го, подготвях се, събирах сили. И ето сега имах шанс да сложа край на всичко. Моят враг стоеше изправен пред мен и се усмихваше подло, допълнително ме изнервяше. Ръцете му бяха отпуснати свободно и лицето му все още си беше нормално, за разлика от моето. Играеше ли си с мен?
Дълбоко в себе си знаех, че не мога да го победя. Не напразно повечето ми сънища и фантазирани двубои завършваха със смърт – моята смърт. Нима това, което чувствах в този момент бе страх? Страхувах ли се? От смъртта? Та аз копнеех за нея. Винаги съм търсил начин да сложа край на съществуването си. От Малагорн? По-вероятно беше, но… Аз никога не съм изпитвал страх от друг вампир, било то и толкова могъщ и силен като този. Какво би могъл да ми стори? Да ме убие?
Какво тогава чувствах?
-Е? – Малагорн вдигна ръце и още по-широко се ухили. – Да не би да се уплаши?
Върнах му усмивката и впих поглед в неговия.
-Беше неизбежно – казах. – Носферату просто ускориха процеса. Те…
Истеричният смях на Малагорн остави думите ми да висят във въздуха. Прекъснах изречението си и го загледах с недоверие. Дори не усетих, че устата ми остана леко отворена, очаквайки да изрече нещо.
-Радвам се, че гледаш на смъртта с насмешка – успях да кажа след няколко секунди. Смехът секна така както се беше появил – рязко, сякаш не го е имало. Лицето на Малагорн придоби сериозен вид и острият му поглед ме прониза. В него нямаше и следа от забавление или подигравка.
-Нима не виждаш? Мислех те за по-умен Дарил. Зная, че го чувстваш. Чета го в очите ти. Объркан си. Колебаеш се. Искаш да ме убиеш, в това не се съмнявам. И аз копнея за същото не по-малко. Но нещо в теб те спира, нали?
-Не знам за какво говориш! – опитах се да го излъжа, но знаех, че ще разбере. Не смеех да си призная, но Малагорн беше прав. Чувството, което бърках със страх всъщност се оказа предупреждение.
-Да! – сякаш прочете мислите ми Малагорн. – Помисли! Ние сме двата фактора, които държат вампирите разделени. Много не харесват моите методи, нито споделят желанието ми да властвам над хората. Но те не смееха да се изправят срещу мен. Поне не открито. Отцепниците са група страхливци! Истинските вампири сред тях са прекалено малко, за да могат да ми се противопоставят. Техните извинения са, че не искат да се вдигнат на война, защото може да умрат.
Тогава се появи ти. В момент на пълно отчаяние и пред разпадане, ти ги обедини. Показа им, че си готов на всичко, за да убиваш, да предаваш своя род. Твоят гняв хранеше желанието им. Липсата на страх у теб и стремежа ти да умреш бяха като щит за тях срещу всеки мой опит да ги сплаша. Чувстваха се неуязвими зад гърба ти, стиснали те отчаяно като долни паразити за нищо не подозиращ гостоприемник.
-Какво се опитваш да кажеш с всичко това? – започнах видимо да се дразня от бръщолевенето на Малагорн. Изглежда за него тези слова криеха някакъв дълбок смисъл, но аз, честно, не се интересувах особено от детайли.
-Ние сме единствените прегради по един равен път. За да бъде напълно изгладен, пречките трябва да се отстранят. Единственият начин е да ни убият и двамата. В годината на хаоса…
Малагорн млъкна и стисна юмрук. Тънка струйка кръв се стече по кожата му и закапа по земята. Той бавно облиза ръката си и отнесено ме погледна. Идеята, че тази вечер може да умре, изглежда не му се нравеше особено. Но нима страх бе това в очите на безстрашния вампир? За първи път почувствах сила. Силата, че може да го победя.
-Какво ще спечелят? – реших, че колкото повече време си открадна, толкова повече страхът ще се засили в него. Вътрешно ликувах, но не исках той с нищо да предусети намеренията ми. Нека сам влезе в капана.
-Какво печелят? – Малагорн ме изгледа с недоверие. “Нима не ме слушаш?”, крещяха очите му. Все пак успя да се овладее. – Те искат да се върнат и то по червен килим. Толкова просто е. Преди седем века аз ги натиках в тези дупки, в които ти си ги намерил. Изглежда им е писнало да се ровят из боклуците.
Малагорн се усмихна, доволен от последните си думи.
-Защо просто не го направят?
-Те искат власт Дарил. Искат да властват над всички вампири. Ние с теб им пречим. Докато сме живи те няма да могат да използват страха, който е основното им оръжие. Защото нас не ни е страх.
-А хората? – полюбопитствах, макар отговорът да ми бе известен.
-Те са храна – спокойно отговори Малагорн. – Носферату се имат за нещо висше. Те са над обикновените вампири, над човешките същества. Те са… Как да се изразя?
-Богове?
-Достатъчно! – изкрещя плътен глас зад тежката пелена на мъглата. – Вие сте тук, за да се биете и да умирате! Бийте се!
-Покажи се, долен червей! – извика по посока на гласа Малагорн.
-Нима се имаш за много умен?
Мъглата се разтвори, образувайки тесен тунел, и една фигура бавно пристъпи в нашата “клетка”. Всъщност фигурата се носеше няколко сантиметра над земята, но дългото расо скриваше това. Вампирът спря между двама ни и отметна качулката. Под нея блесна темето на гола, продълговата глава с формата на яйце. Кожата изглеждаше мека и нежна, като бебешка, гладка, без нито една бръчка. Очите вече бях виждал – снежнобели, студени, празни.
-Всичко си разбрал, а? – махна с ръка вампирът и погледна към Малагорн. – Но ти всъщност нищо не знаеш. Дори не можеш да си представиш какво сме подготвили на света. Въображението ти не е толкова богато.
-По всичко личи, че ти си новият жрец на Носферату, нали? – не обърна внимание на забележката Малагорн.
-Позволете да ви се представя. Името ми е Фангторн и днес аз ще бъда вашия палач – усмихна се подло вампирът, но очите му не издаваха нито капка емоция.
-О! – възкликна с престорено удивление Малагорн. – Нима това беше шега? Ирония? Не знаех, че вие, мекотели, имате чувство за хумор!
-Безмилостно е да водим този разговор, господа! – отвърна Фангторн и вдигна ръце.
-Не, не, не! – зацъка с език Малагорн и ръката му инстинктивно посегна към меча. – Без магии, Фанги! Нека това бъде честна битка. Къде е достойнството ти? Постъпи като твоя предшественик.
-Моят предшественик – озъби се Фангторн като натърти на последната дума – е бил глупак. Още тогава сме можели да бъдем господари и да властваме над света. Но той е избрал тихо съществуване. Получил е заслуженото си!
-Говориш така, сякаш не си бил жив тогава. Толкова ли си млад? Носферату са ръководени от едно… бебе!
Фангторн изгледа съперника си с празни очи. Челото му леко се набръчка и вените по врата му се издуха. Беше ядосан. Можех да ги оставя да се дразнят цяла нощ, но от една страна нямаше да спечелят нищо, а и от друга… На мен взе да ми става скучно.
-Хей! – провикнах се към Фангторн. Главата му се извъртя към мен и белите му очи изпитателно ме изгледаха. Какво всъщност си мислех? Какво можех да му кажа?
За щастие или съжаление не се наложи да правя каквото и да е. Малагорн прие моя вик и разсейването на жреца за сигнал и реши да предприеме атака. Напълно безшумно тялото му се изпъна като струна и той се стрелна към вампира с насочен меч. Колкото и невероятно да звучи, за първи път намерих нещо красиво в Малагорн. Полетът му, жестовете на тялото, изражението на лицето. Леко прегънатия ляв крак, извивката на гръбнака, високо вдигнатата глава, изпънатата дясна ръка – всичко това се преплиташе в една невероятна композиция от красота и изящество. Сякаш Малагорн бе тренирал специално своя последен полет… към смъртта.
Вече беше на по-малко от метър от целта си, когато Фангторн се обърна, вдигна пръст и летящата фигура лумна в пламъци. Малагорн рязко падна в краката на Носферату без да издаде нито звук. Можех да видя как кожата му се подуваше. Огромни мехури бълбукаха по повърхността й, пукаха се и на тяхно място никнеха нови. Но той не каза нищо. Не изстена нито веднъж. Вместо това просто вдигна меча си и прониза Фангторн в стомаха, карайки доволната му усмивка да замръзне в болезнена гримаса.
-Не! – изкрещя той и падна на колене. Малагорн вече бе мъртъв, но по лицето му, миг преди да стане на прах, можеше да се види неговата усмивка – усмивката на победата.
Очите на умиращия вампир бавно започнаха да потъмняват. Придобиха мръснобял отенък.
-Странно! – засмя се Фангторн. – Имах такива големи планове, а с един най-обикновен вампир не успях да се справя.
Очите му продължиха да потъмняват, докато не станаха катраненочерни.
-Време е! – каза той и в следващата секунда тялото му се възпламени като това на Малагорн. Само за минута то се превърна в пепел. Мъглата се разнесе и аз останах сам насред площада. Наблюдавах прахта, която двете тела оставиха след себе си и не можех да възприема всичко, което се случи. Стана толкова бързо и неочаквано. Нима свърши? Нима аз победих? И то без да направя абсолютно нищо?
Победих!
Но какво спечелих? Желанието за смърт се засили още по-силно. Сега вече нямах смисъл в съществуването си. Какво се очакваше да правя? Малагорн беше мъртъв. За Глутницата не бях чул нищо след онова жестоко нападение. Май им дойде доста тежко. А Отцепниците… Нямах повече работа с тях. Те ме използвах. Едва сега осъзнах каква беше моята роля в техния толкова гениален план. Малагорн. Знам, че бях прав.
Седнах на една пейка и се загледах към небето. Дали и ние отивахме там? Дали Лиана беше там? Смъртта остана единствената ми алтернатива. Вече нищо не ме спираше. Нямаше повече надежди, очаквания, цели. Само…
-Здравей, Дарил!
Този глас! Не би могло!
-Лиана!? – обърнах се, очаквайки най-лошото, но тя стоеше пред мен. Беше толкова истинска.
-Аз… сънувам, нали? – исках да бъде сън, от който никога да не се събудя.
-Не – прошепна нежно тя и се приближи до мен. – Не е сън.
-Но как… Аз… Имам предвид…
Тя допря пръст до устните си и ме прегърна. Ръцете й се обвиха около кръста ми и телата ни се вплетоха в едно. Усещането беше напълно реално.
-Не разбирам – едва чуто изрекох, загледан в прекрасното й лице.
-Не говори! – каза тя и долепи устни до моите. Целувката продължи само няколко секунди, но на мен ми се стори като миг от вечността. Нещата започнаха да стават твърде хубави, за да са истина.
-Казвала ли съм ти колко те обичам? – прошепна на ухото ми Лиана и отново ме целуна.
-Защо си тук? Ти не си истинска, нали?
-Да – усмихна се тя и лицето й засия. – Ти ме повика Дарил.
-Аз?
-Ти искаш нещо много силно. Аз съм тук, за да ти помогна да го осъществиш. Просто един фрагмент от болния ти мозък.
-Намекваш, че съм луд?
-Не – отново се усмихна тя. – Ти си отчаян. Прегърни ме и не ме пускай!
Едва сега разбрах за какво говореше. Слънцето бавно започна да се показва на хоризонта. Кожата ми засъска и малки мехурчета се появиха по ръцете и лицето ми. Лиана се беше притиснала и непрекъснато повтаряше колко ме обича. Не чувствах болка. Гледах прекрасната й кожа и не мислех за друго. Миг преди слънчевите лъчи да ме погълнат в смъртоносната си прегръдка, тя впи устни в моите и пламна заедно с мен. Но кожата й оставаше чиста и нежна. Пламъците сякаш я заобикаляха, прекланяйки се пред съвършената красота.
И аз изгорях, но умрях щастлив в прегръдките на любимата жена. Какво по-хубаво от това? Сега сме заедно някъде там и гледаме вас.

Етикети: ,


Invitations (A Vampire’s Tale #16)

   Пуснато от: Silentium   в a vampire's tale, writings



Гъста мъгла се спусна над града с настъпването на дванайсетия час. Кучетата надаваха периодично тъжен и продължителен вой. Малките улички около площада в центъра бяха пусти и нямаше разхождащи се двойки както други вечери. Дори редовните “жители” – двама скитника, които имаха картонени къщи в източната част – също липсваха. Усещах аромат на смърт и кръв във въздуха. Бръкнах в джоба си и извадих писмото.

“Не мисля, че заслужаваш някакво обръщение, затова ще си го спестя. Времето лети бързо, Дарил. Започнахме война, която постепенно се персонализира прекалено много. Ти може и да печелиш от нея, но аз… Ще се наложи да се повторя: времето лети бързо, твърде бързо. Губя не само това време, а и ресурси, за да преследвам теб. Насочвам огромна част от вниманието си върху теб и това води до силни протести от страна на останалите, които се чувстват лидери на кланове. Не че ме е грижа тяхното мнение, винаги мога да ги накарам да замълчат, но като се замисля… Защо? Та ти си един от нас, Дарил. Нима не сме се отнасяли добре с теб, че реши да не предадеш? Какво всъщност те превърна в толкова силен и жилав противник ме интересува мен? С какво си по-различен от останалите вампири, които са били просто “дарени” с живот? Вероятно никога не ще науча. Искам да знаеш обаче, че ти беше… достоен противник.
Но нека се върнем на темата. Искам да сложа край на тази безсмислена лична война, която си повел срещу мен без дори да знам защо. Нека се срещнем, да се изправим един срещу друг. Само аз и ти. Предполагам, че отговорът ти ще е отрицателен, но аз се погрижих да те заинтересовам. Вероятно помниш атаката над една от квартирите на тези жалки ловци, с които ти ни “изневери”. Това беше един вид тест, при който изпробвах новите си играчки. Те се справиха перфектно, но не убиха всички както сигурно си помислил. О, не! Имам си един пленник тук, към който, сигурен съм, ще проявиш интерес. Твоят приятел Валор е наистина силен и може още дълго време да издържи на мъченията. При мене са едни от най-добрите специалисти в тази област. Могат да му причиняват нечовешка болка с дни и той пак да е на линия за още. Защо не сложиш край на това? Приеми предложението ми. Ако спечелиш и ме убиеш, ще си вземеш обратно приятеля и, кой знае, може и край на войната да сложиш. Ако аз те убия… Надали ще ти е интересно, и без ще си една купчина прах. Ще те чакам на площада в центъра, точно в полунощ след три дена. Ако не те видя, ще убия Валор и ще окача тялото му на кулата.
Ще те чакам!”

Прочетох писмото още няколко пъти с надеждата да прозра някъде между редовете истинските намерения на Малагорн, но не можех. Всичко изглеждаше толкова чисти, кратко и ясно. Въобще не беше в негов стил. Нима толкова силно желаеше да сложи край на тази… персонализирана война, както я нарече? Странно е. Малагорн е всичко друго, но не и директен, поне не чак толкова.
Погледнах за пореден път листа хартия, след което го накъсах на десетки по-малки парчета и ги хвърлих по посока на вятъра. Те се понесоха свободни с въздушната струя и потънаха в гъстата мъгла. Не виждах на повече от пет метра и въобще не можех да преценя ситуацията. По всичко личеше, че вампирите се бяха погрижили мястото да е празно и тихо. Убеден съм, че на всяка пресечка има по един или двама, за да пазят от нежелателни гости. Време беше за разчистване на сметки.

Малагорн седеше в покоите си и отнесено наблюдаваше пламъците в горящата камина. В ръцете си държеше лист хартия, чието съдържание вече знаеше почти наизуст. Погледна часовника си и се намръщи. Оставаха три часа до срещата с Дарил. Сведе поглед към писмото и се замисли за момент, след което го смачка и го хвърли в огъня. Огнените езици моментално се обвиха около уязвимото парче хартия и за секунди го “изядоха”. Остана единствено малко пепел, която се смеси с останалата на дъното на камината.
-Пепелта е единственото нещо, което не си струва да виждаш – каза Малагорн и се обърна към Вейл, който в този момент влезна.

“Минаха много години, Малагорн. Искам да знаеш, че се гордея с това, което сторих и никога… НИКОГА… не ще потърся прошка за което и да е от действията си. Твоето всемогъщество не ти дава правото да си играеш на Бог с човешката раса. Вампирите винаги са били в сянка и винаги ще бъдат в сянка. Нима ти си по-различен, че да променяш неписаните закони, властващи от дълги векове.
Но като споменах всемогъщество се сетих за нещо друго. Изглежда напоследък си се отчаял. Използва Хагсуорн за примамка (от което Носферату не останаха много доволни), за да ме убиеш посредством цял отряд от програмирани убийци. Разочароваш ме, Мал! Нали мога да ти викам Мал? Очаквах нещо по-директно. Защо пък не и по-лично. Знам, че сега ще кажеш, че не искаш да превръщаш тази война в персонално преследване на една единствена личност – мен, но я си помисли малко! Не ти ли коствах прекалено много? Дори загуби цяла партида от домашно отгледани вампирчета. Ами ако и следващите, които пратиш след мен, се провалят? Можеш ли да преглътнеш загубата на десетки за един? Не, не мисля! Искаш ме, нали? Или по-точно искаш да усетиш прахта ми между пръстите си, знам. Защо пък да не ти дам този шанс. Уморих се, Мал. Твърде дълго съм на тази земя. Наистина не е много за един вампир, но аз… Да кажем, че не успях да се адаптирам към подобен начин на живот. Не е за мен това. Не мога да убивам като хищник, като диво животно, само за да оцелея.
Нека ти предложа сделка. Да се срещнем на площада в центъра на града, в полунощ на третия ден след днес. Да проведен една малка схватка – само аз и ти. Без придружители, без странична подкрепа, без мръсни номера. Ще бъдем двамата и мракът, в смъртоносна прегръдка ще вплетем тела. Ако спечеля, ти ще ми върнеш Валор и може дори войната да приключи. Да, знам за него. Източниците на Отцепниците простират пипалата си дълбоко и сред твоите редици. Много гняв се е събрал срещу ти. Ако ти спечелиш? Ще се отървеш от мен и ще можеш да превземеш света.
Ще те чакам на площада точно в полунощ, заедно с Валор. Предоставям ти златна възможност, не я проигравай лекомислено.”

-Какво смяташ да правиш? – попита Вейл.
-Той сам го каза – това е златна възможност. Няма да я изпусна. Ще сложа край на този цирк. – Малагорн звучеше твърдо и сигурно и все пак нещо го тревожеше. – Но… Има нещо в това писмо, което не ми харесва. На места Дарил открито ми се подиграваше, а това не е в негов стил. Нима до сега е носил маска на лицето си и не е показвал истинската си същност? Не мисля, Вейл. Има нещо нередно.
-Значи няма да отидете – заключи доволно Вейл и се насочи към вратата.
-Напротив. Любопитството ме яде от вътре като червей. Трябва да отида.
-Но… – опита да протестира вампирът, но разбра, че няма смисъл. – Ще кажа да подготвят един отряд.
-Не! – вдигна ръка Малагорн. – Той намекна без подкрепления и това смятам да направя. Единствено ти ще дойдеш с мен. Ще останеш скрит в сенките и ще издебнеш подходящ момент, за да го убиеш.
Огромна усмивка озари лицето на Вейл.
-Да, сър!

Усетих чуждо присъствие във въздуха. Малагорн беше тук. Долавях омразата и гнева му, които таеше към мен. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бавно извадих меча от чантата си и го вдигнах над главата си. В този момент се сетих само и единствено за нея. Отправих молитвите си към нея и я помолих да ме почака още малко. Нямах илюзии. Малагорн никога не би дошъл сам. Намирах се капан.
-Скоро ще сме заедно, любов моя! Завинаги! И никой не ще ни раздели отново, никога!
Поставих острието на земята и седнах в очакване. Мъглата сякаш все повече и повече се сгъстяваше и ме поглъщаше. Не виждах вече абсолютно нищо на метър разстояние. Можех да бъда издебнат дори и в лицето и пак да не разбера кой ме е убил. Но за щастие щом аз не виждах, следователно и хората на Малагорн не можеха.
-Дарил!
Гневен глас огласи площада. Времето настъпи. Изправих се и стиснах меча здраво в ръка. Тогава се случи нещо странно. Мъглата изведнъж започна да се отдръпва и да очертава пространство с формата на квадрат. След около минута успях да различа образа на Малагорн да се появява в противоположния край. Той също ме видя, но беше прекалено озадачен от ставащото, за да ми обърне внимание. Получи се нещо като арена, клетка, в която двамата бяхме затворени. На където и да погледнехме, виждахме гъст и непроницаем дим.
Силен гръм разтърси фона някъде зад завесата и една фигура бавно изплува от мъглата. Беше същият онзи вампир, който ме посети преди време – Носферату.
-Това е твое дело, нали? – погледна го яростно Малагорн.
В отговор фигурата просто кимна и посочи с пръст към един от ъглите. Димът се разсея като по команда и пред нас се разкри лутащия се Вейл, който изглежда се беше изгубил.
-Казах ме без подкрепления, без придружители – изсъска Носферату и вдигна дланта си. Устните му леко се размърдаха, говореше на непознат за мен език. Въздухът леко потрепна и тялото на Вейл лумна като напоена с бензин факла. Но изглежда пламъците на причиняваха болка на вампира, защото той остана спокоен и не издаде нито звук. Погледна своя господар и едва тогава успях да видя отчаянието, което се четеше в тях. Вейл знаеше много добре какво ще стане с него и че няма кой да му помогне. Извади все така хладнокръвно кинжала си и без да се замисля дори за секунда го заби в сърцето си. Малагорн остана непоклатим като скала въпреки загубата на най-верния си вампир и може би единствената му защита в този час. Носферату изглежда знаеха всичко и щяха да накажат и други неканени гости ако имаше такива.
-Мястото на този смъртен не е тук – каза древният вампир. – Пусни го, Малагорн!
Мъглата смирено отстъпи още няколко метра назад и треперещото и свито тяло на Валор също се появи. Изглеждаше ужасно, но все още дишаше.
-Така да бъде – отвърна Малагорн и хвърли немощния ловец обратно в дима.
-Остави го, Дарил! – спря ме Носферату, когато се опитах да отида при Валор. – Ние ще се погрижим за него. Той ще се оправи. Ти имаш друга работа. – След което потъна обратно от където беше дошъл, оставяйки ни двамата с Малагорн сами.

Етикети: ,


Ashes to Ashes (A Vampire’s Tale #15)

   Пуснато от: Silentium   в a vampire's tale, writings



Тя отново нахлу в сънищата ми. Все така красива и изящна. Вглеждам се в очите й и искам да остана там завинаги. Копнея да обвие ръцете си около кръста ми и да ме целуне отново. Но знам, че това няма да стане. Лиана е мъртва и аз трябва да се отърся от спомена за нея. Но как? Толкова силно я обичам. Тя ме превърна в това, което толкова ненавиждам и все пак… Тя е всичко за мен. Защо? Защо я загубих. Онази стрела бе предназначена за мен. Аз трябваше да съм този, който да се понесе с вятъра.
“Скоро отново ще бъдем заедно, любов моя!”
Всяка вечер ми шепнеше тези думи, които се носеха из въздуха дълго след нейното напускане. Какво ли се опитваше да ми каже? Може би моят час бе настъпил и скоро щях да умра? Мисля, че след смъртта на Хагсуорн, аз изпълних своя дълг. Поправих единствената сериозна грешка, която допуснах през всичките години на живот, ако въобще можеше да се нарече така. Бях готов да посрещна смъртта в лицето и да я приема. Нищо не ме задържаше. Кошмари се редуваха с прекрасни сънища. И във всички се говореше за край.
-Дарил? – Виктор показа главата си през вратата.
-Какво има?
-Няколко вампира искат да говорят с теб – усетих как гласът му леко трепереше. Страхуваше се от тези посетители.
Влязох в помещението, където бяха гостите и останах силно изненадан. Самите Носферату ме посещаваха. Може и това да е идеалната възможност да посрещна края си?
-С какво мога ви помогна? – проявих леко нахалство, което обаче остана скрито за вампирите.
-Разбрахме какво се е случило с… Хагсуорн – произнесе бавно и с плътен глас един от петимата.
-Нямах друг избор. Той сам дойде при мен, търсейки смъртта си. Предпочиташе аз да го убия, защото знаеше, че ще стане бързо и безболезнено. Видях какво сте сторили с ръката му. Грозна гледка.
-Разбирам. – Вампирът остана спокоен и безизразен. Нито една бръчка по многохилядното му лице не помръдна. Той просто се изправи и каза:
-Срещата ни ще продължи друг път.
След което петимата се насочиха към изхода с бавна стъпка. Обърнах се към Виктор и въпросително вдигнах рамене. Не успях да разбера целта на тяхното посещение, но каквото и да е било, те със сигурност го постигнаха. Друго обаче ме озадачи. Бяха минали само два часа от битката ми с Хагсуорн, а те вече знаеха и дори успяха да дойдат. Не знаех, че разстоянието от Румъния до Трансилвания се изминава толкова бързо.
-Виктор! – провикна се някой от охраната.
-Да?
-Мисля, че ще искаш да видиш това.
Двамата излязохме навън и погледнахме в посоката, която сочеше вампирът. Зад една от близките сгради бушуваше силен огън. Първоначално не видях нищо странно и интересно в обикновен пожар, но се оказа, че греша.
-Погледни! – Виктор ми подаде бинокъла като не сваляше очи от мястото.
-Какво толкова? – възкликнах аз и усмивката ми замръзна при вида на няколко десетки добре екипирани вампира, които просто си седяха там и сякаш се любуваха на пламъците около тях.
-Какво по дяволите?
-Това е отряд на Малагорн! – подхвърли с треперещ глас Виктор. – Виж ги само. Не са ли великолепни?
-Скоро няма да бъдат.
-Перфектните машини за убиване – никой не обърна внимание на саркастичната ми забележка. – Не чувстват болка, глад, климатични условия не им влияят Сега умират, а не им пука, защото не го знаят. Пепел с пепелта се смесва. Прекрасни са!
Оставих Виктор да се радва на ужасяващата картина и се прибрах вътре. Носферату направиха това сигурен съм. И имаше скрито послание. Но какво искаха да ми кажат?

“Провалът не е нещо, което толерирам. Всеки път щом чуя за грешките на някой некадърен вампир и ледената ми кръв закипява. Искам да хвана жалкия нещастник и да късам кожата му парче по парче. Нека страда, нека умре в нечувани мъки. Всяка грешка трябва да се наказва. Какъв владетел бих бил ако прощавам на всеки? Ще ме помислят за слаб, безхарактерен. Ще започнат да си правят каквото поискат. Не! Това е недопустимо. Време е да се научат, че от тях се иска само и единствено съвършенство. Ако не могат да го предложат, по-добре да бягат далече. Обещавам, че ще им дам голяма преднина преди да пратя истински вампири по петите им.”
Малагорн затвори дневника си и бавно се изправи. Вейл и два вампира от научния персонал плахо пристъпваха от крак на крак в дъното на стаята. Те знаеха, че нещо лошо ще последва и никой от тях не искаше да е тук в този момент. Предводителят им вдигна едно сребърно копие от пода и го заоглежда без особен интерес.
-Нека един от вас ми повтори, това което чух преди час – обърна се към двамата учени Малагорн. След това погледна Вейл с леденостудения си поглед и му направи знак да отстъпи в страни.
-Чакам! – подкани ги отново.
-Ами… – заекна един от вампирите. – То…данните сочат…нали се сещате…искам да кажа…всъщност…ами…
-Млъкни! – изкрещя изведнъж Малагорн и хвърли копието към нещастника. То го прониза право в сърцето и той се строполи на пода под формата на купчина прах.
-О, прости ми, не! – подскочи другия учен и залепи гръб за стената.
-Бъди кратък и ясен…и може да те оставя жив – прониза го Малагорн с огненочервените си гневни очи.
-Отрядът начело с Лестър е мъртъв – измрънка светкавично вампирът и си пое дъх.
-Би ли ми отговорил на един въпрос. Как цяла група от перфектно тренирани убийци е била убита просто ето така, със замах на ръката?
-Не сте далече от истината – намеси се Вейл. – Нашите източници докладваха, че група от странно изглеждащи хора, по вероятност вампири, само са посочили с пръст хората ни и те са пламнали като напоени с бензин факли.
-Сериозно? – усмивка грейна на лицето на Малагорн. – Значи и те се намесиха.
-Сър?
-Отведи този нещастник и го убий пред останалите. Нека да видят какво ще се случи с тях при втори подобен случай.
-Не! – задърпа се ученият и направи опит дори да се защити. – Недейте!
-Глупак!
Вейл го удари по главата с огромната си ръка и сложи край на жалката му съпротива, след което го хвана за крака и го завлечи след себе си.
“Носферату!”
Дали още го помнеха? Казват, че тези вампири никога не забравяли. Особено ако се отнася за враговете им. А Малагорн беше най-големият им враг. Все още виждаше полето щом затвореше очи.
Беше началото на март, 1230 година. Войските на Епирския владетел водеха ожесточена битка с българската армия. А какво обичаха най-много вампирите? Война. По време на големи сражения като това, те можеха да отмъкнат стотици войници без някой да ги забележи. Точно тогава вампирите на Малагорн срещнаха тези на Носферату. Всички искаха едно и също – храна. Но никой не желаеше да споделя. Трябваше да имат всичко само за себе си. Избухна още една битка, която се водеше на фона на другата. Тя остана незабелязана за простосмъртните, но вампирската история никога не ще я забрави. Хиляди жертви бяха дадени и от двете страни и точно когато всичко изглеждаше, че ще свърши без победител, Малагорн лично изтръгна сърцето на жреца на Носферату. В онези времена тайната на вампира беше най-святото нещо, което можеше да съществува. Поради тази причина няколко пъти по-силните вампири на древния клан предпочетоха да се оттеглят без да използват каквито и да е магически сили. Те избягаха и се укриха дълбоко в пещерите на Балканския полуостров. Никой повече не чу дума за тях, с което Малагорн реши, че е сложил край на вида им.
-Те се върнаха и щяха да ме потърсят. Сигурен съм.
-Кои са те? – попита върналият се Вейл.
-Една тяхна притча гласи, че те са създадени от пепел и един ден на пепел ще се превърнат – не му обърна внимание Малагорн. – Пепел при пепелта, прах при прахта, както казват смъртните. Разбрах посланието им.

Етикети: ,


End of Story (A Vampire’s Tale #14)

   Пуснато от: Silentium   в a vampire's tale, writings



Напоследък кошмарите не ме оставят на мира. Всяка сутрин щом затворя очи, образи на смърт и болка спохождат съня ми. Не знам дали това е лоша поличба, но със сигурност мога да кажа, че ме притеснява. Отново, целият облян в студена пот, отворих очи. Сънувах как Малагорн ме издебва в гръб и безпощадно забива острието си в мен. Но аз не умирам. Седя и го гледам. Времето сякаш спира и моят враг разполага с цялата вечност, за да се гаври с мен по най-жесток начин. Може би наистина виждах своя край. Може би един ден Малагорн ще успее да ме победи. Кой знае?
Затворих саркофага и погледнах часовника. Минаваше осем. Образи на гърчещи се вампири спохождаха съзнанието ми дори когато бях буден. Това, което видях преди три дена в пещерите на Носферату не ще забравя никога. Експериментите, които провеждаха със себеподобни, надхвърляха границите и на най-смелото въображение. Причината, поради която се престраших да отида отново там след толкова години, беше Хагсуорн. Разкритието, че той е още жив, ме изненада до известна степен. От по-древните вампири знаех, че Носферату никога не пускат жив някой ако са решили, че трябва да умре. Лицата на жреците останаха каменни при съобщаването на новината, но аз чувствах, че те искат да се доберат отново до избягалата жертва.
-Дарил! – познат глас крещеше гневно името ми. -Дарил!
“Хагсуорн?”, останах много очуден. Бавно отворих вратата на подземието и погледнах към улицата. Там, с вдигнати ръце, стоеше единственото мое творение и ме зовеше. Направих знак на пазачите, които също бяха чули разгневения вампир и се бяха приготвили да го убият, да се приберат и излязох отвън.
-Здравей, Хагсурон! – усмихнах се аз и затворих плътната метална врата.
-Защо си направил това? – попита с огромна доза укор с гласа си.
-Какво съм направил? – много добре знаех за какво говори, но ми доставяше удоволствие да си играя с него.
-Не се прави на интересен, Дарил! Прекарах четвърт век в страх. Бягах и се криех. Тичах от град на град, от държава на държава. Но в крайна сметка им се изплъзнах. Не си мисли, че ме забравиха щом напуснах пределите на пещерата им. О, не! Те ме преследвах със злоба и без капка милост. Не се спираха пред нищо и никой, за да намерят новото ми местоположение. И всичко това заради теб. В началото се питах защо, но след време осъзнах каква е силата на тези вампири. Стигнах до извода, че и аз бих постъпил по същия начин на твое място. Простих ти.
-Простил си ми? Това, което стори през последните няколко дни прошка ли ми казваш? Ами Лестър? Глутницата обвини мен за неговата смърт…
Хагсуорн внимателно ме огледа от глава до пети и се замисли за момент.
-Знаеш ли, – каза той – в пирамидата аз те мислех за могъщ и силен вампир. Доверих ти се! След това ти прояви слабост, уплаши се. Разбирам те. На всеки може да се случи. Когато изпълзях от сенките реших да те потърся. Помислих си, че с годините си придобил смелост и опит. Превърнал си се в това, в което те мислех първоначално. Твоето име се оказа доста популярно сред вампирските среди. За съжаление единствено те плюеха и описваха десетки начина, по които да умреш. В началото те защитавах, защото не знаех истината. Един ден обаче какво дочуха ушите ми? Предател? Дарил? Дълго отказвах да повярвам, докато не се убедих с очите си. Започнах да те следя, да си водя записки за всичко, което правиш. Нуждата от отмъщение за това, което ми причини, напираше в мен. Какво можех да сторя?
-А Лестър?
-Това беше просто съвпадение. Преди няколко години нещастникът ми се изплъзна и онази вечер пътищата ни се пресякоха… в удобен момент. Останалото не го очаквах, но не мога да си кривя душата и ще ти призная, че останах доволен.
Стиснах здраво дръжката на меча, който кротко си висеше на кръста ми. Предчувствах, че Хагсуорн не е дошъл само да си поговорим.
-Аз вече съм мъртъв, Дарил! – стисна зъби той. – Този път Носферату ще ме намерят. Прекалено съм изморен, за да бягам още трийсет години. Дойдох тук за да ти отмъстя за всичко, което ми причини. Може и да ме убиеш. Да! Но може и аз да имам този късмет. Шансът ми е петдесет на петдесет Ако седя и чакам онези садисти да стигнат до мен… Тогава няма да мога въобще да опитам да пронижа подлото ти предателско сърце.
Погледът ми се спря на дясната му китка, която беше покрита с ръкавица, за разлика от лявата.
-Какво се е случило с ръката ти? – попитах.
-Не е твоя работа! – сопна се Хагсуорн и изтегли меча си.
-Какво се е случило с ръката ти? – повторих въпроса си. Образът на отсечения пръст, който не се беше разпаднал на прах, изплува пред очите ми. – Колко пръста имаш? Четири?
-Жалък нещастник! – изкрещя Хагсуорн. – Това е работа на онези вампири от клана Носферату. Те проведоха някакви опити над мен и сега ръката ми старее. Не знам какво направиха, но…
Той мъкна и много бавно махна ръкавицата. Гледката на беше никак приятна. Изглеждаше сякаш е лежала в гроб над век и червеи са яли плътта. На места костите дори се белееха.
-Скоро ще я загубя напълно – допълни Хагсуорн. – Ако още съм жив.
-Как разбра къде съм? – зададох друг въпрос аз.
-Има ли значение? Нека и аз имам своите тайни.
-И сега? – знаех отговора, но чувствах, че с всяка измината секунда, която печелих, Хагсуорн все повече се изнервяше и можеше да направи някоя грешка.
-Време е да умреш!

“Малко разум може да му бъде от полза.”, беше казал Малагорн. “Оставете само това, което и на нас ще ние е полезно.”
Лестър се обърна към малкия си отряд безмозъчни войници и се усмихна. От една страна той беше като тях, но и се различаваше Имаше нещо в него, което го издигаше над тяхното ниво. Той умееше да мисли. Това го изпълваше с гордост и вдигаше духа му. Всички тези “роботи” приемаха неговите заповеди без капка умисъл. Не се замисляха и не поставяха под въпрос командването му. Лестър нямаше спомен за своя живот, но това не го бъркаше. Той дори не подозираше, че е жив. Не осъзнаваше значението на тази дума. Знаеше само как да убива и толкова. Но при него нещата стояха по друг начин. Един образ му даваше сила да продължава все напред. Всяко лице, чийто живот отнемаше, Лестър сравняваше с него… с Хагсуорн. Това беше неговата цел и нямаше да спре пред нищо за да я изпълни.
Заповедите бяха ясни. Дадоха му малък уред и му наредиха да следва маркирания обект. Той ще ги отведе до скривалището на предателите. След това се иска само да убива, а в това хората му бяха несравними. Перфектните редици вампири чакаха да им бъде даден знак. Лестър премести меча си на лявото бедро и вдигна ръка.
-Следвайте ме! – изкрещя той и колоните се понесоха по мрачните улици на Мадрид.
Половин час по-късно точицата на малкия екран спря и Лестър направи знак на групата да се приготви за предстоящата битка. Той се приближи до ръба на близката сграда и надникна. Успя да различи двама души, които седяха на не повече от пет метра един от друг и разгорещено говореха. Върна се обратно при хората си и поиска уред за нощно виждане. Нагласи го внимателно пред очите си и се върна обратно. Сега успяваше да различи много повече. В лицето на единия от вампирите разпозна Дарил, за когото бе предупреден от Малагорн, че е много опасен и трябва да бъде убит на всяка цена. Лестър бавно се вгледа в другия участник в разговора, но не успя да зърне чертите му, защото носеше качулка, която плътно покриваше главата.
Малкото мозък, който все още функционираше в главата на бившия ловец, му подсказа да изчака малко, за да види как ще се развият събитията. Не след дълго мистериозният странник изкрещя:
-Време е да умреш!
Фигурата се стрелна към Дарил с насочен меч и качулката се свлече от рязкото движение. Вампирите полетяха впити в смъртоносна схватка на живот и смърт. Искри къпеха нощното небе и се сливаха с ярките звезди. Гневни викове заглушаваха виенето на уличните кучета. В този момент Лестър се вгледа в лицето и дъхът му спря. Това беше той. Неговият най-омразен враг стоеше пред него и дори не подозираше за опасността, която го дебнеше. Моментът настъпи. Време бе за отмъщение.
Лестър забрави за всички вампири, които го чакаха в уличката зад него. Единствено Хагсуорн съществуваше за него в този момент. Той вдигна меча си и се засили с всичка сила към биещите се вампири без да мисли за собствената си защита.
-Умри! – крещеше той и размахваше острието над главата си. – Умри!

Битката с Хагсуорн се оказа по-трудна отколкото си мислех. С годините той бе придобил повече сила и бързина, а аз само бягах и се криех. Чувствах как отслабвам и съвсем скоро ще се предам. Исках да сложа край на всичко като промуша жалкото му сърце. Тъмната ми душа го желаеше силно, но тялото отказваше да се подчини. С всеки следващ удар аз все повече и повече подгъвах колене. Нямах сила дори да полетя във въздуха. Наложи се да потърся убежище на земята, а скоро щеше да ме спаси единствено чудо.
В този момент обаче зад нас се разнесе яростен писък:
-Умри!
Успях да разпозная Лестър, който тичаше с вдигнат на главата си меч и крещеше. Нито за миг не се изненадах от неговото появяване. След якето, което намерихме в разрушената квартира на Глутницата, предположих какво може да е сторил Малагорн. Хагсуорн обаче, за разлика от мен, се обърка и за миг дори оголи опасно много гърдите си. Моето внимание, за съжаление, също беше насочено в друга посока, за да мога да се възползвам от предоставената ми ситуация.
-Умри! – изкрещя отново Лестър и този път и двамата към кого бяха насочени гневните излияния. Без да се замисля, Хагсуорн вдигна меча си и го хвърли към тичащия вампир. Острието се заби в гърдите му и той рязко спря. Погледна ни за секунда и се понесе с вятъра. На мен не ми беше необходима втора покана. Пронизах “детето” си право в сърцето.
-Съжалявам, Хаг, но трябва да поправя грешката си! Всяка история си има край.
Той ме погледна и успя единствено да промълви:
-Името ми е Хагсуорн.

Етикети: ,