Архив за месец: June, 2011

strtolower For Dates

   Пуснато от: Silentium   в develop



Този пост е изцяло и само за мен. Има за цел да ми напомня след време, като се наложи да ъпдейтна блога до последната му версия, да не се чудя защо изведнъж датите са спрели да се показват.
Причината: всички дати по блога са картинки от типа “ден от месец(d)име на месеца(F).png”. Проблемът е, че това F изписва месеца с пълното си име с главна буква. По ред несъобразителни причини, моя милост е кръщавал имената на файловете с малка буква. Това на локалната машина, която ползва windows, не се усети и нямаше проблем, но като качих новата тема на linux сървъра, се оказа голям проблем и картинките не се показваха. След като няколко часа си играх да правя на Photoshop 365 картинки за всеки един ден, не изгарях от желание да ги преименувам заради едната голяма буква.

Решението в случая е просто и се нарича strtolower, която функция има за цел на направи всички букви в един стринг на малки (ако има големи) (логично).
Проблемът идва от това, че промяната се налага в core файловете на wordpress, а не в самата тема (опитах, но там не се получи нещо :Д). Наложителната смяна е във файла:
general-template.php
който се намира в wp-includes папката.

Функцията, която трябва да се модифицира е на 1437 ред и е следната:


function the_time( $d = '' ) {
echo apply_filters('the_time', get_the_time( $d ), $d);
}

Просто цялото чудо, което се ехохва, трябва да се затвори в strtolower по следния начин:


function the_time( $d = '' ) {
echo strtolower(apply_filters('the_time', get_the_time( $d ), $d));
}

Лейм решение е, но поне на този етап работи. Докато не намеря по-добро или не прекръстя файловете, ще е така. Единствено след всеки core ъпдейт трябва да се променя пак тази функция 🙂


Dylan Dog: Dead of Night (2010)

   Пуснато от: Silentium   в horror, movies



Направо обмислям идеята да започна да пиша ей такива кратки ревюта под наслов “Тъпите филми, които трябва да гледаме” :Д Или нещо подобно.
Днес искам да Ви представя поредната комиксова адаптация, по комикс, който аз лично никога не бях чувал до този момент (или ако съм, е минал толкова незабелязано покрай ушите ми, че съм забравил за него). В днешно време е адски модерно да се вдъхва живот на какви ли не хартиени супер герои (и не толкова героични персонажи), че… още един повече или по-малко няма на кой да направи кой знае какво впечатление. Но всичко по реда си.
Дилън Дог е италиански комикс, който има 25 годшина история зад гърба си и все още продължава да се издава и нови истории да се мислят. Негов създател в Тициано Склави, чието име аз свързвам единствено с прекрасния Dellamorte Dellamore, който е базиран на негова новела. Английски версии на комикса са издавени под шапката на Dark Horse Comics, но… това не е толкова важно.
Чета по различни сайтове, че филмът няма нищо общо както с атмосферата и усещането на книжния си еквивалент, така и със самите персонажи. Аз обаче искам да се абстрахирам изцяло от комиксите и това, което е там Дилън Дог. Никога не съм ги чел, нямам изградена представа и единственото нещо, което познавам е филма. Няма как да мога да направя каквото и да е сравнение, да не говорим за адекватно такова.
Но нека минем по същество. Историята ни представя Дилън Дог – нещо като детектив с паранормална насоченост, който е бил единственият човек, на когото вампири и върколаци са се доверявали да поддържа мира по между им. Казвам бил, защото сега е “пенсиониран” (поради събития, които не бих искал да спойлвам). Обаче млада жена, чийто баща бива убиват, го моли за помощ. След като партньорът му среща не особено приятна съдба от нещо, което не е човек, Дилън се заема със случая и затъва до уши в лайна.
Нека започнем с най-очевидното – този филм вони и то вони яко (или “смуче”, ако повече Ви харесва). Не напразно rotten tomatoes му поставя завидната оценка от 3(!!!) %. Не си спомням дали в блога използвах този израз или по време на разговор с някой познат, но сега не ми се рови. Лентата на Кевин Мънро, който има зад гърба си само анимацията TMNT, има толкова недвусмилици и дупки по сюжета, че дори буца швейцарско сирене би завидяла. Всеки опит за оригиналничене на сценаристите се сгромолясва с гръм и трясък в поредната дупка, която сами си изкопават. Дори няма да се опитвам да давам примери, защото това означава (буквално) да разкажа целия филм, а със завидните си сто и десет минути, не е малко.
Дилън Дог не е супер герой в буквалния смисъл на думата, но все пак е избран. Той получава привилегия (или проклятие), с която не всеки може да се похвали. Но все пак той нито притежава свръх способности, нито владее някакви по-специални умения. Предполагам, че в цялостното развитие на комиксите, много от нещата са обяснени, но тук са решили, че това не е толкова нужно (донякъде и с право; винаги съм бил на мнение, че голяма част от този род филми са си чист фен сървис само и единствено за феновете на съответния оригинален носител – било игра, комикс, и тн – и не биха били разбрани от непросветени и/или заблудени зрители, които не са запознати с вселената, термините, че и шегите на персонажите) и това поражда още повече объркване и недоразумения от към сценарна гледна точка. Героят на Брендън Рауф знае или се досеща за всичко дълго преди то дори да е придобило леки заченки на яснота. Може враговете му да са вампири, върколаци, зомбита и други дяволити създания, но той винаги е крачка пред тях и успява да се справи с всички. Най-забавното е, че дори не прави кой знае какво. Но това ще оставя сами да видите.
Белязан от бога на посредствеността филмът се опитва да бъде едновременно ужаси, екшън (с леки начени на приключение), че и комедия. Ако се беше опитал да се придържа към един (първия) стил вероятността да се сгромоляса така жестоко сигурно щеше да е по-малка, но леко (добре де, силно) се съмнявам в това. Партньорът на Дог тук е свежо възкръснало зомби, което се опитва да приема новата действителност за себе си и да поражда комичното в лентата, но поне аз не успях да се усмихна нито за момент. Чета, че поради проблеми с правата, оригиналният сайдкик, който е нещо като подражател на Граучо Маркс, но перманентно запазва този си образ, е трябвало да бъде заменен и се е родил именно Маркъс. Дано поне този в комиксите е бил по-забавен.
Главната роля е поверена на Брендън Рауф, който за по-комерсиалния зрител е познат като Кларк Кент (или Супермен) от последната бозава екранизация, а на телевизионните фенове – от сериала Чък, където играеше специален агент Шоу. Още тогава се чудех как този актьор въобще е успял да си спечели ролята, но сигурно не се дължи на актьорските му таланти, а на тялото му. Пичът има по неизразително лице и от това на Чък Норис, баси. Дори по време на кадрите, които се явяваха спомени за мъртвата му съпруга (или беше гадже, не помня точно), в които се предполага, че той най-малкото трябва да изглежда разстроен, чертите му не се променяха. Корав, твърд, badass до гроб, може би. Същото обаче смея да заявя, че се отнася и за актрисата Анита Брием, която играе ролята на Елизабет – клиентката, чийто баща загива. На мен лично тя ми е позната само от френския “Монахинята” , но честно казано нямам никакъв спомен от играта й там. Тук обаче тя просто ме разби с безизразните си жестове и дървено поведение. За да не спойлвам излишно, ще кажа само, че дори във финалните сцени, където се предполагаше, че трябва да вложи малко повече старание в името на ролята си, тя продължи да играе със същия непукизъм, с който го правеше през целия филм.
Дори Петър Стормаре ме издразни на макс с неадекватната си изява на лидер на един от върколашките кланове. Актьорът винаги е имал тенденцията да преиграва ролите си, но в повечето случаи това само му помагаше и дори придаваше някакъв колорит на персонажите. Тук обаче той го прави по адски безвкусен начин и дори вреди, вместо да помага.
Едно от малкото неща, които лекооооо ми допаднаха, бяха костюмите и грима. Няма да видите нищо оригинално или велико, но поне беше постигнато с някаква доза желание. Първоначалното зомби-убиец имаше наистина прекрасна “муцуна”. Не успях да намеря негова снимки, затова ето едно от другите зомбита. Също така костюмът на финалния демон не беше зле, макар и актьорът да изглеждаше на някой мистър фитнес кандидат.
Като гледам колко много изписах, чак се учудвам. Не ме бива кой знае колко в прекалено пространствените писания. И след като избълвах всичко това по адрес на Дилън Дог, нека кажа и няколко заключителни думи. Ако оставим настрана всичките недоразумения и глупости, като не обръщаме внимание на нелепата актьорска игра, ако се абстрахираме от нелепата режисура и още по-неадекватна работа на оператора… и сега сигурно се очаква да кажа, че това е бил един не чак толкова лош филм. Всъщност ако беше заснет с до милион долара, бих се съгласил, че става дума за нискобюджетен ужас и това е разбираемо, но… тук говорим за 20 милиона. А това не са малко пари. Определено са можели да се постараят доста повече и да постигнат много по-задоволителен резултат.
Все пак аз очаквах пълен бълвоч от най-висока клас, което донякъде е и причината да ми допадне това, което гледам. Винаги съм бил фен на вампири, върколаци и зомбита, а тук комбото си беше добре 🙂 Именно затова е и оценката от 3/10.
Не е за изтънчените кинолюбители, не е и за хардкор хорър фенове, но… абе за никой не е. Стига толкова.

Етикети: , ,


Not Breathing by Draconian

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



Докато си слушам новия албум на Дракониан, който е страхотен, между другото, реших да припомня малко от предния 🙂

You look so calm, are you sleeping?
I’m closing the door to our illusion
Where I lost myself in windswept dreams…
Two worlds so far apart

I remember when I gave her my Eden…
From this dry land ardour now sleeps forsaken
All the fear inside of me that I don’t want her to see;
Will overwhelm this life and feed my hopeless strife

And she came to me; Insomnia
Pounding in my chest…
Oh… Lay my soul to rest!

Her heart like lacuna and lacerated wings,
Burning inside the echo of our dead union
I’d like to rest inside the core of your very soul,
‘Cause your eyes are deeper, much deeper than any well!

But she stayed with me; Insomnia
She paralyzed my heart
And tore it apart

I know I’m alive, but not breathing…
Can you see me?
And you know how I tried. Please believe me!
Can you hear me?

My eyes, my soul… The scars inside afflicted
On my own, by the world outside,
Where love lies starving on the ground

I know I’m alive, but not breathing…
Can you touch me?
And you know how I tried. Please believe me!
Will you love me?

Етикети: , ,


Beyond The Wall of Sleep (2006)

   Пуснато от: Silentium   в horror, movies



(Това започна като част от Movie Night пост, но като видях колко дълго стана, реших да го отделя в самостоятелно ревю, явно доста бях набрал на тоз “шедьовър)

Пред заглавието на този филм се подвизава името на великия (да не съм чул и дума по повод това твърдение!!!) Лъвкрафт, което беше и причината да го сваля. Действието е базирано на кратък разказ със същото име и… слабо следва идеята там. Точно затова и няма да се опитвам да разказвам за какво става дума. Който има желание, да си го намери и да го прочете. Дълъг е малко над четири страници.
В интерес на истината това е нещо като аматьорски или ако щете студентски филм. Направен е с бюджет от сто хиляди долара и е заснет в рамките на около две седмици. Мисля, че това говори достатъчно за качествата на лентата. Сега, сигурен съм, че някой ще се опит да ме обори, че има и добре направени филми за по-малко пари и време и, че това не трябва да са показатели за качеството на крайния продукт. Съгласен съм! Но в този случай мисленето на “простия” и “задръстен” индивид печели над реалната логика (за пример, брат ми смята, че игра под 2 гб не си заслужава вниманието, защото ще е много зле… никога не съм опитвал да разбера дори логиката му, защото ще се избием иначе).
Лентата, доколкото се опитва да следва някаква сюжетна нишка, всъщност е съвкупност от кадри (смесица от черно-бели и цветни, като първите преобладават, а вторите са просто за подсилване на ефект, които май само авторите си разбират), които са съшити посредством повтарящи се (затова си има обяснение, както прочетох по-късно и е поради некомпетентност на хора от снимачния екип, но това не е важно) и напълно лишени от смисъл и идея сцени на кръв и насилие. Вярно е, има идея, но тя потъва сред хаоса на повествованието и безразборното преизползване на едни и същи сегменти, които се различават само по определени цветови украски.
Но може би едно от най-ужасните неща са актьорите. Всеки един от тях – визирам докторите – преиграва до такава нечовешка висота, че още на втората сцена ми се искаше да изчезнат и да не се повяват повече. Особено впечатление правят двамата главни лекари на психиатрията – този, които я ръководи и този, които иска да я ръководи. Първият преиграва с грозен и претруфен акцент и жалки физиономии подобни на “Айнщайновите карикатури”. Другият пък толкова се правеше на гневен и злобен през цялото време, че пораждаше само и единствено смях; смях от съжаление, че всъщност не може да направи нищо и винаги остава прецакан. Протагониста на разказа (или антагонист, зависи от гледната точка) дори не искам да споменавам. Младежът още от самото начало буди само антипатия, което ме съмнява да е било предварителната идея като цяло. Още от първата му поява става ясно какъв е и какво би искал да постигне, което не му оставя никакво място за развитие и до края действията са му напълно предвидими и ясни.
Камерата от друга страна дори не знам как да определя. Като изключим сцените, за които споменах по-горе, опитите за заснемане на нещо нормално са много грешно разбрани от операторите. През голяма част от времето всичко се върти около вас или пък е прекалено близо, че да видите и капчиците пот по носа на актьорите. Може би това е породено от ниския бюджет или от липсата на качествени декори, знам ли, но всичко отново е хаотично и безобразно главозамайващо. Кошмар в най-чистия смисъл на думата.
Мисля, че вече споменах за смяната на цветни и черно-бели кадри, като вторите преобладават. Още една много силна критика към избора на режисьорите, господата Лий и Маурер. Трябвало е да се придържат към черно-бялото и да не се опитват да “стряскат” като вкарват по-малко цвят тук и там. Причината е, че кадрите с повече от два цвята, са просто ужасни. Ако дадено нещо изглежда добре в черно-бяло и прави поне сносно впечатление, в следващата секунда се повява цветно и убива всичко в зрителя. Вероятно отново ниския бюджет е причина, но гримът и гор елементите са много слабо направени и в черно-бялата гама не си личи това. Да, точно така, липсата на цвят прикрива много от дефектите и придава по-хубав вид на цялата лента.
За музиката, за съжаление, не мога да кажа нищо, защото не си спомням нищо, което само говори зле за нея :Д Нека си слушаме други песни, инспирирани от оригиналната творба.
Та това е… доста май изписах, но… Страшно много обичам Лъвкрафт (ех, как ще ми липсва екранизацията по “At The Mountains of Madness“) и точно заради това съм изключително критичен към всичко, което е свързано с творчестовото му (повечето екранизации и без това се оказват или пълни боклуци, или просто посредствени адаптации без много общо с оригиалния хартиен носител). А това тук е пример за пълна простотия. Четох, че това първоначално е трябвало да бъде в стил немски експресионизъм (нямам идея в момента за примери), да бъде фантастика и още други такива, но в последствие се е променило. Но може би някои от авторите все пак са решили да пробват да смесят нещата. Грешка!
Лична оценка: 2/10 (заради няколко все пак сносни секудни)
(Това май ще е и най-дългото ми ревю в блога :Д 850 думи хехе ;Д)

Етикети: , , ,


Animal by Terminal Choice

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



От времето, когато Terminal Choice все още правеха хубава музика 🙂

your body looks like sin
i think i want to taste you…
i can smell your skin
but i just wanna use you

i don’t want you
and i don’t need you
but i’ll fuck you like an animal

you’re nothing but a whore

there’s nothing left to say
stay away from me
you better walk away
you just bore me
can’t you see

Етикети: , ,


Bar “Tribe” Story 4

   Пуснато от: Silentium   в writings



Докато почиствах My Documents папката от ненужни глупости, случайно попаднах на един док файл, който беше потънал в дълбока неизвестност и то в продължение на дълги години. Сигурно и още толкова щеше да си седи там ако не бях решил да извърша тази “чистка”. Честно казано нямам спомен кога е писано това, но трябва да е било преди около 9 години поне. Време, в която се опитвах да се правя на писател и драсках по някой и друг разказ, ей така… за убиване на времето. Компютърът не беше чак толкова разпространена машина, а и с брат ми се редувахме на по 3 часа.
Краткият разказ беше писан по форумите на несъществуващия вече Gamers’ Workshop (мир на праха му) и се падаше четвърти в серията. Просто реших да го споделя… ей така, да не се загуби отново 🙂 Не е кой знае какво, но в името на доброто старо време 🙂

ПП: Мързи ме да го проверявам за правописни, пунктуационни или граматически грешки. Представям Ви го в суров вид :Д

Прочетете целия пост »

Етикети:


Lasher by Anne Rice (RC2011 #25)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2011




Тъй като тази вечер беше много продуктивна от към ачийвмънт хънтинг, успях да свърша много неща, а и съм изпъл близо 2 литра кола, шанс да си легна скоро (макар да е два и половина) няма. Иска ми се от утре да започна най-после работа по една от двете най-сериозни части от новия сайт – частта с трофеите и ачийвмънтите, за които вече бях споменавал тук. Разбира се, дизайнът няма да има нищо общо с шотчетата там, а ще е в тон с новата визия. Но… аз се отклоних. В интерес на истината дори не искам да започвам да говоря за Лашър, което се явява втора книга от поредицата на Ан Райс за живота (и смъртта) на род вещици с името Мейфеър. Искам да напиша едно прекрасно встъпление, което няма нищо общо с книгата. След това да драсна една основна част, която слабо да застъпва написаното от “осветлената” от Бог писателка. А накрая, то се подразбира, да драснем впечатляващо заключение, което да няма нищо общо с темата на поста. Но… защото все пак трябва да следваме правилата (все едно такива има), е време да си поговорим за Лашър.
Вече споменах, че това е книга втора от поредица от три книги (в българия издадени от Инфодар в четири бройки, първият том е разделен на две заради колосалния си обем от над 1300 страници). Райс разказва за перипетите и проклятието на един древен род вещици, които преди векове са призовали древен дух (или нещо подобно), който иска да се завърне в света на живите. За целта братя, сестри, братовчеди, майки, баби и бащи (и каквито още роднини се сетите) се съвкопляват по между си, за да се роди перфектната и супер силна вещица, която ще даде живот на новото тяло на демона. Стана ли Ви интересно?
Да? Много ме е яд за Вас 🙂
В интерес на истината единственото нещо, което помня от първата книга, беше историята на рода Мейфеър. Ан Райс разказва подробно от самото начало (преди 4-5 века, не помня точно кога) и стига до наши дни. Тук обаче подобна история липсва. Имаме историята на единствената силна мъжка “вещица”, както и историята на самия Лашър (разказана в рамките на 100 страници !!!). Нито една от двете не е така силна, увлекателна или привличаща внимание, най-вече защото и двете се развиват в рамките на няколко години.
Не знам дали споменах, че книгата е 700 страници!
Опитвах се, признавам си, опитвах се! Но до този момент няма нищо на Ан Райс, което да ми е харесало. То не е много де (“Вампирът Виторио”, “Пандора” и “Полунощ”), но все пак… Стилът на авторката просто ме дразни. Тя е прекално подробна и отегчително описателна. Неща, които може да предаде в рамките на 4-5 страници, тя поднася в над 40-50. И като казвам, че книгата е скучна, това си е многооооо слабо казано. Тя буквално може да Ви преспи с безинтересни и скучни сцени и описания на неща, които дори не Ви вълнуват. Героите и без това са толкова много, а тук стават дори още повече, като по този начин дори нямате време да разберете кой и какво.
Мда, мисля, че стана ясно, че това е една скучна и безинтересна книга, която никога не бих препоръчал на който и да е. Всичко е по-добре от това! (Добре де, почти всичко.)

Етикети: ,


The New Blog Design

   Пуснато от: Silentium   в day/night



НАЙ-ПОСЛЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
След като цяла сутрин се мъчех с тези “Warning: Cannot modify header information – headers already sent” грешки, новата версия на блога вече е факт.
И въобще целият портал вече е факт, но все още има много работа по него.

Все пак бих искал да споделя фрустрацията си от по-горния проблем и неговото решение. По принцип е вярно, че в повечето случаи при програмирането, проблемът е някакъв супер дребен и досаден, но човек трябва да може да го види. Е, аз до последно (дори и сега) отказвах (отказвам) да приема, че точно това се оказа проблематичността в цялата ситуация. Но… нека покажа преди фикса и след фикса състоянието на 2 реда код:

Преди (докато плюеше нонстоп грешки):
?>

След:
?>

Колко успяват да забележат на пръв поглед разликата. И за този нов ред аз се мъча над 4 часа (два вчера и два днес)... БАСИ!!!!

ВъзмУтен съм :)

Как да е. Важното е, че вече всичко работи (или поне се надявам, кой знае къде може да има още някой такъв спейс, който да ебе майката на всичко). Новата тема няма да се хареса на всеки, но аз съм доволен от свършената работа. Както казах, има още неща за правене, но... всичко с времето си :)

Освен това държа да отбележа, че темата е изцяло авторска, като съм ползвал за основа старата (само структурата на файловете де, всичко останало съм променил на 99%). Но най-вече искам да благодаря на NueMedia Agency за дизайна, който окрадох доста дословно :Р





Нека започнем отзад напред – с “умозаключението”. Първият ми досег до Хайнлайн, уви, се оказа много неуспешен :Д
И да се върнем обратно отначалото.
“Имението на Фарнъм”, в български превод, се оказа скучна и не особено интересна книга. Разказва за съдбата на едно семейство (плюс една приятелка на дъщерята, плюс иконома), което по време на нападение с ядрени ракети и скрито в бомбоубежището, се оказва “телепортирано” 2000 години напред във времето. Там попадат в един нов и различен свят, в който негрите са Избрани и властват на белите и… нещата са малко по арабски… Но… стойте. Ако си мислите, че това ще го разберете в началото, много се лъжете. Точно в средата на книгата героите се сблъскват с другата цивилизация. През първата част действието се нижи бавно, монотонно и по един много безинтересен начин. Семейството се опитва да оцелява в свят, в които си мислят, че са последните останали живи хора, налагайки собствени правила и закони, които да се спазват. И всичко това да бъде разбито на пух и прах през… средата.
Човек ще си каже, че ще се случи нещо по-интересно през втората половина, но уви… нещата се подобряват изключително леко и, поне за мен, не особено забележимо.
Не знам защо, но нито един от героите не ми допадна, но от друга страна не го и намразих. Всички, в това число и двамата главни герои (ако можем да ги наречем така) до самия край ми останаха изключително безразлични. Беше ми все тая дали ще живеят или ще умрат. Жената и сина на Фарнъм, след спомената втора част, потънаха почти в забвение, с много леки споменавания от време на време и Хайнлайн по един изключително лесен и долен начин се отървава от тях (не, не, не ги убива :Д). Реално ми липсваше каквото и да е развитие на персонажите. Може би единствено чернокожият им прислужник се промени малко, но… то си беше нормално… за него промяната беше къде-къде от прекрасна към велика ;Д
В крайна сметка “Имението на Фарнъм” беше скучна, безинтересна и сравнително предвидлива книга (взех да се повтарям май). Няма да се откажа от Хайнлайн, разбира се, на базата на един негов роман, но… съм разочарован. Определено съм разочарован.

Етикети: ,


deadInside’s Mind Complete: Bulgarian Lullaby V3

   Пуснато от: Silentium   в develop



Още една част от запланувания от мен портал е вече завършена. В интерес на истината това се оказва и най-важната част, без която не мога да кача нищо друго :Д
Причината е, че фен сайтът на Силентиум в момента заема основната част от мястото, на което ще поставя портала. Именно поради тази причина се налагаше да преработя и него и да го поставя в съответните поддиректории, за да не си пречи с други елементи.
След като последните 2-3 дена не пипнах нищо, най-после всичко е готово. Основните разлики са, че няма да има книга за гости (и без това нямаше много смисъл от нея… за малко над трите години имахме 3-4 поста вътре), в дясно съм поставил трите официални клипа на групата до момента и два шота на старите версии (ей така, за доброто старо време, да си спомняме), освен това вече текстовете на песните ще се появяват в overlay, подобно на шотовете в страни (вижте прикачените картинки за по-нагледна представа). Та… това е.
Остана да направя един бърз и сравнително празен за момента футър и ще мога да кача всичко. В най-лошия случай до края на седмица новата версия на блога и на фен сайта ще са онлайн 🙂

Етикети: