Архив на категория: ‘reading challenge 2012’

Reading Challenge Completed

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



Още преди около 2 седмици прочетох и шестдесетата книга, та е време да пуснем едно съмари на целия челиндж – както началната версия, така и expansion-a от 10 книги :Д
Истината е, че благодарение на онези 2 месеца и половина, които работих за Дантек и, в които нищо не правех, успях да натрупам доста солидна бройка, защото не можех да правя кой знае колко неща и четенето беше едно от лесните за постигане и убиване на тягосния работен ден. Това всъщност е и причината тази година челинджът да е с една трета по-голям от миналата – от 40 на 60 книги.

Ето и равносметката

#1 Spirit Bound by Richelle Mead
#2 A Brief History of Vampires
#3 Castle in the Air by Diana Wynne Jones
#4 Bloodsuckers: The Vampire Archives Vol. 1 подбрано от Otto Penzler
#5 Skellig by David Almond
#6 Burnt Offerings by Laurell K. Hamilton
#7 The Sirens of Titan by Kurt Vonnegut
#8 Aliens: Original Sin by Michael Jan Friedman
#9 Inverted World by Christopher Priest
#10 Anansi Boys by Neil Gaiman
#11 Bad Men by John Connolly
#12 Alien by Alan Dean Foster
#13 The Hellbound Heart by Clive Barker
#14 Aliens by Alan Dean Foster
#15 Dreamcatcher by Stephen King
#16 Alien 3 by Alan Dean Foster
#17 Phantoms by Dean Koontz
#18 A Princess of Mars by Edgar Rice Burroughs
#19 Roadmarks by Roger Zelazny
#20 The Bone Collector by Jeffery Deaver
#21 Starship Troopers by Robert A. Heinlein
#22 My Name is Legion by Roger Zelazny
#23 A Night In The Lonesome October by Roger Zelazny
#24 I Am Legend by Richard Matheson
#25 Falling Angel by William Hjortsberg
#26 Starship Titanic by Terry Jones
#27 Ender’s Game by Orson Scott Card
#28 Club Dead by Charlaine Harris
#29 Magyk by Angie Sage
#30 World War Z by Max Brooks
#31 Dark Days by Derek Landy
#32 Last Sacrifice by Richelle Mead
#33 Unseen Academicals by Terry Pratchet
#34 The Haunting of Hill House by Shirley Jackson
#35 The Fall by Guillermo del Toro & Chuck Hogan
#36 Pride and Prejudice and Zombies by Jane Austen & Seth Grahame-Smith
#37 Marina by Carlos Ruiz Zafón
#38 The Exorcist by William Peter Blatty
#39 The Journey of Niels Klim to the World Underground by Ludvig Holberg
#40 Parce que je t’aime by Guillaume Musso
#41 Mass Effect: Revelation by Drew Karpyshyn
#42 Inteview with the Vampire by Anne Rice
#43 Oracle by Mike Resnick
#44 Лабиринт отражений от Sergei Lukyanenko
#45 Забравената песен (Истории от земите на Аегония, #1) на Ниа Станд
#46 Пазителят на Луис Лоури
#47 Междусвят на Нийл Геймън и Майкъл Рийвс
#48 Жената в черно на Сузана Хил
#49 Камбаните на Ада на Джон Конъли
#50 Mass Effect: Възходът на Дрю Карпишин
#51 Чистилището на Майк Резник
#52 Адът на Майк Резник
#53 Бялата врана на Маркъс Седжуик
#54 Последен патрул на Сергей Лукяненко
#55 Буреносен фронт на Джим Бъчър
#56 Стоманените пещери на Айзък Азимов
#57 Голото слънце на Айзък Азимов
#58 Ейбрахам Линкълн: Ловец на вампири на Сет Греъм-Смит
#59 Хиперион на Дан Симънс
#60 Дзур на Стивън Бруст

Освен това към списъка можем да добавим:

Подмененият на Брена Йованов
Часът на чудовището на Патрик Нес

Сигурно и още няколко ще прочета до края на годината в оставащите 3 седмици (освен ако не дойде краят на света след десетина дена :Д)

Толкова за тази година. 🙂 Чакаме goodreads да пуснат следващото, за да поставим новата граница.





Признавам си, че, ако не беше съквартирантката, сигурно никога нямаше да прочета тази книга, а и последващите от поредицата. Харесвам “Патрулите” на Лукяненко, но едва ли щях да се занимавам да търся и други негови книги. Освен ако не ми ги дадат да ги чета, както стана.
Но да минем по същество. “Лабиринтът на отраженията” е първата книга от поредицата на автора за Дълбината. Това е виртуална реалност, която едва ли не е заменила истинската. В нея имате всичко, с което разполагате и в реалния свят, но тук е по-красиво, по-хубаво и най-вече… по-достъпно. Има си правила, разбира се, но като цяло можете да бъдете който си поискате и никой да не ви разпознае, което автоматично води до голяма свобода на действие, да бъдете нещо, което винаги сте искали, но не сте можели да си позволите. Всъщност от думите ми човек може да си помисли, че Лукяненко е зачекнал сериозни морални и естетически въпроси, които биха възникнали от по-горното. Уви, ще сгрешите. Идеята е много по-различна.
Представяме Ви Леонид. Той е дайвър – това са хора, които могат да влизат и излизат от Дълбината когато и както си поискат и после да се връщат пак там (един вид като Save и Load функция). Те могат да се измъкнат, да огледат на монитора какво става, да се нагласят според ситуацията и да се справят много по-добре. Леонид се занимава с кражби на ценна информация и попада на грешните хора. Нагърбен е със задачата да помогне на други дайвъри, които трябват да измъкнат уж заклещен човек в “Лабиринтът на смъртта”, от който можете да излезнете само в края на нивото. (Това е нещо като модифицирана версия на играта “Doom”). Нещата обаче се оказват много по-сложни и заплетени и скоро нашият герой се забърква в нещо, което дори той не може да разбере напълно. Зад гърба му няколко страни искат въпросния нещастник и всеки е готов на всичко, за да се добере до него. В процеса на всичко това, той дори успява и да се влюби в една проститутка, която прилича и се държи като версията на домашния му компютърен образ Вики.
Толкова с историята на книгата. Това, което всъщност прави най-силното впечатление, ако четете книгата днес, е нейната технологична остарялост. Какво искам да кажа ли? Ами вътре се говори за флопи дискети, за връзка до интернет чрез телефонен модем, за силно пикселизирана графика, въобще все неща, които от доста време ги няма. Поради адски бързото развитие на технологиите, всичко това изглежда малко абсурдно, защото толкова стари технологии се сблъскват с нещо толкова модерно като виртуалната реалност. На хората, които това не би направило впечатление, ще им бъде все едно, но поне на мен ми се набиваше непрекъснато.
Изглежда също така, че Лукяненко е бил голям фен на Doom, щом почти цялата книга се върти около игра, която наподобява подобрена версия на споменатия екшън. Връща спомени за доброто старо време, когато играхме и ние. Разбира се, това е чисто меланхоличната страна на нещата и няма да попречи да се наслади по никакъв начин на някой, който си няма идея за какво става дума.
Вече споменах за някои от въпросите, които подобни инициативи биха повдигнали. Самият автор сякаш се е опитал да отговори на някои от тях или поне да загатне, но го е направил много повърхностно и почти незабележимо. Той е наблегнал повече на действието и екшъна, отколкото на философската страна на нещата. Стилът му така или иначе не блести с кой знае каква красота и това много помага за бързото и лесно прочитане на иначе петстотинте страници. Като цяло книгата е интересна и действието непрекъснато се движи, без да Ви оставя да си починете. Няма да Ви затормозява с кой знае какви проблеми, а и ще накара въображението Ви да се развихри и да се опитате да си представите какво би било ако вече имахме алтернативна реалност, която да замени нашата. Не е литературен шедьовър, но “Лабиринтът на отраженията” е чудесна книга за убиване на времето, която се чете на един дъх.

Етикети: ,


Oracle by Mike Resnick (RC2012 #43)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Първо искам да започна с това, че “Оракул” е втората книга от трилогията на Резник за Пенелоп Бейли – жена, която притежава уникална дарба да вижда и да манипулира бъдещето както тя си иска. Уви, само с нея се сдобих (и още две от друга трилогия, но за тях по-нататък) от една сергия до Софийския. В читанката ги има всичките, но сега не ми се занимава да ги чета от там. Хубавото в случая, че въпросната книга може да се разглежда като самостоятелна и дори и да не сте запознати с действията в първата част, те няма да Ви попречат чак толкова, за да се потопите в тази.
Но за какво става дума все пак. Местоположението на Пенелоп е най-после локализирано, дълги години след събитията в първата книга. Жена, която се представя за нейна майка, моли за помощ известен ловец, който има не особено приятно минало с нея. Той се съгласява и се обръща за помощ към най-добрия в занаята – Свирачът. Той трябва да я открие на планетата Хадес.ес и, ако не може да я убеди да го последва, да я убие. Скоро обаче правителството си променя мнението и наема още един убиец да се погрижи тя да замълчи завинаги. Всички обаче си задават въпросът – тя там доброволно ли е заточена или е пленник? И има ли нужда светът от нейната дарба?
Още като прочетох описанието на книгата и си казах, че това ще е едно леко фантастично четиво с много екшън отенък, което няма да впечатлява кой знае колко, но няма и да дразни. Оказах се доста прав. Единственият недостатък беше, че все пак на моменти книгата дразнеше повече от нужното. Някои персонажи започваха да си задават прекалено ненужни и абсурдни въпроси, чиито отговори вече са открили, но незнайно защо отново започват да търсят. Други пък извършваха действия, които по никакъв начин не се вписваха в нужната картина или противоречаха на общата, а и частната в случая логика.
Книгата наистина започна добре. Градеше действието си, задаваше въпросите си и поднасяше равномерни дози екшън. В един момент обаче Резник прекъсва нишката и ни запознава с коренно различен образ, който се оказва не по-малко важен за цялостната история от предишния. Първите няколко страници читателят остава с неприятното усещане, че нещо му е било отнето без той да е дал разрешение за това. И действието отново започва да се гради, отначало. Това до известна степен разкъсва сюжета и темпото на книгата. Читателят тъкмо е набрал скорост и… удря рязко спирачките. Резултатът е, че дори и с поставен предпазен колан, пак си удряш лошо главата и усещането не е приятно. Може би и точно затова краят ми се стори толкова бърз и претрупан. Сякаш Резник е имал квота от брой думи или страници и като е видял, че достига нужното количество, е направил всичко набързо, за да не премине тавана. Някак си последните страници, на фона на добре надгражданото действие, бяха като листа сред торнадо – появиха се и и изчезнаха бързо и безмилостно. Но от друга страна ми хареса как приключи всичко. Малко самият читател може да се почувства като измамен, но поне на мен това ми се стори като най-логичното решение, независимо, че леко обезсмисли почти цялата книга.
Както споменах по-горе, усещането за леко и неангажиращо четиво се запазва от началото до края. Резник има лесен за четене стил, пише кратко и ясно. Книгата става за убиване на някой и друг час докато пътувате, но нищо повече. Все пак е доста над средното ниво.

Етикети: ,




Beware, the hate is coming 😀

Не, сериозно. От първата книга, която прочетох на Ан Райс – “Вампирът Виторио”, през последвалите “Пандора” и трилогията за Вещиците (третата книга всъщност още седи и си чака реда), нито за момент тази толкова прехвалена авторка не успя да ме впечатли с каквото и да е. Стилът й не ми допадна, начинът на поднасяне на историята и нейното развитие, героите, които гради, всичко ми беше неприятно. Искрено се надявах, че “Интервю с вампир”, първата и изключително прехвалена книга от поредицата “Вампирски хроники”, ще бъде по-различна и ще ми хареса. Наистина исках да я харесам. Дори изчаках малко, за да намали неприятното чувство, което изпитвах към това произведение.
Ще си го кажа направо – не ми хареса. Всичко, което не харесвам в Ан Райс, тук си го имаше с пълна сила. Историята се движи бавно, мудно и изключително скучно, редуват се интересни моменти с адски тягостни такива. Образът на Луи (макар и да ми е познат от филма) е изграден като един депресиран и неориентиран вампир с чувства, които не би трябвало да има. Той сякаш не е наясно какво иска от новия си живот, нито знае как да се държи адекватно. Освен това си променя мнението прекалено бързо, независимо от твърденията си.
За всички, които са гледали филма, историята е сравнително ясна. Лестат превръща Луи във вампир, защото има нужда от имотите и парите му. Те живеят къде щастливо, къде не, докато не се сдобиват с “дете” в лицето на Клаудия, която е едва пет годишна при превръщането си и е обречена завинаги да остане такава. С времето двамата – Клаудия и Луи се настройват срещу високомерния и злобен Лестат и правят опит да го убият. Избягват в Европа и скоро намират други себеподобни, които не са особено приятелски настроени обаче.
Няма да се впускам в кой знае колко подробности. Мисля, че историята е позната на повечето. Дори не съм много сигурен какво още мога да напиша. Ан Райс има стил, който поне мен по никакъв начин не впечатлява. Не знам дали е от преводите (макар да имам “Интервюто” и в оригинал, предпочетох да прочета изданието на “Инфодар”) или наистина така си и звучи, но е ужасно. Имам чувството, че чета нещо като за малоумници. В мен се загнездя едно такова усещане за монотонност и приспивна песен едновременно. Но определено не го казвам в добра светлина.
Имам и в оригинал копие от “Vampire Armand”, но определено едва ли ще се докосна скоро до него.
Истински съм разочарован и мнението ми, че не харесвам Ан Райс вече е направо бетон :Д

Етикети: ,





Минаха се сигурно поне две седмици откакто прочетох тази книга и впечатленията ми доста избледняха (това говори и колко ме е впечатлила предполагам). Но липсата на време и желание си казват думата. Замря напоследък блогът. Няколкото статии, за които имах идеи, си остават само… идеи. Поне на този етап. Но нека се съсредоточим върху книгата.
Признавам си, че не съм фен на поредицата игри Mass Effect, както и не съм изиграл нито една до края. Все се каня, но така и не ми остава време, а и винаги се появява нещо друго, на което да играя. Но това е друга тема. Поради тази причина не мога да коментирам от гледна точка на това дали историята се движи спрямо оригиналната история, дали е паралелна, дали намесва познати персонажи и прочие. Затова и ще се абстрахираме от електронния първообраз и ще разгледаме литературното отроче на Дрю Карпишин, който е градил и оригиналната вселена на поредицата.
Направо ще започна с това, че книжката, със своя джобен формат, е точно това, което може да очаквате от подобни писания. Тя не се опитва да философства, няма кой знае какви литературни стойности, интересна е, но без да се опитва да се бори за литературни награди. Казано накратко – става, ама бързо се забравя. Историята се върти около млад лейтенант, който бива нагърбен със задачата да разследва изтребването на човешка станция и единственият работник от нея, който не е бил на смяна този ден. Оказва се, че зад цялата работа има много по-сложен замисъл, предателство, мистерия и въобще всичко, което Ви е нужно, за да е интересно. И книгата наистина е, в по-голямата си част, но без да прекалява. За съжаление Карпишин е създал изключително плоски и двуизмерни персонажи, които са ясно още от първата си поява и не изненадват с абсолютно нищо – нито с поведението, нито с мислите си, нито с разбиранията си.
Подобно на много други книги, които са правени по игри или филми (книгите по “Doom”, трилогията по “Hellgate: London”, са някои от примерите, за които се сещам на прима виста), Mass Effect не се опитва да променя каноните на жанра, но все пак постига своята цел. Малкият й обем я прави лесна и сравнителна бърза за четене. Предполагам, че за феновете на играта би била много по-интересна (или ужасна, според зависи), ако разпознават любими места, моменти, персонажи. Може би ще е добра идея да проверя и аз :Д
Стига толкова. Този път по-кратко.

Етикети: ,





Четиридесетата бройка в моя Reading Challenge за тази година се пада на книгата “Защото те обичам” на французина Гийом Мюсо, който, поне за мен, беше изцяло непознато име (напоследък с няколко такива се сблъсках). Истината е, че никога нямаше да си взема тази книга или въобще да се докосна до този писател ако не беше Узи, който пожела да ме образова. Но да преминем по същество.
Действието ни запознава с едно разпаднало се семейство. Бащата е съкрушен от мъка по изчезналата му дъщеря и заживява на улицата, сред просяците, мръсотията и мизерията. Жена му, успешна музикантка, е загубва дирите му и не може нищо да направи, за да си върне мъжа, който толкова е обичала. И тогава се случват няколко неща – просяк жертва живота си, за да я спаси от грабители насред улицата, като този “рицар” се оказва нейният изгубен съпруг. Дъщеря им се появява на същото място, на което е изчезнала, точно пет години след този злощастен ден. Какво й се е случило през тези пет години, каква е истината и каква е ролята на останалите персонажи – малко момиченце, което търси отмъщение и пропаднала млада жена на върха на славата, която е потънала в свят на наркотици, алкохол и самосъжаление?
Едно мога да призная на Мюсо – умее да си играе с търпението на читателя, подхвърляйки му по парченце мистериозна информация на всеки 15-20 страници, за да го кара да чете следващата глава и след това следващата. Само и само да разбере какво се случва. Реално погледнато цялото действие се развива на един самолет (с изключение на встъпителните глави), като всеки един от героите постепенно разказва на останалите своята история. Човек може да се досети, че това са разкази, изпълнени с много болка и тъга, с внушение за отчаяние и гротески последици. Авторът се е опитал да им предаде максимално човешки и сърцераздирателни черти, но, поне за мен, на моменти се беше поизхвърлил. За пример мога да посоча образът на разглезената мацка, която живее сред парите на бащата и прави каквото си реши – наркотици, алкохол, оргии. Сама затъва сред този “разкош”, сама взима решенията и би трябвало да си носи последиците от това. Тя е виновна, за това, което е сторила и толкова. Но това е друга тема.
Няма да се впускам в опити да изследвам поведението на героите, както и да ги анализирам. В интерес на истината имаме още един персонаж, най-добрият приятел на съпруга, който има не по-малко зловещо и тежко минало и, който реално се справя много добре със задачата. Все пак е прочут психолог. Признавам си, че стилът на Мюсо много ми хареса, но в един по-различен контекст от този на Сафон примерно. Изборът му за кратки и бързи за четене глави превръща процесът в безспирно разлистване на страници в търсене на следващата мистериозна улика. Смея да заявя, че книгата се чете почти на един дъх и много лесно, въпреки тежкото си на моменти съдържание.
Признавам си обаче, че не очаквах този “действие на едно място” сетинг, непрекъснато изпълнен с флашбаци към миналото на героите. Разбира се, през повечето време не очаквах и финалът, но той ми се изясни до известна степен едно четиридесетина страници преди развръзката. Но от друга стана не смятам, че идеята на авторът е била да изненадва с края (или поне се надявам да е така). Книгата, малко или много, си има някаква поука и се опитва да бъде човечна до самия край. Нещо, което мисля, че е почти тема табу в днешно време. Поне аз не вярвам в чак такива добри самаряни.
В заключение смея да препоръчам книгата. Имаше своите недостатъци, но от друга страна има и много красота в нея. В началото се дразнех на това “застояло” на едно място действие и непрекъснато връщане назад, но след като идеята стана ясна, всичко си дойде на мястото. Опитайте я, няма да съжалявате. Мюсо пише достатъчно интригуващо, че да държи интереса Ви до самия финал.

Етикети: ,





Лудвиг Холбърг е едно изцяло непознато за мен име. И едва ли би могло да бъде различно при положение, че човекът е живял през 17-18ти век. Книгата, за която ще си говорим днес, е писала точно по това време. Не знам каква асоциация или настроение би предизвикал у Вас подобен факт, но при мен това беше любопитство. Тук не говорим за нещо, писано през миналия век или дори по-миналия, а за още по-старо. Разбиранията и вижданията на един такъв човек би трябвало да бъдат коренно различни от нашите, той не е познавал толкова много от нещата, които познаваме ние днес. Но дали всъщност е така?
Историята е много проста в своята същност. Младият Нилс Клим, през някаква пещера по време на пикник, пропада в центъра на Земята. Оказва се, че там има цял един нов и коренно различен свят. Населението на тази “планета” е изцяло от дървесни видове (точно така, дървета) и колкото повече клона имат, толкова по-престижно. Първите стотина страници са сравнително скучни и безинтересни, защото Холбърг се впуска в много подробно описание на начина им на живот, на религията им, на обичайте им и на структурата им на управление. В един момент читателят може да реши, че това ще бъде просто описание на една измислена раса – как живее, как обича, как се храни, как се бие. В един момент обаче той извършва провинение и за наказание е изпратен, посредством големи птици, на Небесната твърд, което се оказва просто друга “планета” с нови раси и обичаи. Там героят започва своето издигане и се превръща в един нов Александър Велики, опитвайки се да превземе и обедини всички народи.
Няма да се впускам в по-подробно описание, за да е развалям удоволствието на тези, които се пробват с това “възрастно” произведение. Вече Ви предупредих за първата третина от книгата. Ако успеете да се справите с това, Ви очаква едно много измислено пътуване, първо сред дървесните народи, а след това сред… много други. Казвам това, защото Холберг малко е прекалил с въображението и на втората планета той се среща с човекоподобна нация с много примитивно мислене, нация от гарги, тигри, котки, мечки и въобще всякакви животински видове и птици и… нация от музикални инструменти. Всеки един от народите е коренно различен, както в начините си на живот и управление, така и във вярванията си. Авторът сякаш се е опитал да включи колкото се може повече различни гледни точки и да представи въображаеми методи за управление и съществуване. Нямам си идея как е било по онова време, но много от идеите заложени в тази книга, са адски актуални и днес. Може и да не са в същата светлина или сила, но по един или друг начин винаги ще се намери организация или правителство, което да ги засегне. Тук говорим за методи (силни и слаби) на управление, права на жените и мъже, структура на обществото и благоденствие на някои за сметка на други, като цяло йерархията на индивида в подобна структура, самолюбието и гордостта и прочие. Адски много идеи е засегнал или загатнал авторът и няма да ми стигне времето да Ви ги опиша всичките.
Най-големият недостатък обаче е хаосът, който всичкото това описание носи. Холбърг сякаш се е опитал да вкара в тези 300 страници цялото съдържание на въображението си, което явно не е било малко. Резултатът е, че понякога на читателят му се поднасят 1-2 страници с информация, след което това се зарязва и се разказва за нещо абсолютно различно, като изреждане. Като цяло не е много лоша книга, но със забележка и едно на ум. Да имаш богато въображение не е лошо, но просто тук е дошло в малко повече.
От друга страна бавното начало въобще не контрастира с адски бързия и динамичен финал, в който в рамките на петдесетина страници се случват повече неща отколкото в първите сто.
Въпреки всичко е добре човек да прочете книгата; от чисто любопитство, ако не от друго.

Етикети: ,




Incidentally, what an excellent day for an exorcism…

Сигурен съм, че много от Вас са гледали класиката на Уилям Фридкин, в която малко момиченце бива обсебено от зъл демон и свещеник се опитва да я спаси посредством екзорсизъм. Ако не сте, е по-добре да го направите. Но дори и да сте, нека се абстрахираме изцяло от филмовата екранизация и се съсредоточим върху нейния книжен първообраз.
Книгата на Уилям Питър Блати е писана преди малко над 40 години и изданието, върху което е базирано ревюто, е нейното ревизирано и допълнено от самия автор издание, което се появява именно по случай четиридесет годишнината. Но нека споменем все пак сюжета. Малката Ригън и нейната майка Крис си живеят прекрасен и спокоен живот, докато странни промени не започват да се забелязват в поведението на детето. Бавно и постепенно нещата излизат извън контрол и много скоро ситуацията се превръща в на живот и смърт. Крис се допитва до множество лекари, правят се безкрайни изследвания, но сякаш всичко е наред. През това време Ригън се променя и чертите й се изменят до неузнаваемост, а езикът й става пиперлив и вулгарен. Сякаш е друг човек, или няколко. Накрая отчаяната майка се обръща към свещеник от местния орден на йезуитите, който да извърши екзорсизъм – последната надежда за спасение. Младият отец Карас, който е и психолог, също има своите проблеми, но се опитва да помогне по всякакъв начин, като първо разчита на медицината и науката преди да прибегне до по-крайни мерки.
Книгата не напразно си е спечелила статус на класика и в нея ще намерите не една или две сцени, които не биха се понравили на хора със слаби сърца. Като пример можем да посочим емблематичната сцена с разпятието. От друга страна обаче това би била трудна за четене книга от хора, които очакват да се потопят в действието веднага. Повествованието се гради бавно и много внимателно. Блати сякаш се е опитал да убеди читателите в първата третина колко прекрасен и спокоен е животът на семейство МакНийл, а след това постепенно ги потапя в дълбоко море от болка, страдание и ужас, за да се стигне до кулминацията, в която са готови на всичко, за да се спаси детето.
И макар читателят да е убеден, че става дума за древен демон, героите до последния момент (разбирайте финалните 30-40 страници) отказват да приемат тази хипотеза и се позоват изцяло на медицината и психологията. Почти всички болести, от които може да страда Ригън, се отмятат една по една и се търси причина след причина, която да води до подобно поведение. Всеки нов лекар, в това число и Карас, в ролята на психолог, отново и отново опитват да припишат болест, която другите вече са отметнали като невъзможна. Нима сериозни и стъпили здраво на краката си хора могат да вярват в обсебване от демони?
Точно горното е една от най-силните страни на книгата. Авторът не ни дава едно демонично момиче и след това да се опитва да го спасява (или убие). В определени моменти можете дори да повярвате, че детето е болно я от шизофрения, я от хистерия. Градацията е постепенна, бавна и много плавна, чак неусетна, но това би било малко преувеличено.
Признавам си, че имам някои резерви към точно това бавно движение на действието, но все пак книгата е страхотна. Читателят може да усети болката на отчаяната майка, вътрешната борба на Карас със собствените си демони, и така нататък. Изказът е брутален на моменти и не спестява нищо, защото… такъв трябва да бъде един хилядолетен демон все пак.

Етикети: ,


Marina by Carlos Ruiz Zafón (RC2012 #37)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



Случва се понякога да рискувам и да пробвам напълно непознат автор. Понякога този риск може да бъде неоправдан, понякога да е много добро попадение, да се ядосвам, да се радвам. Случаят с Карлос Руис Сафон е по-скоро от типа на “къде съм гледал досега, че не съм попадал на този”. Но нека Ви представя и първия ми досег до този толкова изключителен автор, като се надявам да не се окаже единствено. Това обаче времето ще покаже като се сдобия и с други негови произведения.
Сега ще си говорим за “Марина”. Това е неговата последна книга, която спада към юношеската литература. Тук главен герой е петнадесет годишният Оскар. Животът му не е от най-интересните или напрегнати и той обича да обикаля местността около своето училище. И така, докато си вре носа на места, на които не трябва, попада на Марина и нейния баща.
Бих искал да спра с разказа до тук и да отворя една много голяма скоба. “Марина” е книга с две лица. От една страна имаме приключението на Оскар и Марина – едно мрачно и изпълнено с много опасности разследване на миналото, което е по-добре да си остане потулено. От друга е и любовната история между двамата протагонисти – един разказ за детска наивност, срамежливост и много болка. Не бих искал да се впускам в подробности, за да не развалям удоволствието от четенето на тези, които още не са се докосвали до тази красота. Второто лице на книгата е клиширано и става ясно още по средата на повествованието, но въпреки това е поднесено по начин, който ще Ви очарова, удиви и натъжи едновременно. Що се отнася до основната сюжетна линия, която на фона на цялостното повествование, изглежда по-скоро като спомагателна, тя е изпълнена с много мрак и ужас, с мистерия и зловещи описания.
И двете страни на “Марина” не могат да се похвалят с изобретателност що се отнася до сюжета. Те следват познати и ясни пътеки, които вече са отъпкани от много други автори преди Сафон. Тогава какво е толкова хубаво тук, ще се запитате Вие? Стилът на автора! Дори и най-невероятният и оригинален сюжет, когато е поднесен постно и сухо, това може да развали цялото удоволствие от четенето. Именно правилният подбор на думите, доброто структуриране на изреченията и поднасяне на историята играят ключова роля. Сафон, признавам с ръка на сърцето, е свършил невероятна работа. От много време не бях оставал толкова очарован от начинът, по-който е разказано. Читателят може да усети мрачната и злокобна атмосфера, която тегне над местата, които Оскар и Марина посещават; да почувства страхът и желанията им; да се постави на тяхно място дори. Атмосфера, атмосфера и пак атмосфера. Ето това е най-големият плюс на “Марина”. Буквално можете да се потопите из улиците на Барселона и да станете част от множеството съдби, които се преплитат и, които Оскар и Марина постепенно нареждат в своя мрачен пъзел.
Голямата смесица от жанрове може да предразположи към микс от хаос и безсмислена смяна на сцени, но тук такова нещо няма. Сафон перфектно прескача от един в друг стил, като преминаването е толкова плавно и нежно, че дори няма да усетите как стискате устни в уплаха за главните герои, докато те се изправят срещу зловещия антагонист и неговата жестока тайна, в един момент, а в следващия вече потискате напиращите сълзи.
Ако от всичко, което изписах по-горе, не Ви е станало ясно колко красива и същевременно мрачна е книгата, то нека го повторя още един път. “Марина” е кратка и лесна за четене книжка, която е задължителна за всеки, който обича да чете. Стилът на Сафон е изключително добър, без много подробности той успява да Ви потопи в атмосферата, да Ви направи съпричастни с мястото и героите си.
Силно препоръчвам!
А аз ще събирам пари за другите две книги, които вече се водят за възрастни 🙂

Етикети: ,





Кой би предположил, че един ден литературата ще стигне до подобни… върхове (или низини). Класически произведения се смесват с ужасни и неподправени чудовища, за да се превърнат в смесица от нещо адски трудно за определение.
Бих искал да започна с най-важния факт, че не съм чел оригиналния роман на Джейн Остин и никога няма да го направя. Когато най-после се добрах до тази абсурдна смесица, надеждата ми беше, че господин Грейм-Смит ще успее да освежи до такава степен ужасния сюжет, че ще може да вдъхне нежив живот на тази “класика”. Уви, надеждите ми останаха много неоправдани. Дори не знам от къде да започна.
Историята, в цялата си същност е проста, банална и подходяща за сапунен сериал – дъщерите в едно семейство са готови за женене, те срещат мъже, влюбват се, разлюбват се, нараняват се, въобще цялата гама. Главната героиня Елизабет първо не може да понася господин Дарси, но в последствие успява да вникне в неговата същност и да го желае, бла, бла… От друга страна имаме и странна епидемия, която е плъзнала из страната. Щом завали и земята стане по-рохка, зомбитата се надигат и нападат случайните минувачи по пътищата. Общо взето почти всеки в Англия е наясно с опасността и умее да се бие, в различна степен. Главните героини са тренирали далече в Китай, при строги правила и тежка подготовка.
Казано накратко, класическият сюжет на оригиналният роман се редува със сцени на атаки от зомбита. Всичко щеше да е прекрасно ако беше поднесено интересно. Отново обаче Смит се проваля, защото явно се е опитал да запази духа и стила на Остин, което превръща разказа в скучно и мудно влачене из калта. Екшън сцените са кратки и безвкусни, а и в повечето случаи сякаш седят не на място спрямо цялостната картина. Авторът си е спестил по-подробни описания и читателят просто по никакъв начин не може да усети каквато и да е атмосфера на страх или ужас. Признавам, че в по-голямата си част нещата не седят като кръпка и явно е положено доста старание всичко да е една хомогенна смес, да си помислите едва ли не, че Джейн Остин е писала всичко със зомбита в ума си. Но просто не е достатъчно.
За останалата част от сюжета просто не ми се коментира, защото е ужасен и блудкав. А когато нещата набират скорост към края си, когато отношенията на всички задълбават, дори зомбитата мълчат.
Мисля това ревю да бъде кратко. Просто не мога да измисля нищо повече. Книгата е скучна и безинтересна, а и ми е много трудно да кажа дали би се харесала на хората, които обичат зомбита или на тези, които харесват оригинала. Аз лично знам, че няма да я погледна повече. Чак ме е страх да си представя какво ли е сътворил Смит с Ейбрахам Линкълн и неговата вампирска одисея.

Етикети: ,