Постове с етикет: ‘books’

Отдел И от Петър Тушков

   Пуснато от: Silentium   в books



отдел иТръгнах да пиша, че това сигурно е първото ревю на българска книга в моя блог, но после се сетих, че преди години бях ревюирал “Грешният квартал” на Лора Лазар. За една бройка беше 😀

Но това не е важно сега. Днес ще си поговорим за дебютната книга на един от основателите на “Сборище на трубадури” Петър Тушков. В последните години желанието ми да пиша каквито и да е ревюта позамря доста осезаемо (имам 3 започнати, които сигурно ще си останат в драфтовете завинаги). Все пак исках и аз да оставя 3-4 реда от мислите си, не само защото името ми фигурира в последната страница с благодарностите (не че не се радвам де, но не е като да съм направил кой знае какво аз лично). Просто този роман го заслужава. Но нека караме по ред.

Признавам си, че не бях изцяло запознат със сюжета и действието на книгата. Бях чел отделни откъси много преди да се появи физическото издание, даже май го имах и цялото електронно (или май се бъркам със сборника разкази, не че има значение в момента), но… Не съм чак такъв почитател на този тип четене (даже нямам електронен четец още), а и очаквах да се докосна до финалния продукт, да се насладя максимално на нещо, в което знам, че е вложено много любов и старание да се появи в тези формат и форма.

Но пак се отплеснах.
Отдел И има зомбита, но не е книга ЗА зомбита.
Отдел И има много сняг и студ, но не е апокалптичен трилър за края на света.
Отдел И се развива в една алтернативна комунистическа България, но не е книга за комунизма.
Отдел И се занимава с убийство, но не е криминална или детективска драма.
Въобще, с горните изречения исках да подчертая, че Отдел И е много неща, без да се опитва да бъде нито едно от тях натрапчиво. Повечето идеи служат за подпомагане и задвижване на историята, за нейното по-добро развитие и дори обяснение. Няма да се впускам в преразказ, защото не искам да Ви развалям удоволствието сами да го прочетете, а и ще ми е много трудно така или иначе без някои масивни спойлери.

Сега ще направя една малко странна аналогия, но на много места ми се стори адски сходно. Главният герой Кригер много ми напомня на голяма доза Антон Городецки с щипка Марлоу. Не мога да го обясня. Ще оставя на Вас да прецените. Героите на Тушков са изключително колоритни и много живи, а алтернативната реалност, която ни представя е толкова истинска, че за момент човек може да повярва, че точно така са се развивали нещата по време на Студената война. Авторът смело променя историята в полза на повествованието без да му пука за последствията. Всяка една страница е истинско удоволствие за четене и постепенно разкриване на мистерията около убийствата, действията и решенията на персонажите и всички замесени страни.
Може би една по-силна забележка би било прекалено бързото развитие към края, но като се има в предвид, че всичко се случва в рамките на една седмица, нещата трябваше да се ръшнат малко към финала, за да се стигне до логичен завършек. Някои от заключенията в последната глава, колкото и смислени да бяха, дойдоха малко изненадващо, или поне аз пропуснах как се получиха.

И точно като си помислите, че книгата е приключила, получавате един отделен разказ – предистория на един от основните катализатори на случилото се преди това. Лично за мен най-добрата част от Отдел И, колкото и абсурдно да е. Предисторията на обречения и нещастен Паганини беше много повече от черешка на тортатата. Но отново, ще избегна ненужните спойлери.

Стилът на автора е много лесен за четене, като в същото време е изключително приятен и подробен. Страниците вървят бързо и ангажират читателя със случващото се. Едва ли е книга за всеки вкус, но я препоръчвам с три ръце на всеки, който търси нещо хубаво, различно и… българско. Няма да сбъркате.

Етикети: , ,


The Scarlet Gospels by Clive Barker

   Пуснато от: Silentium   в books



51Pt1ryuLeL._SX200_Кой не е чувал за Пинхед? Кой не знае за него?
Първо малко въведение. Преди няколко години, когато Баркър обяви, че пише продължение и своеобразен финал на историята за пратеника от Ада, феновете бяха изправени на нокти. Въпросите бяха безброй, но едва ли друг освен самият Баркър, можеше да каже нещо различно от спекулации. Годините си минаха, книгата се пишеше… И ето, че дойде 2015та година, моментът на истината.
Основната идея и основното притеснение в същото време беше обещанието на автора, че ще убие свое персонаж така, че да няма вече връщане, да няма съживяване. Край! Пинхед трябва да умре и толкова. Отделно, че основен герой е и друг негов персонаж – Хари Д’Амур, познат от няколко предишни произведения, които, за съжаление, аз не съм чел и не мога да коментирам. И акцентът беше върху техния сблъсък.
Та в този ред на мисли, това е не само ревю, а и изразяване на гледната точка и мнение относно случващото се сред тези страници, развитието на историята и края на този толкова обичан злодей. Затова от сега го казвам – това ревю съдържа огромно количество СПОЙЛЕРИ. Ако имате желание и намерение да четете книгата, но не искате да си разваляте поне част от удоволствието, може би трябва да оставите ревюто за по-късно… за да сравните дали вашето мнение съвпада с моето (ако това има някакви значение въобще).

Стига толкова въведения, нека Ви поведа към един кървав и брутален свят на демони, насилие и отчаяние.

Стараех се да не подхождам с прекалено високи очаквания към книгата, за да няма това огромно разочарование, което може да се превърне нещо любимо.
Уви, още с пролога Баркър вдигна толкова високо летвата, че беше невъзможно хайпът да не ме обгърне. Последните пет оцелели магьосници в целия свят се опитват да призоват от мъртвите свой събрат, който да им помогне или поне даде съвет как да се справят със злото, което ги преследва. Не става много ясно по какъв точно начин зомбито ще им помогне, защото Той идва. Баркър перфектно е описал този Пинхед, който Дъг Брадли пресъздава във филмите. От дългата черна роба, до разположението на пироните по главата и халките по гърдите и корема. Разбира се, добавил е и няколко нововъведения под формата на инструменти за мъчение, които висят по кръста му и са пропити със засъхнала кръв и парченца кожа. От към поведение, маниери и начин на говорене, смея да заявя, че образът много се доближава до този от третия филм – арогантен, студен, злобен и устремен към целта си – смърт, болка, унижение на жертвата си.
Баркър не спестява и най-малките подробности от действията на веригите по човешкото тяло, кръвта и вътрешностите са в изобилие и се леят като реки. Нищо и никой не може да устои под тежките удари на свещеника от Ада, както го наричат през цялата книга (Пинхед е обидно и мразено име). Сдобил се с власт и сила, с която никой друг не разполага, той се впуска в изпълнение на своя зловещ план. А какво може да иска един демон, чийто основен дом е адската пустош – да властва над всичко, разбира се.

Първата част на книгата ни запознава и с основния протагонист – Хари Д’Амур – частен детектив, който се занимава с по-специални и свръхестествени случаи. Той получава обаждане от своя много добра приятелка – сляпа чернокожа жена на име Норма, която има дарбата да вижда духове и да им помага при нужда. Точно такъв случай достига и до Хари. На пръв поглед прикриване на мръсно минало се превръща в битка за оцеляване, когато детективът намира кутията на ЛаМаршанд и… се заиграва. Пинхед му предлага сделка, но нещата се обръщат и Хари трябва да се бие срещу извратеното адско творение – последният оцелял магьосник от горната петица, който сега се подчинява на силите на злото.

Действието отново не забавя ход и Баркър не си губи времето в празни приказки и почивки за ретроспекции. За кратко тежкото минало, което преследва Хари, е представено, но то също е не по-малко брутално и напрегнато от останалите моменти в книгата. Всичко се оказва един голям капан, в който Норма и детективът попадат. Не е нужно дълго време преди Пинхед да отнесе жената със себе си в Ада, а Хари е принуден да го последва.

Втората част в началото губи своя момент и леко забавя обороти, но само създава такава илюзия. Няма да се впускам в подробности за действието, но Баркър много подробно се опитва да пресъздаде един Ад, който е пропит от лудост, мазохизъм и отчаяние. Няма адски огньове, но те не са и нужни. Всяка стъпка тук е опасна, а зад всеки ъгъл дебне демон, който скоро не е вкусвал човешко месо. Самият Пинхед подхваща своя кръстоносен поход и поголовно избива почти всички висши фигури в Ада. Неговата мисия е проста – да намери последната обител на Луцифер. Тук малко се размиват нещата, защото не става ясно какво точно се е надявал да постигне с намирането на най-висшия демон. Може би да получи благословията му, да бъде дарен с вечна и неизмерима сила. Кой знае, кой знае.

На Хари и тримата му приятели, с които се впуска в преследване на Норма, им се налага да се справят с орди от демони, за да не изостават от петите на врага. И тук стигаме до третата част от романа, в която нещата придобиват епични пропорции. Казвайки това, дори за момент не се опитвам да преувеличавам. Какво може да бъде по-епично от Пинхед срещу цялата армия на Ада, а след това и очи в очи със самия Луцифер. И точно това ни поднася Баркър. След като намира тялото на своя Лорд – самоубил се посредством сложна машина от остриета и зъбни колела – Пинхед е разочарован от една страна, разгневен от друга, но и устремен към силата, която бронята може да предложи. Той съблича мъртвия си предводител и се изправя срещу Армиите на Ада с пълната увереност на по-могъщ и властен опонент, провъзгласявайки себе си за Крал. Уви, освободен от смъртната хватка, Луцифер се “съживява” и сам се впуска в битка на живот и смърт, от която дори небесата треперят. И когато всичко изглежда като, че Пинхед ще излезе победител, нещата се обръщат и той трябва да моли за своя живот.
Кратките моменти на тази битка са толкова епични и могъщи, че могат да накарат косъмчетата по тила Ви да настръхнат. Баркър много ярко пресъздава всеки един удар на мечовете и ноктите на тези могъщи същества, предизвиквайки силови и светлинни вълни, които водят до смърт и подлудяване всеки облят.
През цялото време си мислех, че тук ще е и краят на Пинхед. Луцифер ще го накаже за нахалството му, ще го изтрие самото му съществуване и прочие. Уви, това не се случи. Самият владетел на Ада обаче е толкова отегчен и отчаян от собственото си съществуване, че решава да затрие цялото си царство, карайки буквално небето да се срути над главите на своите обитатели.

И тук донякъде лично на мен ми се искаше нещата да приключат. Последвалите няколко глави водят до странни и не толкова хубави авторски решения, които Баркър може и да прави с цел, а може просто да не е успял да измисли нещо по-добро.
Пинхед се измъква от отломките, които Луцифер ръси след себе си и буквално ослепява Хари като наказание, че не си е свършил работата на свидетел (макар той да го кара да седи насила до самия край на битката и да гледа). Защо го оставя жив и сляп не става ясно, освен ако това просто не е подготовка за следващата книга за детектива. Като наказание убива Норма, но оставя жива другата му спътница (да му помага да се прибере, може би?). С големи усилия героите успяват да се съберат и да намерят изход от измерението на Ада, връщайки се обратно в Щатите. Има, разбира се, още страници, които да разкажат за новия живот на Хари като заместник на Норма, за новите му способности и една последна среща с кутията на ЛеМаршанд, но реално нищо повече не се случва.

Стигаме и до най-чакания момент, който беше обещан от Баркър – смъртта на Пинхед. Наистина очаквах нещо по-епично, нещо по-драматично, или поне нещо по-зловещо. Може би това е и най-силното разочарование в книгата. Колко просто и безлично си заминава този голям злодей. Колко тихо и безмълвно съществуването му бива заличено. Но точно и тук можем спокойно да спекулираме, че както е заличен, може и да бъде върнат. Не е ясно кой (може би самият Бог) върши тези последни действия, нито защо, нито как… но вратичката е там. Може да бъде използвана при нужда и не смятам, че по този начин Баркър слага край на Пинхед завинаги.

И да преминем към заключението, че стана много дълго това преразказване на книгата.
Въпреки финалното разочарование и няколкото необяснени и странни сюжетни обрата, това е една страхотна и брутална книга. Държи в напрежение от самото си начало до финалното ехо от приключилата битка. Баркър може да не си пада по прекалени и детайлни описания на обграждащата героите обстановка, но щом стане дума за кръв, насилие и вътрешности, няма равен. Болното му въображение не спестява дори най-грозните детайли и своята пълна прелест. Стилът му е достатъчно лесен и простичък за четене, без да натоварва, а динамиката няма да Ви позволи да оставите книгата до самия ѝ край.
Разбира се, не е книга за хора със слаби сърца, и само за фенове, но… всеки фен на Баркър и Хелрайзър трябва да я прочете 🙂

Етикети: , , , ,


L’appel de l’ange by Guillaume Musso (RC2014 #21)

   Пуснато от: Silentium   в books



183179_b
Понякога подхождането към дадена книга може да бъде преповдигнато – чел си множество хубави отзиви, негативно – чел си куп отрицателни мнения или, не, не смесено, а по-скоро с елемент на изненада – не знаеш какво точно да очакваш. Съществува и едно друго положение, в което знаеш какво да очакваш от самата книга, но в същото време не знаеш какво може тя да предизвика в теб, дали би ти харесала или не и прочие глупости, започвайки я доста… неутрално.
В интерес на истината това си е субективно състояние на духа и не знам дали някой би разбрал какво искам да кажа. “Повикът на ангела” е втората книга, с която се сблъсквам, от този автор. Предната ми хареса дотолкова колкото да я похваля, но без да е оставила кой знае колко трайни усещания в мен, още повече да я помня дълго. Бях се запознал сравнително със стила на Мюсо, начин на писане и поднасяне на историята. И смея да заявя, че тук той по никакъв начин не изневерява на изброеното. Но едно по едно.
Историята ни запознава с двамата главни герои – мъж и жена, които на пръв поглед са толкова различни, всеки със своите си проблеми и главоболия. В случаен сблъсък на летището, те разменят телефонните си апарати. Започвайки като идея да помогнат на другия да не пропуска служебни уговорки и разговори, те се заравят сред съдържанието и скоро започват да намират все повече и повече общи неща. Само въпрос на време е нещата да излязат извън контрол и дълбоко скрити тайни да изплуват сред мръсна вода.
Както и предният път, така и сега, смея да твърдя, че развитието на историята много би подхождало на някой холивудски екшън-трилър. Това, което на пръв поглед изглежда като почти невъзможно случайна любовна история се преобразува в бърз и динамичен екшън с доста напрегнато действие. Мюсо бавно ни запознава с героите си, поставя ги сред ежедневните им животи и се опитва да ги представи като най-обикновени човечета без нищо специално. Само, за да разкрие тайните от миналото им (по-скоро те взаимно да си ги разкрият един друг) и да ги завлече в доста по-мрачна последна третина.
Точно по-горното за мен е и един от най-силните плюсове на книгата – една доста обикновена и клиширана история, с няколко много предвидими обрата, е поднесена по достатъчно увлекателен начин, че да искаш да четеш следващата и следващата страница, за да видиш какво ще се случи точно (макар и да подозираш, и на 99% да си прав). Героите са изключително добре описани и много пластови, за да се опита ги хареса човек, като в същото време вижда и грешките им. Разбира се, любовният елемент ще си остане доста фантастичен фактор за мен, но това си е отделна тема.
Като цяло останах доволен от втория си досег до Мюсо. Този път не разчита на обръщащ действието финален обрат, а повече на клиширана, но перфектно описана история и пълнокръвни герои. Няма да е книга, която ще остави траен отпечатък както в съзнанието Ви, така и в аналите на световната литература, но определено би Ви допаднала. Препоръчвам 🙂

Етикети: ,


Horns by Joe Hill (RC2014 #15)

   Пуснато от: Silentium   в books



horns
Предполагам не е лесно баща ти да е едно голямо и иконично име в определен жанр литература, в който искаш и ти да пробиеш. Признавам си, че това е първият ми досег със сина на Стивън Кинг Джо Хил, макар и от доста време да се каня на “Кутия с форма на сърце”. Някой ден и това ще се случи, но нека сега обърнем внимание на настоящата книга “Рога”.

Историята се върти около млад мъж, който се събужда една сутрин и открива, че си има допълнителни израстъци на главата – рога. Направо е заприличал на един малък дявол. Не стига това, ами и хората започват да му споделят най-мрачните си тайни и желания, все едно говорят за времето или закуската си. Обикновено това са неща, които никой не би искал да чуе. Когато му се налага да посети и родителите си, тогава нещата стават изключително грозни. Близкото минало на главният герой обаче не е розово и може би за случващото си има причина. Наскоро приятелката му, с която са заедно от детинство, е намерена мъртва, а той е заклеймен като главен заподозрян. Макар и да бива оневинен, петното си остава и всички около него го гледат подозрително и/или се срамуват от него. Животът му, с други думи, се сгромолясва и обръща наопаки. Новата “дарба” обаче постепенно отключва небивали истини и постепенно най-грозните тайни ще изплуват като екскременти в канализационната тръба.

Без да се бях запознавал кой знае колко с историята и нейните герои предварително, очаквах повече хорър разказ, а не битова, лична и донякъде семейна драма. Нека първо обърна внимание на нещата, които ми направиха отрицателно впечатление. Идеята на книгата определено предпоставя за много по-зловеща и дори извратена линия, която може да бъде както драматична, така и наистина страховита. Хил обаче е решил да фокусира всичко в един главен герой и да превърне основното си оръжие (все пак книгата носи заглавието) в спомагателно средство и поддържаш персонаж (един вид sidekick). Изглежда крушата не пада по-далеч от дървото и синчето е прихванало няколко от по-досадните за мен похвата на Краля (дали ги е прихванало, дали просто са си като две капки вода, въпрос на гледна точка). Най-големият минус е това връщане назад в миналото, за да ни запознават с героите си. Уви това не се случва в рамките на няколко кратки страници, а се простира в цели глави и запълва големи сегменти от повествованието. Проблемът за мен е, че тези флашбакове са прекалено скучни и подробни, като в същото време губя връзката с основната история и понякога забравям къде и как бях оставил героите в настоящето. Това си е изцяло субективна гледна точка, но голям минус за мен.
Цялата драма около главния герой също ми дойде в малко повече, с всички тези депресирани или отчаяни поддържащи персонажи около него. Това от една страна подчертава изключително силно тежкото положение, в което е нашия човек, но от друга леко дразни с всичкия този лъхащ негативизъм на всяка страница.
И макар да не ми допадат множество от идеите, с които Хил е решил да изпълни своята история и начина, по който я разказва, не мога да си кривя душата и да не призная, че въпреки всичко е адски поглъщащо. Стилът му много напомня този на баща му, като в същото време има и силна своя индивидуалност, която успява силно да надделее над тази на своя родител в последните му произведения. Героите са едни от най-плътно изградените в книга в последно време (което ми се е случвало да чета) – като живите, така и вече умрелите. Джо Хил до такава степен е изградил дори характерите на второстепенните персонажи, че когато мотивът за дадено действие стане ясен, единственото, което можете да си кажете, е “много ясно, че така би постъпил”. Не мога да споделя цялата тази мистериозност и липса на първо причина за случващото се около главния герой, но огромната лавина от гадости и случки в миналото оставят огромна вратичка за гадаене и развинтване на читателското въображение.

Определено книгата има множество кусури за мен, и в много отношения не ми хареса, но повечето неща са изцяло субективни. Не мога обаче да отрека и голямата част от положителните и качества, които я превръщат в задължително четиво за почитателите на подобен род литература. А и липсата на реално приложения на “дарбите” на героя, оставят голямо поле за въображение.

Етикети: ,


Грешният квартал от Лора Лазар

   Пуснато от: Silentium   в books



lora_cover
Не знам дали поради някаква предубеденост или поради други причини, но щом се отнася до български културни “продукти” – било кино (най-вече кино), били литература – съм изключително скептично настроен. И докато от първото все още очаквам нещо, което да ме впечатли, второто определено показва своите заложби. Книгата, за която ще стане дума в това ревю се нарича “Грешният квартал” и е българска (което вече стана ясно). Авторката се казва Лора Лазар и си признавам, че не съм чел нищо друго нейно (но след тази книга, мисля, че ще поправя грешката).
Накратко, историята няма да Ви зашемети с някаква оригиналност и/или кой знае колко изненадващи обрати, макар да има няколко успешни опита към края. Още от самото начало авторката ни запознава с изтормозеният главен “герой”, който тъкмо е погребал майка си и вече счита себе си за свободен. Време е да покажа на своите комшии какво пропускат, какво са направили или е трябвало да направят през жалкия си живот. И всичко това гарнирано с поезията на Атанас Далчев. От тук започва и играта на котка и мишка между убиеца, защото нека не се залъгваме – уроците се преподават само и единствено чрез изкуството на смъртта – и двамата полицаи, които се нагърбват с разрешаване на случая.
Лора Лазар доста добре е успяла да се справи с изграждането на персонажите, придавайки им както лек елемент на клишираност, така и силна собствена индивидуалност. От една страна имаме възрастен и лесно раздразнителен детектив, който не се разбира със своите началници и винаги е на ръба на скандала. Неговата пълна противоположност е партньорът му, който е изпълнен с енергия и уважение към своя по-висш колега. Не можем да пренебрегнем и нахалния журналист, който в началото си вре носа където не трябва, но постепенно се превръща в незаменима и дори ценна част от случващото се нещастие за жителите на квартала. Най-колоритната личност обаче май е тази на вече споменатия убиец, чиято самоличност остава в тайна до самия край, но на няколко пъти бива загатвана. Авторката много добре представя всяко негово действие и мисъл, постепенно запознавайки ни с начина му на мислене и мотиви за действията. Читателят получава възможност да надникне в болното му съзнание преди да получи и визуалната картина от “артистичните” му действия. Всичко, разбира се, продиктувано от творчеството на Атанас Далчев. Всяко едно местопрестъпление е организирано и подредено в съответствие с някое негово стихотворение.
И точно когато си мислите, че вече сте разгадали мистерията, почти сте познали самоличността на визуалния поет, Лора Лазар подхвърля нова подвеждаща улика или просто предположение на някой герой, което да Ви накара да се замислите за своята теория. Точно и това прави трудно предвиждането на основната идея, карайки Ви да четете още и още, само да стигнете до истината и да проверите дали сте били прави.
Лично за мен, и това е изцяло лично мнение, държанието и начина на мислене на възрастният детектив бяха меко казано противни. Дори речта и изразяването му ме дразнеха, но това по никакъв начин не вреди на цялостното представяне на книгата. Някак си самият персонаж ми беше антипатичен. Признавам си, че повече симпатизирах на убиеца и дори се възхищавах как успяваше да навържи стихотворенията със самите сцени и случки от миналото на жертвите.
Неизбежно обаче стигаме и за най-слабата част в цялата книга – нейният финал. След толкова добре градено действие, персонажи и съспенс, финалните страници ми се сториха леко прибързани сякаш. Хладнокръвното и добре премерено мислене на убиецът се сгромоляса и той бързо беше разкрит. Но като цяло това е един малък минус на фона на всичките плюсове, които книгата предлага. А фактът, че е българска, още повече ме радва. Не мога да кажа, че имам кой знае колко досег с подобни български творения, но това, което съм пробвал, досега ме е оставяло с горчив вкус в устата, образно казано.
В заключение мога да кажа, че смело препоръчвам книгата и макар да има какво още да се желае, Лора Лазар ми вдъхва надежда, че не са загубени нещата на родния фронт :Д

Етикети: ,


Urban Gothic by Brian Keene (RC2013 #43)

   Пуснато от: Silentium   в books



Преди да Ви представя самата книга, бих искал да обърна внимание на нещо друго. “Градска готика” е първата книга, която притежава интерактивна корица. За целта трябва да имате смарт телефон и да свалите едно малко приложение. С него сканирате корицата и… ще се насладите на едно прекрасно направено зловещо интро, което перфектно се вписва в атмосферата на самата книга. Освен това приложението е пълно с информация за автора, произведението и не само. Анимацията на самата корица, която постепенно се изпълва с кръв, а след това буквите се прикачат към всеки един пръст от ръката, ще Ви накара да настръхнете и да се подготвите подобаващо за ужасите, които се крият под хартиените страници.

Сега, след като обърнахме внимание на техническата страна, е време да се гмурнем в кървавото море на “Градска готика”. За какво става дума? Сюжетът започва максимално клиширано за всеки фен на ужасите, който е гледал достатъчно жанрови представители. Група тинейджъри се прибират след рап концерт, но един от тях реша да направи леко отклонение и да си купи трева от негов познат. Уви, пътят им ги прекарва през гетото на Филаделфия, където колата им се поврежда. Група чернокожи младежи се приближават с идея да им помогнат, но белите, израснали с гадостите от телевизията и вестниците и изпълнени с предразсъдъци и предубеждения, побягват към близката изоставена къща. Оттам се започва и техният кошмар, още във финала на първа глава. Постройката се оказва затворен капан, в който група деформирани изроди живеят от векове и се хранят с човешка плът. Започва едно преследване на живот и смърт, в което младежите трябва да намерят изход от изпълнените с капани стаи на къщата и тъмните и мрачни подземия отдолу. Единствен техен спътник е мракът, собственото им дишане и ароматите на пот, кръв и изпражнения, които се носят от домакините. А самите обитатели са най-разнообразни и зловещи – от огромен и масивен гигант с чукоподобно оръжие и гноясал пенис, през мъж, който носи женска кожа като дрехи, до разнообразни на вид джуджета и неродени и все още неоформени изродчета, които в повечето случаи имат само тяло и една ръка или просто зъби.
Всъщност за образите на канибализираните чудовища можем да си говорим много. Кийн с размах и без да хаби думи описва всяко едно от тях, като набляга най-вече на специфични части от анатомията им като органи за възпроизвеждане, очи, усти, ръце. Разнообразието им е богато, а няколко от тях дори успяват да си създадат някаква индивидуалност. Но не те са най-важното, а и най-доброто на тази книга. Това, с което мен лично успя да ме впечатли авторът, са две неща:
1. Атмосфера. “Градска готика” още от самото начало набляга на мрака и отчаянието. Героите са захвърлени в тъмно като в рог и изпълнено с неизвестни капани място, от което сякаш няма изход. На всяка крачка, всяка нова локация, всичко в книгата крещи за тежка и мъчителна смърт. Дори таванът и стените сякаш се присмиват на героите и най-нагло им повтарят, че нямат шанс и скоро ще бъдат изядени.
2. Количеството на насилие, кръв, вътрешности. Всички знаем, че ужасът като жанр е много разнообразен и може да набляга както на споменатите неща, така и на по-психологични елементи. Но като се има в предвид, че книгата спада към сплатър пънк поджанра, критерият е изключително важен.
Тук ще отворя една кратка скоба и ще вметна, че сплатър пънкът се отъждествява най-вече със сцени на много детайлно насилие, които спокойно могат да докарат хората със слаби нерви до… неприятно състояние на духа. Затварям скобата.
В контекста на казаното по-горе, държа да отбележа, че Кийн се е справил повече от чудесно с поставената задача. (Почти) Всяка една среща на младежите със създанията е описана по изключително подробен и силно отблъскващ начин, като на места може да накарат дори косъмчетата Ви в носа да настръхнат от отвращение и страх (особено ако се опитате да си представите как закривен нокът пробива кожата Ви, забива се дълбоко в месото и дълбае ли дълбае докато не откъсне парченце плът). В добавка към откъснатите очи, скъсани очни нерви, отхапани крайници и възпалени и гноясали пениси, изчадията са описани като вонящи на помийна яма отпадъци, чиято миризма ги предшества няколко крачки напред. По-нагледно от това няма накъде.
Разбира се, човек не може да не се зачуди какво можем да кажем и за самите нормални персонажи. Ако една книга няма герой, които да Ви хареса, който да намразите или просто да намерите нещо в него, то тя се счита за непълна и недобре написана. Всъщност “Градска готика” има такъв и това, смея да твърдя, е къщата. Ако очаквате дълбоки и триизмерни образи от тинейджърите, значи ще останете разочаровани. Но все пак не мисля, че някой въобще очаква подобно нещо. Те са едно пушечно место или както се изразява едно от създанията, просто “боклуци, които не заслужат дори да бъдат изядени”.
И тъй като се отплеснах, ще се ориентирам към заключението. Книгата има прекрасна атмосфера, като под прекрасна имам предвид мрачна, зловеща и изпълнена с отчаяние, страх и смърт. Тинейджъри и зли твари умират по един много описателен и детайлен начин и всеки фен на подобни неща трябва да остане доволен. Въобще това е една страхотна книга и от много време не бях чел толкова добър ужас в книжен вариант. Силно, ама много силно, препоръчвам за феновете на жанра. Разбира се, за всеки с по-слаби нерви не е препоръчително да се пробва, защото едва ли ще му понесе.
Пълна и максимална оценка, както за съдържанието, така и за оформлението и идеята за интерактивност на “Изток-Запад”, които определено поемат смел риск с издаване на жанр с малко представители досега в България. Искрено се надявам да има фенове, но и да не, да си спечели много нови.

Етикети: ,


Shadows Fall by Simon R. Green (RC2013 #39)

   Пуснато от: Silentium   в books



Shadows Fall
Добре дошли в Шадоус Фол. Добре дошли в мястото, на което въображаемите герои и персонажи идват, за да изживеят остатъка от своя живот. Това е място, на което нищо не е постоянно, нищо не е невъзможно и най-вече… нищо не е каквото изглежда. На пръв поглед това е един най-обикновен град, в който обаче можете да преминете през всяка една епоха, през всеки един сезон, през всяко едно време, едновременно. Всички пътища водят до Шадоус Фол, но никой не може да дойде просто така.
Действието на книгата се върти около завърналия се блуден син Джеймс Харт, който носи и зловещо пророчество със себе си. Постепенно започва да си припомня миналото, бъдещето и настоящето, и е на път да осъзнае своята роля в една много сериозна схема, от която зависи самото съществуване на времето и пространството. В същото време Грийн ни запознава и с над дузина други герои, които малко или много имат пряко и/или косвено участие в поредица от събития, които сякаш са без връзка (или поне силна), но от друга страна се оказват невъобразимо свързани.
Тук идва и най-големият плюс на книгата – невероятното въображение, с което авторът е подходил към света и неговите персонажи. Саймън Грийн изгражда няколко прекрасни героя, които хем са забулени в мистерия, хем се опитват да се харесат на читателя. Имаме си призраци, говорещи плюшени мечета, застаряващи рок звезди и забравени супер герои, както и космически сили и… елфи. Но както и всяко място, което е малко по-различно, Шадоус Фол си има своите врагове – банда религиозни фанатици, които искат да унищожат тази подигравка с техния бог. И те дори не са най-сериозното зло. Точно когато си мислите, че всичко е приключено, се оказва, че то едва започва. И не си мислите, че това е нежна и приказна история. Грийн въобще не е щадил изразни средства що се отнася до сцени на насилие и брутализъм. На територията на града се разгръща масивна война, в която със зъби и нокти (къде буквално, къде преносно) жителите се опитват да предпазят живота си от оръжията на фанатиците. А от реалния живот много добре знаем какво прави един фанатик. Реки от кръв потичат по улиците на Шадоус Фол, а разрушение е единственото, което остава след добре организираните войници.
Както вече споменах, Грийн прекрасно смесва няколко сюжетни нишки – колкото второстепенни, толкова и главни – за да изгради своя неповторим свят. Все пак цената на оцеляването е само един край на света при провал. И макар средата на книгата да се превръща като фентъзи версия на втората световна война, разнообразните (в буквален смисъл) персонажи няма да Ви оставят да скучаете. Може и да се чудите на моменти какво общо имат някои от тях, но дори и епизодичните им появи съставят една обща картина, която в края придобива пълнота и обем.
Силно препоръчвам за всеки, които иска да прочете нещо различно и не го е страх от малко кръв и вътрешности, както и цинични персонажи. Шадоус Фол ще Ви предложи всичко, от което се нуждаете, за да се забавлявате с една книга. С всяка следваща страница ще се чудите какво може да се случи, за да се наредят нещата правилно. И макар в самия край да става малко предвидимо, черногледството и мрачния тон на изказа на Грийн, ще Ви карат да се съмнявате дали наистина ще се случи точно това, което си мислите, че ще се случи.

Етикети: ,


House of Reckoning by John Saul (RC2013 #33)

   Пуснато от: Silentium   в books



RC201333
Искам първо да започна с това, че “Дом за разплата” е първата книга, с която се докосвам до творчеството на Джон Сол. Макар и да има и други неща, излизали на нашия пазар, не съм се запознавал преди с него. Поради тази причина не съм наясно със стила му на писане или начина му на изразяване. Но нека се средоточим върху въпросната книга.
“Дом за разплата” ни запознава с две изтормозени тинейджъра – Сара Крайн и Ник Дънигън. И двамата са аутсайдери, и двамата са мразени от съучениците си и ги гледат като изверги, а Сара, като бонус, е мразена и от приемното си семейство, в което я настаняват след като баща й е осъден за убийство. Разбира се, двамата си пасват и постепенно между тях се заформя силно приятелство. В същото време историята се върти и около местната учителка Бетина, която, като децата, е гледана с лошо око от местното население. Тя живее в стара семейна къща с богата история и мрачно минало. Както може да се очаква, само тя разбира истински децата и се опитва да им помогне по всякакъв начин. Грешките от миналото обаче една по една започват да се появяват на повърхността, истини, които е трябвало да останат погребани завинаги, пробиват с прогнили ръце почват и притесняват замесените. И всичко се завърта около старата постройка и децата, които скоро осъзнават, че са свързани с всичко много повече отколкото са и предполагали.
Няма да се впускам в повече подробности, за да няма излишни спойлери. Историята, особено към края, е пълна с “неочаквани” туистове и “изненадващи” тайни, всяка следваща все по-злокобна и зловеща от предната. Признавам, че не останах особено впечатлен от начина, по който авторът постави основите и гради през цялото време действието, за да се стигне до наистина напрегнатия финал. Сол непрекъснато наблягаше на мизерния живот на малката Сара, на нейното жестоко приемно семейство, в което няма нито един нормален и свестен човек. Всеки един от четиримата надълго и нашироко се представя със своите недостатъци и опити да “прецака” момичето, да му се подиграе или да го накаже за най-малката и незаслужена вреда. Не се минава и страница, в която Сара да не понася отвратителното отношение на своите “близки”. В същото време тя пък е представена като малка светица, която отдавна е надраснала своите четиринадесет години и има изградено поведение и манталитет на поне тридесет. Другите двама главни герои – Ник и Бетина – макар и в по-малка степен, са не по-малко подритвани от заобикалящите ги хора и им се налага да страдат по един или друг начин. Всичко щеше да е прекрасно ако не трябва да го чете човек в над 150 страници докато започне дори малко да се загатва за какво иде реч. Едва от средата на книгата авторът започва бавно да подготвя читателите за кулминацията и да загатва за някои “истини” от миналото. За съжаление, поне при мен, се получи обратен ефект. Без проблем успях да отгатна няколко от предстоящите “изненади”, а други ми се сториха прекалено банални и нереални на фона на героите.
Истината е, че цялата тази битова драма, която всеки един преживяваше (най-вече Сара с нейното “семейство”), ми дойде в малко повече. Но тук предполагам, че нещата опират до вкус и настроение. Самите герои ми бяха толкова нереалистично изградени, че не успяха да ме спечелят нито за миг. Признавам обаче, че последните петдесетина страници ме държаха, както се казва, на нокти. Сол префектно беше успял да създаде напрегната атмосфера, която да държи читателя в очакване. За съжаление обаче, отново, петдесет страници не могат да компенсират предходните близо двеста и петдесет. Определено имаше потенциал в много отношения, но сякаш нереализиран подходящо.
Трябва обаче да пробвам още нещо от Джон Сол, за да мога да сравня дали това е неговият типичен стил или може и по-интересно да представя историята си.
Честно казано, не бих я препоръчал тази книга, особено ако очаквате бързо и напрегнато действие. Все пак финалът е наистина добър и донякъде спасява всичко останало.

Етикети: ,


The Vampire Lestat by Anne Rice (RC2013 #30)

   Пуснато от: Silentium   в books



The Vampire Lestat
Едва ли има някой, който да не е запознат с “Вампирските хроники” на Ан Райс. Ще приема, че няма такива заблудени души и ще Ви спестя встъплението по запознаване. Истината е, че през годините вампирските истории са претърпели множество и най-разнообразни интерпретации, че вече е много трудно да се посочи и да се каже – ето това е правилното. Но от друга страна вампирите са митологични същества (поради липсата на по-добро сравнение), те са нещо измислено, нещо нереално и плод на въображението на хиляди и дори милиони умове. Нима някой може да каже кое е правилното?
Да, вярно е, че кръвопиещи създания са били част от фолклора на почти всяка една позната нация и народ, но това не го прави истински. Дори в днешно време има прилепи, които пият кръв, но те не се превръщат в изискани господа със смокинги и черно-червени наметала. Истината е, че вампирският мит е пленявал умовете и въображението на множество автори през последните сто-сто и петдесет години и тези, които са успяли по някакъв начин да постигнат успех, са и тези, които са наложи стереотипите. Едва ли е нужно да споменаваме за образи като Елизабат Батори, Дракула на Брам Стокър и дори Кармила на Шеридан Льо Фану, която е и вдъхновението за трансилванския вампир на британеца. Комбинирайки порядките на своите времена с градските легенди и истории на местния фолклор, авторите изграждат образи, които дълги години вдъхновяват други “последователи”, независимо дали става дума за кино или литература. Смея да твърдя, че Ан Райс не е изключение от тези примери. Нейните “Вампирски хроники” оказват огромно влияние върху “клишираните” образи на вампири и служат за вдъхновение на филми и книги вече близо тридесет години. Хубаво е, че макар и след толкова години, Лестат най-после бе преведен и на роден език.
Най-важното, с което бих искал да започна за всеки, който е чел първата книга от поредицата “Интервю с вампир”, е да забрави всичко, което знае за Лестат. Много по-лесно ще Ви е да възприемете тази книга. Тя може да бъде разгледана най-вече като автобиография на един силно емоционален и лесно раним мъж, който преживява не един или два неудобни момента в своя дълъг живот. Историята започва със събуждащия се след 55 години сън Лестат, попаднал в един нов и модерен свят. Той решава, че светът трябва да знае за неговия вид и започва своята история. Тя се простира в огромен интервал от няколко десетилетия, като ни представя първите му години на френски благодордник, на желанието му да се развива, да търси различното. Разказва за своя живот в Париж, за най-добрия си приятел, за странната среща с Магнус, който го превръща във вампир. Следва създаването на “Театъра на вампирите”, превръщането на умиращата му майка, Арманд (преведен като Арман в книгата) и неговата история (тук едно 50 страници кратко резюме на шестата книга, която се фокусира върху неговата история), всичките проблеми и драми, които следват и изгнанничествтото на Лестат далеч от хората, които обича. В края на книгата Лестат се среща и с Мариус – създателят на Арманд и пазителят на Акаша и Енкел – първите вампири. Той запознава героя със своята история, като дава светлина и върху произхода на вампирите.
Няма да се впускам в излишни подробности. За мен книгата няма средно положение – тя или ще Ви хареса неимоверно, или ще я намразите силно. Признавам, че така и не успях да стана фен на Ан Райс. Нещо в стила й на писане, в начина, по който разказва историята, не не привлича и ме отблъсква. За съжаление Лестат в много отношения не се различава. Някои от най-големите минуси обаче са страшно субективни и съм сигурен, че много хора не биха се съгласили с мен. Вампирите на Ан Райс са ужасно емоционални създания, която понякога излизат от границите на разумното. Лестат е лесно раним, винаги търсещ внимание и любов от околните. Той лесно се разплаква и вбесява. Едно грешно движение може да предизвика буря в неговата безсмъртна душа. А от там да последват поредица от действия, за които после да съжалява и да се вайка още по-силно. Друг много голям недостатък е желанието на Ан Райс да обясни и опише всичко до най-малката подробност. Няма значение, че това може да отнеме 10 страници; нищо, че картината става ясна след първите две.
За съжаление имаш “щастието” да прочета “Арманд” преди “Лестат”. Всъщност, като се замисля, не е чак съжаление, защото това донякъде помогна да си изградя малко по-високо мнение за последната. В “Лестат” липсват всичките онези досадни и грозни подробности, с които е изпълнен “Арманд”. Но да не се отплесвам.
Книгата започва бавно, мудно и неособено интересно. Ан Райс разказва в най-пълни детайли животът на Лестат, влизайки в най-малките подробности, както казах по-горе. Поне за мен най-силните моменти идват едва чак към края, когато Мариус (преведен Марий в книгата) разказва своята история и силно се смесват митология и измислица. Въображението на Ан Райс тук се развихря с пълна сила и изгражда една вселена, която определено има какво да предложи на своите читатели. Уви, тя избира през повечето време (това са над 500 страници) да разказва за емоционалните крахове и възходи на Лестат, за неговите увлечения, триумфи и грешки. Повечето обаче за мен са прекалено скучни или преекспонирани емоционално, за да могат да ме трогнат по някакъв начин. Интересното е как в последните 60-70 страници Лестат захожда и към “Интервю с вампир”, която го представя като едно чудовище, като звят без съвест и чувство за обич. Той бързо опревергава всичко вътре, излагайки своите доводи. Изводът е, че всеки го вижда както намери за добре и Луи изглежда е виждал нещата по много по-различен начин. Разбира се не липсва и кулминацията, в която (почти) всички се събират за една кратка битка срещу света и истината, която повечето кръвопийци не желаят да се разчува. Отвореният финал само предполага за последвалите събития в “Кралицата на прокълнатите” (която се надявам, че скоро ще се появи и по нашите книжарници).
В заключение, че се отплеснах доста, ще кажа, че Лестат не е книга за всеки. Предполагам, че романтично настроението натури ще обикнат Лестат и дори ще намерят поводи да му съчувстват, да се припознаят дори в част от несгодите му. От друга страна обаче книгата разполага с доволно количество излишен пълнеж, който спокойно може да бъде спестен. Точно затова и “Интервю с вампир” е една идея по-добра – кратка и ясна, без излишни подоробности. От трета страна обаче “Вампирските хроники” са достигнали до култов статус сред феновете на вампирите (не, “Здрач” не е достигнал такъв статус, “Здрач” е просто мания без истинско покритие, мразете ме сега) и всеки, който претендира за някакви интереси в тази посока, най-малкото трябва да се запознае за какво става дума.

Етикети: ,


Speaker for the Dead by Orson Scott Card (RC2013 #10)

   Пуснато от: Silentium   в books



16481683Предстои кратко мнение за книга с “особено мнение”. Сигурно знаете, може би сте чували, вероятно сте запознати с едно прекрасно произведение на изкуството, една класика сред научната фантастика в лицето на “Играта на Ендър” на Орсън Скот Кард. Няма да се впускам в обяснения колко е хубава въпросната книга и какви са неините качества. Ако все още не сте я чели, най-силно препоръчвам да сторите това. Но тя не е задължителна, за да можете да се насладите и на нейното продължение – “Говорителят на мъртвите”.

Всъщност, ако не сте се докосвали до първата част, може да погледнете на тази по един коренно различен начин. Защо? “Говорителят на мъртвите” по нищо не прилича на своя предшественик. При едно подобно продължение, човек ще си каже, че авторът ще повтаря идеите, сюжетът и дори сцени от първата, особено когато тя е толкова успешна като “Играта на Ендър”. Да, ама не. Освен главният герой, вече порасналият Ендър, както и ролята му на победител на извънземната раса на бъгерите и носител на геноцида й, тук няма нищо друго допирно. Точно в това се крие и целият чар на произведението.
На кратко, малкото момче вече е възрастен мъж, който е приел ролята на “говорител на мъртвите” и посещава различни светове, където е повикан, за да говори за смъртта на някои човек. Заради естеството на пътуването, той е само на около четиредесет години, но от победата му над бъгерите са минали над три хиляди. Всички мисля, че истинскят Ендър е мъртъв от векове, което е по-удобно за всички. В същото време обаче той носи пъшкул, в който спи Кралицата на бъгерите. Тя иска от него да намери свят, в който те да се възродят и да заживеят отново. И този свят може би най-после се появява. Населяван от странно, на пръв поглед първобитно племе от извънземна раса, която следва своите правила и закони, това изглежда идеалното място.
Няма да се впускам в подробности за сюжета. Не мога да кажа, че е нещо особено, но начинът, по който е поднесен и разказан от Кард, го прави толкова интересен и увлекателен. Тук няма да откриете (почти) нищо от първата част като идея, история, структура на повествованието и прочие. Сякаш четете една коренно различна книга с общ персонаж. Признавам, че започва бавно, но много бързо набира скорост и ще Ви повелече със себе си в изкуствено перфектния свят на колонията от хора на планетата, с техните тайни, страхове и предубеждения.

Не съм очаквал, че втората книга ще ми хареса едва ли не колкото първата, но това е факт. “Говорителят на мъртвите” по нищо не отстъпва на своя предшественик, а в някои направеления дори я надминава. Но поне за мен един от най-силните и плюсове, че е напълно индивидуална и самостоятелна, представя нещо коренно различно по един коренно различен начин без това да вреди както на нея, така и на първоизточника. Просто задължителна за всеки фен на фантастиката 🙂

Етикети: