Архив за месец: February, 2012

Dreamcatcher by Stephen King (RC2012 #15)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Поради липса на работа в момента, успях да прочета тази книга за десет дни от офиса :Д Чак ме е срам от себе си, защото хич не е малка.
“Капан за сънища” разказва за четирима приятели, които ги държи много силно приятелство. Всеки един от тях е стаил мрак в себе си и не е особено щастлив от живота си. При провеждане на годишната им ловна екскурзия, те се озовават в центъра на извънземно нашествие, на побъркани военни и зловещи същества, които обсебват тялото и го изяждат по ужасен начин. Съдбите им, незименно свързани благодарение на умствено изостанал техен приятел от детството, сякаш са чакали този ден. Но не всички имат шанс да преминат благополучно до края.
“Капан за сънища” е от книгите на Кинг, която повтаря множество от идеите му, като дори не се опитва да се прикрива. Подобно на “То” имаме група деца, които ги свързва миналото, които са заедно в очакване (без да го подозират дори) на нещо велико, с което едва ли не ще спасят света. Мрачни и тъмни мисли се въртят из главите им, всеки със своите проблеми. Кинг дори има референция към въпросната книга, но ще Ви оставя сами да си я намерите. Продължавам да твърдя, че книгите на Краля на ужасите трябва да бъдат с едно сто-двеста страници по-кратко. В своите близо 700 странички Кинг се е разпрострял в описания на миналото, в огромни диалози, през които се обсъждат безсмислени неща или се повтарят отново и отново вече казани такива. Опитва се да бъде прекалено подробен в момент, в които трябва да бъде максимално кратък. Не ме разбирайте погрешно, Стивънчо има прекрасен стил на писане, увлекателен и ангажиращ достатъчно вниманието. Просто понякога сякаш се самозабравя и започва да описва скучни и/или не толкова интересни събития. За щастие в тази книга тези моменти са разхвърляни из по-голяма част от първите две третини, а не са ситуирани на едно единствено място. Именно затова няма опасност да се отегчите прекално много.
Книгата е достатъчно интересна, а персонажите тук са изградени добре и почти избягват типичните за този автор клишета. Също така много от заучените му стереотипи, които се забелязват в по-голяма част от творчеството му, тук липсват (което поне за мен си е много голям плюс). Има, разбира се, и няколко по-криви момента и героя, но на фона на общото, те могат и да бъдат пренебрегнати.
Лично аз препоръчвам след това да се запознаете и с екранизацията по романа, в които откачения генерал Курц се играе от Морган Фриймън, а Томас Джейн и Деймън Люис се превъплъщават в образите на Хенри и Джоунзи съответно.
Макар и доста да се повтаря, “Капан за сънища” не е чак толкова лоша книга. Малко сякаш не и достига, за да се превърне в нещо наистина прекрасно и невероятно.

Етикети: ,


1984 The Year I Was Born

   Пуснато от: Silentium   в movies



Идеята за подобен пост ми се върти от няколко месеца, но безкрайният мързел в мен все намираше извинение да не го свърши. Наскоро обаче постовете на Ламота за филмите от различните десетилетия (в това число и 80те) ме върнаха към тази идея. В комбинация със скуката, която цари на работното ми място и липсата на кой знае каква работа, са идеалното извинение за изпълнение на поставената цел.
Самата идея е много просто – ще си говорим за филми, които са излязли през 1984та година, годината, в която светът се е сдобил с моята светла персона; грешка, за която сигурно още съжалява (светът де). Класация няма да правя, защото смисъл в това не виждам. Някои от заглавията, които ще спомена по-долу, са много любими, докато други харесвам малко или много. Трети пък споменавам, защото смятам, че трябва да бъдат споменати, но не е задължително да харесвам.
Разбира се, както повечето могат да се досетят, ще започнам с най-очевидното, а именно… Ужасите :Д (Нима някой остана изненадан?!)

1984 е година, която поставя началото на няколко поредици, кои успешни, кои не чак толкова. Може би най-известната и позната на много хора, е

A Nightmare on Elm Street

Първата част, с безсмъртния и озлобен Фреди Крюгър, който дебне жителите на малкото градче в сънищата им и превръща най-големите им кошмари в реалност, превръща Робърт Инглънд в хорър икона, а Уес Крейвън в име, което се запомня (не, че той не го затвърждава с “Писък”, но това е друга тема). Лентата ражда още 6 продължения, сериал, римейк, че и спин оф, в който злото създание се изправя срещу друго себеподобно в лицето на Джейсън от “Петък 13ти”.

Children of the Corn

Първият от серията филми, базирани слабо по разказа на Стивън Кинг, става факт през тази година. Групичката деца, които се крият в царевичните полета, кланят се на зловещо божество и избиват възрастните, дълги години ще продъжават да тормозят телевизионните екрани. Лично аз успях да намеря информация за 10 филма, но може да има и повече. Не мога да кажа, че който и от тях струва кой знае колко, но все пак не са малко като количество, а това предполага и солидна фен база.

Silent Night, Deadly Night

Може би най-кратката поредица от всички. Само с пет филма в актива си. Silent Night, Deadly Night разказва историята за сирак, който става свидетел на убийството на родителите си от крадец в костюм на Дядо Коледа. Когато пораства, той откача и започва да избива жителите на градчето, облечен точно по същия начин. Като цяло първата част е доста малоумна, а продълженията по никакъв начин не се подобряват. Все пак сметнах, че е важно да я спомена.

Разбира се, не можем да не споменем и едно продължение, което едва ли има нужда от представяне.

Friday The 13th: The Final Chapter

Признавам си, че не съм фен на поредицата, но образът на Джейсън като ултимативния бад асс злодей (особено като придобива “свръхсилите” си), ме кефи максимално. Все пак това е поредица, която има едва ли не култов статус сред хорър маниаците. Фен базата е огромна и безкрайна. А римейка от преди няколко години само потвръждава тезата, че е безсмъртна машина за пари.

Нека сега обърнем внимание и на няколко хоръра, които определено си заслужават вниманието (годината не е била много богата, затова и ще бъдем скромни).

The Company of Wolves

Прекрасната интерпретация на Нийл Джорждан за Червената шапчица и Големия Лош Вълк. История за върколаци, която обаче е поднесена по един наистина красив и различен начин. Определено не е филм, който може да се хареса на всеки, но е изключително красиво и интелигентно заснет.

Gremlins

Още един филм, който поне за мен, е класика в жанра. Хорър-комедията (с наблягане на комедийните елементи) на Джо Данте е забавна, плашеща и сладка едновременно. Малките пухкави топки (и най-вече Гизмо) са малки, сладки и игриви, но ако наручите правилата да не ги мокрите с вода и да не ги храните след полунощ, се превръщат в злобни, грозни и противни зелени твари, които убиват и рушат всичко, което се изпречи на пътя им.

Night of the Comet

Това, поне за мен, не беше кой знае какво, но все пак не е чак толкова зле. Историята се върти около две момичета, които се събуждат една сутрин, за да установят, че повечето живи хора са мъртви, а на тях им предстои битка с някакви зомби подобни същества.
Нямам кой знае какъв спомен за този филм, затова ще си спестя коментарите.

Razorback

Това е австралийски хорър, който разказва за побесняло… прасе (добре де, глиган). Жертвите падат една по една, но никой не прави нищо по въпроса. Обаче се намират ентусиасти, които да тръгнат да търсят истината и да се изправят срещу… ахъм… злото. И от това нямам много голям спомен, но е правено по книга и е малко над средното ниво за филми за бесен добитък. На скромния фон от ужаси, няма как да не откроим заглавието. Още повече, че идва от Австралия.

Firestarter

Не съм кой знае какъв фен на версията, но все пак става за гледане. Малката Дрю Баримор е прекрасна в ролята на пирокинетичното момиченце, което разказва играта на лошите. За последвалото продължение години по-късно не ми се говори.

Ми май това беше с ужасите. Явно е било скромна година. Но все пак има още филми, за които трябва да говорим.

The Terminator

Едва ли тази лента има нужда от представяне. Кой не я знае? Лично аз повече харесвам втората част, но все пак и първия филм на Джеймс Камерън е класика, която не трябва да остава пренебрегната.

Ghostbusters

Още един филм, който ще остане в аналите (без мръсни мисли :Д) на киното дългоооо време. Комедията на Айвън Райтман е просто перфектна в толкова много отношения, че няма накъде повече. А изпълненията на Сигорни Уивър, Бил Мъри, Дан Акройд и компания са повече от чудесни.

Indiana Jones and The Temple of Doom

Още една поредица, която не смятам, че има нужда от представяне. Втората част от приключенията на безрасъдния антрополог и търсач на съкровища Индиана Джоунс е може би най-мрачната и зловеща от всички (щях да кажа от трите, ама се усетих, че наскоро пуснаха една, която май беше повече грешка отколкото нещо друго). А сцената с вечерята така се отпечата в детското ми съзнание, че още я помня.

The Neverending Story

Едно красиво фентъзи, поднесено от Волфганг Петерсън. Историята на момче, което попада в магичен свят, посредством страниците на книга. Следват множество различни приключения, през които то трябва да премине. Красива и детска история, която не съм сигурен дали би ми харесала сега… Толкова много години минаха откакто последно съм я гледал.

Dune

Версията на Дейвид Линч по романа на Франк Хърбърт е малко странна на моменти, но лично аз я харесвам. Малко трудно в началото се възприемат герои, които говорят малко, а през повечето време чуваме само мислите им, но все пак се свиква. Филмът е бавен (поне в три часовата си пълна версия), но много добре пресъздава историята на книгата.

Police Academy

1984та година поставя началото и на пародийната поредица за група полицаи, които трябва да се справят с неволите в академията, а след това и с живота на улиците. Първият филм ни запознава с плеяда от персонажи, кой от кой по-забавен и уникален по свой собствен начин.

Beverly Hills Cop

Не съм кой знае какъв фен на поредицата, но филмите бяха забавни и с прилично количество екшън, а Еди Мърфи неотразим с голямата си усмивка.

The Last Starfighter

Не мога да не спомена и гийкърския The Last Starfighter, който имахме навремето на касета (мир на прахта й). Историята разказва за момче, което е много добро на видеоигра, която обаче се оказва тест за уменията му да управлява звездолет и да се трепи с лошите. Много свежо и забавно филмче беше навремето. Сега нямам идея дали би ми харесало толкова.

The Philadelphia Experiment

Още един филм, от който имам приятни спомени от детските си години. Правителството провежда таен експеримент, при който цял кораб бива пренесен напред във времето. Експериментът обаче не е от най-перфектните и екипажът на кораба умира по ужасен начин. Само двама души успяват да се спасят и те трябва да намерят начин да разбулят мистерията.

Wheels on Meals

Това заглавие спокойно може да бъде поставено в графата “Guilty Pleasures”. Джеки Чан и неговия съквартирант работят в модифицирания си микробус, като правят бързи закуски и напитки. Те обаче се обединяват със своя приятел, който се изживява като частен детектив, за да помогнат на момиче в беда. Знам, че много хора не биха нарекли това кой знае колко добър филм, но мен супер много ме забавлява. Определено е от веселите филми в по-добрия период на Джеки Чан.

Още няколко заглавия, които смятам, че заслужават внимание:
Bachelor Party, The Bounty, Top Secret!, Romancing the Stone, Nausicaä of the Valley of the Wind, 2010

Освен това си отбелязвам да гледам:
Amadeus (който вече съм свалил и беше прехвален от Ламота), както и Sexmission (отново прехвален от Ламота, и който съм сигурен, че съм гледал, но в американски вариант, или поне нещо подобно)

Мисля, че това беше. Може и да съм забравил нещо, затова не се срамувайте да споделите и своите предпочитани филми от тази година. А който има желание, може да направи и подобен пост за своята година. Дори и да се повтаря… Сигурен съм, че ще има заглавия, които аз няма да съм включил (или с когото Ви съвпада годината).

Етикети:


Aliens by Alan Dean Foster (RC2012 #14)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



През един пост по-надолу писах за първата книга от поредицата на Алън Дийн Фостър, по сценариите на филмите за Пришълците. Колкото и да се опитвах да измисля нещо ново и по-различно, нямах особен успех. Всеки, които е чел предната част, знае какво точно да очаква от този автор и тук. Стилът на писане, начинът на изразяване, всичко е абсолютно същото.
Все пак, за да не е напълно празен и кратък този пост, нека запознаем невежите с действието във втората част:
Рипли бива намерена най-после, но се оказва, че е прекарала доста годиники в сън и всичко, което знае за света, се е променило. Компанията е изградила колония на злощастната планета и скоро губят контакт. Рипли получава предложение да се върне с екип от високотренирани военни обратно и да разбере какво става. Всеки му е ясно какво ги очаква там – хорда от Пришълци, че и кралица-майка за десерт. Отново започва зловеща битка за оцеляване, но този път враговете са прекалено много.
Фостър се е придържал към сценария отново и не си е позволявал волности. Успял е по един прекрасен начин да пресъздаде ексцентричните образи на марините, които по нищо не отстъпват на екранните си образи. Книжките са задължителни за всеки един фен на поредицата, защото са добре написани и винаги е интересно да прочетеш по-подробно как мисли и разсъждава даден герой, познат ти от големия екран.

Етикети: ,


The Hellbound Heart by Clive Barker (RC2012 #13)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



Фаталният номер 13 се пада за още една филмова икона, след “Alien”. Тук предполагам, че по-малко хора ще са запознати, но… нека си поговорим за вашите желания. Какво искате най-силно? Готови ли сте да изтърпите болка отвъд нормалните възприятия, но да получите най-върховното и незабравимо удоволствие? Да? Помислите си отново! Ценобитите са тук и само Ви чакат да отворите вратата към техния свят, да поискате това, което те могат да Ви дадат, да се окажете глупав достатъчно, че да Ви подлъжат. Отворите ли кутията веднъж, връщане назад няма.
Все пак кратка интродукция ще бъде наложителна, предполагам. Колко от Вас са чували и/или гледали “Hellraiser”, който се явява и пълнометражният режисьорски дебют (има две кратки филмчета преди това, но това вече си е цял голям филм) на писателя Клайв Баркър? А колко от Вас са обърнали внимание, че въпросният е базиран на повест с наименование “The Hellbound Heart” (“Прикованото към Ада сърце” в свободен превод, или “Прикован към Ада” в издадената в България книга, ако не се лъжа)? Историята на книжния и филмовия еквивалент е почти едно към едно пресъздадена. Младо семейство се нанася в нова къща, но жената крие тайна – тя не обича своя съпруг. Тя е дълбоко влюбена в безотговорния и вечно изчезващ брат Франк, който последно е бил видян във въпросната постройка преди няколко седмици. Оказва се, че той все още е тук, но… не съвсем. Тялото му вече не съществува в нормалния си вид, а душата му е хваната в измерение на болка, страх и непрекъснати страдания. За да може да се върне към света на живите и то в нормалната си форма, той се нуждае от кръв… и то много. Готова ли е “любимата” да прелъстява и убива непознати мъже за него? И може ли въобще някой да ги спре?
Иронията тук е, че един от най-великите образи в киното; образ, който се ражда именно в този филм, не е част от повестта. Pinhead, изигран безупречно от Дъг Брадли в 8 филма, е изцяло рожба на сценарния ум на Баркър, защото освен режисьор, той е и сценарист на лентата. Независимо, че той не е изградил този персонаж по време на писане на повестта, той успява да го роди за филма. Това само може да говори какви идеи е имал за тази история и какво би могло да се случи ако беше писал още и още.
По принцип трудно авторът на едно произведения може да създаде лош сценарии по него, защото той най-добре познава творбата си и знае всяка неизказана реплика на персонажите си, всяка мисъл и движение, което е можело да направят, но не са. (За справка “Интервю с вампир” или “Покани ме да вляза” (шведската версия, разбира се)). И макар Баркър да е направил леки промени в самото представяне на дадени неща и ситуации (от бюджетна гледна точка, предполагам), той пресъздава много точно атмосферата на своята творба. Читателят може да усети ненавистта на Джулия към своя съпруг или към Кристи, да почувства нейното отвращение, когато той я докосва, нейното безразличие докато прави секс със съпруга си. Всеки, който е поне малко запознат с творчеството на автора, знае какво болно и извратено въображение има той що се отнася до описание на истинското зло. Той не се старае да обясни защо, нито как. То просто няма нужда. Нещата се случват по този начин, защото така трябва. Ценобитите са гротесктни създание с пришити към тялото им кожени дрехи, с обезобразени по най-различни начини тела, излъчващи смърт и похот едновременно. Те са ултимативното оръдие за удоволствие, но… не по начин, по който човешкото съзнание разбира тази дума. Те ще обърнат вътрешностите Ви отвътре навън и обратно, а Вие ще крещите едновременно за още и за милост. Баркър се е постарал това да стане ясно. Неговите творения оценяват болката и страданието и не желаят да ги пропиляват напразно,
(“Без сълзи, моля. Ще пропилееш едно хубаво страдание.”)
защото ще се загуби магията. Няма нужда да се впускам в повече подробности, за да не развалям удоволствието от четенето, но само искам да кажа, че макар и да се повяват за малко, ценобитите са образи, които трудно могат да бъдат забравени. Дори и без Pinhead в книжната версия, повестта е сила, а Баркър просто гений.
Казах!

Етикети: ,


Alien by Alan Dean Foster (RC2012 #12)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



Кой не знае Пришълецът (с главно П)? Кой не е чувал за него?
ТИ? Марш в ъгъла наказан и после искам пълен и подробен преразказ и на четирите части (че и дори на предстоящия “Промотей”… Не е излязъл, казваш? Това си е твой проблем!) в писмена форма и описан всеки детайл, всяка реплика, дори и финалните надписи да са включени.
Едва ли подобни книги имат нужда от представяне или предистория. Въпросното малко книжле на Алън Дийн Фостър е романизация на сценария на едноименния филм на Ридли Скот (да се слави името му!) от 1979та година и поради тази причина изненади от сюжетна гледна точка не трябва да се очакват. Действието следва това на лентата дословно и авторът не си е позволявал каквито и да е волности. Има, разбира се, едно-две неща, които са леко променени, леко изменени или пък липсващи, но това може да се обясни с факта, че хартиената версия е писана по версия на сценария, която в последствие е претърпяла леки изменения (примерно в книгата Аш не бива изгорен след разпита, а само… му бива дръпнат щепсела), било то и по време на самите снимки.
И все пак, нека накратко представя за какво става дума (за тези заблудени души, които никога не са гледали филма или (олееее, дори не искам да мисля за подобна алтернатива, освен ако те самите не са дошли от алтернативна вселена, в която няма… Пришълци) никога не са чували за подобни филмови шедьоври). Екипажът на товарния влекач “Ностромо” се прибира към къщи, когато членовете на екипажа биват събудени от своя сън, защото компютърът се е натъкнал на сигнал за помощ от близката планета. Въпросната се оказва доста неблагоприятна от към атмосфера, но все пак те кацат и опитват да разберат какво става. Един от екипажа се натъква на странни яйца с извънземна форма на живот, като едно от тях се залепя за скафандъра му и в последствие на лицето му. Няколко часа по-късно всичко изглежда наред, съществото е мъртво, мъжът в перфектно състояние… или дали? Нещо се ражда и пробива гръдния му кош, избягва и скоро започва да избива членовете на “Ностромо” един по един. Започва игра на котка и мишка, в която само един може да излезе победител.
Доста бегло и накратко разказна, това е историята на първия Пришълец – филм, който ще остане завинаги в историята на киното, научната фантастика и ужаса.
Но да оставим това настрана. Човек не може да не си зададе въпроси като “С какво хартиената версия е добра?”, “Струва ли си въобще?”, “Има ли смисъл човек да си дава парите след като може просто да гледа филма?”, и т.н..
Ще започна с най-важното: Да, струва си!
Признавам си, че очаквах поредната мизерна, набързо скалъпена романизация (с оглед на малкия обем на книгата) с цел допълнителни пари, без каквито и да е литературни стойности. Оказа се обаче, че греша. Алън Дийн Фостър има хубав стил на писане, лесен за четене, без излишни глупости, но в същото време и без да оставя усещане за нещо евтино (както е думата на английски cheesy) и пошло. Той не само че не разваля атмосферата на филам, но дори и обогатява усещането с допълнителните чувства, усещания и мисли на персонажите, какво им се върти из главата, как искат да постъпят или за какво си мечтаят, все неща, които трудно може да бъдат предадени само с лицеви изражения на голям екран. Фостър прекрасно е пресъздал образите на екипажа на “Ностромо”, помагайки на читателя да се запознае дори още по-подробно с тях, да стане съпричастен дори и на тези, които са му антипатични. Още повече, че тези, които са гледали “Пришълецът”, лесно могат да си представят дадена ситуация и да видят Рипли или Далас в момент от филма, но с мислите и чувствата им в този момент. Красота!
Та, книжките са стари и трудно може да си ги намери човек, но все пак първата е супер, а очаквам същото и от другите две. Определено си заслужават четенето, още повече, че са малки и бързо се минават.

Етикети: ,


From The Office

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Само исках да отчета един пост от работното място… Втори ден, да сме точни :Р~


Bad Men by John Connolly (RC2012 #11)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




За Конъли съм писал доста вече, споменал съм някои от другите му книги, както тези за детектива Чарли Паркър, така и за “детското” му фентъзи. “Зли хора” беше и последната книга, която ми остана негова (освен дебютната, но нея трябва да я търся по щандовете със стари книги явно) да прочета. Оставих си я за последно, защото тя също се водеше странична, тоест не е от поредицата за споменатия детектив, но засяга подобни тематики и сюжети. Прочетох и няколко не особено положителни мнения, което още повече ме накара да изчакам.
Вече обаче е зад гърба ми (на рафта с прочетени книги, чакаща да бъде отнесена към Пловдив) и смея да кажа, че хора много, мнения все разнообразни. Първо, Чарли Паркър има епизодична поява, за няколко секунди, без да казва нищо. Това ще рече, че книгата се развива в същата вселена. Но друго общо няма. Още с въведението Конъли ни запознава с малък остров с много тъмно минало и нещо свръхестествено на него, което… май не е от най-доброжелателните. Постепенно множество герои се появяват в общата картина, но нито един от тях кой знае колко съществен (с едно-две изключения). От друга стана имаме и още един персонаж – затворник, все още на топло, който явно също крои планове и те (плановете) в последствие ще се окажат неизбежно свързани с острова и обитателите му. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, за да не развалям удоволствието от четенето. Така или иначе в началото всичко е само намеци, бавно и мудно е. Участниците в даден момент стават толкова много, че на читателя не му е ясно кои са важни, кои не, за кои трябва да внимава и кои може да игнорира като част от пейзажа. Прекалената любов към описанията, която се забелязва в повечето книги на автора, тук също се проявява. Почти всяка една уличка, всяко едно заведение, всеки един герой е описан и представен от миналото си, че чак до вероятното бъдеще. Понякога тази информация идва в малко повече и отегчава, но поне тук не е чак толкова прекалена.
Това, което аз лично обаче най-много оцених в “Зли хора”, е атмосферата. За едно нещо Конъли съм го признал и това е създаване на усещане за гибел и трагичност. Отчаянието в неговите книги е просто просмукано във въздуха. Независимо дали говори за зимната виелица и лошото време, за гъстите гори или полюшването на лодките в морето, той винаги те оставя с едно такова усещане за безнадеждност. Смъртта е там и няма да си тръгне докато не вземе нужното количество жертви. Книгата е просмукана с кръв, смърт и насилие. Героите са истински и читателят може да усети тяхната лудост, тяхната студенина, тяхната злоба, както и отчаянието и жаждата за живот на жертвите.
Личи си, че Конъли не е бързал при представянето на сюжета. Той описа една ситуация до края й, след това се връща назад във времето, при друг персонаж, и представя и неговата гледна точка. Бавно, внимателно…
“Зли хора” не е книга за всеки, но определено е добра книга. Не мога да кажа, че е най-добрата на Джон Конъли, но определено има собствена атмосфера. Свърхестественото тук е застъпено много силно и дори липсата на кой знае колко логично обяснение не пречи. Има достатъчно подхвърляния, че сами да можем да си направим изводи, било то и различни.

Етикети: ,


Anansi Boys by Neil Gaiman (RC2012 #10)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




След кратка почивка продължаваме с книгите. Следва “Момчетата на Ананси” от Нийл Геймън. Историята ни запознава с Чарли, или както е познат – Дебелият Чарли, нищо, че хич не е дебел. Той е един съвсем обикновен счетоводител, в една съвсем обикновена агенция, със зъл и строг работодател. Има си приятелка, за която е сгоден, но майка й нещо не го долюбва и си има много проблеми с нея. До тук нищо интересно – обикновен, случен човечец с обикновено, скучно ежедневие. Баща му обаче, от който той неистово се срамува, умира… И истината излиза наяве. Чарли е син на Бог и то не на кой да е бог, а на Ананси – пакостлив и мразен от всички свои “събратя”. Освен това научава, че си има и брат, който е наследил “уменията” в семейството и, ако Чарли иска да се срещне с него, само трябва да каже на някой паяк. В пиянски момент той го прави и… нещата поемат с главата на долу. Новопоявилият се брат го докарва пред уволнение в службата, арест, опитва се да открадне годеницата му, в която се влюбва и още куп неприятности, от които главният герой иска да се отърве.
Казано на кратко, това е историята на книгата. Признавам си, че в началото (разбирайте първите 60-80 страници) започва бавно и мудно. Ежедневието, както споменах, на Чарли е толкова скучно и безинтересно, че човек може да заспи в очакване на нещо да се случи, което може пък и да е била идеята на Геймън, знам ли. След това обаче нещата започват да се случват с такава скорост, че просто не можете да оставите книгата и си казвате “само още няколко страници, да стигна до края на главата…. а след това, отново”. Авторът определено знае как да привлече и да задържи интересът на читателя си. Книгата има предимно комичен отенък, защото все пак говорим за бог на пакости и бели, макар и доста мрачни на моменти. Въпреки всичко имаме и злодей, в който няма нищо комично, особено в начина му на мислене и действията му. От средата книгата смесва въпросното комично настроение с мрачна и злокобна атмосфера (сцените с птиците са си не по-малко злокобни от психопатския образ на шефа на Чарли), всичко поддържано в една перфектна хармония, чак да се неначуди човек.
Стилът на Геймън е наистина прекрасен и лесен за четене, думите се леят, буквите попиват в главата Ви, персонажите са запомнящи се. Определено книгата се оказа много по-добра от това, което очаквах, след като я започнах. Геймън вече успя да се издигне в топ 10 с любимите ми автори и дори вече съм забравил не до там хубавите му разкази. Силно препоръчвам книгата, защото не е нито тежка, нито трудна за четене. Има леко доза ироничен хумор, малко любов за цвят и щипка зло за по-приятен вкус в устата 🙂

Етикети: ,


Song of The Month – February

   Пуснато от: Silentium   в music, song of the month



Чудих се кое парче да сложа тук от албумите, които слушах през изминалия месец и в крайна сметка се спрях на това по-долу. Тази за група за мен от много време не прави стойностна музика и много се надявах, след няколко много положителни ревюта, че Dark Adrenaline ще бъде крачка в по-добра посока. Уви, само това заглавно парче ми направи някакво впечатление. Всичко останало е ужасно. Сигурно песните имат някаква прекрасна музикална стойност за повечето хора, както и за такива, които не са познавали групата от преди десетина години. Но за мен това… това е просто ужасна музика и не може по никакъв начин да се доближи до онези първи три албума, до красотата и магията, която те излъчваха… и спомените, които ми дадоха 🙂

Етикети: , ,


Head Like A Hole by Nine Inch Nails

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



Крачка назад към миналото 🙂

God money I’ll do anything for you.
God money just tell me what you want me to.
God money nail me up against the wall.
God money don’t want everything he wants it all.
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
God money’s not looking for the cure.
God money’s not concerned about the sick among the pure.
God money let’s go dancing on the backs of the bruised.
God money’s not one to choose
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
You know who you are.

Етикети: , , ,