Има книги, които остават в историята като класики. Има книги, които служат за примери и вдъхновение на поколения писатели, художници и кино творци. “Свърталище на духове” на Шърли Джаксън е точно от този тип, които придобиват въпросната безсмъртна слава и трудно биха останали да потънат в забвение дълги години след написването им. Именити майстори на ужасите като Стивън Кинг са посочвали произведението за извор на вдъхновение.
За какво става дума обаче? Главният герой – възрастен професор със съмнителни академични успехи – желае да проведе малко изследване на тема призраци и свръхестествено. За целта той изпраща покани към различни хора, които да прекарат за негова сметка лятото в старинна къща, в която се предполага, че витаят привидения и, разбира се, има зловещо минало. Няма да се впускам в подробности около случващото се след това, за да не развалям удоволствието на тези, които смятат да прочетат книгата. Нека започна с някои от най-силните страни. Определено имаше места, на които Шърли Джаксън е напипала правилната идея за това как да стреснеш читателя и да го държиш в напрежение. Цялата атмосфера, която авторката изгражда, както и непрекъснатите намеци за нещо свръхестествено, са повече от перфектни. Краткият обем от друга страна не оставя място за глупости и всичко е ясно, бързо и направо по темата. Един от най-големите плюсове обаче за мен е финалът. Всъщност точно той се явява и нож с две остриета и е в двете абсолютни крайности – или ще Ви хареса неимоверно, или ще го намразите силно. Авторката нито за момент не Ви казва директно какво става и дали реално има причина да си мислите, че свръхестествени елементи са намесени. Всяка една случка може да бъде интерпретирана по няколко различни начина и читателят сам да си вади изводи. Като цялото всичко е отворено за интерпретация и тълкуване.
И до тук приключват хубавите елементи на книгата. Сигурно си помислихте колко много ми е харесала, защото не съм казал нищо лошо, нали? Уви, грешите. По ред причини, които ще се опитам да опиша по-долу, аз останах разочарован от “Свърталище на духове”. Но всичките причини са изцяло субективни и съм сигурен, че много ще намерят тези минуси за плюсове. Лично за мен най-слабото в книгата са нейните персонажи. Ясно ми е, че щом даден герой успее да те впечатли или издразни до висша степен, значи той е добре написан и върши своята работа. Не споря по този въпрос. За съжаление обаче при мен това не работи в правилната посока. Ако даден образ ме дразни и не го намирам за интересен, то това си е много голям минус. Всяка една постъпка и диалог на повечето човечета тук ме караха най-малкото да си мисля колко са неубедителни и абсурдни. И това е само най-лекото, защото имаше и толкова смехотворни ситуации, че направо ми се искаше да зарежа книгата на часа. Да вземем за пример жената на добрия и нещастен доктор, която само с първата си реплика, а и всяка следваща след нея, събуждаше в мен неподозирана агресия и желание да я умъртвя по най-разнообразни начини (а моето въображение в това отношение хич не е слабо). Но, разбира се, най-силен акцент поставям върху главната героиня – Нел, и не чак до там върху Тео. В началото читателят едва ли може да го усети, но постепенно цялото действие се пренася върху Еленор и общо взето идеята се завърта около нейното душевно състояние. С всяка следваща страница тя ставаше все по-абсурдна и по-абсурдна, а в даден момент вече и напълно нереална (за мен поне). Но няма да изпадам в повече подробности, защото иначе рискувам да издам интересни моменти от самата история.
Не мога да не спомена и образа на прислужницата, с който много добре си обяснявам повтарящите се персонажи в ужасите на Хамър, в които имаме един мълчалив и много навъсен иконом/портиер/готвач, който винаги повтаря едно и също и никога не се опитва да завърже диалог. Сега виждам от къде е дошъл този стереотип. Много е добър, ако не друго.
Друг адски слаб аспект е миналото на къщата и в частност нейния собственик Хю Крейн. Усещаме, че той трябва да е зъл, че е бил жесток и коравосърдечен и прочие, но сякаш Шърли Джаксън не е смеела да го опише в цялата му злоба и мрак, с който се е обгръщал (макар това да го отдавам повече на епохата, през която е писана книгата). Именно в това отношение човек не може да не отдаде дължимото на слабата екранизация на Ян Де Бонт от 1999та година с Лиъм Нийсън, Катрин Зита Джоунс, Лили Тейлър и Оуен Уилсън в главните роли. Там поне Крейн си беше чудовището, което трябва да бъде.
В заключение ще кажа, че това е книга, която не ми хареса. Това е книга, която не бих препоръчал по никакъв повод, но е също така книга, която има своите качества, както и потенциал. Всеки може да види случващото се по различен начин. Кратката й и лесна за четене форма и стил няма да Ви отнемат кой знае колко от времето, а е добре човек да познава такива пионери на жанра, каквато е “Свърталище на духове”.

Започвам с най-важното – аз съм много голям почитател на Пратчет и съм чел почти всичко негово (само тази поредица за Джони не съм, но и на нея ще й дойде времето). В този ред на мисли, вероятно сега се предполага как ще идолизирам поредната книга за “Света на диска” и ще възхвалявам майсторството на автора. Да, ама не!
Опитах се да харесам “Unseen Academicals”. Наистина, но още първите 50-70 страници ме отегчиха и от време на време отмятах по някоя и друга в продължение на година и половина. Все пак от любов към сър Тери Пратчет и от голяма доза инат, миналия месец най-после се стегнах и изкълвах последните стотина страница. Все пак за какво става дума.
Ветинари, любимият ни Патриции на Анкх-Морпорк, решава, че е време за първенство по футбол. А кой по-добър кандидат за участие от… магьосниците от Невидимия университет. И така, шайката от дебели и мързеливи господа, започват да тренират и да мрънкат, да мрънкат и да… мрънкат.

“Because the thing about football—the most important thing about football­—is that it is never just about football.”

Всъщност горната сентенция много точно може да опише идеята на книгата. Макар и футболната драма да е центърът на сюжета, много малко бива застъпена, освен в самия финал. Всичко всъщност се върти около няколко не чак толкова интересни образа – готвачка в нощната кухня, нейната помощничка и един мистериозен персонаж, който прави свещи и… всъщност е главният герой на повествованието. За съжаление нито един от тях не е чак толкова интересен, забавен или пък странен (както много други герои от произведенията на Пратчет). Дори точно обратното, на моменти те чак дразнят и могат да Ви накарат да прескочете абзаца, за да преминете към следващото действие. И тук, подобно на другите книги, има сцени и действия, които по никакъв начин не са свързани с останалата част от случващото се, но в повечето случаи поне са забавни или интересно поднесени. В “Unseen Academicals” случаят не е такъв. Има сцени, които са меко казано излишни и претрупват действието без каквато и да е нужда от своето съществуване.
Едно по-положително нещо е камеото на Ринсуинд, но той почти няма реплики така или иначе, както и роля. Смея да заявя, че към края става малко по-интересно, но въпреки това нито за момент случващото се не успя да ме спечели, което е жалко, защото се надявах, че след “Чудовищна команда” няма да попадна на друга чак толкова безинтересна книга от Пратчет. Все пак споменатата е по-зле от тази, та има малка надежда.
В заключение искам да кажа, че ако сте фен на автора, то задължително трябва да я пробвате. Ако се преборите с първоначалното отегчение и запознаване с новите герои, може и да Ви стане дори интересна. Може би! От друга страна това се води и последната книга от цикъла за Ринсуинд, а и най-вероятно и за магьосниците като действащи лице. Все пак си е само за най-хардкор фенове 🙂

Понякога седиш пред празния лист хартия (в случая страницата за нов пост), блъскаш си главата какво толкова да напишеш и… умът ти празен от към думи. Сякаш всички са решили точно в този момент да си вземат торбата, шапката и да имигрират в чужбина. По празно съзнание май до този момент не съм имал що се е отнасяло до писане на ревю за дадена книга. “Последна саможертва” обаче на Ришел Мийд, която се явява и шестата последна книга от нейната поредица “Академия за вампири” успя да ме остави безмълвен. Но не, по никакъв начин не казвам това в какъвто и да е добър смисъл. В момента се опитвам да изсмукам има-няма едно 200-300 думи, че да покрия поне обложката в дясно.

Писал съм достатъчно за последните две или три книги преди тази. Едва ли някой ще се изненада, че… изненада няма. Действието продължава веднага след края на петата книга и главната героиня е зад решетките в обвинение на убийството на кралицата на мороите. Разбира се, нейните приятели са готови на всичко за нея, измъкват я (защото така или иначе всички знаем, че тя е невинна, а съдът едва ли му пука за това) и се опитват да намерят виновниците.

Признавам си, че още на петдесетата страница някъде не ми пукаше какво ще стане, а книгата е близо 500 досадни и изпълнени с ненужни сцени страници, които минах по много бърза процедура. Без грам срам казвам, че имаше цели страници, които прескачах, ако преценях, че дадена ситуация и без това няма да се развие кой знае колко. По-голяма част от книгата се ниже бавно и мудно, действието е изключително предсказуемо, а финалните изводи и разкрития са толкова от нищото, че авторката сякаш не е знаела как точно да приключи.

Едва я изкарах до финала. Признавам си, че го направих по-скоро от любопитство и чиста доза инат. Никога повече!

Край!