Постове с етикет: ‘reading challenge 2013’

Грешният квартал от Лора Лазар

   Пуснато от: Silentium   в books



lora_cover
Не знам дали поради някаква предубеденост или поради други причини, но щом се отнася до български културни “продукти” – било кино (най-вече кино), били литература – съм изключително скептично настроен. И докато от първото все още очаквам нещо, което да ме впечатли, второто определено показва своите заложби. Книгата, за която ще стане дума в това ревю се нарича “Грешният квартал” и е българска (което вече стана ясно). Авторката се казва Лора Лазар и си признавам, че не съм чел нищо друго нейно (но след тази книга, мисля, че ще поправя грешката).
Накратко, историята няма да Ви зашемети с някаква оригиналност и/или кой знае колко изненадващи обрати, макар да има няколко успешни опита към края. Още от самото начало авторката ни запознава с изтормозеният главен “герой”, който тъкмо е погребал майка си и вече счита себе си за свободен. Време е да покажа на своите комшии какво пропускат, какво са направили или е трябвало да направят през жалкия си живот. И всичко това гарнирано с поезията на Атанас Далчев. От тук започва и играта на котка и мишка между убиеца, защото нека не се залъгваме – уроците се преподават само и единствено чрез изкуството на смъртта – и двамата полицаи, които се нагърбват с разрешаване на случая.
Лора Лазар доста добре е успяла да се справи с изграждането на персонажите, придавайки им както лек елемент на клишираност, така и силна собствена индивидуалност. От една страна имаме възрастен и лесно раздразнителен детектив, който не се разбира със своите началници и винаги е на ръба на скандала. Неговата пълна противоположност е партньорът му, който е изпълнен с енергия и уважение към своя по-висш колега. Не можем да пренебрегнем и нахалния журналист, който в началото си вре носа където не трябва, но постепенно се превръща в незаменима и дори ценна част от случващото се нещастие за жителите на квартала. Най-колоритната личност обаче май е тази на вече споменатия убиец, чиято самоличност остава в тайна до самия край, но на няколко пъти бива загатвана. Авторката много добре представя всяко негово действие и мисъл, постепенно запознавайки ни с начина му на мислене и мотиви за действията. Читателят получава възможност да надникне в болното му съзнание преди да получи и визуалната картина от “артистичните” му действия. Всичко, разбира се, продиктувано от творчеството на Атанас Далчев. Всяко едно местопрестъпление е организирано и подредено в съответствие с някое негово стихотворение.
И точно когато си мислите, че вече сте разгадали мистерията, почти сте познали самоличността на визуалния поет, Лора Лазар подхвърля нова подвеждаща улика или просто предположение на някой герой, което да Ви накара да се замислите за своята теория. Точно и това прави трудно предвиждането на основната идея, карайки Ви да четете още и още, само да стигнете до истината и да проверите дали сте били прави.
Лично за мен, и това е изцяло лично мнение, държанието и начина на мислене на възрастният детектив бяха меко казано противни. Дори речта и изразяването му ме дразнеха, но това по никакъв начин не вреди на цялостното представяне на книгата. Някак си самият персонаж ми беше антипатичен. Признавам си, че повече симпатизирах на убиеца и дори се възхищавах как успяваше да навържи стихотворенията със самите сцени и случки от миналото на жертвите.
Неизбежно обаче стигаме и за най-слабата част в цялата книга – нейният финал. След толкова добре градено действие, персонажи и съспенс, финалните страници ми се сториха леко прибързани сякаш. Хладнокръвното и добре премерено мислене на убиецът се сгромоляса и той бързо беше разкрит. Но като цяло това е един малък минус на фона на всичките плюсове, които книгата предлага. А фактът, че е българска, още повече ме радва. Не мога да кажа, че имам кой знае колко досег с подобни български творения, но това, което съм пробвал, досега ме е оставяло с горчив вкус в устата, образно казано.
В заключение мога да кажа, че смело препоръчвам книгата и макар да има какво още да се желае, Лора Лазар ми вдъхва надежда, че не са загубени нещата на родния фронт :Д

Етикети: ,


Urban Gothic by Brian Keene (RC2013 #43)

   Пуснато от: Silentium   в books



Преди да Ви представя самата книга, бих искал да обърна внимание на нещо друго. “Градска готика” е първата книга, която притежава интерактивна корица. За целта трябва да имате смарт телефон и да свалите едно малко приложение. С него сканирате корицата и… ще се насладите на едно прекрасно направено зловещо интро, което перфектно се вписва в атмосферата на самата книга. Освен това приложението е пълно с информация за автора, произведението и не само. Анимацията на самата корица, която постепенно се изпълва с кръв, а след това буквите се прикачат към всеки един пръст от ръката, ще Ви накара да настръхнете и да се подготвите подобаващо за ужасите, които се крият под хартиените страници.

Сега, след като обърнахме внимание на техническата страна, е време да се гмурнем в кървавото море на “Градска готика”. За какво става дума? Сюжетът започва максимално клиширано за всеки фен на ужасите, който е гледал достатъчно жанрови представители. Група тинейджъри се прибират след рап концерт, но един от тях реша да направи леко отклонение и да си купи трева от негов познат. Уви, пътят им ги прекарва през гетото на Филаделфия, където колата им се поврежда. Група чернокожи младежи се приближават с идея да им помогнат, но белите, израснали с гадостите от телевизията и вестниците и изпълнени с предразсъдъци и предубеждения, побягват към близката изоставена къща. Оттам се започва и техният кошмар, още във финала на първа глава. Постройката се оказва затворен капан, в който група деформирани изроди живеят от векове и се хранят с човешка плът. Започва едно преследване на живот и смърт, в което младежите трябва да намерят изход от изпълнените с капани стаи на къщата и тъмните и мрачни подземия отдолу. Единствен техен спътник е мракът, собственото им дишане и ароматите на пот, кръв и изпражнения, които се носят от домакините. А самите обитатели са най-разнообразни и зловещи – от огромен и масивен гигант с чукоподобно оръжие и гноясал пенис, през мъж, който носи женска кожа като дрехи, до разнообразни на вид джуджета и неродени и все още неоформени изродчета, които в повечето случаи имат само тяло и една ръка или просто зъби.
Всъщност за образите на канибализираните чудовища можем да си говорим много. Кийн с размах и без да хаби думи описва всяко едно от тях, като набляга най-вече на специфични части от анатомията им като органи за възпроизвеждане, очи, усти, ръце. Разнообразието им е богато, а няколко от тях дори успяват да си създадат някаква индивидуалност. Но не те са най-важното, а и най-доброто на тази книга. Това, с което мен лично успя да ме впечатли авторът, са две неща:
1. Атмосфера. “Градска готика” още от самото начало набляга на мрака и отчаянието. Героите са захвърлени в тъмно като в рог и изпълнено с неизвестни капани място, от което сякаш няма изход. На всяка крачка, всяка нова локация, всичко в книгата крещи за тежка и мъчителна смърт. Дори таванът и стените сякаш се присмиват на героите и най-нагло им повтарят, че нямат шанс и скоро ще бъдат изядени.
2. Количеството на насилие, кръв, вътрешности. Всички знаем, че ужасът като жанр е много разнообразен и може да набляга както на споменатите неща, така и на по-психологични елементи. Но като се има в предвид, че книгата спада към сплатър пънк поджанра, критерият е изключително важен.
Тук ще отворя една кратка скоба и ще вметна, че сплатър пънкът се отъждествява най-вече със сцени на много детайлно насилие, които спокойно могат да докарат хората със слаби нерви до… неприятно състояние на духа. Затварям скобата.
В контекста на казаното по-горе, държа да отбележа, че Кийн се е справил повече от чудесно с поставената задача. (Почти) Всяка една среща на младежите със създанията е описана по изключително подробен и силно отблъскващ начин, като на места може да накарат дори косъмчетата Ви в носа да настръхнат от отвращение и страх (особено ако се опитате да си представите как закривен нокът пробива кожата Ви, забива се дълбоко в месото и дълбае ли дълбае докато не откъсне парченце плът). В добавка към откъснатите очи, скъсани очни нерви, отхапани крайници и възпалени и гноясали пениси, изчадията са описани като вонящи на помийна яма отпадъци, чиято миризма ги предшества няколко крачки напред. По-нагледно от това няма накъде.
Разбира се, човек не може да не се зачуди какво можем да кажем и за самите нормални персонажи. Ако една книга няма герой, които да Ви хареса, който да намразите или просто да намерите нещо в него, то тя се счита за непълна и недобре написана. Всъщност “Градска готика” има такъв и това, смея да твърдя, е къщата. Ако очаквате дълбоки и триизмерни образи от тинейджърите, значи ще останете разочаровани. Но все пак не мисля, че някой въобще очаква подобно нещо. Те са едно пушечно место или както се изразява едно от създанията, просто “боклуци, които не заслужат дори да бъдат изядени”.
И тъй като се отплеснах, ще се ориентирам към заключението. Книгата има прекрасна атмосфера, като под прекрасна имам предвид мрачна, зловеща и изпълнена с отчаяние, страх и смърт. Тинейджъри и зли твари умират по един много описателен и детайлен начин и всеки фен на подобни неща трябва да остане доволен. Въобще това е една страхотна книга и от много време не бях чел толкова добър ужас в книжен вариант. Силно, ама много силно, препоръчвам за феновете на жанра. Разбира се, за всеки с по-слаби нерви не е препоръчително да се пробва, защото едва ли ще му понесе.
Пълна и максимална оценка, както за съдържанието, така и за оформлението и идеята за интерактивност на “Изток-Запад”, които определено поемат смел риск с издаване на жанр с малко представители досега в България. Искрено се надявам да има фенове, но и да не, да си спечели много нови.

Етикети: ,


Shadows Fall by Simon R. Green (RC2013 #39)

   Пуснато от: Silentium   в books



Shadows Fall
Добре дошли в Шадоус Фол. Добре дошли в мястото, на което въображаемите герои и персонажи идват, за да изживеят остатъка от своя живот. Това е място, на което нищо не е постоянно, нищо не е невъзможно и най-вече… нищо не е каквото изглежда. На пръв поглед това е един най-обикновен град, в който обаче можете да преминете през всяка една епоха, през всеки един сезон, през всяко едно време, едновременно. Всички пътища водят до Шадоус Фол, но никой не може да дойде просто така.
Действието на книгата се върти около завърналия се блуден син Джеймс Харт, който носи и зловещо пророчество със себе си. Постепенно започва да си припомня миналото, бъдещето и настоящето, и е на път да осъзнае своята роля в една много сериозна схема, от която зависи самото съществуване на времето и пространството. В същото време Грийн ни запознава и с над дузина други герои, които малко или много имат пряко и/или косвено участие в поредица от събития, които сякаш са без връзка (или поне силна), но от друга страна се оказват невъобразимо свързани.
Тук идва и най-големият плюс на книгата – невероятното въображение, с което авторът е подходил към света и неговите персонажи. Саймън Грийн изгражда няколко прекрасни героя, които хем са забулени в мистерия, хем се опитват да се харесат на читателя. Имаме си призраци, говорещи плюшени мечета, застаряващи рок звезди и забравени супер герои, както и космически сили и… елфи. Но както и всяко място, което е малко по-различно, Шадоус Фол си има своите врагове – банда религиозни фанатици, които искат да унищожат тази подигравка с техния бог. И те дори не са най-сериозното зло. Точно когато си мислите, че всичко е приключено, се оказва, че то едва започва. И не си мислите, че това е нежна и приказна история. Грийн въобще не е щадил изразни средства що се отнася до сцени на насилие и брутализъм. На територията на града се разгръща масивна война, в която със зъби и нокти (къде буквално, къде преносно) жителите се опитват да предпазят живота си от оръжията на фанатиците. А от реалния живот много добре знаем какво прави един фанатик. Реки от кръв потичат по улиците на Шадоус Фол, а разрушение е единственото, което остава след добре организираните войници.
Както вече споменах, Грийн прекрасно смесва няколко сюжетни нишки – колкото второстепенни, толкова и главни – за да изгради своя неповторим свят. Все пак цената на оцеляването е само един край на света при провал. И макар средата на книгата да се превръща като фентъзи версия на втората световна война, разнообразните (в буквален смисъл) персонажи няма да Ви оставят да скучаете. Може и да се чудите на моменти какво общо имат някои от тях, но дори и епизодичните им появи съставят една обща картина, която в края придобива пълнота и обем.
Силно препоръчвам за всеки, които иска да прочете нещо различно и не го е страх от малко кръв и вътрешности, както и цинични персонажи. Шадоус Фол ще Ви предложи всичко, от което се нуждаете, за да се забавлявате с една книга. С всяка следваща страница ще се чудите какво може да се случи, за да се наредят нещата правилно. И макар в самия край да става малко предвидимо, черногледството и мрачния тон на изказа на Грийн, ще Ви карат да се съмнявате дали наистина ще се случи точно това, което си мислите, че ще се случи.

Етикети: ,


House of Reckoning by John Saul (RC2013 #33)

   Пуснато от: Silentium   в books



RC201333
Искам първо да започна с това, че “Дом за разплата” е първата книга, с която се докосвам до творчеството на Джон Сол. Макар и да има и други неща, излизали на нашия пазар, не съм се запознавал преди с него. Поради тази причина не съм наясно със стила му на писане или начина му на изразяване. Но нека се средоточим върху въпросната книга.
“Дом за разплата” ни запознава с две изтормозени тинейджъра – Сара Крайн и Ник Дънигън. И двамата са аутсайдери, и двамата са мразени от съучениците си и ги гледат като изверги, а Сара, като бонус, е мразена и от приемното си семейство, в което я настаняват след като баща й е осъден за убийство. Разбира се, двамата си пасват и постепенно между тях се заформя силно приятелство. В същото време историята се върти и около местната учителка Бетина, която, като децата, е гледана с лошо око от местното население. Тя живее в стара семейна къща с богата история и мрачно минало. Както може да се очаква, само тя разбира истински децата и се опитва да им помогне по всякакъв начин. Грешките от миналото обаче една по една започват да се появяват на повърхността, истини, които е трябвало да останат погребани завинаги, пробиват с прогнили ръце почват и притесняват замесените. И всичко се завърта около старата постройка и децата, които скоро осъзнават, че са свързани с всичко много повече отколкото са и предполагали.
Няма да се впускам в повече подробности, за да няма излишни спойлери. Историята, особено към края, е пълна с “неочаквани” туистове и “изненадващи” тайни, всяка следваща все по-злокобна и зловеща от предната. Признавам, че не останах особено впечатлен от начина, по който авторът постави основите и гради през цялото време действието, за да се стигне до наистина напрегнатия финал. Сол непрекъснато наблягаше на мизерния живот на малката Сара, на нейното жестоко приемно семейство, в което няма нито един нормален и свестен човек. Всеки един от четиримата надълго и нашироко се представя със своите недостатъци и опити да “прецака” момичето, да му се подиграе или да го накаже за най-малката и незаслужена вреда. Не се минава и страница, в която Сара да не понася отвратителното отношение на своите “близки”. В същото време тя пък е представена като малка светица, която отдавна е надраснала своите четиринадесет години и има изградено поведение и манталитет на поне тридесет. Другите двама главни герои – Ник и Бетина – макар и в по-малка степен, са не по-малко подритвани от заобикалящите ги хора и им се налага да страдат по един или друг начин. Всичко щеше да е прекрасно ако не трябва да го чете човек в над 150 страници докато започне дори малко да се загатва за какво иде реч. Едва от средата на книгата авторът започва бавно да подготвя читателите за кулминацията и да загатва за някои “истини” от миналото. За съжаление, поне при мен, се получи обратен ефект. Без проблем успях да отгатна няколко от предстоящите “изненади”, а други ми се сториха прекалено банални и нереални на фона на героите.
Истината е, че цялата тази битова драма, която всеки един преживяваше (най-вече Сара с нейното “семейство”), ми дойде в малко повече. Но тук предполагам, че нещата опират до вкус и настроение. Самите герои ми бяха толкова нереалистично изградени, че не успяха да ме спечелят нито за миг. Признавам обаче, че последните петдесетина страници ме държаха, както се казва, на нокти. Сол префектно беше успял да създаде напрегната атмосфера, която да държи читателя в очакване. За съжаление обаче, отново, петдесет страници не могат да компенсират предходните близо двеста и петдесет. Определено имаше потенциал в много отношения, но сякаш нереализиран подходящо.
Трябва обаче да пробвам още нещо от Джон Сол, за да мога да сравня дали това е неговият типичен стил или може и по-интересно да представя историята си.
Честно казано, не бих я препоръчал тази книга, особено ако очаквате бързо и напрегнато действие. Все пак финалът е наистина добър и донякъде спасява всичко останало.

Етикети: ,


The Vampire Lestat by Anne Rice (RC2013 #30)

   Пуснато от: Silentium   в books



The Vampire Lestat
Едва ли има някой, който да не е запознат с “Вампирските хроники” на Ан Райс. Ще приема, че няма такива заблудени души и ще Ви спестя встъплението по запознаване. Истината е, че през годините вампирските истории са претърпели множество и най-разнообразни интерпретации, че вече е много трудно да се посочи и да се каже – ето това е правилното. Но от друга страна вампирите са митологични същества (поради липсата на по-добро сравнение), те са нещо измислено, нещо нереално и плод на въображението на хиляди и дори милиони умове. Нима някой може да каже кое е правилното?
Да, вярно е, че кръвопиещи създания са били част от фолклора на почти всяка една позната нация и народ, но това не го прави истински. Дори в днешно време има прилепи, които пият кръв, но те не се превръщат в изискани господа със смокинги и черно-червени наметала. Истината е, че вампирският мит е пленявал умовете и въображението на множество автори през последните сто-сто и петдесет години и тези, които са успяли по някакъв начин да постигнат успех, са и тези, които са наложи стереотипите. Едва ли е нужно да споменаваме за образи като Елизабат Батори, Дракула на Брам Стокър и дори Кармила на Шеридан Льо Фану, която е и вдъхновението за трансилванския вампир на британеца. Комбинирайки порядките на своите времена с градските легенди и истории на местния фолклор, авторите изграждат образи, които дълги години вдъхновяват други “последователи”, независимо дали става дума за кино или литература. Смея да твърдя, че Ан Райс не е изключение от тези примери. Нейните “Вампирски хроники” оказват огромно влияние върху “клишираните” образи на вампири и служат за вдъхновение на филми и книги вече близо тридесет години. Хубаво е, че макар и след толкова години, Лестат най-после бе преведен и на роден език.
Най-важното, с което бих искал да започна за всеки, който е чел първата книга от поредицата “Интервю с вампир”, е да забрави всичко, което знае за Лестат. Много по-лесно ще Ви е да възприемете тази книга. Тя може да бъде разгледана най-вече като автобиография на един силно емоционален и лесно раним мъж, който преживява не един или два неудобни момента в своя дълъг живот. Историята започва със събуждащия се след 55 години сън Лестат, попаднал в един нов и модерен свят. Той решава, че светът трябва да знае за неговия вид и започва своята история. Тя се простира в огромен интервал от няколко десетилетия, като ни представя първите му години на френски благодордник, на желанието му да се развива, да търси различното. Разказва за своя живот в Париж, за най-добрия си приятел, за странната среща с Магнус, който го превръща във вампир. Следва създаването на “Театъра на вампирите”, превръщането на умиращата му майка, Арманд (преведен като Арман в книгата) и неговата история (тук едно 50 страници кратко резюме на шестата книга, която се фокусира върху неговата история), всичките проблеми и драми, които следват и изгнанничествтото на Лестат далеч от хората, които обича. В края на книгата Лестат се среща и с Мариус – създателят на Арманд и пазителят на Акаша и Енкел – първите вампири. Той запознава героя със своята история, като дава светлина и върху произхода на вампирите.
Няма да се впускам в излишни подробности. За мен книгата няма средно положение – тя или ще Ви хареса неимоверно, или ще я намразите силно. Признавам, че така и не успях да стана фен на Ан Райс. Нещо в стила й на писане, в начина, по който разказва историята, не не привлича и ме отблъсква. За съжаление Лестат в много отношения не се различава. Някои от най-големите минуси обаче са страшно субективни и съм сигурен, че много хора не биха се съгласили с мен. Вампирите на Ан Райс са ужасно емоционални създания, която понякога излизат от границите на разумното. Лестат е лесно раним, винаги търсещ внимание и любов от околните. Той лесно се разплаква и вбесява. Едно грешно движение може да предизвика буря в неговата безсмъртна душа. А от там да последват поредица от действия, за които после да съжалява и да се вайка още по-силно. Друг много голям недостатък е желанието на Ан Райс да обясни и опише всичко до най-малката подробност. Няма значение, че това може да отнеме 10 страници; нищо, че картината става ясна след първите две.
За съжаление имаш “щастието” да прочета “Арманд” преди “Лестат”. Всъщност, като се замисля, не е чак съжаление, защото това донякъде помогна да си изградя малко по-високо мнение за последната. В “Лестат” липсват всичките онези досадни и грозни подробности, с които е изпълнен “Арманд”. Но да не се отплесвам.
Книгата започва бавно, мудно и неособено интересно. Ан Райс разказва в най-пълни детайли животът на Лестат, влизайки в най-малките подробности, както казах по-горе. Поне за мен най-силните моменти идват едва чак към края, когато Мариус (преведен Марий в книгата) разказва своята история и силно се смесват митология и измислица. Въображението на Ан Райс тук се развихря с пълна сила и изгражда една вселена, която определено има какво да предложи на своите читатели. Уви, тя избира през повечето време (това са над 500 страници) да разказва за емоционалните крахове и възходи на Лестат, за неговите увлечения, триумфи и грешки. Повечето обаче за мен са прекалено скучни или преекспонирани емоционално, за да могат да ме трогнат по някакъв начин. Интересното е как в последните 60-70 страници Лестат захожда и към “Интервю с вампир”, която го представя като едно чудовище, като звят без съвест и чувство за обич. Той бързо опревергава всичко вътре, излагайки своите доводи. Изводът е, че всеки го вижда както намери за добре и Луи изглежда е виждал нещата по много по-различен начин. Разбира се не липсва и кулминацията, в която (почти) всички се събират за една кратка битка срещу света и истината, която повечето кръвопийци не желаят да се разчува. Отвореният финал само предполага за последвалите събития в “Кралицата на прокълнатите” (която се надявам, че скоро ще се появи и по нашите книжарници).
В заключение, че се отплеснах доста, ще кажа, че Лестат не е книга за всеки. Предполагам, че романтично настроението натури ще обикнат Лестат и дори ще намерят поводи да му съчувстват, да се припознаят дори в част от несгодите му. От друга страна обаче книгата разполага с доволно количество излишен пълнеж, който спокойно може да бъде спестен. Точно затова и “Интервю с вампир” е една идея по-добра – кратка и ясна, без излишни подоробности. От трета страна обаче “Вампирските хроники” са достигнали до култов статус сред феновете на вампирите (не, “Здрач” не е достигнал такъв статус, “Здрач” е просто мания без истинско покритие, мразете ме сега) и всеки, който претендира за някакви интереси в тази посока, най-малкото трябва да се запознае за какво става дума.

Етикети: ,