Не знам дали поради някаква предубеденост или поради други причини, но щом се отнася до български културни “продукти” – било кино (най-вече кино), били литература – съм изключително скептично настроен. И докато от първото все още очаквам нещо, което да ме впечатли, второто определено показва своите заложби. Книгата, за която ще стане дума в това ревю се нарича “Грешният квартал” и е българска (което вече стана ясно). Авторката се казва Лора Лазар и си признавам, че не съм чел нищо друго нейно (но след тази книга, мисля, че ще поправя грешката).
Накратко, историята няма да Ви зашемети с някаква оригиналност и/или кой знае колко изненадващи обрати, макар да има няколко успешни опита към края. Още от самото начало авторката ни запознава с изтормозеният главен “герой”, който тъкмо е погребал майка си и вече счита себе си за свободен. Време е да покажа на своите комшии какво пропускат, какво са направили или е трябвало да направят през жалкия си живот. И всичко това гарнирано с поезията на Атанас Далчев. От тук започва и играта на котка и мишка между убиеца, защото нека не се залъгваме – уроците се преподават само и единствено чрез изкуството на смъртта – и двамата полицаи, които се нагърбват с разрешаване на случая.
Лора Лазар доста добре е успяла да се справи с изграждането на персонажите, придавайки им както лек елемент на клишираност, така и силна собствена индивидуалност. От една страна имаме възрастен и лесно раздразнителен детектив, който не се разбира със своите началници и винаги е на ръба на скандала. Неговата пълна противоположност е партньорът му, който е изпълнен с енергия и уважение към своя по-висш колега. Не можем да пренебрегнем и нахалния журналист, който в началото си вре носа където не трябва, но постепенно се превръща в незаменима и дори ценна част от случващото се нещастие за жителите на квартала. Най-колоритната личност обаче май е тази на вече споменатия убиец, чиято самоличност остава в тайна до самия край, но на няколко пъти бива загатвана. Авторката много добре представя всяко негово действие и мисъл, постепенно запознавайки ни с начина му на мислене и мотиви за действията. Читателят получава възможност да надникне в болното му съзнание преди да получи и визуалната картина от “артистичните” му действия. Всичко, разбира се, продиктувано от творчеството на Атанас Далчев. Всяко едно местопрестъпление е организирано и подредено в съответствие с някое негово стихотворение.
И точно когато си мислите, че вече сте разгадали мистерията, почти сте познали самоличността на визуалния поет, Лора Лазар подхвърля нова подвеждаща улика или просто предположение на някой герой, което да Ви накара да се замислите за своята теория. Точно и това прави трудно предвиждането на основната идея, карайки Ви да четете още и още, само да стигнете до истината и да проверите дали сте били прави.
Лично за мен, и това е изцяло лично мнение, държанието и начина на мислене на възрастният детектив бяха меко казано противни. Дори речта и изразяването му ме дразнеха, но това по никакъв начин не вреди на цялостното представяне на книгата. Някак си самият персонаж ми беше антипатичен. Признавам си, че повече симпатизирах на убиеца и дори се възхищавах как успяваше да навържи стихотворенията със самите сцени и случки от миналото на жертвите.
Неизбежно обаче стигаме и за най-слабата част в цялата книга – нейният финал. След толкова добре градено действие, персонажи и съспенс, финалните страници ми се сториха леко прибързани сякаш. Хладнокръвното и добре премерено мислене на убиецът се сгромоляса и той бързо беше разкрит. Но като цяло това е един малък минус на фона на всичките плюсове, които книгата предлага. А фактът, че е българска, още повече ме радва. Не мога да кажа, че имам кой знае колко досег с подобни български творения, но това, което съм пробвал, досега ме е оставяло с горчив вкус в устата, образно казано.
В заключение мога да кажа, че смело препоръчвам книгата и макар да има какво още да се желае, Лора Лазар ми вдъхва надежда, че не са загубени нещата на родния фронт :Д