С не особено малко закъснение се появява и моето скромно мнение за концерта, който се състоя точно преди една седмица в клуб Блу Бокс в София.
В интерес на истината денят си беше адски каръшки и за малко да не стигна до София, за което със сигурност след това щеше да ме е доста яд :Д Причината за това е, че нямаше места в автобуса в 18:00 часа, което ме принуди (след минутен размисъл) да взема билет за 19:00 (и то във втория автобус). Успокоявах се, че така или иначе началото няма да е точно в 20:00 както бяха обявили, че колкото и време да свири подгряващата група, все ще успея да стигна с максимум 1-2 пропуснати парчета от страна на титулярите. Все пак, за мое щастие, нещата се наредиха сравнително добре и успях малко след 21:00 да влезна в клуба, където тъкмо беше приключило изпълнението на Pantommind. Никога не съм ги слушал, а и този път не ми се отдаде тази възможност, което пък от друга страна засилваше безразличието ми към този факт. Повъртях се малко, срещнах обичайните заподозрени по тези концерти и постепенно започнах да успокоявам нервите си от случилото се последните 3 часа. Някъде половин час по-късно беше поставено и началото на изпълнението на поляците с откриващите ритми на Hyperactive, което все пак беше и целта на посещението.
Каквото и да кажа сега, ще бъде малко. Каквото и да кажа, няма да може да предаде адекватно емоциите, които тези хора акумулират чрез своята музика. Каквото и да кажа, ще бъде само безлични думи.
Групата, която си идваше със собствено озвучение и техници, поднесе едно наистина незабравимо шоу с перфектен звук и атмосфера. Българската публика, която не беше нито прекалено много, нито прекално малко, а в едно сравнително балансирано количество, окуражаваше музикантите през цялото време. Те откровено останаха изненадани и дори леко стреснати от подобно посрещане, но бързо успяха да се окопитят и да дадат най-доброто на което са способни. Поднесоха абсолютно целия нов албум, разпръснат из сет листа за сметка на повече от по-старите си неща, които поне на мене ми липсваха, но дори и така няма място за оплакване. Музиката те вдига, поднася и хвърля в един вихър от най-разнообразни емоции. Единственото, което можеш да направиш в такива моменти, е да й се отдадеш и да й се наслаждаваш максимално.
Освен вече споменатите пет парчета от новия албум, Riverside зарадваха феновете си и с изпълнения на Cybernetic Pillow, Conceiving You, Rainbow Box, Parasomnia и Dance With The Shadow. Концертът завърши с последната песен от последния албум Anno Domini High Definition, а именно Hybrid Times. Но всеки много добре знае, че това не е краят и много бързо групата излезна за първия си бис в лицето на Rapid Eye Movement и 02 Panic Room. Последваха поклони, благодарности, радости и… бурните викове на публиката. Тук сме свикнали на втори бис все пак ;Д И той не закъсня с Lucid Dream IV.
За пореден път се убеждавам, че именно тези концерти са нещото, което ме кара да се чувствам жив и внася огромна доза разнообразие в и без това не особено разнообразното ми ежедневие. В момента дори не мога да си представя (просто такава опция не съществува) какво би било ако спра да ходя по концерти. Riverside ми се издигнаха изключително много в очите след това представяне и се надявам, че някой ден пак ще се върнат.
И накрая (този път малко по-кратко се получи, но толкова) благодарности на Иво, че ме приюти в тях вечерта, че определено 4-5 часа щяха да се побъркам от чакане на влак и чудене с какво да си губя времето ;Д
Един страхотен концерт, една страхотна вечер!

Дори година и половина по-късно все още си спомням за невероятнотно изживяване, което немската симфонична формация Haggard поднесе на българската публика при своето първо гостуване. И нима може да се забрави подобен над два часа концерт. Оказва се обаче, че и изпълнителите явно са се останали доволни, защото на деветнадесети април лето две хиляди и десето се завръщат. Поводът е турнето по случай двадесет годишнината от създаването, а мястото Летният театър в Пловдив. Тук е и първата голяма изненада – събитието не се провежда в София, където са повечето подобни концерти, а в родния ми град, което е причина да нямам никакво извинение да ги посетя. Втората изненада се явяваше под формата на специално включване на Пловдивската филхармония, чиято роля до последно поне на мене не ми беше ясна. Но… всичко по реда си.
Началото беше обявено за седем часа, но не мисля, че има някой, който да е останал изненадан от солидното закъснение от близо два часа за саундчек и подготовка. Аз поне вече го бях изпитал на предното им шоу. Студеното време и заканващото се небе по никакъв начин не успяваха да сломят настроението на постепенно трупащите се фенове пред вратите на Летния театър. Прочетох, че е имало близо 1500 души. Дали е така не смея да говоря, но мястото определено беше препълнено и всяко едно място почти беше заето. Тази цифра, разбира се, може само и единствено да ме радва и да ми вдъхва надежди, че Летният театър може да стане свидетел на още много подобни събития. Лек дъжд на няколко пъти се опита да си проправи път, но сякаш липсата на внимание от страна на народа го обезкуражи и се отказа своевременно и… много правилно.
В последствие се оказа, че е трябвало да има и подгряваща група от българска страна – Modern Folking, но те “стратегически” се отказаха от излизане на сцената заради влошаващото се време и/или закъснението. Не съм ги слушал и не мога да коментирам музиката им, но имайки в предвид какво последва, много правилно и… да го наречем… благородно решение.
Самите Haggard излезнаха в изключително намален състав този път (само девет души) с две китари, барабани, клавир, цигулка, виолончело, флейта, сопрано и тенор. Началото беше малко странно от лявата страна на сцената, защото, както се оказа в послествие, е имало проблеми с тонколоните и ненапразно имах чувството, че все едно си слушам музиката в къщи. На третото парче обаче нещата си дойдоха на място и огромните каси забумтяха в ритъм с музикантите. Последваха множество добре известни и обичани от публиката, която за много кратко остана по местата си и по-буйните и ревностни фенове окупираха свободното място отпред пред сцената, парчета като The Observer, In a Fullmoon Procession, Eppur Si Muove, In a Pale Moon’s Shadow, Heavenly Damnation, Herr Mannelig, The Final Victory (редът е произволен, не е задължително да е този по време на самото изпълнение). Над час групата даде най-доброто от себе си.
Тук обаче възникват два въпроса:
1. Какво стана с Пловдивската филхармония, която плахо надничаше иззад сцената?
2. Защо няма нито една песен от последния страхотен албум Tales of Ithiria?
И ако човек си ги зададе непосредствено един след друг бързо ще направи и връзката. Дали най-доброто е запазено за последно е въпрос на гледна точка, но е факт, че фронтменът на групата Азис изрази огромните си благодарности и радост, че за първи път в двадесет годишната си история Haggard ще имат възможност да свирят с истински симфоничен оркестър. Последва истинска наслада за ушите и експлозивното интро от споменатия вече албум, а след това и добре познатите песни Tales of Ithiria, Upon Fallen Autumn Leaves, The Sleeping Child и La Terra Santa. Също така на Пловдивската филхармония им бе даден шанс да представят и себе си самостоятелно като изпълнят две парчета на групата.
След дългите аплодисменти и благодарности групата се прибра, но бързо излезна за близо половин часов бис, който приключи с класиката Awaking the Centuries.

И след като Ви разказах за самия концерт, позволете ми сега да изразя и едно кратко лично мнение. За пореден път установявам, че точно тези концерти са нещото, което ме поддържа жив. Близо два часа след края не можех да заспя или да спра да слушам изпълненията на Haggard. Групата направи едно уникално шоу въпреки намаления си състав и смея да заявя, че подмина по класа това в София от 2008ма година. Магия, красота, изкуство… наречете го както искате, но е факт, че немците бяха невероятни и неотразими. Самото им присъствие на сцената е адски силно и запомнящо се, а не малко от тях са и достатъчно колоритни персонажи, че да не бъдат забравени за дълго след това – като се започне от ниския и изключително енергичен китарист Клаудио, който непрекъснато надъхваше публиката и дори слизаше при нея, за да свири; мине се през невероятната коса на цигуларката и се стигне до сопрано вокалистката, на която й личеше, че най-искрено се забавлява с музиката и публиката и настроението й се предаваше на всички фенове.
А какво е по-хубаво за една група, която имплементира толкова класически инструменти в музиката си, да се комбинира с цяла филхармония? Резултатът, както и можете да си представите, беше повече от успешен и родните ни музиканти по много добър начин успяха да изпълнят всяка една от песните все едно са били винаги част от тях. На моменти се губеха сред тежките китарни рифове и барабани, но пък на други доминираха над вокалите. Именно тук е добре да спомена, че и звукът беше много добър. Честно казано аз очаквах много по-зле да бъде.
За финал само мога да кажа, че това беше най-силният концерт от началото на годината до сега, но и най-искрено се надявам да не е последният. Haggard за пореден път направиха шоу, което дълго ще се помни.

Амин!

Напоследък си признавам, че желанието ми за партита (а и концерти, в този ред на мисли) сравнително намаля. До последно седя и се чудя да отида ли, да не отида ли… Дори предварително начертаните планове могат да бъдат игнорирани, забравени и/или променини за секунди в последния момент. Все пак, нищо сигурно няма когато си сам и всичко си зависи от тебе. Ситуацията с последното парти на дарк френдс, което беше посветено на даркуейв музиката на четири велики групи, беше точно такава. Но предполагам, че отмененият концерт на Кататония няколко дена по-рано успяха да ме убедят, че е добре да изпълня поне една малка част от предварително изготвения план за петте дена от четвъртък до понеделник.
Както обикновено, съвсем сам и без никакви очаквания, се понесох към Софията в последния момент. По принцип по тези партита тендецията е хората да ходят сравнително късно (след 22 часа обикновено) и при моето появяване около осем и половина все още беше сравнително празно.
Дарк френдс обещаваха сблъсък на миналото, настоящето и бъдещето в лицето на четири групи, които са придобили малко или много култов статус сред средите из между, които тази музика се слуша. Нова Генерация от българска страна, The Cure, The Sisters of Mercy и Diary of Dreams се явяват главните действащи лица в този спекатакъл, представени подобаващо от DJ Gothprince, DJ FANatic и DJ Boris. Още с влизането си пред 21 часа, човек можеше да гледа и слуша на видео стената изпълненията на живо на Diary of Dreams от тяхното Nine in Numbers DVD. Партито беше открито със сет на DJ Boris и безсмъртните Нова Генерация, който беше силно подкрепен с кадри от техни сценични изяви. През това времето клубът смело се пълнеше и достигна до една прекрасна бройка от над 70 души, което за подобен род парти в България, няма какво да се лъжем, си е много добре (и то в Неделя вечер).
Втори зад пулта застана DJ Gothprince, който подкара със своите любимци от The Cure, a след него беше ред и на DJ FANatic, който беше избрал The Sisters of Mercy като свое поле на изява. Тук искам да вмъкна и един изключително забавен за мене поне момент. Мисля, че едва ли е имало човек от присъстващите, който да е очаквал това, а именно, че FANatic пусна кавър версия на изпълнението Because The Night Belongs to Lovers на Corona в оригинал (май то беше, не помня вече на 100%) посредата на сета на Sisters of Mercy. Смея да заявя, много добро и много смело хрумване.
Последни, но не и по значимост останаха Diary of Dreams, които бяха представено отнови от DJ Gothprince наред с друга толкова добра група, която е доста свързана с първата, а именно Diorama. От тук нататък партито беше разнообразено с още добри и сходни по звук и стил групи, които да карат хората да танцуват и да се забавляват. Разбира се, малко след полунощ, имаше и традиционната вече за партитата на дарк френдс в клуб Angel Heart награда – оригинален компакт диск, който да зарадва един от присъстващите.
Единственото нещо, което мога да посоча като минус този път е, че приключи прекалено рано. Вярно е, че е неделя и понеделник е работен ден, но все пак определено на нас ни се искаше още.
След първите две по-тежки (комерсиални) партита в тази локация, диджейте успяха много успешно да се представят и с едно по-тясно специализарано парти. Една прекрасна вечер с любимата музика, сред множество прекрасни хора (е, не всички, разбира се :Д) и прекрасни емоции.
Няма как да не отчетем обаче и няколкото изключително дразнещи индивида, които няма как да избегне човек и рано или късно му се налага да се сблъска с тях. Трикът е да внимаваш да не ти развалят вечерта. Не трябва да им позволяваш да ти развалят вечерта.
Мисълта обаче, че ще трябва да прекарам 3-4 часа пред/в “прекрасната” гара към края започна леко да ми действа и да ми скапва част от настроението. Именно затова съм много благодарен на Владо (DJ Gothprince), който отправи поканата за заведение. Нито имах идея с кой ще ходи, нито колко ще остане. Нямаше особено значение, защото всеки убит час си беше час по-малко с PSP-то си беше час по-малко с PSP-то. И сега смея да заявява, че съм особено доволен от това си свое решение, а самият факт, че си хванах автобуса за Пловдив в 11 часа преди обяд на следващия ден мисля, че е достатъчно показателен ;Д
Самото ми преживяване в периода от пет до около девет не искам да описвам, но аз лично се радвам. Много хора биха ми се изсмяли като чуят, но… предполагам, че на мене и толкова ми стига. Все пак е по-добре от нищо. От страни може да изглежда все едно съм бил използван или нещо подобно, но… Who cares Аз успях да извлека максималното от създалата се ситуация и да не се чувствам прекалено гадно след това. Предполагам, че съм свикнал вече, защото и без това все така ми върви на мене хаха :Д Пък и ми се иска да си мисля, че съм си спечелил още един приятел в нейно лице (дори и да се заблуждавам :ДД)

Утре се надявам да успея да направя една съкратена и леко преработена версия, която да кача на сайта, в която да премахна всичките тези лични глупости, но засега толкова, че ме мързи да пиша повече

Кой не знай Менсън, кой не е слушал за него?
Ако можем да си позволим да перефразираме Ботев, как по-точно бихме могли да опишем Мерилин Менсън. Творчеството на певеца може да бъде определено по един от двата начина – страхотно или ужасно. Средно положение няма. Или сте фенове, или го мразите в дъното на душата си. И все пак американецът си остава едно емблематично име, което впечатлява не само със страхотна музика, но и фрапираща визия и сценично поведение. Феновете му също не са малко. Вероятно комбинацията от хубави песни и шокиращ външен вид му печелят все повече и повече последователи, най-вече сред младите хора.
Именно за тях на двадесет и осми февруари в столичния клуб “Angel Heart” Party Massacre организираха парти-трибют, с което да покажат своята любов към твореца и да зарадват всичките фенове с часове от любимата им музика. Зад пулта през вечерта се сменяха добре познатите диджей gothprince, FANatic и T.A.. Всеки беше приготвил щипка от своето виждане за музиката на Мерилин Менсън. Огромна рестроспекция от седемте студийни албума бяха подготовили домакините, която да радва слуха на посетителите от осем вечерта до близо четири часа сутринта на следващия ден. И докато T.A. разчиташе повече на оригиналните версии на парчетата, то gothprince и FANatic смело разнообразяваха с най-различни ремикси – кои наистина добри, кои меко казано ужасни спрямо оригинала. Някой може да си каже, че близо осем часа Менсън звучи малко… прекалено, но поне нашият екип не видя отегчени или недоволни физиономии (повтарям, че ние не видяхме, това не значи, че може и да е нямало). За пореден път публиката доказва, че цени това, което диджейте правят и им го показва с присъствието си, с усмивките на лицата си, с танците си.
В желанието си наистина да направят запомнящо се парти, организаторите бяха подготвили и няколко изненади за ненаситната публика. Всяко закупено билетче на входа участваше в томбола с награди, а освен това награда имаше и за най-добре “имитиращия” Менсън фен сред публиката.
Най-слабата част от вечерта, поне според екипа на готикБГ, беше караокето с награди. И тук никой не оспорва певчезките умения на участниците, а просто от десетте изпълнения, пет бяха на Sweet Dreams, четири поред. Мисля, че всеки може да се досети колко досадно е да слушаш една и съща песен отново и отново и отново. Тук държим да отбележим хитрото хрумване победителят да се определи посредством аплодисментите на публиката, които да се измерват с шумомер. И също така още по-хитрото изпълнение на дует дами, които по щастливо стечение на обстоятелствата бяха до шумомера при ръкоплясканията и успяха да се самокласират на първото място.
Алкохолът се лееше, хората се забавляваха, клубът успя да събере близо двестата души, а диджейте да ги забавляват около осем часа. Смело можем да заявим, че това беше едно от най-добрите партита, на които сме били през последните няколко месеца и можем да пожелаем на момчетата все така добре да се представям в организацията и подбора на музика. С нетърпение очакваме и следващото им парти.
В заключение мога само да кажа, че никой не отрича комерсиалността на Менсън. Вече Ви казах, че той може или да бъде обичан, или да бъде мразен. Винаги ще има хора, които да го плюят само и само защото не могат да го понасят, а и защото никой не прави парти, което да е посветено на тяхната любима група. Огромното количесто хора обаче в Angel Heart на 28ми февруари казва друго. А пък следващият път може да дойдат на партито на Вашата любима група.

Всяко начало започва по един и същи начин – група приятели (или просто един ентрусиазиран индивид) решават да направят нещо различно, да раздвижат ръждясалото мислене на масите и да правят нещо, което харесват и обичат, но което до този момент не е кой знае колко популярно. Така се ражда идеята за dark friends – въпросната група приятели, които обичат мрачната музика и, които са готови да жертват собственото си време и пари, за да издухат прахта от нещо, което си седи там някъде, но никой до този момент не е имал смелостта да го покаже на хората и да ги накара да видят, че има и други като тях, много други.
На четвърти февруари 2010та година “приятелите” празнуваха своя трети рожден ден, който бе отпразнуван с това, което те най-добре умеят – парти с любимата музика. Мястото беше клуб The Point, а началото бе обявено за десет часа. Всеки един от четирите диджей притежаваше свое собствено разбиране за музиката и заедно направиха едно наистина хубаво и разнообразно парти, за което сега ще Ви разкажем.
Екипът на Готик.бг бе там в своя пълен състав и остана до самия край, за да отпразнува този прекрасен повод с рожденниците. На фона на малкото помещение, което мястото предлага, смятам, че се събраха наистина доволно хора. Всички седящи места бяха заети, а имаше дори и правостоящи, което поне за мене е достатъчно показателно, че едно заведение е събрало прилично количество народ. На всяка маса имаше чиния със сладки и заровени в “пръст” желирани червейчета, която няма как да не споменем просто заради идеята (в тъмното центъра наистина приличаше на шепа пръст с нещо мърдащо вътре).
Пръв, малко след десет, започна dj Boris, на който аз лично не бях посещавал парти до този момент, но… Признавам, че останах много доволен от селекцията му. Единствено мога да изтъкна очевидния му афинитет към индъстриъл трибюта на The Sisters of Mercy, от който чух три парчета в рамките на един час, но това е просто, защото съм го слушал и ми направи впечатление. В плейлистата му фигурираха предимно по-често срещани индъстриъл и готик изпълнители като Terminal Choice, Blutengel, ASP, Lacrimosa… Както вече казах, много ми хареса цялостния подбор на музиката, а и аз лично бях чувал над 90% от песните, а над 80% дори харесвах.
Някъде час след Boris зад пулта застана dj Gothprince, който очевидно беше заложил на по-synth ориентирана музика и изпълненията на Assemblage 23, Obsenity Trial, De/Vision, Minerve си бяха съвсем в реда на нещата. Лично моята изненада дойде с един стар, но много добър кавър по едно парче на Бичето в изпъление на Animassacre, което не съм и очаквал някога да чуя по партита. А след него, за да не се разваля атмосферата, музиката продължи в този стил и последваха още любими и все хубави изпъления.
Дойде време на третия диджей за вечерта, а именно FANatic – най-ясно електронно изразения диджей. Това, което искам да кажа е, че той пуска неща, които другите преди него сигурно дори не биха си помислили, като hard techno да речем, което много бързо зазвуча от тонколоните на заведението. Единствената грешка, която той направи поне за мене, беше една десет минутна песен, която може и да е била в изпълнение на New Order (Confussion от OST-a на първия Blade), а може и да е било някакъв микс на някой друг, но фактът, че парчето си беше близо десет минути и меко казано доскуча, си остава. Важното е обаче, че хората наоколо се забавляваха.
Последен бе оставен T.A., който смени ритъма на сто и осемдесет градуса и бързо върна хората по дансинга. Диджеят беше заложил на по-твърдата страна на иднъстриъла в лицето на групи като Marilyn Manson примерно. Отново последва близо час от любими и не до там парчета, които зарадваха вече започналата да оредява и да се изморява публика.
Всъщност по тези партита най-важната част е въпросната публика. Без нея, колкото и хубава и любима музика пускаш, си остава едно празно и скучно парти. Хубавата музика без хора, които да слушат, можеш да си слушаш и в къщи. Тук случаят не беше такъв. Хората се забавляваха и се събра доволно количество, поне по моите стандарти. Имаше танци, имаше хубава музика, нямаше проблеми (поне видими). Какво повече може да му трябва на едно парти?
Екипът на готик.бг пожелава на dark friends още дълги години, изпълнени с множество все така хубави и още по-успешни партита и концерти, с които да ни радват и да показват, че българската готик и индъстриъл сцена все още не е умряла и се опитва… И няма намерение да се откаже… скоро

Снимки от партито можете да видите тук

Казват, че по Коледа ставали чудеса. Скептицизмът от друга страна обаче е едно много присъщо човешко чувство. Затова сега е време да забравите за своя и да се потопите в едно вълшебство, което се случи на двадесет и девети декември, 2009та година, в Дом на Културата „Средец”. Сто и педесет минутна приказка бе разказана в студената зимна нощ, за да стопли сърцата на близо тристата посетители в уютната зала. Приказка, която бе преразказване неоднократно след това и, която дълго време ще остане в сърцата и устите на всеки, който имаше удоволствието да присъства. Не напразно билетите за концертната одисея на Daniel Cavanagh от британската група Anathema и бившата вокалистка на холандците от The Gathering и настояща фронтдама на Agua De Annique Anneke Van Giersbergen бяха разпродадени само няколко дена след като бяха пуснати в продажба. Дори допълнителното количество привърши преди да успеете да произнесете двете имена на изпълнителите. Това само по себе си говори достатъчно.
Организаторите от Горгон (http://www.gorgonbg.org) вече бяха канили Дани през март същата година и феновете (в това число и аз), които бяхме посетили събитието, знаехме какво можем да очакваме. Но… Той надмина себе си – донякъде, може би, защото вече познаваше българската публика, знаеше какво да очаква от нея и бе уверен, а и не беше сам този път.
Използвайки устройство, чието име не мога да назова (нямам никакво музикално образование и не съм запознат с техниката), той буквално пресъздаваше усещането за цял оркестър на сцената. Записваше няколко секунди от изпълнението си, пускаше го да се върти отново и отново и засвирваше нещо друго. А когато 2-3 такива семпъла се завъртят, а той свири нещо коренно различно, оставaте с чувството, че пред вас има 3-4 китариста. А Danny е един страхотен китарист, което превръща цялата „група” в множество изключително надарени музиканти.
Откивайки бавно и спокойно, той се впусна в класически и любими Anathema песни (като емблематичното One Last Goodbye, тъжното Lost Control), като не забрави и своите фаворити Wish You Were Here и High Hopes (“I am in the mood for some more Pink Floyd”), кавър на Fleetwood Mac и след близо час закри своята част от концерта с превъзходно изпълнение на Flying. Всяка една от песните беше прекарана през акустичната призма на неговата китара и може да ви накара да се отнесете в един вълшебен и магичен свят. Всяка нота е изпълнена с висок професионализъм, но най-вече с огромна доза любов („I can do that all night!”). А подобно нещо се усеща от публиката и те оценяват това, а как само го оценяват… Ако някой си е мислел, че Danny няма какво да покаже, с какво да изнеада публиката, мисля, че той разби представите на всички, в това число и на тези, които вече го бяха гледали веднъж. Но, както се оказа, това е едва началото.
Китаристът на Anathema се оттегли зад кулисите, за да предостъпи сцената на Anneke, която за първи път идваше на българска земя, но изглежда, че това, което е видяла, наблюдавайки шоуто преди това, й е харесало („I haven’t done anything yet, but I already like it here!”). Не веднъж тя възкликна wow на бурните аплодисменти на публиката, които я съпъстваха по време на всяка песен, че на някои и по два пъти. А лъчезарната й усмивка не слезе от лицето през цялото време. И макар тя да не е особено добър музикант, компенсираше това с прекрасния си ангелски глас. Разпределяйки равномерно изпълненията си между пианото и китарата, Anneke изпълни както песни на The Gathering (“My Electricity”), няколко кавъра (като “The Power of Love” на Frankie Goes to Hollywood), така и на парчета от соловия си проект Ague De Annique (“Hey Okay!”, “Wonder”, “Sunny Side Up”). Едва ли мога да пресъздам усещането, което тази жена създава у слушателя си, особено на живо. Трябва да бъде видяно, трябва да бъде усетено, изпитано… Забравяте за всичко и се впускате в един цветен, нежен и омагьосан свят, изпълнен с топлина, романтика и малко тъга. Като парченце шоколад, което бавно се топи под езика ви. А засмения и лъчезаран вид на Anneke още повече подсилва всичко и запленява публиката… завинаги.
След нейните изпълнения последва кратка пауза, през която си помислих, че по-хубаво от това просто не може да бъде, няма начин просто. А колко се оказа, че греша. Най-доброто тепърва престоеше. Ако имате два отделни изпълнителя, които правят невероятно изпъление сами по себе си, какво ще стане ако те излезнат в дует?
!!!
Danny на изтрументите, а Anneke на микрофона се оказа още по-зашеметяваща комбинация околкото си представях. Особено когато в репертоара им влизат толкова любими композиции като Temporary Peace, Parisienne Moonlight, A Natural Disaster… Стартираха с изклчително добър кавър на Teardrop на Massive Attack. Изпълниха също така “The Blower’s Daughter” от албума „Pure Air” на Agua De Annique, еднa коренно различна версия на Leaves, която феновете на The Gathering познават, както и няколко парчета от своя съвместен албум. Тук вече наистина речника ми се изчерпа, за да изразя усещането. На A Natural Disaster просто не можех да си намеря място от удоволствие. Гласът на Anneke и китарата на Danny бяха в толкова перфектен синхрон, че ще решите, че това винаги е бил оригиналът на това парче. Тук просто губите представа за времето и мястото, за света около вас, и се потапяте (ако все още не сте) в една алтернативна реалност, в една красива приказка, която може да се случи само по Коледа.
Изключително доволни, двамата казаха чао на публиката и бързо се скриха зад кулисите, но всеки, който е бил на български концерт, знае много добре какво следва. Всички станахме на крака и искахме още… И те ни дадоха още – You Learn About it на The Gathering. Мислейки, че вече наистина са ни казали чао, те се прибраха, но публиката не беше заситена (Нима бяха минали над два часа и половина?). Те искаха още. Те настояваха за още. Станали на крака отново, те викаха своите любимци.
Danny се появи и каза, че нямали повече съвместни песни, но това не пречело всеки един от тях да изпълни по едно свое. И какво само поднесе той!
Девет минутното изпълнение на Stairway to Heaven накара публиката да полудее. Изкара я от красивия й транс, в който бе изпаднала и я размята из сцената, като самият Danny имаше нужда от много повече пространство. Тичаше, свиреше в екстаз и сякаш дори не виждаше какво се случва пред него. Вложи цялата си любов, на която бе способен, в това изпълнение и то беше наистина достойно като за последен бис, като за край на един невероятен концерт. Дани доказа на всички, че e един страхотен музикант и притежава невероятен глас.
Anneke излезна изключително плахо след него. Публиката още се опитваше да се успокой и тя съвсем откровено си призна, че не знае какво може да направи след подобно „представление”. Обеща, че ще си го върне и дори предложи да не свири, а да си поговорим. Все пак, макар и след кратка грешка на пианото, се опита да зарадва своите почитатели с “Longest Day”. Сбогува се с публиката и обеща, че задължително пак ще дойде.
И ако след тези над хиляда думи, които изписах, не съм успял да ви предам поне частица от магията, наистина съжалявам. И не защото аз не умея да пиша, а защото това беше един концерт, който трябва да се помни. Това беше шоу, достойно за възхищение. Два прекрасни гласа, талантливи музиканти; две звезди, които огряха мрачното зимно софийско небе и затоплиха сърцата на множество фенове. Който е пропуснал това, най-искрено му пожелавам някой ден да има щастието да се докосне до Danny Cavanagh и Anneke Van Giersbergen.
Повярвайте ми, няма да съжалявате!

Като се замисля, май от доста време не ми се беше случвало да отида на концерт и да няма нито един познат, ама буквално нито един, с който да мога да „споделя” усещането. Не ме разбирайте погрешно, просто не е особено забавно да си седиш съвсем сам и да няма поне един познат, който също да се наслаждава на групата както и ти.
По принцип концертът беше обявен за осем часа, вратите отваряха в седем, но… Имайки предвид „репутацията” на залата (Blue Box) и вече натрупания опит с предишни концерти в лицето на Haggard и Pain, мислех, че няма начин да започнат според обявения си график. Оказа се обаче, че много съм грешил. С автобус в шест, бях в София в осем и пет, а пред залата към и десет. Голяма част от хората все още не бяха влезнали. Все пак се наредих на опашката и към осем и половина бях във фоайето на сградата. За моя изненада се оказа, че Amoral – първата подгряваща група, тъкмо приключваха изпълнението си (явно са им отпуснали само половин час). Завъртях се измежду хората, но познати никакви не се мярнаха. Да живее обаче черната раница, в която успях да събера не само суичера си, но и дългото кожено яке, с което бях. Направо бездънна се оказа :Д
В последствие започнах да срещам разни познати (като Люси, Боби, Мария, Дума, Вера), но повечето бяха на принципа „здравей”, „здрасти”, „ние ще влизаме” и прочие. С други думи продължих да се размотавам сам наоколо. Before The Dawn – втората подгряваща група започна някъде десетина минути след Amoral и направиха сет от малко над час, което си беше доста. Реших да се пробвам, но… Още с приближаването си до вратата установих, че организаторите са направили брутален over-sell този път. На всички сигурно са им известни изрази като „къса се по шевовете” и “като сардини в консерва”. Хората нямаха място да размърдат ръцете си, да не говорим да се опитват да куфеят или да се забавляват максимално. Някои се опитваха и сигурно успяваха до известна степен, но част от удоволствието се губи по този начин. А за самата атмосфера няма какво да говорим – тежка, лепкава, задушна, пот се лее с литри – не е особено красиво, но това е неразделна част просто :Д
В крайна сметка реших, че Before The Dawn не си заслужават жертвата и се върнах във фоайето, където се застоях по-дълго на лаф с Люси. И без това на тази група съм слушал само първия албум, които не ми харесва особено. Нищо, че го водят за най-слабия им и казват, че после ставали по-добри. Не успях да разбера дали това е така.
На няколко пъти ми мина мисълта, ако Amorphis успеят да започнат около десет часа, да гледам 2-3 песни и да се насоча към гарата, за да си хвана последния влак, който беше малко преди единадесет. С всяка следваща минута идеята узряваше все повече и повече.
Точно в десет се появи и Милен, който, горканчо, се борил с наводнение в къщи, но пък той и без това за Amorphis само искаше да дойде и за тях дойде. Като по часовник групата започна своето изпълнение (добре де, не точно по часовник, но има-няма пет минути след десет секстета от Финландия излезe на сцената).
Идеята все още се въртеше из главата ми. Казах си, че и без това няма да виждам кой знае колко, няма да мога да се наслаждавам кой знае колко, поне да се прибера до Пловдив и да се напия като хората ;д
Насочихме се към залата и успяхме да се проврем цяллллл метър от вратата :Д И в този момент, за мое щастие, се появи малко място, което ми позволи да се кача двадесет сантиметра над главите на хората, давайки ми пълен изглед към сцената и всичко ставащо там :Д Вътрешно засиях. Но идеята си остана…
Групата не губеше времето на никого и откри концерта с последния си хитов сингъл Silver Bride от последния страхотен албум Skyforger, за който можете да очаквате кратко мнение тази седмица (ако остане време). Последва малко дългата за вкуса ми Sampo от същия албум. Казах си, че след още една песен и ще си заминавам. Но докато се усетя и то стана и 25. По мои спомени влакът тръгваше в и половина, което значеше, че трябва да си счупя краката от тичане, което не ми допадна. Казах си, че каквото ще да става, ще го мисля после…
Пренебрегнах изтръпването в дясната си ръка, която здраво стискаше раницата. Нямах много място около себе си, затова се задоволих само с усилени движения в частта на главата и тактуване на музиката с крак :Д
Сетлиста няма да изброявам, защото не помня целия така или иначе, но мога да каже, че групата заби час и половина като направи бис с 3 май (трябва да погледна наистина сетлистата аз :Д) и разходи публиката из почти цялото творчество на Amorphis.
Ако носех шапка с най-голямо удоволствие бих я свалил на Tomi Joutsen. Изпълнението му наживо са просто страхотни. Пичът има невероятен глас, който звучи супер добре и истински не само в студиото, а и не сцената. Направо все едно слушаш студиен запис (човек може да си каже, че пее на плейбек :ДД). Освен това превключването му между чисти и „мръсни” вокали ставаше с такава лекота, че чак може да му завиди човек, а и борави еднакво добре и с двата типа. Което, от още по-друга страна, въобще не го затрудняваше при изпълненията на старите неща на групата. Знам сега, че много от старите и заклети фенове на Amorphis биха спорили с мене, но по мое скромно мнение, Tomi Joutsen се справи много по-добре с Divinity, че дори и с Black Winter Day отколкото Pasi Koskinen.
Разбира се, групата не пропусна да изпълни почти всички по-големи свои хитове и сингли като The Smoke, House of Sleep, Silent Waters от последните си два албума преди Skyforger заедно с Tomi Joutsen, но без да забравя и старите си фенове, които зарадва с Alone, вече споменатите Divinity и Black Winter Day, My Cantele и други. От Skyforger бяха изпълнени Majestic Beast, From The Heaven of My Heart, Sky is Mine, Silver Bride, Sampo. Много исках да чуя и заглавната песен, но, уви, беше ни спестена (само интрото й, в началото на концерта).
Цялото представление не мина и без технически бъгове в лицето на микрофона на вокала, който явно нещо правеше номера и прекъсваше от време на време и на няколко пъти на техниците им се наложи да тичат по сцената да го оправят.
За финал (че доста дълго стана, минах вече 1000 думи) искам да кажа, че това не беше най-добрият концерт на който съм бил, дори не попада в челната петица по усещане, но не заради групата този път. Самата група даде всичко от себе си, но просто организаторите сякаш се изгавриха с хората. Едва ли има смисъл да казвам, че билети в деня на концерта не се продаваха, но, както каза Люси, и да бяха продали още сто, едва ли щеше някой да усети разликата. Толкова се бях подтиснал по едно време, че се отказах да изпълня станалото вече традиционно закупване на нещо от мърчандайза на групата – било то тениска, било то диск.
И като един послепис… Tomi Joutsen много ми се издигна в очите. Този човек притежава невероятни вокални способности Евала му!

Най-важното нещо за подобен род събития, които са свързани с дълъг престой на далечно и непознато от вкъщи място, е организацията. В този случай под ‘организация’ да се разбира закупени предварително билети и уредени места за спане. От горчив опит помним какво се случи миналата година и едва ли някой иска да преживее това втори път…
Красотата на „уреденото място” този път беше колкото простичка, толкова и ключова, а и в същото време толкова красива – близостта. Третия ден засякох времето, което ми беше нужно, за да стигна от двора на хотел Луксор до първите стълби, които водеха до Морската градина на Бургас и респективно входа на феста – точно една минута и четиридесет секунди (с малко по-бърза крачка де, иначе е малко повече). Но мисля, че тези дребни детайли никой не го интересуват…
Тази година ще променя малко метода, по който описвам групите, защото ми е малко трудно да отделям посетени групи, отразени групи, подминати групи и прочие, както миналата година. Просто този път беше… малко по-различно.
Отразените групи този път са всички групи, на които съм бил поне едно пет песни или повече (в това число и концерти от начало до край)
Групи, на които бе обърнато внимание пък са тези, на които съм бил под пет песни (и съответно не влизат в Seen Live графата)

Day 1 – 14.08.2009

Отразени групи:
Main Stage – Faith No More
Jack Daniels’ Rock Stage – Breakpoint, Elvis Jackson, As Soon As Possible, Odd Crew
Групи, на които бе обърнато внимание:
Main Stage – Dreadzone
Jack Daniels’ Rock Stage – Berney’s Propaganda, Babyface Clan
На Тъмно Stage – Overdawn

Първият ден, смея да твърдя, заради Faith No More, беше и най-голямата лудница. Което си е и напълно нормално, предполагам. До девет часа голяма част от хората още не бяха успели да влезнат, а феста вече отдавна беше започнал. Ето затова и в един момент спряха да слагат дори гривни на тридневните билети, а само с думите „Пазете си билета” хората влизаха. За щастие ние успяхме да се набутаме доста тактично още около осем часа (не помня точния час, но около осем някъде беше) и… настана време за концерти!
Както се и вижда от изброените групи, първият ден принадлежеше изцяло на Jack Daniels’ рок сцената. Просто там беше най-интересно. Още с влизането се насочихме натам като по пътя само погледнахме за какво става дума на останалите сцени, които бяха в градината – Blues & Jazz Stage, Black See Salsa Fest сцената и дъб сцената на ZionLions (каквото и да беше това… така и не го посетихме нито един път, защото беше на супер забутано място, а и все нямаше кой знае колко хора пред него).
Breakpoint не ме впечатлиха кой знае колко, а и самият аз не си падам по този род музика (което обаче не трябва да означава абсолютно нищо и да не се ползва като критерий… защо ще стане ясно след малко :Д). Пък и от друга страна беше още много рано и много светло. Оглеждаме се за познати, които не липсваха въобще и бяха поне три път повече от миналата година (като отново срещнах хора, които сигурно иначе никога не бих срещнал, а и имаше дори такива, които не срещнах) и се нагласяхме към обстановката. Групата си заби отделените им тридесетина минути и отстъпи място на македонците от Berney’s Propaganda, които лично на мене ми допаднаха, но явно на останалите не особено, а и първия ден гледах да не се отделям много много от глутницата, че не знаех дали ще се намерим въобще отново (пък сам не е особено забавно да обикаля човек… или просто аз още не бях придобил смелост :Д). Та се насочихме към Главната сцена, на която звучаха Dreadzone, но в този момент аз си мислех, че слушам Panican Whyasker. На тези обаче сигурно се задържахме максимум 2 парчета. Не се харесаха на никой.
Highlight на деня и въобще на целия фест беше следващото изпълнение на рок сцената – словенците от Elvis Jackson. Просто нямаше такова изпълнение (особено като го гледам и слушам за първи път). Рядко може човек да види такава отдаденост на вокала към публиката и високата степен на интеракция с нея (това изречение прозвуча прекалено странно, но…). Пичът тичаше, скачаше, правеше кълбета, челни стойки, слизаше в публиката (като за целта подлудяваше един от техниците, които търчеше да отпуска и събира кабел за микрофона му :Д). Отделно „играта” с публиката и надуваемият дюшек, на който качваха хора и ги носеха към плажа, си беше също интересно зрелище. В последствие разбрах, че и при изпълнението си тук в Пловдив, в Петното, са направили същите неща, но какво от това… Сигурен съм, че и при следващо изпълнение ще са си все така надъхващи като първото… А самата им музика също беше изключително забавна и добра, като ритъмът се сменяше от весели и леки ска парчета до тежки и откровено метълски изпълнения (като кавъра на Slayer да речем ;Д)… с други думи, супер разнообразие, което не те оставя нито за момент да ти омръзне…
Определено след изпълнението на словенците бях супер надъхан и нямах никакво желание да се местя. Следващи в списъка бяха As Soon As Possible, които не бяха лоши, а и бях достатъчно зареден с енергия след предната група, та успях да им се насладя максимално, че дори и да ги харесам :Д
Тази година сцената беше решила да направи пауза, за да може всички групи, които свирят там, да отразят главния хедлайнер. За този първи ден това бяха Faith No More. Признавам си, че не съм някакъв фен на групата и отидох от чисто любопитство. Все пак е група, с минало и доста натрупана репутация, та би било срамота да не я видя поне. След техния концерт мислех, че съм останал само 4-5 песни, но след това видях сетлиста и се оказа, че съм им посветил половината време, което са свирили. А толкова голямо количество хора не бях виждал сигурно от концерта на Depeche Mode преди три години. Именно поради тази причина ми беше много трудно да се придвижа напред и се задоволих с адски задна позиция, от която звукът чак заглъхваше и се усилваше непрекъснато. Като цяло беше гадно. В последствие обаче се преместих до бара, от където се подобри не само звукът, ами и видимостта. Там се порадвах още 2-3 песни, след което бях зверски полят с бира от един полугол, полунеандерталски изглеждащ идиот и реших, че е време за кратка почивка преди Odd Crew. Просто Faith No More не ме впечатляват особено, и на този концерт на успяха да го направят. От хора, които са им фенове, разбрах, че е било един страхотен концерт и наистина се радвам за тях, защото някои от тях бяха специално за тази група дошли. А най-важното нещо на един концерт е да се изкефиш максимално на преживяването.
Държа да отбележа, че моите комуникативни и социални умения не са от най-добрите, даже са напълно скапани и поради тази причина не се славя с особен успех при сприятеляване с хората и поддържане на някакви приятелства. Странното е, че в тази почивка успях да се запозная с двойка американци и дори си говорихме доста добре близо едно половин час. Хората живеели три месеца в България, знаеха доста фрази и дори цели изречения на родния ни език и бяха се записали доброволци за феста. Единствено заради салса сцената… Беше… интересно преживяване като цяло за мене :Д Опитах за пореден път да се свържа с Боян, с който пътувах от Пловдив, но отново без успех. С него така и не успяхме да се засечем чак до третия ден (и то не на феста :Д).
Време беше за Odd Crew, които за първи път слушах няколко часа преди феста (предната година, когато не ме впечатлиха особено, не се брои, защото не помня нищо от музиката им ;Д), в хотелската стая, и много ми приличаха на Godsmack като звучене. Оказа се обаче, че това е само на запис. На живо пичовете бяха много… по-тежки и наистина добри. Забавното ми беше да гледам и Иво, който от три големи уискита така се напи, че не спря да подскача и крещи през целия концерт :Д По време на този концерт се засякох и с Вера и Милен, които най-после бяха дошли, макар и за кратко този ден… Общо взето сега се намерихме с много познати, които до този момент са се криели из тълпата. Самите Odd Crew изнесоха размазващ концерт, който беше повече от достатъчен да ни изпие и последните останали сили след предните две изпълнения (щом след тях дори леко прегракнах :Д)…
Последните Babyface Clan ми бяха смешни и не се задържахме повече от две песни. Решихме да сменим малко обстановката с На Тъмно Stage-а, на която в този момент свириха Overdawn… Ауу, бих казал. Това вече ми идваше в много и беше ужасно. Не съм сигурен за точния стил, но като цяло вечерта там беше посветена на Hardcore стила, та сигурно това трябва да са били. И на тях сигурно изтърпяхме 2 песни и решихме, че за този ден това е напълно достатъчно :Д
Спокойно мога да кажа, че този ден си беше един от най-яките, макар и третият да не отстъпва кой знае колко, ама там състоянието беше малкооооооо по-различно.

Day 2 – 15.08.2009

Отразени групи:
Main Stage – Fun Lovin’ Criminals
Jack Daniels’ Rock Stage – Ink, Sepuko 6, МЛЪК!, Svetlio & The Legends
На Тъмно Stage – Q Check
Blues & Jazz Stage – Phuture Shock
Групи, на които бе обърнато внимание:
Main Stage – Siluet, De Phazz

Вторият ден започна по-спокойно. Нямаше тези блъсканици и лудници, които съпътстваха входовете от предния ден. Тъй като Пламен и Магито си почиваха в хотелската стая, а Орльо реши да ползва безплатния нет, за да гледа някакъв мач онлайн, аз реших да се засиля сам навътре, пък после все щяхме да се намерим. За щастие все още нямаше много хора (да не казвам никакви) и не ми беше трудно да локализирам Кроули и Диди без дори да се опитвам :Д Рок сцената още не беше започнала затова тримата се насочихме към Главната сцена, на която беше започнала изпълнението си „женската” група Siluet. Никакво внимание не привлякоха от наша страна, за съжаление, и след две или три песни се запътихме към сцената на Jack Daniels, на която бяха започнали гърците от Ink. Поради липса на по-интересно събитие в този момент, се наложи да остана на тези и… ми… смешни си бяха. Вокалът с подаващото се от под късата риза коремче; псевдо-хеви метъл видът на другите членове на групата; музиката им, която напомняше на хеви метъл от осемдесетте, но и в същото време не точно… Всичко ми дразнеше :Д Ужасни бяха като цяло.
За съжаление обаче изпълнението на следващата група – Sepuko 6 – не подобри нещата като цяло. Въобще този втори ден беше може би най-слаб от трите (за сравнение с предната година, където вторият ден беше най-силен). Пичовете не че бяха лоши, но нещо сякаш липсваше. На всички около мене им беше едно умряло, изморено сякаш. И на мене също не ми идваше настроение от това…
Малко преди края на изпълнението на Sepuko 6 се насочихме към Главната сцена за лайва на De Phazz… Е, на тези едва издържах и две песни. Просто не ми допаднаха и толкова. Реших, че сам или не, тръгвам да обикалям. Все ще си намеря нещо по-добро. Опитах малко преди това да се чуя с Милен да се намерим поне днес, че предния ден се видяхме за около пет минути, но нищо не можахме да чуем.
Целта ми беше една бърза обиколка на градината, колкото да видя какво има и към рок сцената за Those Furious Flames. И тук късметът ми се усмихна, срещнах Милен съвсем случайно, който също не изгаряше от желание да слуша De Phazz, затова с него се засилихме към Blues & Jazz Stage-а за изпълнението на Phuture Shock, за които до този момент бях слушал доста неща, но никога не бях чувал. И, както стана с много групи на този фест, ми допаднаха супер много. Нямам си идея какъв стил точно се водят, но бяха много приятни като цяло и сигурно бяха първата група за тази вечер, която поне малко успя да ми вдигне настроението (слава богу, не бяха и последната :Д)… Напълно забравих за швейцарците от Those Furious Flames и не мръднах от сцената до края на изпълнението им, което приключи точно навреме за следващото на рок сцената… българите от група МЛЪК!.
Е, тези вече напълно ме заредиха с положителни емоции и се размазах на тях. С тежък звук и супер малоумни текстове („Тази песен се посвещава на нашата костенурка Гошко, който много обича да пуши водорасли!”), те също се раздадоха до краен предел и развеселяваха публиката с най-разнообразни простотии. Изсвириха си не особено културно отделените им 40 минути и дори си позволиха десет минути бисове, което още повече екзалтира публиката…
Но ако трябва да посоча нещо, което успя да ме изненада този ден, това са Fun Lovin’ Criminals. И на тези не съм кой знае какъв фен, но отново от любопитство се задържах 6-7 песни (може и повече да са… както и на Фейт се оказа, че съм бъркал, ама то кой ти ги брой). На живо тези пичове вадеха поне няколко пъти по тежък звук отколкото на записите си. Ако албумите им звучат на диск по-поп и рап ориентирано, то на живо си бяха жив рок и то с доволно количество жица и тежест… Именно и това сигурно е причината да се задържа повече отколкото бих по принцип :Д
След кратка почивка, беше време за Svetlio & The Legends. Тази група не мисля, че има нужда от представяне. Който знае Хиподил, който е слушал Хиподил (Има ли въобще някой, който не е чувал това име?), знае какво да очаква, защото това е същият този Светльо и неговите „легенди”. Предполагам, че разликата е само в по-зрелият звук като цяло, но не и в количеството простотии, които се леят на минута. Все толкова весели песни, все толкова просташки текстове, все толкова жица.
И точно по време на парчето Let Me Da Te Love U моите хора решиха, че е време да си ходим, но явно първият ден ги беше изморил много, а така и не успяха да си починат подобаващо през деня. Разбрах, че за финал групата е направила кавър на Ace of Spades на Motorhead, което ми е любопитно как ли е звучало. Черно Фередже също са направили много яко шоу след това, но… каквото такова. Ден 2 приключи…

Day 3 – 16.08.2009

Отразени групи:
Main Stage – Artery, Clawfinger
Jack Daniels’ Rock Stage – Collapso, Last Hope, Mellow Toy
Blues & Jazz Stage – Лот Лориен
Групи, на които бе обърнато внимание:
Main Stage – The Crystal Method

Ето този ден ми е най-мъглив ;Д За разлика от предните два, този успях много доволно да се напия, но просто още от три часа следобяд с Боян се подкарахме на бира и до началото на феста бях на пет вече, а след Artery ми се наложи да изпия две бири и половина за около двайсет минути благодарение на Таня, която пиеше по-бързо и от Орльо сигурно. С други думи, този ден се размазах супер много, но в голяма степен тук помогна и алкохолът.
Отново влезнах сам и бързо се насочих към Blues & Jazz Stage-a, защото исках да видя група Лот Лориен, за които бях слушал само хубави неща. И с пълно право. На Пламен и Иво май нещо не им допаднаха, защото след няколко парчета се насочиха към Главната сцена, където Kuln бяха приключили и Artery се подготвяха.
А за Лот Лориен не знам какво да кажа. Може до някъде да се постави етикет „фолк” на музиката им, но това би било грешно, защото имаха доста различни и разнообразни инструменти, мотиви и звучене, което ги изкарва извън стандартното типизиране на жанра. Текстовете бяха предимно народни и самата вокалистка имаше глас като за народна певица (или поне на мене на такъв ми се стори, но това го казва човек, който не разбира нищо така или иначе :Д). Музиката им беше наистина красива и с удоволствие бих ги гледал отново някъде на концерт, ако решат да се изявяват. Те бяха второто много приятно допълнение след Future Shock към колекцията ми с групи, които да издирвам като се прибера Тук отново се засякох с Милен, който обаче изгубих след това и повече не се и намерихме.
За концерта на Artery какво да кажа. Супер яко изпълнение беше. Тях ги гледам за втори път и първият по-ярките спомени бяха от супер пияния вокал отколкото от музикалното им изпълнение. Този път обаче явно не бяха си позволили волности (или поне не им личеше) и супер много се раздадоха заедно с публиката, която се радваше на тях както и те на нея. Тежък звук, какъвто подобава за първия хедлайнер след тях Clawfinger.
Именно в почивката между тези две изпълнение се запознах с един шотландец, който ме заговори заради тениската (бях с Deeper Down мотив на My Dying Bride) и, с който доволно си говорих (както казах, няма българи, но поне чужденците ми се лепят :Д). Тогава срещнах и Таня, с която отидох за бира и тя ме черпи три бири, които изпихме на плажа за отрицателно време :Д Мисля, че и това беше причината преди Clawfinger да съм във върховно настроение и да имам зверски болки във врата си два дена след това :Д
А Clawfinger просто размазаха. Никога не бих си ги пуснал в нас, защото не слушам такава музика, но на живо си бяха интересно зрелище. За съжаление запомних само една единствена тяхна песен – Do What I Say, която ми се запечата в съзнанието заради детските гласчета, и която беше супер яка. Но пък, както вече споменах, тук бях вече доволно пиян и достигнал онова весело състояние, в което изпадам като се напия :Д Ако дойдат на самостоятелен концерт, вероятно не бих отишъл, но като част от феста се вписаха идеално.
А апогеят на въпросното състояние беше достигнат по време на изпълнението на Collapso, от които познавам четири човека и общо взето съм там да ги съпортвам. Музиката им хич, ама наистина хич, не ме кефи, но какво от това. На тях вече хвърлих всички останали сили, които ми бяха останали и след тях можех само да въздишам уморено :Д Metalcore стилът, в който Крума и компания творят, ми е много антипатичен, но някак си мисълта, че са познати (а донякъде и алкохолът, но пък на Collapso съм бил и в трезво състояние и пак съм се раздавал :Д) ме караше да се абстрахирам от всякакво музикално ограничение и истински да се наслаждавам на музиката. Нещо, което не мога да кажа за по-следващите пичове от Mellow Toy, които ми се сториха подобни, но хич не ми харесаха (може би защото не са познати). Отразихме и Last Hope (които свириха след Collapso), но на тях бях леко изморен и олекнал от към пари и музиката им ми влизаше през едното ухо и излизаше през другото. С други думи, нищо не си спомням от изпълнението им (не, не е виновен алкохолът :Д). Точно по време на Last Hope обаче реших, че е време за шопинг (да похарчим малко пари все пак), който в моят случай се ограничаваше до купуване на тениска от феста, но… Пламен реши да посетим и палатката на На Тъмно и гледай какво става ;Д Моя милост, както вече е доволно пиян, като набара значките… Сигурно никой друг не е похарчил 40 лева за значки :Д Сигурно затова и пичът, който ме обслужваше, ми даде и талон за намаление от магазините  и беше супер радостен… Не че ми трябват тези значки, ама да има… Минахме набързо (то това май се случи преди шопинга :Д) и през главната сцена, за да отразим The Crystal Method, ама въобще не ме впечатлиха та се оттеглих…
За италианците от Mellow Toy вече споменах… Мисля, че е достатъчно, че не ми харесаха… Няма какво повече да добавя :Д Brothers in Blood, които бяха последни на рок сцената, си нямам идея дали видяхме. Тук вече от части е виновен алкохолът, а отчасти и супер веселото ми и приповдигнато настроение :Д Но някъде около това време се прибрахме в хотела, с което сложихме край на таз годишния Spirit of Burgas.

Тук се засилих да пиша разни дребни гадости и глупости, които забелязах по време на феста, но в крайна сметка реших, че няма нужда. Предполагам, че подобни неща са неизбежни за толкова мащабен фестивал, какъвто е и Spirit of Burgas. А още повече, че това е България все пак. Имаме още много хляб да изядем и опит да натрупаме докато достигнем държави като Германия, които има десетки на брой фестивали из цялата страна. Но съм сигурен, че някой ден и при нас нещата ще станат толкова добри, че грешките ще могат да бъдат прикривани умело (без грешки не може, но идеята е толкова бързо и хитро да ги скриеш, че минимално количество хора да разберат за тях :Д).
Аз лично се размазах. Нямаше нито една група, която да харесвам или слушам, но отидох, защото вече знаех (от миналата година), че там ще е забавно, ще натрупам много положителни емоции и добро настроение, а в крайна сметка си намерих няколко много приятни групи, които вероятно ще станат неразделна част от плейлиста ми. Още от сега, най-отговорно смея да заявя, че другата година съм твърдо там, ако ще и сам (то и без това ще срещна супер много познати). Стига нещо да не се случи, разбира се. Зависи ли си изцяло и само от мене, там съм
А за такива като Шугов, които не им е ясно как може да дам 100 лева за подобно нещо… Така както някои хора се зареждат с положителни емоции и трупат адреналин (кара ги да се чувстват живи, ако щете) от екстремни спортове или катерене по планини и гористи местности, така аз обожавам да ходя по концерти. Това е моят начин да се забавлявам и въобще не ме интересува дали някой го разбира или не :Д И аз се чудя как на хората им се обикаля по цял ден из разни камънаци, катерене по необитавани местности и така нататък, че после и супер ентусиазирано говорят за това, но… Знам, че това е техният начин да си почиват.
Но аз май леко се разфилосовствах, но това сигурно е от уискито снощи след на Перо рождения ден (май още ме държи :Д)… Леле, а аз си мислех, че този пътепис ще се окаже по-кратък от миналогодишния :Д Май се поолях лекоооо…. Хвани тия 3500+ думи :Д
Да живее Spirit of Burgas… Амин!

Последната година, година и половина, успях да се запозная със сравнително количество хора (основно от или пребиваващи в София) и смея да твърдя, че в столицата вече имам повече познати отколкото в Пловдив (факт!)… Но, ето, че след над половин година (кога точно беше предното парти? Мързи ме да ровя сега) Самакитките решиха да направят ново, съвсем в типичен за тях стил, парти, като този път с цели трима софийски диджей гости (FANatic, Magistus и Gothprince). За място беше избрано новото и напълно непознато за мене заведение Lebowski (вероятно кръстено от филма на братя Коен?). Никога не съм смятал мястото за особено важно, а самите хора, които присъстват и като се има в предвид, че познавах едно доволно количество от тях… ами очакваше да бъде страхотно парти. Но понякога нещата не са такива каквито човек му се иска да бъдат. Че партито беше страхотно, няма смисъл да споменавам. Поне на мене ми хареса. Вярно е, че бяхме малко хора. Вярно е, че самият Пловдив беше представен от още по-малко народ (като не броим самите девойки от Самакитка). Но също така е вярно, че около двайсете човечета се забавляваха за поне 50 :Д
Един странен фактор във вечерта се оказа един от колегите от съпорта, който слушал такава музика (в случая дарк електро най-вече)… Какви неща открива човек по партитата :Д
Но всяко хубаво нещо, когато стане прекалено хубаво, трябва да бъде прекратено от някой гламав собственик, който явно трябва да бъде уцелен в настроение иначе лошо за забавляващите се. В случая собственикът на Лебовски най-безцеремонно сложи край на партито малко след един и половина под претекст, че уговорката е била до един и половина. А и добави, че това е баси и тъпата музика :Д Не можеш да угодиш на всички. А и не е задължително. Жалко само, че и това заведение отпадна от и без това малкия списък със заведения в Пловдив, в които може да се направи подобно парти :Д
И все пак партито си беше супер яко, въпреки малкото количество хора.