Гледам аз количеството постове, гледам аз качеството постове, гледам аз типа на постовете, гледам аз старите постове, гледам аз новите постове, сравнявам… Определено наблюдавам огромна промяна през последните 12-15 месеца някъде. Няма да се впускам в обяснения, защото така или иначе никой не го интересуват. Истината, предполагам най-важната причина, е липсата на желание да пиша. Станно, но факт! Аз обичам да пиша. Няма значение какво точно пиша и как го пиша, нито дали се харесва на някой или е добре написано. Просто ми харесва. Но в последно време нещо не ми се пише. Седя, идеята ми е ясна в главата, но просто си седи там и като седна пред клавиатурата ще намеря 1001 причини, за да не напиша вече почти готовия ми пост в съзнанието. Защо това е така и аз не съм на сто процента убеден. Има няколко дребни (или не толкова дребни?) причини, но то тях и едно време си ги имаше (макар тогава да бяха наистина дребни), а и няколко резидентни, които винаги са присъствали в една или друга степен. Затова и самата липса на желание ми е трудно да си обясня, но едва ли и има чак толкова голямо значение. Жалко е все пак, защото някои от по-редовните ми “читатели” вече не се повяват или поне не дават признаци (то аз не че вече пиша нещо кой знае какво де :Д) – някои не си пилеят времето много-мнгоо из интернет пространството или поне по такива безсмислени блогове, а други явно загубиха интерес към моята особа след като имаха “удоволствието” да прекарат известно време с мене :ДД (то винаги така става хаха :Д).
От друга страна, по ме боли заради определено осезаемата загуба на близки хора, с които се познавам от толкова години, а в последно време нямам и едно изречение да си кажа с тях, а и откритото избягване не можем да пренебрегнем. Разбира се, не мога да не отбележа и появата на няколко нови персонажа, които определено спасяват скучното ми и без друго ежедневие и, за които съм изключително щастлив, че имах щастието да срещна
Определено нещо подсказва, че е време за промяна. Въпросът е къде точно и каква ще е тя :Д
Времето ще покаже, а дотогава… Ще видим

Реших, че това клипче е толкова яко направено, че трябва да го споделя :Д
Не съм фен на играта, нито на музиката, но ме разтресе от смях като го гледах ;Д

Този път уикендът нямаше нищо общо с предния и неговия упадък.
Маршрутът беше праволинеен и зациклящ – Пловдив-Варна-Каварна-Кранево-Варна-Пловдив. Видяхме Симон Симънс, нарадвахме се на Epica, поскучахме на Doro Pesch, понапихме се на Tarja, прекъснаха ни Atrocity-то, изпуснахме да видим Лив Кристин и двата пъти, за което най-ме е яд, забравих да си купя тениска от феста. Та общо взето Каварна единствено си струваше заради Епика. Подробен пост няма да пиша, защото имаше твърде много фактори, които по един или друг начин убиха част от положителните ефекти, и не ми се иска да ги описвам. Радвам се все пак, че успях да видя холандците, които са ми сред едни от най-любимите групи, а то… това е най-важно. Надявам се, че са останали доволни от представянето на публиката ни и скоро пак ще посетят страната със самостоятелно представяне в София (примерно). Същото се отнася и за Leaves’ Eyes, които поради ред причини – най-вече организационни – пропуснах.
Но каквото такова, посетихме и морето, потопихме за за кратко, зачервихме се като рак (почти де), че то аз май от две години не бях ходил на плаж. Починахме си за кратко и сега… последни свободни часове и утре пак се започва екшън.
Надявам се да успея да се сдобия със снимките, които колегите на Пламен, с които ходих, правиха на всичките концерти. Ако това стане, ще пусна няколко тук

Хората са го казали, няколко поговорки ми идват на ум в момента (както никога досега :Д), обаче мисля, че най-подходящата в случая би била: “Това, което сам си направиш, никой не може да ти го направи”, или нещо в тоя дух беше, не помня точно.
Въвеждам едно много желязно и абсолютно задължително правило за себе си в къщи – Никога, ама повтарям, никога повече бира в нас, сам. С други думи мое милост няма да пие сам бира в апартамента си докато играе на някоя игра или гледа филм и няма планове да излиза никъде. Това правило ще бъде съблюдавано със студена и непоклатимо увереност и последствията от нарушаването му… е, последствията са ясни ;Д
Защо? Не че някой е тръгнал да се чуди, но… След като в петък не излизах, реших и събота да повторя с едно PVC Шуменско, остатъци от вече затворения ни магазин, и FFVII Crisis Core сесия… Плановете са хубаво нещо, ама към един и половина бирата свърши, а аз… Ми понапих се леко. Самата течност май леко се беше повкиснала, което като че май засили унищожителното й действие. И какво си мислите стана? Желанието за още в мене се събуди :Д Но какво работи наоколо в един и половина през ноща? Нека Ви отговоря – НИщО! Ето защо аз си взех един бърз душ, облякох се и… отидох в Сенса, а от там и в Найлона. Мъка, мъка, казвам аз! Защо? Защо ми трябваше да правя подобно нещо :Д Напълно сам се вдигнах и се замъкнах на бар. Не че там не срещнах познати, но… Не е в това въпросът. Нима може да пропадна по-надолу :ДДДД Това не беше въпрос всъщност Нещо ми подсказва, че в следващите няколко месеца положението може да се влоши. Освен ако… Но има неща, които никога няма да се случат. Нищо, 12.12.2012 наближава :Д Краят е близо хахах :Д

Не, заглавието няма нищо общо с едноименния страхотен албум на една швейцарска група Просто ми харесва, а и ми се струва подходящо за контекста на този пост.
То се е видяло, че подробно ревю за двата дена на Sonisphere няма да има. То се е видяло, че дори кратко резюме на двата дена на Sonisphere няма да има. То се е видяло, че ревюто на новия албум на Anthema ще си остане само до встъпителния параграф. То се е видяло, че статиите за Хамъровите Дракула и Франкенщайн няма да видят бял свят. То се е видяло, че работата по gothic.bg се движи по-бавно и от костенурка в насрещното движение със закачен мощен вентилатор пред лицето си.
Причината за горе изброените неща, а и много други, е една, простичка и световно-универсална – МЪРЗЕЛ! Тук говорим за мързел в космически пропорции; мързел, за който дори общински служител би ми завидял.
Предполагам обаче, че едно е за сметка на друго. Красотата е, че вече не ми се седи в нас вечерно време. Преди пишех, разработвах и мислех по всичките проекти, но пък не ми се излизаше от нас. Всеки път като някой се обадеше, водех една безспирна вътрешна война със себе си дали да се мръдна или не. Последните две седмици не мога да се оплача от липса на вечерни занимания. Дори като се замисля, от по-миналия понеделник до сега не съм имал вечер, в която да съм се прибирал директно в къщи след работа и да съм се забивал на пцто. Но пък от много време не бях срещал хора, с които да имам толкова много общи теми за раговор – като се започне от любими филмови чудовища, мине се през книгите и се стигне до игри и Final Fantasy (защото това е заглавие, което застава до игрите самостоятелно :Д). Определено беше нещо, което ми липсваше в Пловдив последните 2-3 години. Ежедневието се беше превърнало в нещо еднотипно, скучно и кръговратно, превръщайки те в зомби с промит мозък без желание и воля. Та в тоя ред на мисля няма как да не се радвам, че се запознах с Иван и неговите приятели :Д Макар, че то голяма доза късмет изигра основната роля, но това не е толкова важно. А може и да не е било късмет? (Тук следва мистериозен и въпросителен поглед и още по-мистериозно и въпросително повдигане на веждите)
Но както и да е, тия дни гледаме по-оптимистично на следващите и знае ли човек, може и да става по-интересно Но определено нещата вървят към промяна, някаква, не е ясно каква и дали ще е добра, но се усеща нещо… нещо различно.

Всеки е гледал филм, в който в даден момент си е казвал нещо от сорта на “Ей това може да се случи само на филм!” или нещо близко. Казваш си, че подобно нещо не може да се случи в реалния живот и това или те успокоява (ако ситуацията е лоша), или те натъжава (ако е хубава ситуация, за която се надяваш да се превърне в твоята реалност).
Понякога обаче, за един много кратък период от време, реалност и фантазия може да се смесят. Като две различни измерения да се слеят в едно и да обърнат нечия представа за живота, вселената и… каквото е останало.
Държа да се похваля, че от както вече си имам пак музика (Благодаря, за което на Поля, че ме подсети за съществуването на мп3 плеърите и в частност, че аз имам такъв, който не бях виждал от над две години. Не помня дали си купих телефон март 2008ма или март 2007ма, но май беше първото :Д), желанието ми да ходя пеша разстоянията из този иначе толкова прекрасен град отново се върна с пълна сила. Сякаш музиката ме поддържа жив и без нея липсва желание за каквото и да е друго. Но както и да е. След… да я наречем интересно развилата се втора сесия на Vampire The Masquerade… моя милост реши да си ходи пеша от Кичука до Тракия, което е над час разходка.
(Надолу следват още имена на локации, които само един пловдивчанин може да разпознае, затова просто ignore )
Предложиха ми все пак да ме хвърлят до някъде с таксито и после от там да си ходя пеша. Защо пък не, си казах аз. Слезнах заедно с Поля пред тях (пред тях = булевард Източен, точно срещу входа на Каменица), а от там надолу (или нагоре, зависи от гледната точка и от посоката :Р) поех смело към вкъщи със слушалки в ушите. Плейлист от последният албум на Eluveitie, със задължителната релаксация в лицето на They’re Taking The Hobbits to Isengard, смело дрънчи по кабела, а аз бодро и нехайно крача по маршрута. Точният път не е толкова важен, защото това, което ме сполетя, се случи на няма и 200 метра по-надолу, на светофарите, пред будката за сандвичи и тостери, в която явно всички пияни маймуни се сбират да обсъдят какви парчета месо са се разхождали около и върху тях. Един бърз поглед 5-6 човечета опашка, нищо интересно, продължаваме да си крачим. Нещо ми се счува. Ама музиката силна, може и от нея да е било. Все пак внимателно и рязко завъртам глава (по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено). Гледам някой се е втренчил в мене, но не забелязах да се опитва да ми каже нещо, затова си се обърнах бързо напред и продължих, мислейки, че наистина ми се е причуло. Две или три крачки по-напред усещам някакво раздвижване за гърба си, една ръка рязко, но най-вече грубо, ме хвана и ме обърна лице срещу лице със своя собственик. Срещу мен седи и гледа втренчено (или тъпо, то все тая в случая) младеж, видимо подпийнал (добре де, пиян като кирка), на около 21-24 години, с бяло-бледорозова фешън ризка, най-вероятно от турски произход (ризката де, не младежът), избелели дънки с още по-неизвестно местораждане и тънък сребрист ланец на врата (явно са нямали пари мама и тате за златен… криза, брат, кво да прайш), висок не повече от метър и седемдесет. Още като го видях и ми стана ясно, че ей сега ще ме бият :Д Зад него седяха още двама типа, които бяха вече по-едри от него и доста по-високи. Въобще, седяха като някои бодигардове :Д
Забелязах, че въпросният индивид си отваряше устата, което е ясна индикация, че се опитва да говори, слушалките явно са аксесоар, който то не зачита като източник на звук. Свалих си аз бавно едната слушалка, при което успях да хвана само краят на въпросителното изречение:
“… игнорираш, бе?”
Вероятно се е опитвал да каже нещо от сорта на “Ти кой шъ игнурираш, бе?” (правописните грешки в случая са умишлени).
“Моля?”, контрирах аз, защото наистина не бях чул.
“Ей сега ти строших физиономията!”, закани се джуджето. Стана ми ясно, че се готви да замахне. И го направи… сигурно едно десет секунди по-късно. Явно липсва добра координация между отделните части от тялото му, най-вече с мозъка. Дори не ми стана ясно какво толкова направих и какво той е искал от мене. Просто се отдръпнах от пътя на и без това тътрещия му се юмрук и… той падна по очи на тротоара. Казвам Ви, такива неща си мислех, че само по филмите стават. Момчето успя доста сериозно да си обели нос и чело, че и малко от брадичката, а кръв се лееше доволно за такива малки рани (то явно не са били толкова малки колкото изглеждат :Д).
Както казах, смях, смяхххх :Д
Ама то без тръпка все едно сме зациклили. Обаче в едно съм сигурен – ако в този момент двамата му здрави приятели бяха решили да му се притекат на помощ (при все, че аз дори не го докоснах) и да ми покажат от къде изгрява слънцето, щяха да ме смачкат от бой ;Д Добре, че се оказаха разбрани типове и не искаха да се бият :Д Не, че нямаше да се пробвам. Просто знаех, че нямам шанс.

От много време ми се върти тази идея в главата и мисля съвсем скоро да я осъществя. Както и името подсказва, обмислям да терминирам нещо :Д Това нещо ще бъде сайтът с разказите, който може да бъде разгледан като кликнете на логото му по-горе. Идеята на сайта едно време беше да се развива, да добавям нови неща и разни идеи, които имах за него. С времето обаче всичко това се премести по други проекти, а нови разкази няма да има така или иначе. Всички останали идеи – под една или друга форма – намериха приложение под друга и разнообразна форма, сред други и разнообразни проекти (не е задължително всички да са видяли бял свят, но поне са пробвани).
И в този ред на мисля мисля да прехвърля разказите тук, което ще значи, че този месец ще спамя rss фийдовете Ви, ако сте ме добавили в тях.
Всички разкази са изключително стари и съм ги писал в интервал от възраст някъде между 13 и 16-17 години. Нито един разказ не е редактиран, нито проверяван за грешки. Повечето са наивни и глупави, а стилът на писане ужасен (не че сега е по-хубав, но поне аз съм по-голям :Д).
Правя го с простата идея, че не искам да се загубят някъде из хард дисковете под формата на док файлове, за които никога даже няма да се сетя повече и някой ден, по невнимание и/или прецакване на харда, ще си заминат (а други копия нямам).

Това само исках да кажа :Д

ПП: Пламене ако искаш твоите и нямаш копия от тях, кажи да ти ги пратя преди да съм затрил всичко. То аз ще направя бекъп така или иначе, но после трудно ще ги извлека от sql файла без да трябва да импортвам целия сайт някъде

Днес избрах нещо, което смятам, че всеки почитател (а и не само) на вампирските романи (а и на ужасите като цяло) трябва да прочете и гледа поне веднъж в живота си. Не знам дали ще намеря друга такава двойка от книга и филм, която да въздейства по подобен начин. Става дума за романа на Йон Айвиде Линдквист ‘Покани ме да вляза’ (в български превод, отскоро издаден от “Колибри”) и шведската му екранизация с едноименното оригинално заглавие “Låt den rätte komma in”.

Историята:
Действието се върти основно около Оскар – 12-13 годишно момче, което има проблеми в училище със съучениците си; типичен пример за аутсайдер, който бива тормозен и подиграван при всеки удобен случай от “побойниците” на класа. Един ден в съседния вход се нанасят момиче на неговата възраст и мъж, който се предполага, че е нейният баща. Постепенно се оказва обаче, че новодошлото дете е вампир, хора започват да изчезват от града, кръв се лее. Представят ни още няколко главни герои – родителите на Оскар, по-големите деца от блока, местните пияници. Всеки по един или друг начин намира своето място в историята.
При поредния опит да се снабди с кръв, за своята любима, “бащата” на Ели бива разкрит и залива лицето си с киселина, което го води в местната болница. На Ели й се налага сама да си набави кръв, за да не умре, и прави редица грешки. Единствената утежа й остава обичта и компанията на съседското момче. Самият Оскар е раздвоен между фактите, които знае и това, което сърцето му говори.
Събрал достатъчно смелост, той се изправя срещу своите мъчители и скоро те идват за отмъщение. Един последен сблъсък ще промени живота му завинаги.

Книгата:
Книгата на шведския писател е повече от прекрасна. Препоръчвам я на всички, които си падат по книги, които комбинират малко ужаси, малко драма, малко романтика… Има много силна атмосфера и адски добре развити и представени герои (макар някои от тях към края да ги забравят, но то така и трябва предполагам :д). Линдквист владее прекрасен начин за изразяване на мислите си на хартия и няма да Ви остави да скучаете нито за секунда. Героите му се обикновени хора, без специални възможности или измислени добродетели. Показани са както добрите, така и лошите им страни, техните външни и вътрешни битки. Действието следва една равномерна линия на приливи и отливи, което достига перфектен баланс между двете.

Тук ще си позволя да копирам мнението си, което съм писал за лентата на 11.02.2009, в което достатъчно ясно съм изразил позицията си без да съм чел книгата.

Филмът:
Каквото и да ми говорите, това е много други неща, но не и хорър.
Още една шведска лента, която има страшно висока оценка в imdb и, която е много странна. Както казах, това не е ужас, а по-скоро смесица от драма и любовна история между дванадесет годишно момче и също толкова голяма (на външен вид) вампирка, която се настанява в съседния апартамент. Историята няма да раказвам, защото не смятам, че има и смисъл – тя нито е иновативна, нито е гениална. Действието като цяло започва бавно и в интерес на истината до края (лентата е 109 минути) забързва съвсем леко и неозезаемо. Героите водят своя всекидневен живот и се опитват да завъжат приятелство помежду си. В случая това, което ми беше странно, е усещането, която остава след края на филма. Не мога точно да кажа какво и защо, но едно такова странно горчиво усещане витаеше в стаята ми ;д Чувство на тъга, на… Просто беше странно… самият филм беше странен в един хубав смисъл. Но все пак не е филм за всеки, особено ако търсите хорър.
Лична оценка: 7/10

Сравнението:
На много места четох, че книгата е с много пъти по-добра от екранния си еквивалент. Е, не мога да се съглася с това. Книгата е по-добра в много отношения, не споря, но… Екранизацията също е направена майсторски, а сценарият, който също е дело на Линдквист, поднася много точно и дословно случващото се на белите страници. Има, разбира се, промени, които може би са били наложени от ред съображения, но като цяло духът се е запазил. Рядко можете да срещнете толкова добра симбиоза между филм и книга. Псевдо мудността на първия лисва във втората, но пък този странен вкус в устата, който лентата остава след края си липсва при книжния формат.
Едно обаче е сигурно на 100% – и двете си заслужават адски много и са абсолютно задължителни за всеки, които смее да се нарече фен на вампири или ужаси.

Единствено ме притеснява, че студио Хамър са закупили правата за английска версия на книгата и не е ясно какво ще поднесат след година-година и нещо.

Днес реших да започна нещо ново. което не е ясно колко ще просперира и процъфтява като идея, но поне като за начало имам малко събран материал, та ми е интересно. Новата рубрика има за цел да противопоставя даден филм срещу своя книжен еквивален, който е бил ползван за идеята/екранизацията и така нататък. Всяка такава статия ще бъде разделяна на три части – кратко ревю на книгата, кратко ревю на филма (от гледна точка на самостоятелни продукти и entertainment value) и, разбира се, целта на поста – сравнение между двете (което не значи автоматично, че ще спазвам тази структура, важна е идеята :Д).

Бих искал да открия тази рубрика с първата книга от фентъзи трилогията на Филип Пулман ‘Тъмните Му Материи’, а именно ‘Северно сияние’, която у нас, а и в Щатите, е по-позната като ‘Златният компас’.

Историята:
Първата глава ни запознава с Лира – опърничаво и устато момиче, което обича да се забърква в неприятности и не слуша какво й говорят възрастните. Светът, в който тя живее, е подобен на нашия, но всеки човек си има “демон” – създание, което винаги е с него и което споделя болката и радостта на своя господар (в следващата книга се загатва, че е нещо като душата, но не в теб, а до теб). Бивайки на грешното място в грешния момент, Лира става свидетел на това как преподавателите в университета, в който живее, гласят планове за убийството на нейния чичо Лорд Азриел. Успявайки да ги осуети, тя се забърква в поредица от действия, които променят живота й завинаги.
Деца изчезват от улиците на града и когато това се случва и с нейния добър приятел Роджър, Лира е убедена, че трябва да разбере какво става. В същото време тя е дадена на госпожа Колтър, която да се грижи за нея и да й покаже света. На пръв поглед красивата млада дама е перфектната майка, която Лира никога не е имала, но нещата се оказват много по-сложни от това и самата госпожа Колтър се оказва замесена в отвличанията.
Момичето, с помощта на циганите, се впуска в приключение, в търсене на скривалището на групировката, на чело на която е самата госпожа Колтър – нейната истинска майка. По пътя се сдобива с нови съюзници в лицето на тексасеца Лий Скорзби и бронираната мечка Йорек, на която помага да си върне бронята, а по-късно и властта на всички мечоци.
Целта на Лира е да намери и освободи отвлечените деца и баща си, който се оказва самият лорд Азриел. Но нещата не са толкова прости. Интриги, лъжи, убийства, война – всичко е част от трънливия път, който момичето трябва да измине, за да се справи с проблемите си. Малко са хората, на които може да се довери, а още по-малко тези, на които може да разчита за помощ.

Книгата:
Самата книга е написана изключително увлекателно и обрисува всеки един от героите със замах, който задължително ще привлече вниманието Ви. Пулман е създал един алтернативен свят, който хем прилича на нашия, но и в същото време се различава по толкова много показатели. Случките се нижат бързо и нито за момент няма да Ви доскучае. Нещо, с което следващите книги за съжаление не могат да се похвалят. Лично на мене само тази, първата, наистина ми хареса от поредицата. Съвсем заслужен и Карнеги медалът, който “Златният компас” носи на Пулман.

Филмът:
Лентата на режисьора Крис Вайтз се различава изключително много от книгата в доста аспекти, които са породени от страха на студиото. Книгата има няколко доста противоречиви теми относно църквата и разбиранията за Бог, с които Ню Лайн не желаят да поемат риск. Рейтингът от PG-13 също налага премахване на няколко по-брутални сцени на насилие и жестокост. Освен това има и няколко фундаментални промени, особено във финала.
Но ако оставим това на страна, самият филм не е чак толкова интересен. Поне аз не мога да кажа, че останах особено очарован. Макар да се опитвам да го гледам като самостоятелен продукт, абстрахирайки се от книгата, ще ми е малко трудно, защото все пак книжната версия ми харесва. Но като цяло един от най-големите минуси е монтажа на сцените. Всичко изглежда накъсано и несвързано. Всяка една сцена, в повечето случаи, започва и завършва някак рязко и грубо. Няма плавно преминаване от един кадър в друг (когато това е възможно). Цялото действие сякаш седи разпокъсано на парчета, защото в опита си да се вместят в рамките на 120 минути и да останат максимално верни на книгата, авторите му са се провалили много епично.
Иначе останалите неща са сравнително сносни, но някак си не могат да привлекат вниманието по същия начин, по който самата книга.

Сравнението:
Мисля, че от обяснението ми за филма, на всички вече стана ясно, че за мене екранизацията на ‘Златният компас’ е пълен провал. Филмът не само, че не е показва достатъчно добре историята в книгата, но и като филм се проваля заради някои от споменатите вече недостатъци. А няколкото дребни, но значително промени по сюжета, които едва ли не оказват огромно влияние по-нататък, допринасят допълнително за моя неприязъм.
Искаме ми се да кажа поне нещо хубаво за опита на Ню Лайн и Крис Вайтз, но в момента не мога да се сетя за нищо такова. Цялата атмосфера и история на книгата са потънали безславно под грозния и разпокъсан сценарий на филма. Именно затова мога само да се радвам, че студиото се е отказало да прави продължение и няма да се захваща с екранизиране на другите две книги (поне за момента)