С шестата книга приключвам и втория том от книгите за Влад Талтош на Стивън Бруст. Този път (*потрива доволно ръчички*) се радвам, че няма да ми се наложи да повтарям голяма част от изписаните в предните пет поста думи. Поне не и повечето. За съжаление обаче нещата, които имам да кажа, не са от най-ласкавите.
За първи път поредицата променя своята гледна точка, а едва ли не и главния си герой. Действието тук бива разказвано и видяно през очите на младо момче-текла, което се запознава с Влад и бива въвлечено в неговия опасен свят. Обстановката е малко и невзрачно селце без нищо впечатляващо, което е и причината да наричам тази книга “селска”. Поради смяната на персонажа, който води разказа, ироничните, саркастични и остроумни забележки на Влад тук изцяло липсват. Момчето, макар и много уверено какво точно иска, е сравнително страхливо и все не може да проумее ситуацията около себе си, което пък поражда неясни и некачествени описания на случващото се.
Както обаче и да го въртя, най-големият минус е именно сюжетът. По-голяма част от книгата Влад е тежко ранен и Савн (споменатата текла) се грижи за него, като тича до вкъщи и обратно, няколко пъти. Тъкмо започне да се оправя и… треската го удря наново. Малко скучно е да четеш в рамките на 100 страници как обичаният герой е беззащитен, нещастен и на прага на смъртта (няколко пъти) и животът му е в ръцете на едно нещастно селско момче. С други думи Бруст прави на пух и прах всякаква изградена представа за света на Влад (а и за самия Влад) в рамките на много кратко време. Самият персонаж тук е много по-възрастен (макар да казват, че са минали само няколко години от действията във “Феникс”) с държане и начин на говорене.
Като цяло “Атира” не е книга, която бих препоръчал. Най-слаба до момента в поредицата, тя определено би създала грешно впечатление на незапознат читател. Макар и да няма много логика да започнеш да четеш дадена поредица от средата или края, все пак, ако решите, не започвайте точно с тази част 🙂