Едва ли има някой, който да не е запознат с “Вампирските хроники” на Ан Райс. Ще приема, че няма такива заблудени души и ще Ви спестя встъплението по запознаване. Истината е, че през годините вампирските истории са претърпели множество и най-разнообразни интерпретации, че вече е много трудно да се посочи и да се каже – ето това е правилното. Но от друга страна вампирите са митологични същества (поради липсата на по-добро сравнение), те са нещо измислено, нещо нереално и плод на въображението на хиляди и дори милиони умове. Нима някой може да каже кое е правилното?
Да, вярно е, че кръвопиещи създания са били част от фолклора на почти всяка една позната нация и народ, но това не го прави истински. Дори в днешно време има прилепи, които пият кръв, но те не се превръщат в изискани господа със смокинги и черно-червени наметала. Истината е, че вампирският мит е пленявал умовете и въображението на множество автори през последните сто-сто и петдесет години и тези, които са успяли по някакъв начин да постигнат успех, са и тези, които са наложи стереотипите. Едва ли е нужно да споменаваме за образи като Елизабат Батори, Дракула на Брам Стокър и дори Кармила на Шеридан Льо Фану, която е и вдъхновението за трансилванския вампир на британеца. Комбинирайки порядките на своите времена с градските легенди и истории на местния фолклор, авторите изграждат образи, които дълги години вдъхновяват други “последователи”, независимо дали става дума за кино или литература. Смея да твърдя, че Ан Райс не е изключение от тези примери. Нейните “Вампирски хроники” оказват огромно влияние върху “клишираните” образи на вампири и служат за вдъхновение на филми и книги вече близо тридесет години. Хубаво е, че макар и след толкова години, Лестат най-после бе преведен и на роден език.
Най-важното, с което бих искал да започна за всеки, който е чел първата книга от поредицата “Интервю с вампир”, е да забрави всичко, което знае за Лестат. Много по-лесно ще Ви е да възприемете тази книга. Тя може да бъде разгледана най-вече като автобиография на един силно емоционален и лесно раним мъж, който преживява не един или два неудобни момента в своя дълъг живот. Историята започва със събуждащия се след 55 години сън Лестат, попаднал в един нов и модерен свят. Той решава, че светът трябва да знае за неговия вид и започва своята история. Тя се простира в огромен интервал от няколко десетилетия, като ни представя първите му години на френски благодордник, на желанието му да се развива, да търси различното. Разказва за своя живот в Париж, за най-добрия си приятел, за странната среща с Магнус, който го превръща във вампир. Следва създаването на “Театъра на вампирите”, превръщането на умиращата му майка, Арманд (преведен като Арман в книгата) и неговата история (тук едно 50 страници кратко резюме на шестата книга, която се фокусира върху неговата история), всичките проблеми и драми, които следват и изгнанничествтото на Лестат далеч от хората, които обича. В края на книгата Лестат се среща и с Мариус – създателят на Арманд и пазителят на Акаша и Енкел – първите вампири. Той запознава героя със своята история, като дава светлина и върху произхода на вампирите.
Няма да се впускам в излишни подробности. За мен книгата няма средно положение – тя или ще Ви хареса неимоверно, или ще я намразите силно. Признавам, че така и не успях да стана фен на Ан Райс. Нещо в стила й на писане, в начина, по който разказва историята, не не привлича и ме отблъсква. За съжаление Лестат в много отношения не се различава. Някои от най-големите минуси обаче са страшно субективни и съм сигурен, че много хора не биха се съгласили с мен. Вампирите на Ан Райс са ужасно емоционални създания, която понякога излизат от границите на разумното. Лестат е лесно раним, винаги търсещ внимание и любов от околните. Той лесно се разплаква и вбесява. Едно грешно движение може да предизвика буря в неговата безсмъртна душа. А от там да последват поредица от действия, за които после да съжалява и да се вайка още по-силно. Друг много голям недостатък е желанието на Ан Райс да обясни и опише всичко до най-малката подробност. Няма значение, че това може да отнеме 10 страници; нищо, че картината става ясна след първите две.
За съжаление имаш “щастието” да прочета “Арманд” преди “Лестат”. Всъщност, като се замисля, не е чак съжаление, защото това донякъде помогна да си изградя малко по-високо мнение за последната. В “Лестат” липсват всичките онези досадни и грозни подробности, с които е изпълнен “Арманд”. Но да не се отплесвам.
Книгата започва бавно, мудно и неособено интересно. Ан Райс разказва в най-пълни детайли животът на Лестат, влизайки в най-малките подробности, както казах по-горе. Поне за мен най-силните моменти идват едва чак към края, когато Мариус (преведен Марий в книгата) разказва своята история и силно се смесват митология и измислица. Въображението на Ан Райс тук се развихря с пълна сила и изгражда една вселена, която определено има какво да предложи на своите читатели. Уви, тя избира през повечето време (това са над 500 страници) да разказва за емоционалните крахове и възходи на Лестат, за неговите увлечения, триумфи и грешки. Повечето обаче за мен са прекалено скучни или преекспонирани емоционално, за да могат да ме трогнат по някакъв начин. Интересното е как в последните 60-70 страници Лестат захожда и към “Интервю с вампир”, която го представя като едно чудовище, като звят без съвест и чувство за обич. Той бързо опревергава всичко вътре, излагайки своите доводи. Изводът е, че всеки го вижда както намери за добре и Луи изглежда е виждал нещата по много по-различен начин. Разбира се не липсва и кулминацията, в която (почти) всички се събират за една кратка битка срещу света и истината, която повечето кръвопийци не желаят да се разчува. Отвореният финал само предполага за последвалите събития в “Кралицата на прокълнатите” (която се надявам, че скоро ще се появи и по нашите книжарници).
В заключение, че се отплеснах доста, ще кажа, че Лестат не е книга за всеки. Предполагам, че романтично настроението натури ще обикнат Лестат и дори ще намерят поводи да му съчувстват, да се припознаят дори в част от несгодите му. От друга страна обаче книгата разполага с доволно количество излишен пълнеж, който спокойно може да бъде спестен. Точно затова и “Интервю с вампир” е една идея по-добра – кратка и ясна, без излишни подоробности. От трета страна обаче “Вампирските хроники” са достигнали до култов статус сред феновете на вампирите (не, “Здрач” не е достигнал такъв статус, “Здрач” е просто мания без истинско покритие, мразете ме сега) и всеки, който претендира за някакви интереси в тази посока, най-малкото трябва да се запознае за какво става дума.