Прочетох няколко много хубави думи за тази книга на Дейвид Алмънд, която май се явява и негов дебют преди около 12-13 години, затова реших и да я пробвам. Изборът на Арт Лайн за детски книги (Скългадъри Плезънт, Замъците) досега се оказваше доста приятен и интересен. Уви, за първи път не мога да споделя това мнение. “Скелиг” се води детска книга от корица до корица във всяко едно отношение, но критиците я възхваляват като нещо, което “не може да се впише в рамка”, бла бла…
“Скелиг” разказва историята на малко момче, което, заедно с майка си и баща си, се нанасят в нова къща, нуждаеща се от сериозен ремонт след предишния собственик – вече покойник. Момчето се запознава със съседското момиче – Мина, която е… лекоооо странна и многоооо досадна всезнайка; не ходи на училище, майка й я възпитава в духа на Уилям Блейк. Скоро вроденото детско любопитство запознава главните герои със Скелиг – ангел, който обаче повече прилича на атрофирало и адски отегчено от живота сърдито старче пред среща със Смъртта, което обича бира и китайско.
“Скелиг”, противно на заглавието, не се фокусира върху персонажа, на който е кръстен, а се върти около семейството на Майкъл, върху новородената му сестричка, която обаче има сериозно усложнения и опасност да умре. Реално това е основната сюжетна фабула – мъката и болката на семейството, чакайки да стане ясна съдбата на бебето, на което му предстои сериозна операция; копнежите и мечтите на момчето, което иска малката му сестричка да се оправи и той да я обича, обича… В същото време обаче имаме и Скелиг, който постепенно се опитва да се “съвземе”, да се върне в “пътя”, по който трябва да се движи и всичко това благодарение на обичта и емоциите на децата. Щастливият край, разбира се, е задължителен и без него просто няма как.
Честно казано, не съм много сигурен какво точно да мисля за тази книга. Не мога да кажа, че ми хареса кой знае колко, но от друга страна не е и пълен боклук. Просто ми дойде прекалено наивна, прекалено претрупана с надежда и мечти и… един ужасно досаден женски персонаж в лицето на Мина. От много време не се бях възмущавал толкова много на герой, ама това тук беше прекалено – надуто, високомерно, всезнаещо и никога грешащо, с готов отговор на всичко. Предполагам, че този път целевата група на тази книга не успя да ме уцели. Надявам се поне на децата да им харесва… все пак за тях е писана. Макар да не съм много убеден колко е подходящата възрастова граница за подобна тематика.
Стилът на Алмънд е много лесен за четене, чист и без каквито и да е описания, за да не затормозява детското съзнание, явно. Обемът също е малък и се чете за 3 часа макс (поне аз за толкова я прочетох). Все пак не я препоръчвам на прекалено пораснали хора, както и на такива, които се надяват да прочетат приказка за ангели и чудеса. Скелиг може да е ангел, но едва в последната глава направи наистина нещо ангелско, през останалото време само мрънкаше, недоволстваше и се тъпчеше с китайско и наливаше с бира.

Следва: “Огнено жертвоприношение” от Лорък К. Хамилтън.