Архив за месец: March, 2012

Alesia by Eluveitie

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



Случвало ли Ви се някоя песен до такава степен да се забие в главата Ви, че колкото и да я слушате да не иска да излезне от там и да не спира да Ви тормози? Като някакъв хубав кошмар, колкото и абсурдно да звучи този израз. Точно такъв проблем имам аз с по-долното изпълнение на швейцарците от Eluveitie.

От чисто любопитство се разрових из нета, за да видя какво значи името и попаднах на това. Alesia е била столицата на галско племе, малко преди римските набези по техните земи. (Явно са си нямали Астерикс и Обеликс) След това става римски град.

The gress as green as it always was that sinister day
Blackbird sang their songs as they always did that black-letter day
The day we passed the great gate for the very last time
I did not look back, I knew we’d stay

I knew they I would not let us go leave the death strip
I saw the gleam in their eyes of fear and enslavement
Suffering from the crushing weight

I knelt ground take me home

Alesia, alisanos
Wake me when I’m gone
Ianotouta, eternity
Proclaim our barren sacrifice

On that ground we cherished life
We embraced death
As the children’s cries trailed off
Sob yielded deathly hush

The grass as green as it always was that sinister day
As we walked the alleys like thousand times before
I knew we’d stay

Oudside Alesia
We offered a living sacrifice

Outside the doors of Alesia
Where our tears run dry

Етикети: , ,


Virtual Birthday Party Invitation

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Здравейте, мои верни читатели! Всички 5-6, които ми четете блога…
Бих искал да Ви поканя на едно виртуално празненство по случай един рожден ден. И преди някой да попита, нека разясня. Какво означава “виртуално” ли? Много е просто. Аз ще си седя в къщи и ще си мисля, че празнувам, а Вие… Вие ще си седите, където си седите и ще си мислите, че празнувате с мен, а аз… с Вас. Много е просто, нали? Няма нужда от подаръци, няма нужда да мислите как да се облечете и наконтите, няма нужда да се притеснявате, че ще се напиете и на другия ден ще Ви е зле (освен ако по същото време не пиете и не постигнете двоен ефект така или иначе).
Но не, тук не става дума за рожден ден на блога, има време до него. Не говорим и за годишнина на някой профил някъде из незимеримото уеб пространство. Нееееее… Говорим за един истински рожден ден, но… празненството просто ще е виртуално. За първи път от много години нямам пари да си купя ядене, какво остава да черпя. Пък и то е някаква безлична цифра, макар и да расте неуморно с всяка следващата година :Д (не се спря, ей). Сигурно това звучи като един много нарцистичен пост, но… скучно ми е в момента така или иначе.
Та, докато аз играя на Deus Ex: Human Revolution (оказа се една страхотна игра), Вие пийте по едно и за мен, че така или иначе ще ме боли глава на другия ден от цялата нощ висене на компютъра… поне да знам за какво е :Д





Продължаваме да се движим напред в графика и вече сме на две пети от чаленджа, а е минала едва 1/4 от годината. “Юбилейната” двадесета бройка се пада за “Колекционерът на кости” на Джефри Дивър. Най-вероятно повечето хора, които имат някаква обща филмова култура, първо ще се сетят за филма на Филип Нойс от преди 12-13 години с Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли в главните роли съответно на парализирания бивш полицай Линкълн Райм и патрулищата Амелия Сакс. Искам да Ви споделя, че не помня кой знае колко от филма вече, защото съм го гледал около времето на излизането му, но това, което все още мога да изкопча от съзнанието си, не е много свързано с действито в книгата… освен основната идея, разбира се (дори фамилията на героинята на Джоли не е същата). Затова нека Ви представя сюжета на първата от девет, доколкото успях да видя, книги за прикования към легло криминолог.
Линкълм Райм е претърпял жестока злополука преди няколко години, в резултат той е изцяло парализиран от врата надолу. В книгата е описано много точно кой прешлен му е бил пречупен, на какво е бил подложен и прочие, но не помня, затова няма и да се опитвам да го предам. Достатъчно е да спомена, че той може да си движи леко един от пръстите и врата, нищо друго. Единствената му мечта на този етап е… да умре. Дори вече си е намерил човек, който подкрепя евтаназията и е готов да осъществи… желанието му. Двама негови бивши колеги обаче идват и го молят за помощ. Отвлечена е млада двойка (не двойка в този смисъл, а просто мъж и жена :Д), няколко дни преди голямата конференция на ООН в града. Похитителят не иска откуп, а вместо това оставя следа под формата на заровен жив човек с обелен от кожата кокал, който се подава над земята. Райм се дърпа в началото, но все пак желанието му да поработи отново любимата си професия се оказва по-силно и той се съгласява. Щом научава, че първият полицай на мястото – младата Амелия Сакс – е спряло цялото движение, за да не замърси местопрестъплението, той се впечатлява и изисква помощта й. С нейна помощ, използвайки я като неговите уши и очи, те започват да изследват местопрестъпленията и да опитват да разберат колкото могат повече за мистериозният мъж, който вече се превръща в убиец. Разбира се, всичко приключва със схватка на живот и смърт, от която някой ще си тръгне в чувал за трупове.
Няма да се впускам в повече подробности около сюжета, защото по-голяма част от книгата е изследване и изучаване на доказателствата, вадене на изводи за убиеца и опити да се спаси поредната негова жертва. Искам да започна с това, че книгата е адски увлекателно написана и Дивър определено знае как да държи интереса на читателя, без да го оставя да скучае. На някой може да му се стори леко скучно всичкото това анализиране на веществените доказателства, но именно то изгражда един от най-интересните елементи на сюжета. Дивър се е постарал да редува това с изучаване на сцените на местопрестъпленията, със сценки между героите, както и да представя от време на време гледната точка на самия убиец, който си има собствен код и следва правилата, които му помагат да прави това, което прави. Освен това авторът по никакъв начин не е спестил проблемите и мъките, през които минава един паралитик като Линкълн Райм (казвам го с презумцията, че си нямам идея дали наистина е така, приемам думите на Дивър изцяло на доверие, защото никога не съм познавал човек в подобно състояние) – от нужната да го къпя и преобличат, през катетарите в пениса и ходенето по голяма нужда, до ужасните пристъпи и конвулсии. Всичко това превръщат действието в нещо адски реалистично и брутално, карайки читателя едва ли не да почувства болката на героя, както и зараждащото му се постепенно желание за живот.
Разбира се, не може всичко да е перфектно. Има едно-две неща, които лично мен леко ме подразниха. На първо място това е едва ли не свръхестествените (не в буквален смисъл) способности на Райм да се досеща за всичко и да знае всичко. Той почти буквално може да познае всяка миризма или субстанция само по нейния молекулярен състав едва ли не. Няколко пъти Дивър наблегна на факта как той (Райм) е прекарвал часове в каталогализиране на всичко из града и се е запознавал с всяко едно малко или голямо парченце камък, растение, почва и прочие. Въпреки всичко имаше моменти, в които дори на мен ми се видя нереално лесно как полицаите, начело с криминолога, успяваха да се досетят за даден предмет само по миниатюрна молекула (преувеличено леко, но важно е да схванете идеята). Но все пак това не са чак толкова големи проблеми и към края се пренебрегват.
Пак казвам, книгата е страшно увлекателна, не е дълга и се чете сравнително лесно. Авторът се е постарал да не затормозява читателя с прекалено много специфични термини, като в същото време стилът му е простичък и доста изчистен от излишни описания и безсмислени действие. Жалко, че не успях да намеря други книги, които да са издавани у нас от тази поредица, но предполагам тази е заради филма.
ПП: Поправка, имало и други книги, които са издавани у нас, но преди доста време и са трудни за намиране вече.

Етикети: ,


ATM (2012)

   Пуснато от: Silentium   в horror, movies, movies you should NOT watch




Колко можеш да объркаш в един филм, чието основно действие се върти около трима души затворени в стая с банкомат, а отвън маниакален убиец ги дебне? Отговрът е изключително прост – много!
В интерес на истината първоначално щях да прескоча този филм, но вниманието ми беше привлечено от русата Алис Ийв, която предстои да се появи в два филма това ляво – второто продължение на “Мъже в черно” и интерпретацията / псевдо-биографията за Едгар Алън По “Гарванът”. Просто исках да видя с какво тази жена е привлякла толкова внезапно интереса на продуцентите (освен с външния си вид де), защото ще я видим и във все още неозаглавеното продължение на “новия” “Стар Трек” филм, който трябва да излезне догодина. Но толкова с предисловията. Нека минем по същество.
Историята е колкото простичка, толкова е безумна. Представяме Ви Дейвид (Brian Geraghty, който сигурно е познат на повечето от “The Hurt Locker”), който точно на връх Коледа губи всичките пари на един свой клиент на борсата и е адски сдухан (какво да се прави, животът е кучка). От друга страна имаме и неговия най-добър приятел – Кори (Josh Peck, чийто глас се подвизава из последните Ледникови епохи), който си е истински задник във всяко едно отношение (да се чуди човек тия двамата какво ги свързва). Срамежливият Дейвид си пада по русата си колежка Емили, която обаче за съжаление е последен ден на работа, а утре вече няма да работи във фирмата. На партито по случай празника той, в отчаян опит да я заговори успява, да си намери причина, че дори и предлага да я закара до тях. Кори, защото, както вече отбелязахме, е задник, тръгва с Дейвид, че да не ходи пеша (а последният май се надяваше да му се отвори парашута тази вечер). Именно защото първият не е кой знае каква стока, казва, че е гладен, но няма пари и трябва да мине през “героя от заглавието” – банкомата. От друга страна всичко това има смисъл, защото иначе как щеше да се завърти подобен сюжет в противен случай. Та спират те пред една будка два на два метра, на средата на нищото буквално (иди ги разбери тия американци) и Кори отива да изтегли пари. Да, ама картата му не работи нещо и той вика Дейвид да изтегли вместо него от собствената си за целта карта. На Алис (защото трябва да задвижим фабулата хехе) й става скучно пет секунди след като двамата са в будката и отива при тях. Правят те каквото правят, изтеглят нужните пари за пица и… отвън ги чака мрачен тип с качулка. Как разбрах, че е мрачен ли? Защото е същия като на постера, разбира се!
И тук започва играта на котка и мишка между тримата приятели и мистериозния непознат отвън, който не им мисли доброто. Междувременно става адски студено (за целта от време на време ни показват един електронен термометър наблизо, на който градусите падат пропорционално с напредване на времето). Разбира се, за да разнообразят случващото се, сценаристите от време на време намесват някой и друг случаен човек, който да си отнесе боя, малко дразги и пререкания между приятелите, съмнения за смисъла на съществуването и дали ще оцелеят. Всичко това щеше да е прекрасно ако имаше смисъл. Нито за момент не става ясно защо този тип прави това, което прави. Дават го как си чертае някви планове, как замисля какво точно ще се случи, но… Липсва каквато и да е мотивация, било то и чисто психологическа такава (че е психопат с други думи). Та той се подхлъзна и падна когато се опита да ги подгони, което помогна на нашите герои да се затворят в будката. Абсурдите на този филм са безброй и дори филмите на Уве Бол са изпълнени с по-малко дупки в сценария от това недоразумение на Дейвид Брукс, за който това е и дебют зад камерата, ако не броим един късометражен филм преди това. Но още по-непонятно ми как сцениристът Крис Спарлинг е успял да сътвори толкова адски ситуации без грам логика и смисъл в тях. И дори хората харесват предишния му писателски опит “Buried”, който аз не съм гледал, затова и не смея да коментирам.
Толкова много ми се иска да разкажа още ситуации, в които героите изпадат в по-големи абсурди и от Ейбрахъм Линкълн сред вампири, но няма! Защо? Защото не искам да разваля удоволствието Ви от това сами да си ги откриете докато гледате филма. Знам, че няма да го направите, но все пак… Още повече, че това ревю, което си е чист преразказ на сценария, се проточи повече от нужното и никой няма да го прочете цялото и без това :Д
И все пак, нека се върнем на една от основните причини, поради които свалих този филм. Актьорите и в частност Алис Ийв са повече от трагични. Опитити за диалози между тях, особено в началото, бяха толкова изкуствени и изсмукани от пръстите, че имах чувството, че някой е опрял пистолет до главата им (след това е бил премахнат с помощта на модерните технологии :Д) и ги е карал да четат сценария на сила. Освен това последвалата им параноя и страх също бяха по-малко убедителни и от тези на циганин пред жица за ток. А злодеят… ех… това е мечтана роля, сигурен съм. Само си седиш и… си седиш. Прав, загърнат с качулката на дебелото си яке… Дори не трябва да играеш.
За останалите елементи на филма дори не ми се говори.
Лична оценка: 1.5/10

Етикети: , , , , ,


Leisure Suit Larry: Box Office Bust (Platinum #7)

   Пуснато от: Silentium   в games, platinum club



Всеки почитател на старите игри на Сиера най-вероятно помни добрия стар Лари, неговите премеждия в опит да си намери жена, както и неговите успехи и неуспехи. За съжаление, след седмата част поредицата придоби малко по-различна посока с Magma Cum Laude, осмата поред игра и се превръна в поредица от мини игри, а не в класически адвенчър като своите предшественици. Box Office Bust отново не прави опит да се върне към корените си, а набляга на тичането, събирането на скрити предмети и изпълняване на малоумни задачи. Този път обаче герой е племенникът на прочутия герой.

Историята: Както казах в по-горното изречение, Вие влизате в ролята на племенникът на Лари, който също се казва Лари (в името на заглавието, все пак). Отивате да помагате в голямото холивудско студио на вече богатия Лари и буквално започвате от нулата. Не че с времето ще се издигнете, но пък няма да скучаете, защото ще се наложи да предотвратите опит за саботаж и развляне на доброто име на прочутото студио.

За играта: Играта е смесица между адвенчър, джъмп енд рън и поредица от мини игрички. Получавате задачи, следвате указанията, както и тези на мини играта, когато такава е налична, за да си изпълните поръченията и се придвижвате към следващата. Пригответе се за много тичане, обикаляне и подскачане по сгради, както и за повтаряне на едни и също действие до… припадък.

Степен на сложност: 3/10
Макар че играта има доста коварно скрити статуетки, които трябва да намерите, в цялата си същност въобще не е сложна. А ако използвате гайд, ще е дори по-лесна. Има няколко по-неприятни трофея като този, с който трябва да приключите играта под 8 часа, както и да карате кола над 3 часа. Хубавото е, че щом приключите основните мисии, ще можете да си продължите свободно да се разхождате из картите. Има 1-2 трофея, които няма да можете да отключите, ако свършите с основните мисии, затова е добре човек да погледне преди да започне 🙂

Степен на удоволствие: 5.5/10
Не мога да кажа, че играта е нещо кой знае какво, нито дори си струва. Обаче, аз като един фен на първите части, както и на подобни игри с множество скрити глупости за търсене, се забавлявах. Определено не е игра, която бих препоръчал на повечето. Въпреки всичко лесната платина, а тази е точно така, си е лесна платина :Д

Етикети: , ,


SAW (Platinum #6)

   Пуснато от: Silentium   в games, platinum club



Продължаваме с поредицата от глупави игри, но какво да се прави. Явно тогава съм попаднал на прекалено много и прекалено тъпи игри. Поредната такава е Saw. Сигурен съм, че 99% от Вас знаят какво е Saw и каква е основната идея. Тук нещата не се различават по никакъв начин. А за останалите 1%, да си се образоват сами, че ме мързи мен.

Историята: Както казах, изненади тук няма. Имаме изтерзан от живота детектив (героят на Дани Гловър от първата част – Тап), който има тъмна тайна зад гърба си и “убиецът” ще се опита да го накара да си “научи” урока. За целта Вие ще трябва да помогнете на детектив Тап да премине през капаните на “Триона” и да оцелее до финала.

За играта: Играта е екшън от трето лице, като екшънът не е кой знае колко силно застъпен, а на моментите, когато го има, е достатъчно дървен и малоумен. В същността си Saw е повече пъзел игра, но и тук пъзел частта е жалка и не представлява нищо кой знае колко запомнящо се. В началото може да Ви е интересно, но постепенно ще загубите интерес и всичко ще Ви се струва повтарящо се.

Степен на сложност: 2/10
Както си личи и от степента на сложност, Saw не е въобще сложна и няма да Ви трябва кой знае колко време и усилия, за да отключите платината. Една голяма част от трофеите са за направата на нещо за първи път – използване на спринцовка, убийство с един кое си оръжие и прочие. Една част ще отключите с напредване на историята. Единствено е добре да си направите сейв в края на играта, преди да изберете врата, защото има трофеи и за двете. Идеята е да не трябва да преигравате цялата игра втори път, а само финала.

Степен на удоволствие: 3/10
Уви, играта е зле в почти всяко едно отношение. В началото ще Ви е интересно, но с напредване на историята, всичко става мудно, повтаряемо и адски скучно. Дървеното движение, опити за битки и още по-зле изпипани пъзели, са само някои от факторите, които спомагат за убиване на удоволствието. Определено е игра, която няма нужда да играете, освен ако не искате лесен и сравнително бърз платинум. В противен случай не виждам смисъл да си губите времето с нея. По-добре гледайте пак първия филм :Д

Етикети: , ,


Roadmarks by Roger Zelazny (RC2012 #19)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Започваме с най-важното – това е една изключително странна, но в същото време адски оригинална книга. Зелазни е създал един свят, който трудно може да бъде описан с прости думи. Дори реално погледнато не е един свят, а нещо… по-различно. Изключително трудно ще ми е да Ви разкажа накратко сюжета, но нека опитаме все пак.
Ред пътува по Пътя в търсене на своето начало, мястото, от което е дошъл. Той е воден единствено от желанието да се върне в къщи. Негов стар познайник обаче не смята, че нашият герой заслужава това и му обявява Черна десятка – казано с легални термини: има десет опита да го убие без да му казва къде, кога и кой ще направи опита. Ако жертвата оцелее след десетте покушения, играта се прекратява и Ред печели. В същото време синът му от двадесети век тръгва да го търси. Скоро се оказва, че съдбите на всички са преплетени в една обща цел.
Казано накратко, така може да се обобщи историята, без да се се спойлва кой знае колко. От друга страна обаче съм убеден, че някой незапознат няма да разбере нищо. Нека направя няколко важни уточнения. Пътят е нещо като машина на времето. Той е изпълнен с отсечки и разклонения, които водят към различни моменти в историята на планетата, ограничения няма – нито напред, нито назад. Само обаче избрани хора могат да намерят начин да стигнат до Пътя и да се превърнат в пътешественици.
Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той започва своя разказ в произволен момент от повествованието, връща се напред, после назад, запознава ни с герои, които се загубват за известно време, после пак се връщат, докато в един момент всичко си идва по местата, бавно и много неясно. С риск да се повторя, но… Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той Ви захвърля на Пътя и Ви оставя да се оправяте сами. За съжаление обаче по-малко от двестата страници на книгата сякаш не са достатъчни, за да може читателят да вникне достатъчно в идеята, да не говорим за историята. За капак накрая всичко сякаш се задвижва на пет свръхсветлинна скорост и в 3-4 кратички глави авторът приключва нещата. Няма да спойлвам, но поне аз останах с впечатлението, че Зелазни не е знаел какво точно да направи в този момент, затова е преминал от началото към края на историята, без да счита за нужно да запълни средата. Не че това е лошо в случая. Книгата се чете изключително лесно и бързо, без да отегчава нито за момент благодарение на хубавия и стегнат стил на писане. Определено това е една много интересна книга, с много яка идея, която обаче сякаш е можело да се развие още. Не че ми е ясно какво толкова е можел Зелазни да добави като действие и случващо се, но все пак… А накрая си признавам, че останах леко… разочарован от финала. Сякаш очаквах нещо по-различно. Но пък от друга страна така повечето неща си придобиха смисъл.
Както казах, книгата е кратка, чете се бързо и има една изключително зарибяваща и яка идея. Няма да съжалявате ако й дадете шанс, пък и двата часа, които ще й отделите няма да Ви липсват чак толкова след това. 🙂

Етикети: ,


GoodReads Mega Update

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Днес, смея да заявя, свърших много полезна работа относно профила си в сайта за книги goodreads.com (който не го знае, но обича да чете книги, може да му хвърли едно око).
Първо, искам само да отбележа малкото лого, което се мъдри горе в ляво над главното меню. При натискане целия div се експандва и там ще се изписват книгите, които чета в момента. Още бутончета скоро ще се появят до този, свързани с други подобни сайтове (това беше и идеята за оставеното място над менюто, ако въобще някой се е чудил защо там има толкова място :Д)
Но да се върнем на темата. Днес си поиграх доста сериозно и успях да кача над 90% от книгите от личната си колекция, с което сравнително увеличих бройката там. Оценките не е задължително да са толкова обективни, защото много от книгите не ги помня вече кой знае колко, но това не е толкова важно. Идеята е, че освен голямото количество, успях да направя и няколко нови “рафта”, които да разграничават книгите, които притежавам лично, плюс езиците, на които имам дадена книга (има 2-3 примерно, които съм купувал на английски, а след това са били издадени и в България, та съм си купил и родната версия).
Та така… само исках да споделя добре свършената работа, защото останах доволен. Мисля, че вече мога да се средоточа в направата на новата версия на каталозите… Което най-вероятно ще се случи в рамките на тази година, но може да продължи и следващата :Д Голяма и много обемна работа е пореди огромното количество информация, която ще трябва да се въведе.

ПП: Последна скапана седмица и този противен месец ще приключи… Да минава и рождения ден и да доживеен най-вече до заплата, че положението става много опасно :Д

Етикети:


Weather Systems (2012) by Anathema

   Пуснато от: Silentium   в music, releases




Нямах намерение да пиша за този албум, както не писах и за предния, макар да имах наполовина написан пост-чернова, който в последствие затрих. Който следи блога от време на време или пък ме има във фейсбук, знае колко много обичам Anathema и тяхната музика. Едва ли сега ще има много изненадани ако кажа, че това е един страхотен албум.

Списък с песните:
“Untouchable, Part 1”
“Untouchable, Part 2”
“The Gathering of the Clouds”
“Lightning Song”
“Sunlight”
“The Storm Before the Calm”
“The Beginning and the End”
“The Lost Child”
“Internal Landscapes”

Признавам си, че харесвам творчеството на групата както от death/doom периода им с Дарън Уайт, така и всичко, което следва след това с Винсънт Кавана като вокал, в това число и завръщането им след дългата пауза преди 2 години. Макар да е имало тук или там някоя и друга песен из аблумите, която да ми е харесвала по-малко, всеки един техен албум е не по-малко от шедьовър. “Weather Systems”, тяхното най-ново творение, не се различава по никакъв начин от споменатото. Групата леко измени стила си от “Alternative 4” и дори “Natural Disaster”, но музиката им си остава все така опияняваща и красива. Може би дори, смея да заявя, по-красива и епична от преди. Но едно от най-новите и определено запомнящи се неща тук, е наличието на доминиращо женско присъствие. Изглежда, че групата е решила, че бек вокалите на Лий Дъглас залужават повече внимание и в “Weather Systems” тя вече пее наравно с Винсънт. Много добър опит да покажат контраста е още първото парче, което е в две части – Untouchable. В първата версия, по-бързия и енергичен вариант, Винсънт поема цялата роля на вокалист, докато във втория – по-нежен и мелодичен – той само открива с първия куплет, след което Лий изнася цялото изпълнение на своя гръб, показвайки пълните възможности на своя глас. От тук нататък следват красива след още по-красива композиция. Мъжки и женски вокал се преплитат в магична приказка, карайки Ви да мечтаете, да плачете и треперите едновременно.
Както и в много други техни песни, Anathema започват бавно изпълненията си, само за да засилят постепенно темпото, завършвайки в бърза и енергична рок еуфория към края. Голяма част от мелодиите имат това усещане за нещо голямо, нещо епично. Само чуйте вече споменатия момент със забързването (което в случая е по-скоро като избухване) на мелодията в “Lightning Song” (това парче го имаше в демото от преди сигурно 4-5 години, но тук е почти неознаваемо) и ще разберете за какво говоря.
Единственото нещо, което малко ме подразни, беше прекално дългото интро на последното парче “Internal Landscapes”, но това се преживява. В този албум също така се забелязва и доста повишената продължителност на по-голяма част от песните спрямо другите творения на групата. Това обаче в никакъв случай не пречи, дори напротив – композициите са толкова добре структурирани, че дори и не разбирате кога са минали тези 7-8 или 9 минути, даже искате още.
И така, Anathema е лична музика за мен, тя е една от малкото групи, които успяват да ме трогнат по някакъв начин (а това е трудно :Д). Тяхната музика е като магия, красива, ефирна и отнасяща. Разбира се, всеки възприема мелодиите по различен начин и винаги ще се намерят хора, които да плюят и да клеветят. Всеки си има право на вкус, лош вкус, но все пак вкус.
Аз няма да спра да го слушам този албум дълго време. Личните ми фаворити са “Untouchable Part I”, “The Beginning and The End” и “”The Storm Before the Calm”, но и останалите са само на милиметър зад тях 🙂
Лична оценка: 9/10

Етикети: , ,




Първо искам да кажа, че този филм няма нищо общо с поредицата на Ромеро или някое от многото римейкове. Изглежда обаче авторите са решили, че подобно заглавие ще привлече много повече зрители от… някое друго, като например “Mortuary Zombies” или “Zombies at the Mortuary”, а защо не и “The Tovars vs. The Zombies” (versus заглавията са много популярни в днешно време). 😀
Но нека започнем от историята, доколкото такава има. Джералд Товар наследява поребално бюро от бащата си, както и къщата и въобще всичко, което старецът е имал да завещае. Оказва се обаче, че бащата е имал навика да гори не само трупове, а и токсични отпадъци. При което големият син излага труповете на въпросните химикали и те… се надигат. За да разнообразим малко историята се появява и по-малкият брат Харълд, който е останал на сухо в завещанието, но все пак иска да получи нещо. Разорен е и има остра нужда от пари. Има и разни други персонажи, които се мотаят из сградата, като старата и новата асистентка на Джералд, някаква жена, която се грижи всичко да е в ред и дори се появява една репортерка. Разбира се, всички те са просто, за да има какво да ядат зомбитата (няма да ги оставим да умрат от глад сега, създателите са хуманни хора все пак).
Едва ли някой е останал очарован от историята. Филмът е много нискобюджетен, което си личи и от самото качество на картината, но въпреки това е 3D. О, да… третото измерение е много важно тук, защото все пак разни лопати и зомби ръце трябва рязко и изненадващо да се появят пред очите на зрителя и да го накарат да подскочи в кино салона. Уви, аз го гледах на монитора си в къщи и този ефект май не успя да се получи.
Истината е, че в по-голямата си част, това е един безкраен и адски безсмислен и досаден диалог между двамата братя, които се играя от Андрю Дивоф и Джефри Комбс. Да си призная, втория едва успях да го позная. Макар че след известно време човек успява да припознае специфичните му физиономии, мимики и начин на говорене. Просто доста се е променил, но май май възрастта така действа на хората. Самото изпълнение на Комбс също не ме очарова кой знае колко. Вярно е, че изпълнява отрицателната роля на алчния и готов на всичко брат, но… Дори не се и стараеше. Цялата му игра беше бездушна и скучна, но предполагам за подобен род филми е нормално. Щом всичко наоколо е скапано, актьорското изпълнение не трябва да прави разлика. За сметка на това обаче Андрю Дивоф си се справи много добре. Със своя адски спефицичен начин на изразяване, той беше поне убедителен. Не че и той демонстрира кой знае каква игра, но той и никога не е бил кой знае какъв актьор. Все пак образът му беше много на място в отделните ситуации. Изпълненията на останалите дори не искам да коментирам. И без това имаха малко екранно присъствие, но колкото и да го имаше, беше под каквато и да е критика като за Z-хорър филм.
Както казах, през по-голяма част от 90те минути двамата братя обсъждат живота си, наследвството и какво ще правят. Едва в края зомбитата правят опит да излезнат от подземието на погребалното бюро и на Дивоф и асистентката му им се налага да се борят за живота си в една много кратка и бърза сценка, защото сигурно е нямало пари за повече.
Но, след като избълвах толкова хубави неща за този прекрасен филм, нека кажем и няколк по-положитителни. Всъщност то е едно и едно единствено – зомбитата. Напоследък рядко може човек да види добре направени мъртъвци. Тези тук обаче са големи сладури. Май май хората, които са отговаряли за грима и костюмите, са вложили най-много желание и старание в работата си. Особено като види човек как мърдат червейчетата около окото на зомбито :Д Истинска красота. Жалко само, че реално създанията имат толкова кратко екранно време. Искаше ми се повече да се размотаваха из декорите.
Та така. Един скучен и безинтересен зомби филм, който има двама известни актьори, които да го поддържат да не се разпадне на съставните си части. Имаме 3D, за да лъжем хората колко сме модерни. Поне гримът е на ниво и придава малко чар и красота на иначе жалката продукция. А опитът за привличане на публика с името е направо… покъртителен :Д
Лична оценка: 2/10 (по половин единица за актьорите и една цяла за зомбитата).

С този филм мисля да поставя началото на една нова категория, за която си мисля от над половин година, но пусти мързел… “Филмите, които НЕ трябва да гледате” :Д

Етикети: , , , , , ,