Той отпусна бавно ръка и едно облаче пара се откъсна от устните му. Ледено студеният въздух сковава крайниците му и затрудняваше дишането. Още една тежка въздишка последва първата и ново облаче се измъкна към своя кратък и неизбежен край.
Мъжът погледна тялото до себе си и лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Опита да протегне вкочанената си ръка и да докосне снежно бялата кожа, но безуспешно. Движението не предизвика болка, то не предизвика нищо… не чувстваше нищо. Не това беше причината за неговото изражение.
Отново сведе поглед към тялото й и една сълза си проправи път през заскрежените мигли, надолу по изпитото му лице, но само, за да се превърне в парченце лед на бузата. Не можеше да види лицето й, което беше покрито от катранено черната й коса, покрита също с лед на места.
Стисна силно устни и опита да се изправи… отново… безуспешно.
Краката също се бяха превърнали в безчувствени израстъци, които никога повече нямаше да му се подчинят. Той се провлачи бавно към нея и след близо минута битка с хлъзгавия под достигна целта си. От устата на момичето не излизаше пара. Знаеше това. Сякаш усети в мига щом тя издиша последния си дъх.
“Време ли е?”
Вече дори не помнеше как всичко започна, но сега много добре знаеше как ще свърши. Искаше да опита от всичко, да бъде всичко, или поне да види и двете страни. Получи го! В това спор нямаше, но от къде можеше да знае, че ще е толкова за кратко…
Откъде можеше да знае, че ще се влюби в себе си!
“Време е!”
Опита се да изкрещи нещо, но от уста му не излезе нито звук, нито стон. Направи втори опит, но той беше дори по-неуспешен от първия.
“Върви по дяволите!”
Провикна се мислено.
“Аз съм там вече”, отвърна му глас, скрит дълбоко в съзнанието му.
Мъжът не искаше да говори. Не очакваше отговор. Стените на малкото ледено балонче, неговия затвор, бавно се стесняваха. Колко ли му оставаше още? Минути? Часове?
“Десет минути най-много”, отново се намеси гласът.
Имаше чувството, че температурата сякаш започна да се покачва.
“Не, просто ти не усещаш нищо. Тя дори пада още.”
“Това ли е наказанието?”, попита мъжът.
“Какъв по-добър начин да бъде понижена високата температура от… студа!”
Това не беше въпрос, а по-скоро констатация на факт, но той сметна за нужно да даде някакъв отговор. Не, че това щеше да има някакво значение, но поне на него щеше да му достави удоволствие.
“Ами водата? Тя се използва за потушаване не пожари.”
“Нима има пожар?”, гласът не звучеше изненадано, но и той сякаш се наслаждаваше на тази игра на думи. Мъжът се намръщи. Така не му беше интересно, но пък той я започна и не смяташе да се откаже толкова лесно.
“А не е ли любовта един непрекъснато бушуващ пожар?”
“Хах… нима има любов?”
Това вече беше дразнещо. Нима нямаше любов? Точно любов си беше.
“Само си губиш последните минути”, отвърна гласът и мъжът можеше да усети, че той сякаш се усмихва доволно. Нима му се подиграваше?
Отново погледна тялото и се опита да разбере защо. Те го дариха с желанието му, но имаше условия. Договорът беше прост и той го наруши. Сгреши и го признава.
“Съжалявам! Правилата са си правила!”, каза гласът и повече не се обади.
Мъжът изпусна още едно облаче пара и го изгледа как се изпарява във въздуха, ако това, което се случи с дъха можеше да се нарече изпаряване. Но той и правеше опити да си задава подобни въпроси. Опита се да си поеме въздух, но никога повече не го изпусна.

-Буден ли си?
“Остави ме намира, по дяволите!”
-Буден ли си?
Бавно отворих очи и погледнах Рекс, който се беше надвесил над мен и чакаше да му отговоря.
-Дори и да спях ти вече ме събуди с ужасното си присъствие – отвърнах раздразнено аз и му обърнах гръб.
-Имам важни новини – каза той и седна на малкото столче до леглото.
Настана гробно мълчание. Чувах учестеното му дишане все едно беше до ухото ми. Очакваше ли нещо от мен? Не помня да ми беше задал въпрос. Изритах одеалото и бавно се надигнах. Скръстих крака и се облегнах на стената.
-Е? – погледнах го въпросително.
-Е какво? – отвърна ми той на свой ред.
-Каза, че имаш важни новини. По-добре да е нещо наистина важно, защото сънувах прекрасен сън, в който се бях понесъл на гребена на една вълна…
-А да, да – подскочи стреснато Рекс. – Извинявай. Блокирах за момент.
-Добре ли си?
-О, чудесно се чувствам, благодаря. Просто като ти липсва мозъка и от време на време забравяш това онова. Всичко е наред вече. Уверявам те.
Окото му леко потрепери и това ми подсказа, че ми носи лоши новини. Когато трябва да каже нещо неприятно придобива този странен тик. Едва ли може да бъде обяснено.
-Но да минем на въпроса – насила се усмихна Рекс. – Днес говорих с Изпълнителите. Времето ти изтече, приятелю. Съжалявам.
Това се очакваше. Дори съм изненадан, че толкова време се задържах в тази дупка. Колко стана вече? Месец? Или май е век? Хм, тук времето е малко без много значение. Дори думите ми не звучат смислено. Малко или много? Това би бил въпроса ако имаше смисъл да питам, но сега сме отново в началото. Тоест сме там от където свършихме.
-Как се чувстваш? – погледна ме Рекс загрижено. Дори не ми е ясно на него какво му пука за мен. Сигурно е посрещнал и изпратил стотици жалки подобия. Дали всеки приема толкова присърце както прие мене? А как се чувства след като си отидем? Може би просто забравя. Нали няма мозък все пак.
-Време е все пак – усмихнах се аз. – Как искаш да се чувствам. Време е.
Рекс вдигна пръст към тавана и просто се изпари. Мога да се закълна, че видях сълза в окото му миг преди да изчезне.
Чух силен шум над главата си, но не посмях да погледна. Не се страхувах. Знаех много добре какво следва. Процедурата не се променяше никога. Те обичаха собствените си традиции. Литри гореща, алена кръв се посипаха върху мен и светът ми потъна в болка и отчаяние. Това не беше обикновена кръв. Не си мислете, че сега просто ще се удавя и всичко ще свърши. В нея плуваха духовете на загубили най-скъпото хора. Малки иглички се забиваха в тялото ми като топлийка в сатен. Едно лице – изпито и бледо – преплува пред мен, а зад него се носеше някаква зеленикава връв.
“Каква е твоята болка?”
Гласовете обикаляха стремглаво около мен и преминаваха през ушите ми като топъл нож през масло. Всяка дума пронизваше тъпанчетата ми и ми идваше да крещя силно, но безгласно.
“Нима не чувстваш?”
Погледнах към лявата си ръка и видях някакъв мъж с ножовка усърдно да реже китката ми. Извършваше бавни и плавни движения, като лицето ми имаше много средоточено изражение. Моята кръв се сля с заобикалящата ме течност. След още минута и самата ми ръка се понесе около мен в гротески танц.
“Още! Още! Още!”
За момент ми се стори, че губя съзнание или халюцинирам, защото видях две ръце да танцуват пред мен, хванати за кутрета, но после осъзнах, че мъжът просто се бе преместил от другата страна.
“А сега?”
Усетих слабо течение под кръвта. Едно гущероподобно същество преплува пред мен и внимателно ме заобиколи. Опашката му леко ме погали по носа и едва не ме накара да кихна. Чувствах, че ще се пръсна от преливащата кръв в тялото ми, но аз все още бях жив. Нима това беше възможно?
“Гледай! Гледай!”
Нова гледка се разкри пред мен. Танцуващите ръце вече не бяха сами. Имаха си партньори – две ходила, моите ходила. Китките бяха прегърнали стъпалата и се въртяха в бесен танц пред погледа ми. Този път не се престраших да погледна.
“Не знаех, че е толкова тежко.”
Вече се разкайвах за стореното. Не искам това да продължава.
В този момент нивото на кръвта започна рязко да спада и цялата стая се изпразни за няколко секунди. Строполих се на пода, а крайниците ми паднаха безжизнени до мен. Болката на изгубеното се връхлетя с пълна сила. Исках да изкрещя, но нямах глас.
(идваше да крещя силно, но безгласно)
“Нееееееее!”
Отново сбърках. Грешка след грешка. Нима можех да бъда по-глупав.
Врата на стаята бавно се отвори и ниско същество с качулка влезна вътре.
-Здравей! – изръмжа то.
Не можех да му отговоря. Не успях да кажа нищо дори когато то проби с лапа стомаха ми започна да поглъща един по един органите ми. Топла кръв се стичаше по тялото ми и падаше на пода. Чувствах как цялата стая потреперва сякаш беше жива.
-Сбогом! – каза съществото и си излезe със същата бавна и спокойна крачка, с която влезна.
“Сбогом!”

-Зад мен можете да видите прекрасните храсти на мъдростта, които според легендата са вдъхновявали принцовете от третата династия… А в ляво ще се насладите на прекрасната архитектура на осмия дворец на обичания ни принц, който бе реставриран и е единственият оцелял войните…
Джордж отметна отегчено глава в страни и се загледа в пространството. И той самия не знаеше защо въобще се съгласи на тази глупава туристическа обиколка. Какво го интересуваха него някакви храсти? Сякаш у дома си нямаше, че трябваше специално до тук да идва, че да гледа.
-Господине!!! – чу настоятелно някой да се обръща към него. Изглежда това не беше първото повикване, защото гласът беше изнервен. Джордж се обърна към групата и завари втренчения поглед на гида да го пронизва.
-Господине, изпускате най-интересната част, внимавайте тук!
Джордж го погледна леко отегчено и му пусна най-изкуствената усмивка, на която беше способен. Усмивка от типа – “Естествено, няма да се повтори.”, която всъщност имаше скрит подтекст, гласящ – “Абе ти що не…!”. Изчака малко онзи отново да се вживее в ролята си на разказвач и пак отмести поглед към близкото дърво.
В този момент една малка птичка прелетя покрай клоните му. Беше синьо-бяла на цвят и големината и не надминаваше един човешки юмрук. Тя весело пърхаше с крила и малката й жълтеникава човка бавно се отваряше и затваряше, макар и да не издаваше нито звук. Тя кацна на едно листо и вдигна глава към небето. Изпъчи гордо гърди напред и сякаш запя. Джордж обаче беше прекалено далече (поне той така реши), за да чуе нейната песен. Всъщност птицата беше напълно безмълвна, но това беше без значение. Мъжът остана загледан в красивото създание; в начина, по който махаше с крила и пореше въздуха; желанието, с което отваряше човка, за да пее нямата си песен…
Джордж бе толкова отегчен от своя живот, че му се прииска да бъде на мястото на тази твар. Да разпери ръце и да полети срещу жаркото слънце. Да се понесе с вятъра и да не познава нищо друго. Но…
-Господине!!! – отново този глас. Вече определено дразнеше. – Моля ви проявете малко уважение!
Джордж се загледа в екскурзовода. Направи му впечатление, че май и самият той не знаеше какво точно говори. Просто рецитираше неща, които е научил наизуст. Но и нищо чудно нямаше в това. Колко ли пъти вече бе разказвал тази история? На всяка група, която развеждаше (а това означаваше поне по десетина в месеца), поднасяше едно и също – отрепетирано до съвършенство – толкова добре, че дори не се замисляше над собствените си думи.
-Извинете! – измрънка Джордж. Отново изчака малко и отвърна глава с надеждата да се полюбува на птицата още малко. Но гледката го вцепени. Малката твар лежеше на земята и не помръдваше. Едното и крило беше привито и чезнеше някъде под корема й, затрупано от тежестта на тялото. Другото пък беше проснато свободно върху зелената трева безжизнено. Малката човка и очите на птицата бяха затворени и също не даваха признаци на живот. Джордж невярващо премигна няколко пъти и се опита да осмисли ситуацията. Та само до преди минута той гледаше същата тази птица – жизнерадостна и изпълнена с живот. А сега…. Тя беше… мъртва.
Друг предмет привлече вниманието му – малко камъче, което лежеше в непосредствена близост до трупа на нещастното животинче. Детски разговор, който идваше от съседната поляна, в този момент бързо обясни на мъжа какво всъщност се е случило.
-Това беше страхотен изстрел. Невероятно! Как само я уцели и тя се строполи…
-Благодаря. – разсмя се другото момче и двете заминаха нанякъде.
Джордж се загледа в малкия камък и едва сега забеляза тънката струйка кръв, която се стичаше от главата на птицата. Една сълза се търкулна от окото на мъжа. Съвсем неволно. Стана му жал. Не беше честно да загива по този нелеп начин.
-Господине, вече прекалявате!
Нещо в мозъка на Джордж прищрака. Сякаш се задейства механизъм за самоунищожение. Той погледна злобно екскурзовода и в ума му изплува един спомен от преди около година.
Двата с един приятел седяха в едно кафе и спореха по един доста важен за тях въпрос.
-Добре, погледни го от друга страна… Ами ако нямаше кой да те спре? Ако можеше поне за миг на излееш гнева си върху някой, който напълно си го е заслужил? Би ли?
-Зависи кой е този някой все пак. Освен това колко голям би бил този гняв? – отвърна Джордж.
-Да речем, че въпросната личност е стигнала до предела на твоето търпение. Искаш да му дадеш добър урок. Да излееш всичкия си гняв върху него. Би ли?
-Ако е само за единия урок – да, защо не. Но няма как да знаеш докъде този гняв ще те отведе. Ами ако е прекалено голям? И не се спреш на време?
-Именно… До къде би стигнал? Това и аз те питам, Джордж. Макар това да не е основният въпрос.
-Не е ли?
-О, не! Мисля, че най-важното, което трябва да се запиташ, е БИ ЛИ посегнал на непознат просто, защото той те дразни?
Джордж погледна отново екскурзовода и изкрещя:
-Писна ми!
Засили се срещу него и го събори на земята. С единия крак стъпи на гърдите му и хвана лявата му ръка. Нечовешка сила изпълни мъжа в този момент и той откъсна ръката на нещастника чак до рамото. Просто я дръпна все едно беше сламена, прикрепена към някое плашило…
Хората наоколо панически се разбягаха. Но Джордж не ги забелязваше, не ги чуваше. Той просто удряше нещастника със собствената му част от тялото. Капки кръв пръскаха наоколо, сипейки се по зелената трева. Тя бързо се напои в алено червено и сякаш повехна. А Джордж удряше ли удряше… отново и отново и отново и отново. Нищо не съществуваше за него в този момент. Виждаше единствено източника на своят гняв. Едно размазано кърваво петно лежеше пред него и той… удряше.
Екскурзоводът бе мъртъв отдавна, но и това не беше важно. Тялото му постепенно заприлича на купчина кръв и вътрешност, а лицето му… е, да кажем просто, че никой не може да го познае в този му вид вече. Но и това губеше своя смисъл над по-висшата цел – удовлетворението
Джордж се чувстваше удовлетворен…
И такъв загина, с усмивка на лицето, когато полицията се появи и му изкрещя да спре…
-Хвърли ръката и легни на земята.
Но той не чуваше… Беше заслепен… Заслепен от гняв и ярост.
-Предай се или ще стреляме.
Сякаш някой ги чуваше. Изстрел… Два… Три…
И Джордж падна в кръвта на своята жертва. Тревата, вече свикнала, попи жадно и новата доза. Но кой ли обръщаше внимание и на това.
Една усмивка грееше на лицето на умиращия мъж…
Доволен…
Би ли? Би…

Пропадам.
Бях в стаята до преди миг. Виждах лилавата стена (и тъкмо си мислех защо пък точно този цвят са избрали), която с крещящия си оттенък и неподправени краски непрекъснато обръщаше вниманието ми натам. Гледах лицата…. Хора, които минаваха, подминаваха, забързани, притеснени, спокойни, отегчени, влюбени, дори загубени; всички те се сливаха в едно цяло, потичаха като река в пространството – без начало, без край – един прост безкрай. Кръговратът на живота, някой би казал и прав би излязъл, ако не беше в огромна заблуда.
Малките неща са тези, тези, които не виждаме, които ни карат да обърнем гръб на жизненоважните големи такива, движещи съществуването ни. То ли бе виновно за полета ми? Едно листо… Малко, кафеникаво, с леко подвити краища, то грациозно се носеше във въздуха на фона
(на кръговрата на живота)
на забързаната тълпа от десетина човека, която никъде не отиваше. То ту потъваше сред сенките на тези, които не го забелязваха, ту като Феникс от пепелта се надигаше високо над тях, опитвайки се да ги надмине в своето търсене на… Но нима то търсеше нещо? Нима не разполагаше с всичко необходимо му?
В този миг слънчев лъч се прокрадна през открехнатия прозорец и прониза листото право в “сърцето”. Сияещо като малко дете пред огромна купчина лакомства, то се удари в някакъв мъж, който развълнувано махаше с ръце, и под действие на първия закон на Нютон, гласящ, че всяко тяло запазва състоянието си на покой или равномерно праволинейно движение, докато друго тяло не го изведе от това състояние, листото се понесе надолу.
И тук, наблюдавайки краха на това съвършено божие творение, аз сякаш се въплътих в него, почувствах неговия страх, неговата болка, неговото отчаяние.
(Like a stone I’m falling… down)
Стаята вече я нямаше. Лилавата стена вече бе черна. Лицата се размиха… Виждах само една огромна, тъмна, мрачна, бездънна яма. Краят не се виждаше, но го чувствах. Нещо ме докосна… студено като мразовит януарски вятър, то проникна през кожата и вледени кръвта ми. Вцепених се. От страх ли? Като камък се понесох надолу в очакване на неизбежното. Треперех. Секундите минаваха бавно. Часовникът изпяваше своята последна тъжна песен, моят реквием, но тя не предизвиква сълзи или спомени, тя сковава.
Един последен поглед надолу. Черното става все по-черно. Времето свърши. Огромната паст се разтваря. Челюсти, покрити с кръв, очакват поредната си жертва.
3…
Отброяването започна. Прости ми.
2…
Преди две беше три. Тогава знаеше, че имаш цяла секунда повече и се чувстваш недосегаем. За някои секундата се равнява на цял един живот. Казах ли, че моля за прошка?
1…
При едно вече спираш да мислиш. Какъв е смисълът като знаеш, че няма време дори да завършиш мисълта си? Прос…….
0…
Тук следва единствено логичният завършек…
… ТУП …
… и звука на неизбежното.
(Celebrate. I’m alive again)
Нима това не беше краят? Отварям очи и поглеждам напред. Отново виждам лилавата стена, говорещи лица… Но там някъде долу лежи то – Листото – самотно, захвърлено, изоставено. То плахо се помръдва от време на време в опит да избегне поредния смъртен враг в лицето на някои човешки крак и стене отчаяно без глас. Навеждам се и внимателно го вдигам. Отварям прозореца и го оставям на грижите на най-добрия му приятел – вятъра. То ликуваше. Отново можеше да се носи свободно из пространството. Отново се чувстваше живо. За пореден път, като феникс, то се надигна в небосвода сред своите събратя.
Но докога ли?

“Светлина обгръща тялото му.
Мъгла забулва погледа му.
Мрак поглъща мислите му.”
-Нима това е вашате диагноза? – погледите на всички бяха вперени в мен. Ако можеха биха ме изяли с дрехите и дори ще погълнат костите ми, за да няма следи. Зная, че повечето (може би дори всички) ме мразеха и изгаряха от желание да ме изхвърлят от клиниката, но аз нямах намерение да се предам… лесно.
“Глупаци! Нима според вас е лесно да прозреш какво всъщност се крие в обърканото съзнание на пациента?”
-Чакаме отговор, докторе!
Мазната физиономия на завеждащия отделението ме гледаше с очакване. Лицето му не трепваше, но погледът издаваше всичко – подигравка и злоба. В момент като този ми се искаше да забравя за всичко истинско и нормално и да постъпя като последния си пациент, чиято диагноза обсъждахме; да направя един….
….фонтан!

-Фонтан! Фонтан! Фонтан!
Локсли, както настояваше да го наричат, беше отскоро пациент тук. Всъщност това беше и първият ми сеанс с него. Не знаех как точно да подходя с него. Непрекъснато повтаряше една и съща дума и погледът му се рееше празно в пространството. Каквото и да кажех, каквото и да направех, той не даваше контакт. В крайна сметка реших да действам по малко по-различен начин.
-Фонтан! Фонтан!Фонтан!
-Фонтан! – казах твърдо и забих поглед в Локсли. Не знаех какво точно да очаквам, че ще се случи. Каквото и да беше обаче стана. Лицето на мъжът трепна за секунда и той млъкна. Кожата му бавно промени отенъка си от бледочервен към бял. Една сълза се търкулна по бузата му и попи в мекото канапе. Завъртя глава към мен и плахо се усмихна.
-Фонтан? – промълви Локсли и ме загледа с надежда. Но какво по-точно очакваше от мен?
-Да, Фонтан! – кимнах аз и също се усмихнах. В този момент дори не подозирах, че това всъщност си беше един вид разрешение. Точно това искаше той – да ми покаже своя фонтан.
Локсли се изправи рязко, видимо развълнуван, и тръгна към мен. Впери поглед в лицето ми (поне аз така реших тогава; едва по-късно осъзнах, че е гледал малко по-надолу) и просъска:
-Фонтан? Фонтан! Фонтан!!
Не знам от къде и как се беше сдобил с парчето стъкло, но когато замахна вече беше прекалено късно да реагирам. Студеното “оръжие” нежно погали кожата ми и безжалостно я разкъса. Усетих силна болка. Задавих се. Струя топла кръв бликна от раната. Опитах се да притисна източника на болката с ръка, но Локсли ме хвана здраво, докато в същото време лицето му се покриваше с аленочервената течност.
-Фонтан! Фонтан! Фонтан! Фонтан! – крещеше той. Погледът му светеше от удоволствие. – Фонтан!
Именно тази бе и последната дума, която чух, преди да загубя съзнание, давейки се в собствената си кръв.

-Това ли е вашата диагноза? – лицата на лекарите бяха неестествено изкривени и те всички ми се подиграваха. Повтаряха едно и също, гледаха ме злобно, смееха се.
Това ли е адът?
Това ли е моят ад?

Дали ме познавате? Никога през живота си не сте виждали това лице и все пак да, вие ме познавате. Името ми е Тейлър Фуллендър. Точно така, същият, голямата филмова звезда. Имам само седем филма в кариерата си и пет оскара зад гърба си. Кой друг артист може да се похвали с подобно постижение на двадесет и пет годишна възраст? Където и да отидех, каквото и да неправех, около мен винаги се събираше огромна тълпа хора и всеки искаше по нещо. Ако каже, че това не ми харесваше, ще бъде най-долната лъжа. В началато наистина беше страхотно. Невероятни мадами се лепяха за мен като мухи на мед, разполагах с купища пари и слава, хората лазеха в краката ми, всички бяха щастливи. В един момент обаче не можах дори въздух да си поема без някой да разбере. Животът ми се превърна в отворена книга, от която всеки можеше да чете необезпокоявано и безнаказано. И тук аз поисках да си взема малко почивка, да се усамотя някъде на спокойствие и да… Мечти! Оказа се невъзможно. Масите не ми позволиха.
Защо съм на този кораб, който прави околосветско пътешествие? Защо съм си направил пластична операция на лицето? Мислите, че ме разбирате? Нека ви кажа защо съм в това положение.
Приключих поредния ден, изпълнен с напрежение и преследване. Имах нужда да пийна нещо – нещо силно – и се отбих в тих и спокоен бар, където поне за миг щях да бъде оставен сам. Бях преполовил бутилка водка, когато този мъж се появи. Приближи се с котешка стъпка до масата ми и попита с тих и спокоен глас:
-Може ли да се присъединя?
Махнах с ръка. Беше ми все едно. По принцип нямах нужда от компания, но в този случай алкохолът говореше вместо мен.
-Благодаря! – усмихна се вежливо мъжът и седна в другия край на сепарето. Помълчахме няколко минути преди той да проговори:
-Добре ли сте? Изглеждате така сякаш всички проблеми на планетата са се струпали на вашата глава.
Не знам какво ми стана в този момент, но почувствах неудържимо желание да излея болката си върху някого. Този странник сам предложи услугите си.
-Има нещо вярно в думите ви! Някой биха нарекли проблема ми слава. Но нима не ме познахте?
Мъжът намести бавно очилата си и внимателно ме огледа.
-Да! – възкликна той. – Мисля, че съм виждал плакати с образа ви по центъра. Актьор сте, нали?
Кимнах. Нещо в мен ликуваше. Нима беше възможно? Това беше първият човек през последнити пет години, който не се хвърли на врата ми да иска снимка или автограф. Той просто търсеше компания. Налях още водка в чашата си и подхвърлих:
-Понякога ми се иска да не бях.
-Защо? – погледна ме очудено мъжът. – Не ви ли харесва това, което правите.
-Напротив! Обожавам работата си и не бих я заменил за нещо на света…
-Но?
-Това, което върви с нея, вече започна да ми тежи прекалено много.
-Славата?
-В началото беше хубаво, но постепенно нещата излязоха извън контрол. Сънят се превърна в кошмар. Самият аз се превърнах в проба под микроскоп. Всеки ме гледа и коментира. Ужасно е!
Продължих да се наливам и да разказвам ужасната си съдба на този непознат, на когото дори името на научих. Той просто седеше, кимаше с разбиране и в погледа му четях съчувствие. Чувствах се прекрасно. Огромен камък падна от раменете ми. В един момент обаче аз допуснах пагубната грешка, която ме доведе до това положение. Аз се обърнах към него и с много сериозен тон му казах:
-Понякога ми се иска да умра, но да не ми се налага да живея с всичко това!
В действителност аз се шегувах, но той не усети това.
-Мога да ви помогна – каза мъжът с много тих глас и се приближи още по-близо до мен.
-Моля? – погледнах го неразбиращо.
-Познавам едни хора. Те могат да решат проблема ви. Няма да разберете кога ще стане, къде ще стане. В най-неочаквания момент… бум. И проблема ви е решен. Много е лесно, а и те ми дължат услуга. Мога да ви наема убиец…
Не можех да повярвам на ушите си. Той сериозно ли говореше? Стана ми лошо. Зави ми се свят. Имах нужда от чист въздух. Изпих каквото беше останало в бутилката на екс и се изправих.
-Добре ли сте? – попита ме мъжът.
Погледнах го, но той не спираше да се движи. Исках….
Следващото нещо, което помня е, как се събудих в дома си с ужасно главоболие и частични спомени от предишната вечер. Проблемът бе, че не помнех дали отговорих на старнникът. Ами ако случайно бях наел сериен убиец да убие… мен. Аз не исках да умра. Затова си направих пластична операция и Тейлър Фуллендър изчезна за света. Купих си билет за това пътуване, за да бъде непрекъснато в движение и… да съм в безопасност.
-Дали сте в безопасност? – усмихна се човекът срещу Тейлър и златният му зъб блесна.

-Само за тебе си мисля!
Карл протегна плахо ръка и докосна внимателно момичето. Тялото му изтръпна от леденостудената вълна, която го заля. Той направи крачка назад и я погледна. В погледа му нямаше укор или гняв, а само съжаление. Ставаше му жал да я гледа така нещастна и самотна. Поне той така си представяше, че се чувства в тази порутена къща. Дълго време я посещаваше, но без особен резултат. В началото беше просто за експеримента, но постепенно тя го привлече по един особен начин.
-Защо си причиняваш това? – попита Карл, но знаеше, че няма да получи отговор. Тя никога не говореше с него. Понякога дори се чудеше дали въобще може да говори. Дали пък не беше няма?
В този момент момичето бавно се обърна към него. Сините й очи студено и безразлично се взираха в него. Карл го побиха тръпки. Приличаха му на стъкълца, на малки късчета лед, които с лекота могат да погубят човек с жестокостта на отражението си. Гърдите й се надигнаха, сякаш си поемеше дъх, сякаш искаше да каже нещо, но устните й на помръднаха. Карл премигна виновно. За него и това си беше напредък; тя никога не го беше поглеждала, поне не директно. Дали не избърза с решението си?
-Трябва да ми помогнеш, мила! – каза мъжът и отново се опита да я докосне. Този път обаче тя се отдръпна. – Не ми оставяш голям избор. Чаках прекалено дълго. – Мъжът направи кратка пауза с надеждата да открие някаква емоция в стоящото пред него момиче, но тя се беше вцепенила като статуя и дори не трепваше от пронизващия зимен вятър.
-Обадих им се! Този път го направих. Скоро ще се тук и ще сложат край. Моля те! Дай ми знак, че съм сбъркал. Само нещо малко ми стига, за да те скрия от жестоките и безмилостни техни ръце. Моля те!
Карл не се сдържа и една сълза се търкулна по бузата му. Чувстваше, че не е редно, но не винаги правилното трябва да бъде редно.
-Съжалявам! – прошепна той и закри лицето си с ръце.
Момичето затвори очи. Тялото й започна леко да се тресе. Снежнобялата й коса бавно изгуби цвета си и потъмня, последвана и от самата кожа. След минута тя се трансформира в друг човек. Погледна плачещия Карл и се усмихна:
-Не тъжи за мен!
Мъжът изненадано вдигна глава и онемя.
-Но какво? Как?
-Това е без значение – отвърна момичето и хвана Карл за ръката. – Моята съдба е предопределена. Аз не мога да се променя и да бъда това, което очакваш. Оценявам усилията, които положи за мен и това, че ме прикриваше толкова време. Но… И моят ред дойде Карл. Не плачи за мен! Не си струва. Там, от където идвам, има десетки хиляди като мен и винаги ще идват още. Ние си приличаме като две капки вода, като две парчета лед и имаме едно общо съзнание. Тъжиш ли за мен, ти тъжиш за всички. А да спасиш всички е невъзможно, нали?
-Но…
-Не! – тя сложи ръка на устата му и не му позволи да продължи. – Остави нещата както са.
Свистенето на гуми и полицейски сирени огласиха нощта.
-Време е да свърша това, за което съм тук. Бягай, Карл! Ще стане…студено – каза момичето и отново възвърна предишния си облик. Сините й очи сияеха зловещо на лунната светлина.
-Не! – проплака Карл, но друг избор нямаше. Ако остане полицията ще го залови и със сигурност ще го осъди като помощник на пришълката. Той извади малкото телепортиращо устройство и натисна копчето.
-Сбогом! – прошепна той миг преди да се изпари.
Вратата на стаята се пръсна на десетки малки парчета и отрядът за борба с нашествениците връхлетя в помещението.
-Замръзни! – изкрещяха полицаите и насочиха оръжията си към момичето. Лека усмивка се появи на устните й. Тя вдигна заплашително ръце и от пръстите й полетяха ледени висулки. Първите двама от отряда паднаха покосени от смъртоносните ледени стрели.
-Убийте, кучката! – изкрещя един от останалите и автоматите нададоха смъртния си вой. Куршумите полетяха към целта.
Подът рязко се покри с ледена пелена и температурата падна под нулата. Огромен леден блок се издигна от нищото пред момичето и я предпази от насочената към нея канонада от олово.
-Какво да правим, сержант? – извика някой от полицаите. – Мисля, че пръстите ми измръзнаха.
Огромни ледени сталактити се отделиха от тавана и “нападнаха” хората.
-Донесете огнехвъргачката! – изкрещя сержантът.
Момичето отново вдигна ръце и блокът пред нея се пръсна на хиляди малки парченца лед, които обстреляха въпросния полицай с опасното оръжие. Той се строполи на пода, облят в кръв.
-Време е! – разнесе се гласът на момичето. Пода се разхвърча на парчета и две огромни същества разбутаха ледената покривка.
-Идвате с нас! – избоботиха те и с по един удар зашеметиха съпротивляващите се полицаи.

Карл следеше за “поредните жертви на извънземната сила” по новините и из главата му се въртяха множество мисли. Той се върна до изоставената постройка на следващия ден, но от нея беше останала само купчина лед, който беше започнал да се топи. Какво ли беше станало с момичето и момиче ли беше всъщност? Дали някога щеше да узнае? Тя каза, че още ще идват и имат общо съзнание. Може би някой ден отново ще я срещне.
Може би……..

-Какво си направил?
Всички в залата стояха и гледаха укорително виновника. Язувел беше клекнал в центъра на огромната платформа, с ръце пред гърдите, той горещо се молеше на бога. Погледът му съвсем спокойно оглеждаше останалите представители на серафимите като с нищо не показваше своето притеснение. Бяха го научили на търпимост и покой дори в най-тежките моменти. Щом се вгледаше в лицето на някой от своите събратя, долавяше единствено неодобрение Знаеше, че сега му предстои процес, но на него му беше ясно, че те вече са определили присъдата. Огромните му снежно бели криле се поклащаха плахо от слабия вятър, който от време на време се прокрадваше в главната зала на ангелите. Язувел ги погали внимателно щом приключи с молитвата си и бавно се изправи. Беше висок два метра и двадесет сантиметра. Противно на разбиранията на останалите членове на ордена той обичаше да поддържа косата си къса – дългата коса му пречеше да си върши работата добре. Освен това познаваше страхотен бръснар долу, който правеше чудеса. Отново в разрез с нормите и стандартите, които бяха определени, бронята му беше боядисана в кърваво червено, а не златно. Самият Язувел не бе на почит сред останалите си колеги. Смятаха го за твърде особен и много от тях бяха твърдо убедени, че един ден той ще сбърка някъде и тогава…
-Приближи се! – гласът на върховният серафим проехтя из залата. Настана мигновена тишина. Ангелите затаиха дъх в очакване. Язувел бе нарушил един от свещените закони и сега трябваше да си плати. Всички знаеха, че той е виновен. Те не бяха тук заради това. Всеки обвинен в тежко провинение имаше правото да се защити пред върховния съд. Но какво можеше да бъде казано в защита на очевидното? Именно затова се бяха събрали всички. Искаха да чуят дали Язувел ще успее по някакъв начин да смекчи жестокото наказание, което го чакаше.
-Разбираш ли какво си сторил, Язувел?
Малакзит беше най-възрастен от всички серафими, които присъстваха на събранието. Носеха се легенди, че той е първият ангел, който Господ е избрал да брани законите му. Разбира се това бяха само слухове, които ангелите обичаха да си разказват и никой не вярваше кой знае колко в тях. Едно обаче беше сигурно за Малакзит – той бе изключително интелигентен и винаги справедлив. Никой не смееше да оспори решенията, които налагаше – не защото се страхуваха от него, а защото не намираха основание да го направят.
-Да! – съвсем спокойно отвърна Язувел. – Знам, че наруших законите, но аз спасих този човек.
-Така ли е? – прекъсна го Малакзит. – Откога невинните се спасяват чрез отнемане на живота им? Ти бе изпратен на земята с определена мисия. Нима бе толкова трудно? Имаше правото да отнемеш само един живот. Но ти си отнел два. Не виждам как би оправдал постъпката си, но съм съществувал достатъчно дълго, за да знам, че прибързаното решение може да доведе до пагубни последици. Ти ще получиш своя шанс да разкажеш версията си.
Из залата се разнесе одобрително шепнене.
-Аз вече съм осъден – каза тихо Язувел, при което гласът му не трепна. – И все пак ще ви доставя това удоволствие.

Изпратен бях долу с точно определена мисия: да сложа край на терора, който жена бе наложила над малък руски град. Тя убиваше видни личности, които спомагаха за доброто развитие на мястото. Аз трябваше да я намеря, което не беше трудно, и да поднеса душата й на Луцифер. Намесата ми бе наложена, след като тя си набеляза местния свещеник, а и полицията бе безсилна пред методите й. Слязох долу малко след полунощ. Албина, както бе името на убийцата, се канеше да нанесе своя удар. Отец Николай заключва църквата за няколко часа в периода от един до пет часа. Винаги излиза през задния вход и тя много добре знаеше това, защото я заварих скрита зад една от кофите за боклук, които красяха уличката.
-Кой, по дяволите, си ти? – бяха единствените й думи щом ме видя. Изглежда не гореше от особено желание да чуе моя отговор, а и аз нямах намерение да й го давам. Изневиделица от дългите й ръкави се появиха два ножа и сякаш сами заиграха в ръцете й. Трябва да й призная, че беше изключително добра и ловка. Успя да ме прободе десетина пъти преди да пречупя китката й и да забия собственото й оръжие в стомаха й.
-Да му се не види… – погледът на умиращ убиец винаги ме е изпълвал с някакво странно чувство на задоволство. Те отнемаха живот с такава лекота, а щом някой посегнеше на техния гледаха толкова изненадано. Не може да не са си мислили какво е ако и те умрат един ден? За съжаление обаче аз нямах много време и с помощта на другия нож прерязах гърлото на Албина. С това сложих край на безгрешната й серия, която съм напълно сигурен, че щеше да продължи така докато самата тя не реши да спре. Бе прекалено добра за властите.
Тогава дочух някакъв звук малко по-надолу по уличката. Знам, че не бе редно да любопитствам толкова, но исках да видя кой бе източникът. Оказа се мръсен и раздърпан просяк с дълга и сплъстена коса и брада, който обитаваше два сравнително големи кашона. Беше се свил на топка в единия ъгъл на скромната си квартира и трепереше. Веднага ми стана ясно, че той беше станал свидетел на убийството.
-Видя всичко, нали? – попитах все пак.
Просякът кимна и още по-уплашено се сви в ъгъла. Може би всичко щеше да бъде добре за него ако си бях сложил шлифера, но този път предпочетох да действам с открити крила. Надявах се, че по този начин едва ли не ще уплаша Албина и ще свърша бързо, но, уви, тя сякаш дори не забеляза странните образувания на гърба ми. Просякът обаче ги беше забелязал. Погледът му беше изпълнен със страхопочитание.
-Не се плаши! – опитах да го успокоя. – Тя заслужаваше съдбата си. Няма от какво да се страхуваш. Той все още не те желае.
Сякаш говорех на стена. Просякът въобще не реагираше на думите ми. Не съм сигурен, че дори ме чуваше. Единственото, което повтаряше бе:
-Ангел! Ангел!
Тогава пред лицето ми изникна следната картина: този мъж изправен пред полицаите, които го разпитват.
-Ти ли я уби? – питаха те, а той просто отговаряше:
-Ангел! Ангел!
-Нападна ли те? – отново задаваха въпрос, а той:
-Ангел! Ангел!
Вярно бе, че тази жена се издирваше под дърво и камък от полицията, но все пак те нямаше да открият нищо, което да докаже, че този мъж не я бе убил. Дори и по някакъв начин това да станеше, ограниченото количество думи, които използваше нямаше да действат в негова полза. Имаше два варианта – да го обвинят в убийство и да го пъхнат в лудница или пък да го оневинят за убийството, но все пак да му поставят диагноза “шизофрения”. Благодарение на мен този човек загуби разсъдъка си и му бе отредено да прекара остатъка от живота си в клетка. Не бих казал, че до този момент живееше кой знае колко добре, но все пак това не беше съдба, която исках да тежи на моята съвест. Да, аз отнех живота на този просяк, но не навредих с нищо на съществуването му, дори напротив. Мисля, че тук е много по-щастлив отколкото там долу.

-Така ли е? – вдигна ръка Малакзит. – Да, наистина в намеренията ти има истина, но ти не определяш съдби…
-Този път го направих – намеси се Язувел.
-Не! – повиши тон върховният серафим. – Само Той има това право. Ние сме просто изпълнители. Виждам какво си искал да постигнеш и съм сигурен, че този мъж ти е благодарен. Да, той наистина би прекарал ужасно остатъка от живота си. Да, в моите очи ти си постъпил правилно.
Останалите ангели започнаха въодушевено да говорят по между си. Изглежда Малакзит се канеше да оправдае постъпката на Язувел.
-Но… – провикна се ангелът, с цел да прекъсне останалите. – Но ти си нарушил закон Язувел. Независимо колко е праведна постъпката ти, ти си престъпил един от законите ни. Ние съществуваме, за да браним Неговите заповеди там долу. Какво би станало ако сами започнем да нарушаваме установения ред? Ще настъпи анархия. А кой би имал полза от подобна анархия? Ние не искаме това. Съжалявам, Язувел!
-Не съм и очаквал друго – все така спокойно каза ангелът и остана с гордо вдигната глава. Останалите серафими го изгледаха с не скрито учудване. Гласовете им отекнаха из залата – спорейки за нещо помежду си. Те трудно приемаха нетипичното поведение на Язувел, просто защото те никога не бяха попадали в подобна ситуация.
-Готов ли си да чуеш присъдата? – попита Малакзит.
Язувел го погледна с дълбоките си сини очи и просто кимна.
-Отреждам ти да изживееш съдбата, която предотврати. Ще се върнеш на земята в тялото на просяка и ще прекараш петдесет години в лудница.
Серафимите сведоха глави. Макар да не одобряваха постъпката на Язувел той бе един от тях и ги болеше за него. Но самия Язувел не трепна до самия край. Лицето му остана спокойно и погледът му продължи да блуждае отнесено, но сериозно.

Би ли умрял за моите грехове?
Едно изречение ехти в главата ми толкова дълго вече. Каквото и да опитвам, то все си стои там и ми напомня целта. Повече от година обикалям страната и по-точно нощните клубове в търсене на мъже, които да са достойни. Почти не спя, не се храня много и контакти се старая да не завързвам. Единствено пътувам и… убивам.
Наричали са ме с какви ли не имена, някои дори подсвиркват след мен; всички ме заглеждат. Според тях аз притежавам убийствена красота. Бедна им е фантазията колко са прави. Последният се казваше Терънс и сега тялото му лежи в моргата на съседното градче с дълбока прободна рана в гърба. Срещнах го в клуб “Мания” в центъра. Той стоеше в средата на дансинга и сякаш се чудеше какво да прави. Изглежда приятелката му го беше зарязала преди не повече от миг и горкият бе объркан. Приближих се бавно зад него и обвих ръце около кръста му. Наоколо се носеше досадна и леко приспивна техно мелодия, но въпреки всичко аз прилепих тяло към неговото и двамата започнахме да танцуваме. Не му позволих да се обърне, макар да направи неколкократни опити да зърне лицето ми. Щом песента свърши аз допрях устни до ухото му и прошепнах:
-Би ли умрял за моите грехове?
Ръката ми докосна гърдите на Терънс и се спусна бавно надолу.
-Да! – отвърна превъзбуден той.
Греховете в моя живот бяха неописуемо много. Усещах огромно бреме да лежи на сърцето ми. Имах нужда да споделя с някого болката си, отчуждението си. Мъжете поемаха моето нещастие, или поне част от него върху плещите си. Дали постъпвах егоистично? Щом чуя отговор като горния и се замислям над този въпрос. И тогава аз осъзнавах грешката, която бях направила. С какво този човек, този мъж, който не ми е сторил нищо, трябва да носи моята болка, моето прегрешение. Аз го съжалявах и отървавах от ненужното страдание. По този начин се нагърбях с нов грях и всичко започваше отначало. Просто един безкраен кръг. Но другите винаги стоят на първо място.
-Да! – отново каза Терънс.
Извадих ножа си и го забих със сълзи на очи.
-Съжалявам! Не страдай заради мен! – казах му и бързо напуснах мястото.
Това е моята съдба, моето проклятие.

Тази нощ отново имах нужда някой да поеме бремето на моя живот. Вдигнах поглед към яркия неонов надпис. “Съдба” гласеше той. Охраната на входа ме огледа и бутната вратата. В този момент до ушите ми достигнаха думите:
Die for my sins….
Гласът на певицата проехтя като гръм в съзнанието ми. Нещо в мен се пречупи. За първи път други думи изместваха злокобната фраза от главата. За първи път се почувствах свободна. Не се огледах за поредната си жертва. Просто се затичах към дансинга и напълно инстинктивно и без да се замислям започнах да копирам движенията на останалите хора около мен. Исках да танцувам часове под звуците на тази музика. Нищо и никой не съществуваше. Мъже ми се лепяха като мухи на мед, но аз ревностно ги избутвах. Този танц си беше мой и на никой друг. Имах нужда да почувствам свободата. Нямаше грехове; нямаше болка.
Постепенно изгубих представа за времето. Стори ми се дори, че песента започваше отново и отново. Но аз не възразявах. Харесваше ми. Изведнъж едни ръце се вплетоха в кръста ми и чух плътен мъжки глас да шепне:
-Би ли умряла за моите грехове?
-Да! – изкрещях аз, но на фона на силната музика някой не ме чу освен този, който ме попита. Не осъзнах какво сторих дори. Хладна стомана прониза плътта ми и силна болка разтърси тялото ми. Свлякох се на пода и се загледах в тавана. Нима беше възможно? Умирах, но не каква да е. Аз умирах свободна. Огромна усмивка озари лицето ми.
-Съжалявам! Не страдай……….

Отчаян ли бях тази вечер? Определено. Не издържах повече. Винаги съм се чудел какво се случва с човешката душа след смъртта и мисля, че е време да проверя. Нещата напълно излязоха извън всякакви граници на нормално. Безумие и глупост ме засипваха на всяка крачка. Не! Това трябва да престане.
Приближих се до запотения прозорец и се загледах навън. Минаваше един часа през нощта. Оставаха само три дена до Коледа и все пак сняг почти не се забелязваше. Само тук-там се белееха малки остатъци от това, което ледено-студените лъчи на слънцето бяха решили да пощадят, но само за да довършат на следващия ден. Зима е, а няма това, което окачествява този мразовит сезон. Що за Коледа ще е без пухкавия сняг, от който малките деца ще издигат големите снежни човеци и ще провеждат незабравими войни с топки? На къде върви света? Не само хората са тръгнали в грешната посока, но и природата се е объркала с тях и е започнала да върши простотии.
Но какво всъщност ме топлеше мен това? Само след няколко минути нищо нямаше да има значение. Питате се защо? Не се ли досетихте? Какво всъщност ме подтикна към тези мои мисли е без всякакво значение. Не е нужно да затормозявам света с моите проблеми. Той и без това си има малко повече от необходимото. Самоубийството е изключително трудно. Трябваха ми цели два месеца, за да се реша на фаталната крачка. Казват, че Той нямало да ме приеме ако посегна на живота си. Щом съм го бил получил, по-добре да му се радвам максимално и ако следвам неговите канони (“правила” и “закони” били “мръсни” думи и е за предпочитане да се избягват разбрах) то един ден ще бъда възнаграден. Е да, ама аз не съм толкова търпелив. Не смятам, че съм заслужил толкова ходене по мъки и тръни само за едното възнаграждение. Нямало да ме приеме! Че ако иска! Аз да не съм опрял нож в гърлото му? Като не ме иска, здраве да е. Все някой ще ме приюти. Дочух, че са двама – един долу и един горе.
Но стига с празните приказки. Чувствам нещо различно във въздуха тази вечер. Не съм много сигурен какво е и не мога да го опиша с думи, но вътре в мен един глас крещи. Опитва се да ми каже нещо, но само той си знае какво. По-добре да го игнорирам. Само ме обърква. Сякаш иска да ми втълпи лошо. То аз планирам да се самоубия след минута. По-лошо от това не виждам на къде.
Какво пък толкова? От мен се искаха само две неща – да отворя прозореца и да направя последната крачка в своя земен живот. След това, както се казваше в един филм, гравитацията ще се погрижи за останалото. Е, време е! Внимателно открехнах едното крило. Ледено-студеният нощен вятър прониза тънката пижама и полази по кожата ми. Целият изтръпнах и се свих. Всички се опитваха да работят срещу мен тази вечер, но аз вече бях твърдо решен. Връщане назад нямаше.
Спрях на ръба на перваза и погледнах право надолу. Разстоянието не беше много – само десетина метра, но все пак долу ме чакаше неприветливия бетон, който се надявах да си свърши съвестно работата. Точно в този момент чух стенание от уличката в дясно, което привлече вниманието ми. Вперих поглед, изпълнен с любопитство към източника на звука. Единствено мракът изглежда беше на моя страна в този късен час, защото въпреки плътната катранена пелена успях да различа три силуета. Единият лежеше на земята и се превиваше от болка, докато другите два се бяха надвесили над него и махаха странно с ръце. За момент забравих за личните си планове и бързо се прикрих зад стъклото. Не знам какво точно си мислех в този миг, но някак си приех въпросната тройка като зяпачи, а предпочитах да си умра сам.
Двамата мъже извършваха някакъв странен ритуал, който продължи близо десетина минути. В края единият от тях извади закривен кинжал и прониза жертвата си. Бледо лилав облак напусна мъртвото тяло и се понесе към небето. Не съм много сигурен дали в този момент извиках или само си въобразих, че го правя, но и двамата отправиха поглед към моята стая. Очите им светнаха в ярко жълто и озариха за секунда улицата. Страх се прокрадна в душата ми, страх за собствения ми живот. Парадоксално е, знам, но в този момент, аз мислех само за това дали ще ме убият и се молех да не става. Плахо се надигнах и надникнах.
Една сянка премина пред погледа ми и настана мрак. Не знам кои бяха тези мъже, ако въобще бяха мъже, нито пък къде съм сега. Знам само, че тук е тъмно, тихо и спокойно.
В Рая ли съм?