Мисля, че това се пада четвъртата книга от поредицата на Джон Конъли за Чарли Паркър, но не съм на 100% сигурен, защото ги чета малко разбъркано така или иначе. По принцип е добре да се карат последователно, защото иначе читателят може да се сблъска с герои и обяснение на събития от предни книги, на които не е обърнато внимание достатъчно (предполага се, че сте запознати вече). Така може да се обърка човек и да се чуди какво става. Все пак в предните книги това не беше чак толкова фатално, тук обаче се оказва от първостепенно значение, защото една от основните действащи лица-злодей е от предната книга и тук има доста силна рола. Но всичко по реда си.
Историята ни запознава с Чарли Паркър за четвърти път – детектив, който е загубил жена и дете, сега има нови и… има свръх способността да вижда мъртвите в някаква степен. Започваме с това как протагонистът се опитва да помогне на семейство, което издирва от доста време изчезналата си дъщеря. В последствие научаваме, че злодеят от предишната книга – преподобният Фокнър (няма да се впускам в подробности, който е чел, знае), на който му предстои да бъде съден за престъпленията си, може да се измъкне под гаранция, а с това и да изчезне завинаги. И тук се появява и уж основната сюжетна нишка – убийството на младо момиче от чернокож младеж. Паркър е помолен да помогне на стар приятел адвокат, който се е заел със случая. Но нещата са много по-сложни отколкото изглеждат на пръв поглед.
Сега е моментът да спомена, че за мен това беше най-слабата книга на Конъли до този момент. Прекалено много герои, прекалено много сюжети, прекалено много идеология. Всичко, събрано на куп, идва малко в повече. Някои от нещата, като това с изгубеното момиче, изглеждат сякаш не на правилното място и са просто пълнеж, трупане на допълнителни страници. Основната идея на творбата тук може би е расизмът и омразата към черните хора сред южното население на Щатите (нещо сходно, развиващо се в прекрасната ни страна). Казвам може би, защото всъщност и това впечатление, което е неизбежно през по-голяма част от книгата, се оказва лъжовно. Конъли за пореден път говори за отмъщение, минали и потулени грехове, мрачни тайни, любов и… въобще целия арсенал от вече познати от повечето му книги тематики. По принцип в това лошо няма. Авторът има прекрасен стил, лесен за четене, без излишни усложнения и сложни подредби на изреченията. А историите са разказани увлекателно и с много силна доза съспенс (освен като се отплесне да разказва за миналото на дадено място, тогава става скучен). Всичко това обаче тук му изиграва много лоша шега. Сякаш е искал да предаде едно случващо се, но в последствие, най-вероятно докато пише, му е хрумнало друго и… резултатът не се е получил чак толкова добре. Не ме разбирайте погрешно, “Белият път” е интересна книга, има и няколко много силни обрата към края (макар и човек да може да предположи за какво ще става дума, доколкото е запознат с творчеството на автора). Все пак си мисля, че Конъли е можел да спести час от героите, да намали намесите на персонажи от стари книги и да се придържа към основната сюжетна нишка, без да трябва да я усложнява с допълнителните “конспирации”.
Като за завършек ще кажа, че книгата е хубава и ако сте фенове на Конъли, на Чарли Паркър и въобще на този тип мрачни и зловещи трилъри, то и това ще Ви хареса. Просто е една крачка по-назад от “Нечестивците” или “Дарк Холоу” да речем.