Чудото (Литературен клуб “Мироглед”)

Разказът по-долу, в най-сурова и нередактирана форма, е първото ми участие в събитие за писане на кратък разказ на Литературен клуб “Мироглед” в Пловдив. Поради лошо време не се събраха много хора, но колкото толкова. Долните около четири страници текст успях да сътворя за има няма стотина минути, което си е доста добро постижение за мен. За съжаление, малко към края изгубих интерес, а и се изморих (все пак става дума за час и малко след изморителен работен ден :D), поради което леко ръшнах финалното действие. Освен това самият финал и туист се родиха буквално след като стигнах до тези един-два последни параграфа (причините за това да загърбя първоначалния си финал няма да обяснявам). Та толкова… ето го, не е минавал кой знае каква редакция, затова се извинявам за неточности, но ме мързи 😀

ЧУДОТО

the miracle, short story

– Това са пълни глупости – изкрещя момчето и профуча покрай мен ядосано. В контраст с настроението, лицето му не изразяваше никаква емоция. Загледах се с любопитство в облеклото му, защото не беше на повече от десет години, но носеше изключително елегантен костюм, състоящ се от черно сако, панталон и кърваво червена вратовръзка над изящна бяла риза. Дрехите сякаш му бяха скроени по мярка.

За съжаление, нямах време да му се насладя по-продължително, но в ума ми се разиграха най-различни сценарии за неговия живот и препитание, с които няма да ви отегчавам сега. Целта ми беше възрастната жена зад плота на малкия магазин, в който влезнах с една единствена цел – да получа информация.

– Здравейте! – поздравих учтиво и хвърлих бърз поглед на мястото. Около мен имаше един тон безполезни дрънкулки и всякакви сувенири, които сигурно струваха поне десет пъти над нормалната им цена. Жената зад тезгяха беше на поне седемдесет години, носеше тънка памучна рокля с неясен цвят, избелял от времето, и имаше най-сбръчканата кожа, която бях виждал. Дори не мога да намеря думи, с които да опиша вида ѝ. Под определен ъгъл дори ми приличаше на Ам-Гъл от “Властелинът на пръстените”, но леко преувеличавах.

– Дали ще мога да ви притесня с няколко въпроса? – попитах все така учтиво и се подпрях на дървения плот, след което бързо се отдръпнах, подплашен от скърцащите звуци, идващи от единия му край.

– Не се притеснявай, момче – изграчи бабата и се усмихна. Зъбите ѝ отдавна си бяха заминали и това, което получих, приличаше на нещо кошмарно и стряскащо. – Туй нещо е по-старо и от мен и ще е тук дълго след като аз си отида.

За да затвърди думите си, тя стовари юмрук върху плота, при което получи недоволно скърцане от поне няколко места.

– Какво те интересува? – продължи тя. – Знам всичко в този проклет град. Искаш да знаеш къде са бардаците? Може би качествените момичета дори? Или нещо по-специално?

Тя отново се усмихна, при което ме побиха тръпки и косъмчетата на тила ми настръхнаха.

– Дали ще може да попитам какво беше това момче, което се изстреля преди малко от тук? Изглеждаше много странно облечено.

– Пфф – изсумтя тя с презрение. – Не му обръщай внимание на този малък нехранимайко. Пълен гамен е, както се изразяваме по тези места. За нищо не става. Майка му е една от най-евтините курви в града, а той само обикаля и краде и прави мизерии.

– Но дрехите му… – опитах се да възразя аз, но жената ме прекъсна:

– Сигурно ги е откраднал от някъде. Не го мисли. Ако не искаш неприятности, по-добре стой далеч от него. Но хайде, питай де, какво искаш да знаеш. Познавам всеки един човек в това забравено от бога място. Дори мога да ти разкажа нещо и за тези, които са пристигнали вчера. Ето, дори и за теб вече имам информация, че си падаш по добре облечени малки момченца.

– Аз… – опитах се да възразя, но тя не ме остави.

– Знам, знам, шегувам се. Не го мисли. Хайде, кажи де, какво те мъчи. Знам най-добрите места за хранене в тази адска дупка на гъза на географията, казвам ти. Няма да сбъркаш с нито едно от тях, защото са само две така или иначе.

– Вижте… – опитах се да взема думата. – Тук съм на нещо като експедиция. Прочетох в един сайт миналата година, че са открили интересна чудодейна…

– Не ми говори за тази глупост – прекъсна ме пак старата жена с възмущение. – Само туристи идват заради тази простотия, а никой не може да ни обясни какво е и защо се случва това, което се случва. Ще ти кажа едно нещо обаче… – тук тя сниши гласа си и се приближи по-близо до мен. Погледът и сякаш заблестя на фона на оскъдната слънчева светлина, прокрадваща се плахо в магазинчето. – Ако я посетиш в полунощ, нещо интересно ще ти се случи.

След това тя се върна към старото си изражение и добави:

– Поне така казват де. Аз никога не съм била по това време там. Но ако искаш да видиш най-голямата глупост в нашия малък шибан рай, то тръгни наляво от магазина и върви само направо. Ще я видиш на около триста метра извън града, малко след последната къща.

Нещо ми подсказваше, че това е най-добрият момент да се измъкна от тази плашеща жена.

– Благодаря ви! – измрънках под носа си и бързо се насочих към изхода.

– И стой далеч от малкия нехранимайко! – изкрещя след мен жената. – До нищо добро няма да те доведе!

Прекрачих прага на магазина и го видях на няколко метра пред мен. Хлапето се беше облегнало на близката стена и сякаш ме чакаше.

– Наду ли ти главата старата вещица? – изсмя се то. – Прави се, че знае всичко, но само събира ненужни и безсмислени клюки без никакъв смисъл и истина в тях. Ако знаеш колко неща си е измислила. Питай мен, ако искаш. Мога да те ориентирам.

Лицето му беше като порцеланова маска. Очите му не мигнаха нито за момент докато говореше и сякаш отразяваха слънцето като огледални повърхности. В ума ми изскочи предупреждението на жената да седя далеч от него, но реших да го игнорирам за момента. Любопитството ми надделя.

– Здравей, имаш ли си име? – започнах аз, макар да исках да му задам куп други въпроси.

– Можеш да ми викаш Хлапе. Всички го правят – отново се засмя то, но този път от устата ми излезе нещо средно между от лай и грухтене. – И ти си тук за Чудото, нали? Знаеш ли, че се появи точно една година преди края на света.

– Края на света? – погледнах го аз с недоумение.

– Новият век – поясни то с тон, който показваше, че говори на идиот. – Компютрите полудяват, такива неща, сещаш ли се? Ето, остават само няколко месеца до две хиляди и чакаме един истински и качествен апокалипсис.

– Много си черноглед за възрастта си – възмутих се аз.

– Просто съм реалист – каза то. – Дъртата насочи ли ти къде да намериш проклетото нещо?

Само кимнах.

– Чудесно. Нека ти кажа нещо под секрет обаче. Ако искаш да видиш истинското Чудо, трябва да посетиш катакомбите. Малко хора знаят за тях, но те са нашата гордост. Тези в Париж ряпа да ядат пред нашите. Гарантирам ти, че толкова ще се впечатлиш, че ще се изгубиш с дни в тях.

– Какво толкова има в тези катакомби.

– Какво ли не! – възкликна Хлапето и за първи път видях очите му да трепват и за секунда изражението му се промени. То сякаш се усети, че излиза от персонажа си и бързо се върна към първоначалния си образ. – Виж, ще ти кажа нещо, защото ми харесваш. Истинското Чудо е… ами истинско. То прави чудеса, ама наистина ги прави. Каквото ти трябва, то може да ти го даде. Даже и неща, за които не си си и помислял. То ще знае.

– Това са пълни глупости – възкликнах невярващо аз, но интересът ми определено беше събуден. Все пак дойдох с идеята да видя това Чудо, което толкова много туристи споменават с благоговение. Дори и да се окажеше пълна глупост, нищо нямаше да ми коства да хвърля един поглед. Хлапето ме изпълваше със съмнение и една огромна червена лампичка крещеше, че нещо не е наред, но все пак то беше просто момче.

– Добри, не ми вярвай. Прави каквото искаш. Но ти гарантирам, че ще отидеш там, ще гледаш глупаво, нищо няма да стане и ще си тръгнеш разочарован. Но прави каквото искаш. Какво ми пука на мен.

– Виж – вдигнах примирително ръце – защо не ме заведеш до входа на тези катакомби, а? Преди това обаче ще ми отговориш на един въпрос.

– Стреляй!

– От къде имаш този скъп костюм, който сякаш е правен по поръчка за теб? Не мога да си го обясня.

– Подарък ми е! – отсече Хлапето и ясно демонстрира, че с това темата беше приключена. – Ела, нека ти покажа най-хубавото място към катакомбите.

Подобно на десет годишно дете, то пъргаво се затича напред и спираше от време на време да ме изчака. След около двадесет минути тичане из прашните улици на един изключително празен град, стигнахме до огромна метална решетка с височина от поне два метра и още толкова ширина. Успях да видя още няколко жителя, но повечето бяха възрастни хора, гледащи ме с комбинация от съжаление и отвращение. Реших да не мисля много по този въпрос.

– Ето, тук е – посочи Хлапето и отново успях да зърна частица от емоция в погледа му. Този път беше гордост. Сякаш беше постигнало нещо изключително и само се поздравяваше за победата.

– Благодаря ти – казах аз и хванах ръждясалата метална врата. Слънцето вече залязваше и усещах спада на температурите. Зачудих се дали да не го оставя за утре, но хотелът, в който бях отседнал, беше не по-малко зловещ от всичко останало в този град, Затова реших да приключа с това тази нощ и на сутринта да се отправя към малката автогара и обратно към големия град и повече нормални хора.

– Мога да те изчакам тук? – предположи Хлапето, но го каза повече от учтивост, отколкото да го мислеше. Отпратих го с ръка и избутах вратата, която изскърца жално под усилията ми.

Извадих фенерчето от раницата си и го насочих към мрака. Очаквах нещо подобно на канализация, но останах изненадан от мраморното стълбище, което се откри пред мен. Стълбите изглежда се спускаха няколко метра надолу, защото не виждах края им.

– Майната му – възкликнах за кураж аз. – Стигнах до тук. Нека видим какво ни е подготвила съдбата.

Спуснах се бавно по искрящо белите стълби, които изглеждаха твърде поддържани за подобно място. Чувството ми за опасност се засили. Лампичката вече се беше превърнала в огромен морски фар, но продължих да я игнорирам.

След близо две минути спускане в бездната на неизвестното стигнах до дъното. За съжаление, все още не виждах нищо смислено. Коридор, с подобен дизайн на стълбището, се простираше докъдето ми стигаше поглед, но през няколко метра имаше разклонения в ляво и дясно. Очаках някакви ниши по стените, но те бяха гладки и по-чисти от тоалетната в хотела ми. Въздъхнах и продължих напред. Всичко ми изглеждаше толкова нереално.

– Май трябваше да питам Хлапето за посока – казах на никой конкретно и се наругнах за проявената глупост. – Може още да е горе. Не е късно да се върна.

“Майната му”, изругнах на ум отново. “Ще рискувам, но ще се опитам поне да запомня къде ходя.”

Тръгнах много произволно в една посока, но много скоро установих, че всеки следващ завой води до идентично изглеждащо разклонение и очакващо се загубих бързо. След може би не повече от десет минути, които ми се сториха като цяла вечност, започнах да се паникьосвам. Май думите на Хлапето, че мога да се лутам с дни, не са били случайни.

Тогава го чух за първи път. Тих гърлен звук се носеше из коридорите на катакомбите, подобно на шепот на вятъра. В първия момент дори го игнорирах, но след още няколко минути силата му се засили и вече го чувах много по-ясно.

– Хей – плахо се провикнах към тъмнината. – Има ли някой там?

Глупав въпрос, но не знаех какво друго да кажа. Сякаш някъде до мен се прокрадваше гладен вълк, който методично дебнеше своята жертва и чакаше подходящия момент да нападне. Към паниката вече можех да добавя и страх. Можеше и да си въобразявам, но вече не бях сам в тези странни катакомби. 

– Хей! – изкрещях малко по-смело този път.

– Хей! – нещо повтори моята реплика със същата интонация и тембър на звука като моя. 

– Кой е там? – усетих как гласът ми трепери.

Явно това беше моментът опонентът ми да се разкрие. И той го направи. Бавно от сенките пристъпи създание, което мога само да опиша като нещо, излязло от най-големите ми кошмари. Имаше млечно бяла кожа и огромни заострени нокти, с които пристъпяше учудващо безшумно по мраморния под. Очите му светеха в червено и се бяха впили в мен, гледайки своята бъдеща вечеря. Приличаше на човек в по-голямата си част, но се придвижваше на четири крайника и си личеше колко гладно беше.

“Мамка му!”, изругах за последен път, преди създанието да ми се нахвърли. Финалната мисъл, която ми мина през ума, беше как проклетото хлапе ме беше прецакало.

***

Въпросното хлапе седеше на няколко крачки от тялото ми и наблюдаваше как създанието се хранеше с трупа ми. Още с първия си скок ноктите му бяха пробили черепа ми, а след това раздраха стомаха, оставяйки вътрешностите да се изсипят на чистия под. Кръвта ми потече като водопад и оцвети белия мрамор. След това то впи огромните си и остри като бръснач зъби в плътта ми и задъвка лакомо.

“Дано се задавиш”, беше първата ми мисъл, след което се стреснах сам. “Как е възможно?”

– Добре дошъл, господине, в нашия малък свят. Съжалявам, че трябваше да те излъжа така, но понякога става самотно и имаме нужда от нови попълнения.

– Не разбирам! – погледнах го с учудване аз.

– Ти умря! – каза просто то. – Но никой не умира наистина тук, виждаш ли. Може би заради Чудото. Кой знае. Сега си един от нас. Един ден и на теб ще ти стане скучно. Ела, ще те запозная с другите. И ще ти разкажа всичко. Дълга история е и не е за тук.

То хвана ръката ми и ме поведе извън катакомбите.


“Halloween 2018” ревю

С премиерата в България на втората част от новата трилогия “Хелоуин”, реших да си прехвърля още едно старо ревю от другия сайт. Тази финална версия се оказа, както чета днес, доста различна от първата, която имам в драйва, но това не е толкова важно. Уикенда се надявам да успея да скалъпя ревю и на втората част, която, за съжаление, е много по-слаба от тази.

Halloween 2018

Винаги ми е било трудно да пиша за нещо любимо. Фактът, че става дума за поредица с четиридесет годишна история и осем филма зад гърба си (без да броим традиционния римейк), въобще не помага. Все пак деветият филм от поредицата „Hаlloween“, която Джон Карпентър стартира през далечната 1978 година, е вече факт. Струва ли си той и дали е за всеки? Четете на собствена отговорност в ревюто ни по-долу. Ще включва леки спойлери (най-вероятно). Чувствайте се предупредени.

Да се опитвам да ви запозная с митологията на поредицата, с нейните разнообразни герои и посоки, в които поема през годините, би било загуба на време, а и ще е дълъг и отегчителен текст. Хубавото на новата лента на Дейвид Гордън Грийн е, че това не е необходимо. Достатъчно е да сте гледали оригиналния филм, за да сте в крак със случващото се. „Halloween“ е директно продължение на филма на Карпентър и игнорира абсолютно всички версии след него. Героинята на Джейми Лий Къртис е прекарала последните четиридесет години в подготовка за евентуалната си среща с Майкъл Майърс. Тя вече не е плахата, беззащитна и уплашена тинейджърка. Изградила е собствен свят, в който всичко е насочено към подготовка за битката със злото. Макар и да се забавя, то все пак идва и е жадно за кръв.

Няма да се опитвам да разказвам историята на филма, но в по-голямата си част тя следва основната идея на оригинала. Майкъл успява да избяга от лудницата, връща се в Хадънфийлд и започва да сее смърт и разруха. Малката разлика е, че този път Лори е подготвена за него.

Ще започна с твърдото убеждение, че това не е филм за масовата публика. Макар и да е насочен към по-голям пазар и създателите му да се надяват да привлекат по-широка група от хора, новият „Halloween“ определено ще бъде оценен повече от старите фенове. Разбира се, би било чудесно, ако си спечели и нови почитатели, които не са запознати с огромното му наследство.

Майкъл е зло. Той няма логични и смислени мотиви, той няма ясна и конкретна цел. Той просто иска да убива. Хубавото в новия филм е, че сценаристите също са наясно с това. Всякакви усложнени взаимоотношения или дори свръхестествени подбуди са забравени. Първичното зло е най-важното. Авторите смело се връщат към подходите на първата част и наистина се опитват да покажат Майкъл като мистериозен и страшен злодей без нуждата от обяснения. С вещата помощ на Джон Карпентър, който е както консултант, така и автор на музиката, те се справят повече от брилянтно.

Операторът Майкъл Симъндс, когото аз познавам само от работата му по не особено убедителната адаптация на “Клетка” по Стивън Кинг, успява да улови някои от най-красивите кадри на Майърс в целия франчайз. Не мога да не похваля и дългия one-shot сегмент в началото, който е огромен реверанс към оригиналния „Halloween“.

Освен че е първично зло, образът на убиеца е забулен в мистерия, а колкото по-непознато е нещо, то е толкова по-страшно. Силно подкрепям идеята да не показват лицето на злодея, когато е без маска, а само да виждаме гърба му, краката му, тялото му и така нататък. Минимализмът в действията на Майърс говори повече от достатъчно.

Като стана дума за реверанси, лентата на Дейвид Гордън Грийн е пълна с намигвания, препратки и easter eggs към почти всички филми от поредицата. Много от тях са просто подхвърляния на реплики между персонажите, докато други са цели пресъздадени сцени. „Halloween“ обаче не се опитва сляпо да копира тези моменти и да разчита на техния ефект, а смело, но с уважение, ги надгражда и развива по свой собствен начин.

Като оставим настрана Майкъл Майърс, какво още ни предлага новият филм откъм персонажи? Сигурен съм, че по-заядливо настроените веднага ще посочат феминистичния подход на лентата. Героинята на Джейми Лий Къртис е силна, макар и много пречупена жена, която е прекарала последните четиридесет години в изолация и подготовка за срещата си със своя най-голям враг. Тя, подобно на доктор Лумис, е обсебена от Майърс и желае да го унищожи, за свое добро и за доброто на целия свят.

Как подобен персонаж е успял да създаде семейство и на това семейство да се роди дете, не е много ясно, а и никъде не се споменава за това. Дъщерята на Лори Керън (Джуди Гриър) е прекарала първите си години в постоянни тренировки и тормоз от страна на майка си, която е искала да я подготви за мрачното бъдеще. Ранното разделяне на двете, благодарение на социалните институции, донякъде може да извини скептицизма и липсата на по-сериозни остатъчни травми в детето. За съжаление, напомнянето за тези събития на няколко пъти по време на филма не спомага кой знае колко, но не е чак толкова фатално.

Трети ключов персонаж се явява и внучката на Лори Алисън (Анди Матичак), която има коренно различно отношение към своята баба от майка си. Тя иска да я опознае, да имат нормално бъдеще и най-вече да ѝ помогне да загърби миналото. Разбира се, въпросното миналото не е готово да си тръгне просто така.

От другата страна седят и поддържащите мъжки персонажи в лицето на съпруга на Керън (Тоби Хус), лекаря на Майкъл (Haluk Bilginer) и местния шериф (Уил Патън). В по-голямата си част те са представени като безполезни и дори излишни торби с месо, пречкащи се пред пътя на убиеца. Някои от тях са сравнително адекватни (като полицая), но други са твърде карикатурни, за да са убедителни (като доктора). Имаме и така наречените comic relief герои, които уж трябва да разведрят атмосферата с нелепи шеги. Винаги съм бил на мнение, че подобни филми нямат нужда от хумор, колкото и малко да е той. Когато правиш страшен филм с безскрупулен убиец и зловеща обстановка, смехът трябва да е последното нещо, към което да се стремиш.

Вече споменах по-горе, че за музиката отговаря не кой да е, а самият Джон Карпентър, който е автор и на оригиналната култова тема на „Halloween“ от 1978 година. Този човек определено знае как да създаде мелодия, която да е едновременно напрегната, зловеща и мистериозна. Тук той ни предлага както преработени нови версии на познати парчета, така и специално написани за целта композиции. Единственият недостатък е, че се използват прекалено малко из филма. Определено е трябвало да се възползват повече от тях. Дори може да спомогне за подсилване на ефекта в някои сцени.

Сигурен съм също така, че като съветник и помощник на режисьора, Карпентър е допринесъл изключително много за качествата на филма. Четох, че благодарение на негова препоръка е отпаднала откриващата сцена, в която Майърс убива Лумис от финала на оригинала. Много е вероятно и за ред други подобни неща да е дал адекватно мнение.

Има, разбира се, моменти, в които сценарият удобно намества нещата, за да подпомогне действието. Налични са и абсурдни персонажи със съмнителна или глупава мотивация. Определено има недоразумения, но те са много по-малко на фона на правилно направените неща.

Независимо какво ще си говорим за новия „Halloween“, той неизбежно води до едно единствено нещо – сблъсъкът на Лори с Майкъл. Още от първите сцени на Джейми Лий Къртис, в забутаната в гората къща крепост, която тя си е изградила, на зрителите им е ясно, че това ще е финалното бойно поле. Жените от фамилия Строуд неизбежно ще трябва да се изправят срещу своя кошмар.

Признавам си, че лично аз очаквах малко повече от тази конфронтация, защото исках финална битка с епични пропорции. Осъзнавам, че това няма как да се случи, но все пак ми беше малко. Огромен плюс е обаче, че не усетих кога свърши филмът и кога минаха тези близо 110 минути. Финалните сцени бяха изпълнени с напрежение и размяна на роли. Грийн перфектно обръща позициите на протагонист и антагонист и Майкъл вече не е водещата фигура в този танц. Намигванията към първия филм тук са особено силни в две конкретни сцени, но няма да ви развалям удоволствието да ги откриете сами.

Филмът се представи повече от успешно в бокс офиса, затова продължението му е гарантирано. Дейвид Гордън Грийн и Дани Макбрайд са имали идеи за трилогия, та се надявам, че няма да поемат по трънливия път на Роб Зомби и неговия римейк, който имаше прекрасен първи филм, но сам се закопа с последвалата втора част.

Няма как да пренебрегнем и финала тук, който доста твърдо и сигурно постави уж край. Все пак се опитаха да намекнат с един последен кадър, че нещата не са такива каквито изглеждат. Дишането на Майърс след края на надписите също би трябвало да е някаква индикация. Този род филми винаги намират начин да върнат своите злодеи.

Искрено се надявам Грийн и Макбрайд да имат хубави идеи и да продължат започнатото. Това продължение смело се нарежда като едно от най-добрите в цялата поредица. То дори може да се окаже вратичка и за други подобни филми. Надежда винаги има и се надявам и сходни популярни франчайзи да се възползват от момента.

Лично за мен „Halloween“ смело застава на второ място в личната ми класация за ужаси на годината, наред с прекрасните “Hereditary” на Ари Астър и “Ghostland” на Паскал Ложие. Филмът има не един или два недостатъка, няма да го отричам, но в същото време е прекрасно съживяване на една умряла поредица. Авторите му са наясно с материала, с който работят, и по никакъв начин не се опитват да го омаловажат. Те подхождат с огромна доза уважение и това си личи в много от кадрите.

Отново казвам, че се съмнявам да се хареса кой знае колко на хора, които не са фенове на подобен род филми. Бих се радвал, ако това е така, но не тая кой знае колко големи надежди. Старите почитатели обаче (като мен) няма да имат какво чак толкова да критикуват .

Силно препоръчвам!
Лична оценка – 7.5/10.


Неочакван дар

Разказът, който ще прочетете по-долу, беше част от един конкурс, който се проведе по-рано тази година. За съжаление, моето творение не беше сред финалистите, затова, за да не потъне в забвение, реших да го пусна в блога. Все пак да го има някъде, че и аз ще забравя за него след време. Пък дано се хареса поне на някой 😀

“Неочакван дар” (работното заглавие беше “Циркът на вампирите”, но го смених в последствие)

Мирча, който днес празнуваше своя девети рожден ден, обичаше да пътува. Последните две години той и родителите му прекараха с циркова група, която обикаляше най-разнообразни и непознати за него места. До преди месец бяха в България, а след това тихомълком преминаха границата и вече радваха хората в родната им Румъния. 
Мирча трябваше да признае, че местното население беше по-дружелюбно и търсещо забавление от българското. Всички ги посрещаха с викове, редяха се на безкрайни опашки и представленията им се пълнеха до последното място.
Вестта за пътуващия цирк се носеше бързо и непрекъснато получаваха известия, че са канени в някое ново село. Родителите на Мирча бяха клоуни и той не спираше да се смее около тях. Те го забавляваха както на сцената, така и зад нея. Понякога го канеха да изпълни някой номер заедно с тях и малкото момче не можеше да се наслади на виковете и писъците на екзалтираната тълпа.
Преди три дни приключиха със село в южната част на Румъния и сега се бяха насочили към по-голям град на север. Специална телеграма от кмета лично пристигна за господин Алберто, управителят на трупата им. Канеха ги да изпълнят най-доброто си представление пред отбрана публика. Обещанията бяха за добро заплащане.
Слънцето скоро щеше да се скрие зад хоризонта и процесията каруци реши, че е добра идея да си устроят лагер сред полето. Малкият Мирча се беше съсредоточил над няколко сладкиша, които получи за подарък. Рядко се радваше на подобни благини и искаше да им се наслади максимално.
Нещо обаче накара момчето да вдигне глава. Няколко птици излетяха от близките дървета с крясък и се понесоха в неизвестна посока. Последните часове групата им се носеше по края на странно изглеждаща гора. По думите на родителите на Мирча в момента трябваше да е средата на пролетта. Дърветата тук обаче изглежда не споделяха това мнение. Короните им бяха лишени от каквато и да е зеленина, а паднали листа не се виждаха никъде около тях. Самите им клони имаха особени и плашещи форми, закривени под зловещи ъгли. На фона на залязващото слънце хвърляха сенки, които караха Мирча да потрепери от ужас. Дори със стеблата им нещо не беше наред. На повечето им липсаха парчета кора, сякаш издрана от злонамерено животно.
Момчето реши да не мисли толкова по въпроса и се върна към заниманието си.
– Мирча? – чу той гласа на майка си, която се показа зад една от близките шатри. – Ето къде си бил. Не забравяй да прибереш играчките си и да се измиеш. След час те искам в палатката готов за лягане.
Момчето изсумтя нещо под носа си и заби поглед в чинията.
– Не те чух! – повиши тон майка му. Интонацията подсказваше, че не търпи възражения.
– Да, госпожо! – произнесе по-ясно Мирча и си отдъхна щом видя гърба на жената.
Дояде бавно оставащия сладкиш и се изправи. Огледа се наоколо и видя единствено мръсната си топка, която понякога подритваше с другите деца. Беше я оставил до палатката на семейство акробати. Изпитваше топли чувства към тях, защото никога не му се подиграваха и му даваха бонбони.
Имаше достатъчно време. Взе мръсната чиния и се запъти към палатката на госпожа Родика. Тя се грижеше за изхранването на цирка и на нея дължеше угощението. Възрастната дама му се усмихна топло, взе чинията и го погали по главата. Мирча благодари по най-възпитания начин, на който родителите му го бяха научили, и се отправи обратно за топката.

***

Момчето седеше вече няколко минути объркано. Много добре си спомняше къде се намираше топката, но сега тя не беше там. Той погледна с отвращение към гората и неприятното чувство в стомаха му се завърна. Играчката му лежеше на не повече от няколко метра от първите дървета и сякаш му се подиграваше.
“Ела и ме вземи, де! Ако смееш! Ти си просто един страхливец!”
Мирча тръсна глава и се смъмри за пораженческото мислене. Сигурно вятърът, който се беше усилил значително през последните минути, я бе издухал до там. Нищо странно нямаше в това. Само няколко крачки, едно навеждане и бързо тичане обратно. Прекрасен и лесен за изпълнение план.
Момчето вдиша дълбоко за кураж и закрачи към топката. Не беше направил и две стъпки, когато ветровете отново се усилиха и сякаш по команда избутаха играчката още по-близо до дърветата.
– Не! – проплака Мирча и се втурна с надеждата да предотврати най-лошото.
За съжаление, колкото по-силно тичаше той, толкова повече се усилваше стихията. Много бързо любимата му играчка бе погълната от гората. Момчето спря на по-малко от метър. Сълзите напираха в очите му и всеки момент щяха да потекат като водопади.
Обичаше тази топка. Дядо му я беше подарил преди три години, малко преди да почине. Имаше сантиментална стойност. Мирча седеше пред дърветата и не знаеше как да постъпи. Погледна назад, но никой от лагера не беше забелязал неговата драма. Можеше да се върне и да помоли баща си за помощ. Щяха да му се скарат, но поне всичко щеше да приключи бързо. Отхвърли идеята и се загледа в гората.
Мирча избърса носа си в ръкава и прошепна с леко треперещ глас:
– Не ме плашиш!
След което го повтори малко по-силно и уверено. Стисна юмруци и прекрачи между две от дърветата.

***

Светът сякаш се промени. Светлината на залязващото слънце изчезна, а на нейно място се появи леко сивкаво фосфоресциращо сияние, обгръщаше всичко наоколо. Мирча не можеше да прецени какво точно го излъчва.. Не помагаше особено много и за видимостта, която беше ограничена само на няколко метра.
Момчето се обърна и видя полето зад себе си. Все още имаше възможност да се върне. Това място караше косъмчетата по тила му да настръхват от ужас. Краката му го молеха да се обърне, да побегне и да прегърне майка си.
“Не!”, скара се отново той на себе си и се загледа в земята в търсене на топката си. Фокусира се върху голата пръст сякаш от това зависеше животът му. Не можеше да е стигнала прекалено далече. Сърцето му биеше като лудо и всеки момент щеше да изскочи от гръдния му кош.
Мирча си пое дълбоко въздух и закрачи смело напред. Стараеше се погледът му да не пропуска нито едно кътче. Топката трябваше да е някъде тук. Последното почти го проплака на глас.

***

Времето минаваше, но любимият подарък от дядо му не се мяркаше никъде. На няколко пъти реши да смени посоката като внимателно отбелязваше на ум как да се върне. След като прекара, както му се стори, цяла вечност в обикаляне на странната гора, започна да се отчайва. Подозираше, че родителите му вече го търсят, а това автоматично означаваше неприятности. Време беше да се връща.Мирча се обърна и застина. Не си спомняше гората да е изглеждала така. Завъртя се няколко пъти и установи, че не знае как да се върне. Всичката смелост и кураж рязко го напуснаха. Краката му се подкосиха и той рухна. Очите му най-после се предадоха и сълзите потекоха в изобилие.
– Мамо! Татко! – проплака той. – Помогнете ми!
Вдигна поглед и едва не загуби съзнание. Стори му се, че дърветата се бяха надвесили над него. Клоните им, като хищни нокти, се спускаха в опит да го докопат. По корите им се виждаха издълбани усти, застинали в гротескни усмивки.
Мирча изпищя.
Рязко се изправи на крака, събра последните му останали сили и се затича. Не знаеше къде отива, но просто искаше да е по-далеч от тук. След няма и десетина крачки обаче се блъсна силно в нещо. Тупна на земята и изохка от внезапната болка.
– Здравей, мило момче! Да не би да си се изгубило? – произнесе мек глас.
Мирча скочи уплашено на крака и направи няколко крачки назад. Пред него стоеше близо два метра висок мъж с тънка фигура и нездравословно бяла кожа. Носеше кадифен панталон и ленена риза, спускаща се свободно върху бедрата му. Ръцете му бяха покрити с най-разнообразни златни пръстени, а на краката носеше масивни черни боти. Косата му, бяла като сняг, беше вързана на конска опашка. Лицето му беше толкова красиво, че момчето не можеше да откъсне очи от неговите. Ярко червените зеници вникваха дълбоко в душата му и го изгаряха. След това мигна и мигът отмина.
Мъжът се усмихна и Мирча успя да види странно изглеждащите резци, леко издължени и заострени. Гласът на този странник можеше да звучи благо и мило, но всичко останало във фигурата му крещеше на момчето да бяга. Колкото се може по-далече.
– Казвам се Зубвей – представи се непознатият. – Но приятелите ми ми казват Зуб. Как е твоето име?
– М-М-Мирча – заекна момчето и направи още няколко крачки назад. Гърбът му се удари в едно от дърветата.
– Не се страхувай! – отново се усмихна мъжът. Зъбите му лъщяха неестествено на фона на фосфоресцираща светлина. – Бих искал да ти бъда приятел. Кажи, има ли нещо, с което бих могъл да ти помогна?
Мирча искаше да изрещи да го остави на мира. Да се изпари от тук и никога повече да не се появява. Вместо това обаче промълви:
– Бих искал да се върна при мама и татко! Да се махна от тази гора!
– О, миличък – засмя се Зубвай и тонът му рязко се промени. – Никой не си тръгва жив от тази гора. Скоро и ти ще бъдеш част от нейната вечна красота.
Истеричният му кикот накара кръвта на момчето да се смрази. То потрепери и се опита да накара краката му да го слушат.
“Тичайте!”, крещеше им то. “Животът ни зависи от това!”
Все пак му се подчиниха и то побягна. Усещаше как клоните разкъсват дрехите му, как бодат кожата му и кръв на малки струйки потича от раните. Чуваше заплахите на Зубвей да звучат като камбани в ушите му. Чувстваше присъствието му зад гърба си през цялото време. Колкото и да тичаше, колкото и да се опитваше да се измъкне, той все беше там.
– Тичай, малко прасенце. Ние така те обичаме. Бъди уплашено. Бъди ужасено. Кръвта ти е по-вкусна.

***

Дълго тича Мирча през мъртвата гора. Без посока и без надежда, той все пак не се предаваше. Бягането му продължи докато краката му не отказаха. Като по команда един мъртъв корен се изпречи на пътя и той се спъна. Строполи се по лице в прахта и остана да лежи така. Дишането му беше учестено и трудно си поемаше въздух. Искаше да умре и нищо в този момент не можеше да го накара да се надигне. Минаха няколко минути. Момчето бавно се раздвижи. Мъртвешката тишина наоколо караше всяко косъмче по тялото му да настръхва. Нямаше следа от странния мъж, нито от каквото и да е друго около него освен дървета. Те все така се бяха надвесили над него, но изглеждаха отдръпнати. Все едно поддържаха дистанция. Мирча помисли, че не смеят да го докопат, защото вече принадлежеше на друг. Мисълта го принуди да се наведе в опит да повърне.
– Трябва да намеря изход от това проклето място! – измрънка под носа си той и рязко се изправи. Обърна се в произволна посока и за пореден път застина на място.
Пред него се разкри невъзможна картина – двуетажна дървена постройка в избелял сив цвят се намираше на не повече от петдесет метра от мястото, на което бе лежал до преди миг. Как я бе пропуснал преди малко? Наистина ли беше там? Сънуваше ли?
Мирча стисна юмруци и закрачи уверено към къщата. Подобно на всичко останало в тази прокълната гора, мястото излъчваше подобен фосфоресциращ блясък, придавайки му едновременно мистериозен и зловещ вид. Момчето преглътна събралата се слюнка и почука по единствената врата, която видя. Отговор не последва. То направи няколко крачки назад и се опита да разгледа мястото по-добре.
Приличаше на най-обикновена дървена къща на два етажа. Цялата беше боядисана във вече избеляла и лющеща се на места сива боя. Мирча забеляза, че никъде не се виждаше тераса или пък прозорци. Бързо обиколи страните ѝ, но не намери нито един друг възможен отвор. Заприлича му на огромен капан. Само един единствен изход и вход.
Момчето се върна до вратата и почука отново. Не искаше да мисли за най-лошото сега. Предпочиташе да си представя това като спасение. Тъй като отговор отново не последва, то натисна дръжката. Тя поддаде под тежестта му и дървото бавно се отвори със зловещо скърцане. Мирча си направи достатъчно голям отвор и се шмугна вътре.
-Ехо! Има ли някой? – подвикна без особена надежда.
Намираше се в тесен коридор, който водеше направо към вътрешността на къщата. Запалени свещи красяха всяка една от стените. Поне мракът нямаше да бъде негов враг. Повървя до първото разклонение и спря. Лявата страна водеше към тъмна стая, в която не можеше да различи нищо. На дясно имаше светлина в изобилие, но и затворена врата. Не знаеше какво го чака зад нея. Третата възможност представляваше стълбището пред него. Мирча спря и се опита да вземе решение. Мислите му бяха прекъснати от писклив женски глас, идващ от горния етаж:
– Има ли някой долу?
Момчето едва не извика. Огледа се паникьосано около себе си и видя малка вратичка точно под стълбите. Без много да му мисли, се втурна на там, молейки се да не е заключена. За негов късмет тя се отвори безшумно и то се скри вътре. Озова се в празно, но много прашно помещение. Опря гръб в една от стените и зачака. Сърцето му за пореден път тази вечер биеше като лудо. Все пак успя да отчете факта, че не се мяркаше нито един паяк, дори хлебарка. Стори му се много необичайно.
Някой започна да слиза по стълбището. Прах се сипеше навсякъде около Мирча. Въпросната личност се движеше бавно и тромаво. Отнемаше ѝ повече от десетина секунди, за да вземе едно стъпало. Момчето прехапа устните си и зачака. Вече можеше да я чуе да стъпва по дървения под в коридора. Молеше се да не го открият.
Първоначално жената, както реши Мирча по гласа, се отдалечи към тъмната стая, но след малко се върна. Трудното и учестено дишане, с което се опитваше да си поеме въздух, се чуваше до самото стълбище.
– Ехо! – изписка пак жената. След това се случи най-лошото. Тя отвори вратичката на скривалището и си подаде главата. – Ето къде си се скрил!
Мирча изпищя и се опита да я изрита. Жената бързо се отдръпна, но не направи опит да го издърпа за крака.
– Спокойно, мило момче! – каза тя. – Не ти желая злото. Живея сама в тази барака от толкова дълго, че просто се радвам да видя още някоя жива душа. Моля те! Излез! Наистина, нищо лошо няма да ти сторя.
Мирча вече беше чувал подобни обещания и нямаше намерение да ѝ се довери толкова лесно.
– Не! – изкрещя момчето.
– Виж, нека запонем отначало. Моето име е Елинор и живея тук от толкова много години – гласът ѝ стана по-мек и приятелски. – Наистина бих искала да ти помогна. Подозирам, че си се загубил. Изплашен си и не знаеш как да намериш обратния път към полето. Права ли съм?
Мирча не отговори, затова тя се отдалечи. Момчето чу стъпките ѝ да поемат към затворената врата. След малко се върна и нещо издрънча на пода. Една чиния се плъзна в скривалището. Беше пълна догоре с най-различни бисквити, а на върха гордо седеше сандвич с пушено месо. Стомахът на детето възропта, но то не му обърна внимание.
– Предлагам мир – каза Елинор и отново се отдръпна. – Ела! Ще седнем в кухнята, ще хапнеш и ще ми обясниш какво се е случило. Сигурна съм, че ще мога да ти помогна.
Гласът на жената отново се беше променил. Вече нямаше и помен от пискливия тембър. С всяка следваща дума Мирча се чувстваше все по-спокоен и по-уверен, че най-после е намерил спасение. Съмненията и уплахата постепенно отстъпиха място на сигурност и блаженство. Момчето бавно пристъпи към отворената врата и подаде глава. Пред него седеше най-красивата жена, която беше виждал на света. Имаше права и черна като гарван коса, високо, слабо и издължено тяло. Носеше сива дантелена рокля, която се беше събрала около нея като необятно море. Щом зърна очите ѝ, Мирча не можеше да откъсне поглед от тях. Толкова сини, толкова дълбоки. Искаше да се гмурне в тях и да плува до края на живота си.
– Ето – каза Елинор. – Не беше толкова трудно, нали?
– Не, госпожо – каза смутено момчето.
– Хайде – хвана го за ръка жената. – Нека отидем в другата стая и ще ми разкажеш всичко.
– Да, госпожо – послушно кимна Мирча.
Помещението, което Елинор нарече кухня, се състоеше от няколко шкафа, маса и два стола. Двамата седнаха и си взеха по една бисквита.
– Сигурно си толкова изплашен – не спираше да говори жената. – Тази гора е ужасна, коварна, злокобна. Знаеш ли, от толкова дълго живея тук със синовете си…
Мирча дори не я чуваше. Гледаше в захлас перфектното ѝ лице без нито една бръчка, гладко и сияещо като всичко останало наоколо. Дори не му направи впечатление, че Елинор преди няколко минути спомена, че живее сама, а сега вече имаше синове. Мозъкът му беше спрял да мисли.
– Толкова е трудно на това отдалечено място да си набавяме храна, че дълго време се налага да гладуваме. С нищо не сме го заслужили, да знаеш. Откакто графът ни прогони от замъка си, животът ни се превърна в истински ад. Затова сме ти изключително благодарни за саможертвата, мое момче. Тази нощ ще си устроим пиршество като едно време. Самата мисъл ме възбужда толкова много.
Жената погледна Мирча и се усмихна. Дългите ѝ зъби проблеснаха на бледото сияние. 
– Спи сега, мило момче. Синовете ми не са имали играчка от толкова дълго време. Нали нямаш нищо против да си поиграете малко преди да започне истинското празненство? Ще съм ти благодарна.
Мирча дори не разбра какво се случва. Мракът го погълна и той вече спеше дълбоко.
Зубвей подаде глава през вратата и попита:
– Време ли е?
Елинор кимна и посочи спящото момче.
– Отнеси го в мазето. Давам ви един час. След това е мой!

***

Мирча усети силна болка в дясната си буза и отвори очи.- Хей – провикна се Зубвей. – Спящата красавица се събуди. Добре дошла, малка кукличке!
Момчето се огледа. Намираше се в нещо, което приличаше на издълбана в земята яма. Стените наоколо бяха от пръст, а единственият изход представляваше дупка в тавана. Не видя стълба или каквото и да е друго, което да спомага за излизането. Пред него имаше двама души. Единия разпозна от срещата си в гората, но другия не бе виждал никога. Двамата си приличаха като две капки вода. Бяха високи, слаби и леко сияещи в сиво и бяло. Мирча не пропусна да отбележи и острите им зъби и нокти, които бяха по-заплашителни от самото им излъчване.
– Време е да се позабавляваме.
Момчето едва сега установи, че не може да свали ръцете си. Погледна нагоре и видя, че са здраво завързани с дебело въже, висящо на кука от тавана. Опита да ги размърда, но нищо не помагаше. Очите му се напълниха със сълзи. Имаше нужда от родителите си.
– Нима ще се разплачеш сега! – подигра му се Зубвай и се приближи до лицето му. Внезапно изкара дългия си език и бавно облиза първите капки, стичащи се по бузите. 
Мирча потрепери, повече от отвращение, по-малко от страх. След това погледна смело вампира право в очите.
– Достатъчно – излая другия. – Раните по гърба му ме побъркват. Усещам мириса на кръв. Толкова невинна, толкова сладка. Искам да я вкуся преди тя да забие зъби в него.
– Търпение, братко – усмихна се Зубвей и прокара нокът по бузата на момчето. То изстена щом кръв потече от отворилата се рана. Вампирът отново се приближи и облиза живителната течност. Цялото му тяло потрепери от удоволствие. Допирът на езика му бе мек и дори леко нежен. Все едно парче памук галеше кожата.
– Спри да мърдаш! – скара се вампирът и стисна Мирча за рамото.
– Моля ви! – проплака детето. – Пуснете ме!
– Скоро, скоро. Но, колко съм некултурен – възкликна с пресилено възмущение Зубвей. – Къде са ми обноските? Позволи ми да ти представя моя брат Калвей.
– Просто Кал – намеси се другият и се приближи. Погали здравата буза, след това нокътя му се плъзна внимателно и отвори прясна рана. Кръвта потече по брадичката на момчето и покапа в пазвата му.
– Хей – възмути се Зубвей. – Недей хаби храната!
Кал се наведе и бавно и внимателно облиза Мирча. Затворените му очи потрепериха от удоволствие.
– Толкова е сладък – възкликна вампирът и отстъпи зад брат си. – Време е за сувенири.
Кал отиде до единия край на ямата. Там, на криво скована дървена масичка, имаше наредени най-различни инструменти. Мирча не можеше да различи повечето, но знаеше, че нищо хубаво не го чака. Вампирът си хареса нещо, вдигна го пред очите си, кимна доволно и се върна. Държеше нещо като клещи, но със странен заострен край.
– Моля ви! – проплака отново момчето.
– Аз и брат ми – започна Кал, – ние сме колекционери. Обичаме да събираме разни неща от хората. Сигурно си чувал. Някои събират кърпички, други лъжици и вилици… Поне така съм чувал. Ние… 
Тук Калвей спря, погледна брат си и се усмихна зловещо.
– Ние обичаме зъби. Така или иначе скоро тези няма да ти трябват. Ще ти пораснат нови. Остри. Смъртоносни.
Момчето започна бясно да се мята, усещайки какво го чака.
– Не! – закрещя то.
– Дръж го! – излая Кал и Зуб стисна рамената на Мирча в железен захват. Вампирът разтвори челюстите на момчето. То усети студения метал върху устните си. Остра болка прониза тялото му и то запищя с цяло гърло. Миг по-късно процедурата се повтори, което се оказа твърде много за деветгодишното му тяло. Светът около него се завъртя бясно, бели и черни петна започнаха да се редуват пред очите му и бавно мракът го погълна за втори път тази вечер.
– Май избързахме – констатира Зубвей, гледайки изгубилото съзнание тяло.
– Честно да ти кажа – произнесе Калвей с много сериозен тон, докато се опитваше да пробие малка дупка в зъбите, – след като вкусих кръвта му, нямах търпение да го източа до последната капка. Нека Елинор си свърши работата и да ходим да се наядем като хората. Едва се владея вече.
Като по команда жената се спусна от дупката и им се усмихна.
– Позабавлявахте ли се, момчета.
– Гладни сме – казаха и двамата в синхрон.
Тя огледа спящото дете и поклати глава. Кръв се стичаше от устата му и капеше на локвичка на пода. Тя хвана брадичката му и нежно повдигна главата му.
– Прекрасно момче – усмихна се тя. – Време е да се събудиш. Един нов живот те чака.
Мирча отвори очи. Лицето на красивата жена беше пред очите му. Нима сънуваше? Острата болка в устата му го върна към реалността. Момчето изстена и сълзите потекоха отново. 
– Потърпи само още миг – произнесе Елинор. – Скоро болката ще свърши. Ти ще се преродиш в нещо красиво и вечно.
Тя го погали по бузата, разроши мръсната му коса и бавно се настани зад гърба му. Ръката ѝ не спираше да милва лицето му.
– Представи си, че си сред огромно зелено поле. Тревата е висока и почти покрива главата ти. Ти тичаш свободен и весел сред всичката тази зеленина. Слънцето приятно щипе кожата ти, а ти се чувстваш свободен.
Елинор леко наклони главата му. Устата й се разтвори и зъбите леко се удължиха. Увери се, че Мирча е изпаднал в транс и ги заби жадно във врата му. Двамата братя чуваха и усещаха как кръвта на момчето се влива в нейното тяло. Капките се разливаха по небцето ѝ, потичаха по гърлото. Двамата преглътнаха едновременно.
Елинор се отдръпна след няколко секунди, устните ѝ червени с кръв. Направи бързо разрез върху дланта си и я поднесе към хлапето. Зубвей хвана главата му и я наклони назад. Жената стисна ръката си, за да може да се образува малка струйка. Калвей, за да се чувства полезен, разтвори устата на момчето и няколко капки намериха целта си.
– Вече е наш – усмихна се жената и облиза раната си, която се затвори все едно никога не е съществувала. – Минава полунощ, което значи, че разполагаме с достатъчно време да стигнем до лагера и да си устроим угощение. Чувам глупавите хора как търсят горкото момче от часове. Успяха да обиколят началото на гората, но никой не смее да влезе по-навътре. Всички ги е страх. Нека ги зарадваме. Нека им върнем това, което търсят. Това ще е нашият неочакван дар за тях.
Тя погали Мирча по главата и се усмихна.
– Събуди се, сине мой. Време е да те върнем на родителите ти. Сигурна съм, че си гладен. Няма нищо по-хубаво от това да вкусиш за първи път от собствената си кръв.
Момчето отвори очи. Огромна усмивка озари лицето му. 
Нямаше вече болка. 
Само глад.


Най-добрите и най-лошите хорър продължения – подкаст

Два поста в един месец? Това не се е случвало от близо пет години тук 😀

Шегата настрана, това ще бъде по-кратък пост така или иначе. Целта на занятието е да представя епизод от подкаста на На Кино.

Този епизод заснехме миналата седмица с колегите от Операция Кино и е с продължителност от цели 121 минути. Темата, както се вижда и от заглавието на поста, е най-добрите и най-лошите хорър продължения евър. Обсъждаме огромно количество известни ужасни поредици, някои не успяхме да споменем. Разбира се, темата е толкова огромна и необятна, че дори се изненадвам колко много заглавия намериха място в тези два часа.

Благой и Дринов са много по-приказливи от мен, което е реда на нещата. Като добавим и лилавото на камерата ми плюс проблемите с интернета точно този ден, се получава доста лагаво представление. Поне звукът беше на ниво и имаме прекрасно забавление.

Винаги е приятно човек да си говори на любими теми с хора, които споделят тези интереси и имат какво да кажат по въпроса. Можете да гледате целия подкаст в пълната му двучасова прелест по-долу.


“Мазето” от Благой Д. Иванов – ревю

От много време не ми се беше случвало да пиша нещо тук, а и от още повече желанието ми тотално се изгуби по ред причини. Все пак, след като вече не разполагам с друго място, на което да пиша подобно ревю, реших. че краткото възраждане на блога не е толкова лоша идея. А и какъв по-добър повод от една хубава книга, особено на човек, който познавам и уважавам за това, което прави.

Мазето
Предната корица на книгата

Хората, които ме познават, знаят много добре какви са вкусовите ми предпочитания щом стане дума за кино, литература и дори музика. С Благой се познаваме от вече не помня колко години (сигурно има едно петнадесет поне) и един от малкото мои познати, с които имаме толкова сходни интереси в областта на ужасите и въобще страшните, кървави и дори извратени думи и картини.

Преди няколко години писах ревю на сборника му с разкази на едно място, което няма да споменавам, че да не правя излишна реклама. Затова сега много се вълнувам да споделя мнението си за дебютния му роман “Мазето”. Тъй като това е личен блог и не разчитам на кой знае какво посещаемост, това няма да е структурирано като типично мое ревю (като тези в “Операция Кино” да речем), а ще е повече разхвърляни и донякъде хаотични мисли за книгата. Все пак ще се постарая да има и някакъв ред. Разбира се, спойлери може и да има, може и да няма, нищо не обещавам.

“Мазето” ни запознава с един безименен герой в един български град, който всеки може да разпознае като своя собствен, може да реши и, че е София. Не мисля, че някъде изрично се споменава място на действието, подобно на името на героя. Въпросният герой е всичко друго, но не и добро момче. Благой постепенно ни въвежда в неговия свят, който на пръв поглед е съвършен. Той работи прилична работа, влюбен е в прекрасно момиче и дори е предложил брак, който тя е приела.

Всичко изброено обаче е фасада, която той се опитва да поддържа с огромни усилия. Защото дълбоко в него живее Звярът и той винаги е гладен за кръв и насилие. Поради тази причина нашето момче всеки месец задоволява този глад с поредната невинна жертва – случайно срещната на улицата или в някой бар девойка. Всяка от тези случки се развива в отделни глави, което, поне на пръв поглед създава впечатление за леко антологичен вид, макар и свързан с някакъв общ сюжет.

Всеки месец ние ставаме свидетели, през погледа на главния герой, на ново и разнообразно убийство. Всеки път се потапяме все по-дълбоко и дълбоко в съзнанието му и начина му на мислене спрямо света, който го заобикаля. С всяка следваща глава той ни става все по-антипатичен и антипатичен, противен и отблъскващ. Той е дъното на това, което би трябвало да бъде едно нормално човешко същество, но в същото време има себе си за нещо повече, за нещо над всички останали, които заравя в градината си в мазето.

Героят е счупен, както се изразява самият той, изгнил до дъното на душата си и без каквито и да е скрупули. Той е влюбен във Валентина, но не изпитва свян или угризения да спи и изнасилва други жени. Готов е да отиде толкова далече, че да сервира човешко месо на своята любима дори.

Хубавото е, че Благой се старае да разнообразява всяка глава, като целта никога не е само убийството, а и солидна доза размисли и страсти на различни теми, които, подозирам, вълнуват и самия автор. Най-отличаващ се пример за това е главата с Вирджиния, която е и най-дългата в цялата книга. Въпросното момиче е едно от най-интелигентните избранници сред жертвите на главния герой, което води до дълги разговори за живота, смъртта и причините, които ни карат да правим това, което правим. Няма да влизам в подробности, за да не ви развалям удоволстивето да откриете сами, ако още не сте чели книгата, но определено има интересни диалози преди да се стигне до неизбежната кулминация, която също е доста по-различна от предхождащите и дори предстоящите.

Тук се откроява и един от най-силните плюсове на “Мазето” – неговите диалози и изграждане на героите. Признавам, че подобно на една антология или сборник с разкази, не всяка глава е на едно и също равнище, като някои отстъпват сериозно на други. Все пак Благой успява да представи голяма част от тези жертви, които, няма какво да се лъжем, са там просто да бъдат убити, като напълно дишащи и страдащи създания със своите проблеми, размисли и ежедневни случки. Много от тях могат да станат толкова симпатични на читателя, че той дори да започне да се надява, че съдбата им има шанс да се промени по някакво щастливо и случайно стечение на обстоятелствата. Разбира се, това никога не се случва, но докато се стигне до неизбежната кулминация, ние вече изживяваме мечтите и надеждите на тези нещастни девойки. Стилът на Благой е точно толкова стилен и в същото време достъпен колкото са умни и зрели диалозите му.

Малко се отплеснах тук, затова сега ще се насочна към нещо друго – финалът. Още в самото начало е ясно към какво се стреми главният герой. Ние знае какво той не иска да се случи с неговата любима и със сигурност всеки читател започва да предполага какъв би бил краят на подобен разказ. Признавам си, че лично аз имах три предположения как ще завършат нещата, но това, което се случи в последната глава, със сигурност не беше сред тях. Точно тази кулминация е и най-силния момент в цялата книга, към който тя се стреми и изгражда толкова упорито с всяка следваща глава. Всичко се пръсва на малки парченца, но постепенно се събира като ново отново, макар и в по-различна и не толкова очаквана форма.

Подобен финал също е и силно отворен за интерпретация от различно мислещите читатели. Той може да е тъжен и мрачен, но може да бъде щастлив и задължителен завършек за един толкова жалък и ненужен живот. Разбира се, независимо от гледната точка, съжаление към този герой не трябва и не бива да има в края. Авторът много добре се е погрижил за това. Всички негови действия, особено в последните глави, целят да ни накарат да го намразим, да изпитваме отвръщение и погнуса към подобно създание. Именно затова и този финал има леко поетичен отенък, който удря с още по-голяма сила пред някое от по-предвидимите клишета.

Признавам, че в началото книгата ми тръгна леко бавно и бях притеснен, че може да ме разочарова, но тя бързо набира скорост. Само няколко глави след началото и вие ще искате да прочетете още една и още една. Колкото повече се увеличава ненавистта към героя, толкова повече се засилва и желанието, дори нуждата, да стигнете до фаталната последна глава.

Все пак “Мазето” на Благой Иванов не е книга за всеки. Това е един психотрилър със силна доза философия вътре, но в същото време е и презентация на един изгнил и отвратителен човек, който е готов на всичко за своята голяма любов. Всичко в случая се явява и ключовата дума. Сигурен съм, че дори и хора, които не са чак такива фенове на жанра, ще намерят нещо интересно вътре. Книгата със сигурност въздейства, но се иска и здрава психика за да издържите до самия нейн край.

Лична оценка, по скалата на goodreads – 4.5/5


“Blade Runner 2049” Ревю

(Още едно от старите ревюта, които прехвърлям от предишния сайт, в който пишех… преди време)

Чудех се по какъв оригинален или забавен начин да започна това ревю, но после осъзнах, че би било грешен подход. В следващите редове няма да си говорим за комедия, нито за нещо кой знае колко иновативно, за да има нужда от подобни встъпления. Не, всъщност ще си поговорим за продължението на една класика, която е оставила своята противоречива, но желязна следа в аналите на киноисторията. Въпросът сега е дали „Blade Runner 2049“ ще успее да постигне същото, или поне да се доближи до своя първоизточник.

Следващите абзаци съдържат огромно количество спойлери. Чувствайте се предупредени, ако още не сте гледали филма.

Предисторията

Оригиналният филм “Blade Runner” е от далечната 1982 година, през която дори аз не съм бил роден още. Базирана на новелата на Филип Дик “Do Androids Dream of Electric Sheep?” от 1968 година, лентата на Ридли Скот придобива култов статус. Днес тя е като стълб на научната фантастика, служейки за вдъхновение на мнозина. Първите новини за продължение бяха посрещнати с вълна от недоволство от феновете. Всички те считат “Blade Runner” за перфектен във всяко едно отношение и нова част толкова години след първата само ще развали изградения имидж. Дали са прави обаче, защото мнението е едно доста субективно понятие, всеки може да прецени сам за себе си.

Първоначалната информация, че самият Ридли Скот ще седне на режисьорския стол и ще се погрижи наследството му да не бъде опетнено, вдъхна надежда на много. Впоследствие обаче той се оттегли, поемайки единствено продуцентската длъжност, а за режисьор беше избран Денис Вилньов. Честно казано, по-добър ход от това май не можеше да се случи. Видяхме как Скот се подигра с другата своя класика “Пришълецът” и щетите, които нанесе на цялата поредица с последната част “Пришълецът: Заветът”. Беше тъжна картинка като цяло, но да не се отклоняваме.

Канадският режисьор вече неведнъж е показал, че притежава собствен уникален стил. Освен това в интервюта е споменавал “Blade Runner” като любим филм и извор на вдъхновение през годините. Всичко това е подплатено с обещания за уважение към материала и внимателно подхождане към материята като цяло. Ако сега трябва да посоча име, което да поеме това продължение, едва ли бих направил по-точен избор.

„Blade Runner 2049“

За какво все пак става дума в „Blade Runner 2049“? Още откриващата сцена ни запознава с героя на Райън Гослинг – Агент Кей. Той е репликант от последно поколение и неговата задача е да лови и бракува старите модели, които са се покрили с времето. Именно с такава задача стартира и лентата. Оказва се обаче, че поредният изгнаник крие тайна, която може да коства много на света. Оттук се започват опитите на Кей да разгадае мистерията и да се справи с враговете си.

Още с тези откриващи кадри на зрителите ще им стане ясно, че ги очаква едно адски красиво пътешествие в един богат и изпипан, макар и мрачен и потискащ свят. Вниманието към детайлите е повече от убийствено, а работата на оператора, за което ще стане отново дума по-късно, е истинско удоволствие за окото. Цялостната атмосфера, която тук е дори по-цветна и жива от първата част, допринася изключително много за пълното удовлетворение. Лошо е, че колкото повече напредват минутите, толкова повече човек остава с впечатлението, че това е и единственият по-силен коз на създателите на „Blade Runner 2049“. С това, разбира се, не искам да кажа, че всичко останало е слабо. По-скоро желая да изтъкна факта, че в случая опаковката има повече стойност от самото съдържание и тя ще е единственото нещо, което ще остави по-траен и запомнящ се ефект у зрителите.

Именно тук идват някои от най-големите проблеми на филма – в неговия сценарий. Хубаво е, че са продължили директно случващото се и всичко се завърта около старите герои от първия филм. За съжаление обаче, близо трите часа продължителност налагат темпо, което на моменти се усеща като изкуствено забавено, без реално да има нужда от подобни разтеглени кадри. Отделно имаше цели сцени, които или бяха излишни, или бяха удължени с ненужно действие, което можеше да се вмести в много по-кратък интервал. Нелогични, противоречиви или просто удобни за повествованието моменти дори няма да коментирам.

Въпреки това желанието за създаване на едно пълнокръвно продължение се усеща през цялото време. Личи си, че Денис Вилньов подхожда с желание, уважение и любов към първоизточника и се опитва по всякакъв начин това да е видимо. В същото време, съвсем закономерно, се старае да вкара и част от себе си, оставяйки следа от специфичния си начин на работа. Както вече споменах, „Blade Runner 2049“ има чудесна разноцветна и в същото време мрачна и потискаща реалност. Рядко филм може да се похвали с атмосфера, която да те грабне още от първите минути и да те държи в подобна здрава хватка до самия край.

Мъглата и дъждът, които бяха запазена марка в първия филм, тук също присъстват, като компания им прави и непрекъснато сипещият се сняг. Огромни разрушени градове се редуват с гигантските мегаполиси и пропаднали гета. Всеки един детайл е изпипан почти до съвършенство и човек много трудно ще намери минуси, колкото и да се старае. Независимо дали камерата обхожда небето над планетата, или имаме близки кадри на героите, ще се оглеждате със затаен дъх.

Персонажите

Като стана дума за героите, е време да кажа няколко думи и за персонажите, както и изпълненията на актьорите. Основният движещ елемент в „Blade Runner 2049“ е Кей (Райън Гослинг). Кей е репликант от последно поколение и като такъв той има за цел да служи и изпълнява заповедите на своите господари. Персонажът изначално се предполага, че е лишен от прекалено много емоции, както ще може да се види от филма. Все пак наченки на такива се появяват на няколко пъти (когато разбира, че спомените може да са истински, дори негови), а за други само се загатва (любов към виртуалната му партньорка).

Движен от основната си директива – да разкрие случая и истината – Кей затъва все повече и повече в нещо, което може да се опише като мрачна депресия. За съжаление, голяма част от мотивите му така и не намират поне малко смислено обяснение. Харисън Форд много точно му задава ключовия въпрос във финалната сцена – “Защо го прави”. Отговор обаче не се дава, оставяйки зрителите сами да гадаят.

Няма как да не обърна внимание и на Лъв (Luv) героинята на Силвия Хоукс, която спокойно може да бъде посочена като основния злодей на филма. Отново, като репликант, тя има за цел да се подчинява сляпо на своя господар с цената на собственото си съществуване. Именно това безусловно желание да служи е и най-голямата разлика с първия филм.

Репликантите в “Blade Runner” имаха мечти, цели и желания, те бяха бунтовници, които искаха да живеят. Това в известна степен им придаваше много човешки черти, трудно беше да бъдат идентифицирани като злодеи. Лъв в това отношение е праволинейна и без никакви скрити мотиви. Всички карти са сложени на масата и няма дори опити за различно поведение. Тези “недостатъци” превръщат финалната битка между нея и Кей в нещо нормално и обикновено. Няма красота, няма грация в изпълнението. Сравнението между тази кулминация и сблъсъкът между Декард и Рой Бати (Рутгър Хауърд) е като разстоянието между небето и земята.

Силно препоръчвам да изгледате кратките филмчета, които предшестваха излизането на „Blade Runner 2049“. Именно първото от тях – “2036: Nexus Down”, ни запознава със създателя на Лъв, изигран от Джаред Лето. Тези пет минути са много по-ясни и изразителни, що се отнася до поведението на новите репликанти. Нещо, което в самия филм не е кой знае колко ясно или обяснено.

Ниандър Уолъс, за когото стана дума по-горе, също заслужава споменаване. Той не е типичен злодей, а някаква доминираща фигура, която дърпа конците от най-високо. Лично за мен изпълнението на Лето беше повече от чудесно и ми се искаше да беше получил повече екранно време. От друга страна, той има и една от най-дългите безсмислени сцени в целия филм. Колкото и да опитват да вкарат философия в нея, тя ми седеше плоско и излишно на целия фон до момента.

Сапър Мортън е персонаж, който получава само около пет минути екранно време в самото начало, но поставя тона на цялата продукция. Кратката поява на Дейв Батиста ще ви преследва до самия край, както се случва и с Кей. Актьорът определено прави много по-запомнящо се изпълнение от повече от половината останал актьорски състав. Задължително е и второто кратко филмче “2048: Nowhere to Run”, което е посветено на него. Един чудесен пример за разликата между старите и новите модели репликанти и вече споменатите чувства и емоции, както и нуждата от подчинение.

Преди да обърна внимание и на миналото в новия “Blade Runner”, ми се иска да кажа няколко думи за Джой. Това е дигиталният асистент на Кей, чиято роля така и не схванах до самия ѝ край. Ана де Армас беше достатъчно изразителна и убедителна като колекция от дигитална информация. Само че цялата тази странична сюжетна линия с нейното желание да бъде истинска и да обича героя на Райън Гослинг ми идваха в повече. Сигурен съм, че основната идея е да покажат, че Кей не е просто една машина, че и той може да обича, че е способен на някакви чувства и емоции. Убеден съм също така, че това работи за някои хора. Аз не бях един от тях. Не смятам, че действието щеше да загуби кой знае колко от нейната липса.

За последно си оставих и появата на Харисън Форд, който се завръща в ролята на Декард от първия филм. Все пак цялото действие се оказа, че се върти около него и беше неизбежно да го намесят. Макар и да имаше изключително малко екранно време, неговата поява също не остава безлична. Сцената с компютърно генерирания образ на Шон Йънг малко разваля добрите впечатления, но Форд си е Форд, макар и доста поостарял.

Споменавайки въпросното камео (пазено в тайна до самата премиера), филмът е пълен с дребни и почти незабележими препратки към оригинала, които само истинските фенове биха забелязали и оценили. Разбира се, това не означава, че „Blade Runner 2049“ е насочен само за почиталите на лентата на Ридли Скот. Просто удоволствието ще бъде по-пълно за тях.

След като наблегнах на персонажите малко повече от нужното, като дори не успях да покрия всичко, което исках да кажа, ще приключа с още една-две появи с изключително недоразвит потенциал. Това са основно така наречената опозиция, състояща се от репликанти, които се борят с… опресията? Всъщност не е много ясно срещу какво се борят. Тук е по-скоро поддържане на идеите на оригинала. Филмът набляга на двама герои – проститутка (Макензи Джоунс) и водачката на съпротивата (Хиам Абас). Предполага се, че тези бунтовници ще имат много повече роля и идея. Единственото, което постигнаха обаче, беше да съкрушат мечтите и надеждите на Кей, че е специален, че е избран за нещо велико. Истински убийци на настроението, което и без това беше достатъчно мрачно. Вероятно това трябваше да е голям туист в историята, но не постигна желания ефект, колкото и да беше хубава сцената. С други думи много пропилян потенциал.

Структура и настроение

Като оставим обаче настрана героите, бих искал да приключа с още един огромен недостатък – последователността и продължителността на действието. Вече споменах, че сценарият не е силната страна на „Blade Runner 2049“, но сякаш и самото подреждане на кадрите страда не по-малко. След доста хубавото начало, лентата започва да се влачи и да се разтяга без кой знае колко сериозна нужда от това. Сцените се редят с такава монотонност, че в един момент не сте сигурни дали повествованието още опитва да положи основи, вече е в разгара си или ви подготвя за кулминацията. Истината е, че не разбрах кога свърши.

Финалните надписи ме хванаха неподготвен в нито един добър смисъл на това понятие. През голяма част от близо трите си часа продължителност, филмът не се опитва да държи прекалено силно вниманието на зрителите. Атмосферични сцени се редуват с динамични такива, без да се дава явно предимство на някои от тях, което води и до неочаквания финал. Прекалено много неща останаха неразвити, недоизяснени и неясни, без обаче да ме карат да се чудя сега това защо беше така.

Преди да се насоча към обобщаващите си мисли, не мога да пренебрегна и музиката. Малко преди да посетя прожекцията, си припомних страхотния саундтрак на първия филм, дело на Vangelis. Личи си, че Ханс Цимер и Бенджамин Уолфиш са се опитали да докарат същото усещане. На ниво трейлър това работеше чудесно. Музиката е прекрасна, но на моменти леко липсваше синхрон между нея и случващото се на екрана. Все пак тези несъответствия за мен бяха дребни и не успяха да развалят цялостното удоволствие.

След всичко негативно, което казах по адрес на филма, искам да завърша с едно по-позитивно обобщение. Четейки вече изписаните близо две хиляди думи, виждам, че не се получи предварително замисленото ревю. По-скоро нахвърлях хаотични мисли, засягайки отделни аспекти на филма. Може да се каже, че се чувствах по сходен начин и след като напуснах кинозалата. Известно време не бях сигурен какво точно да мисля за „Blade Runner 2049“.

От една страна, филмът ми хареса. Има ужасно силна атмосфера и е един от най-красивите филми, които съм гледал последните години. От друга страна, горните проблеми въобще не са за пренебрегване, но много от тях са по-скоро дребнави капризи, които са изцяло субективни. Желанието на Денис Вилньов да запази духа на оригинала му носи само плюсове и човекът се е справил перфектно с работата си. Щеше да е хубаво и сценаристите да се бяха постарали малко повече, но толкова. Въпреки всичко „Blade Runner 2049“ е задължително заглавие за всеки фен на научната фантастика, а още по-наложителен за харесващите оригинала. Със сигурност няма да остави подобен отпечатък като лентата на Ридли Скот, но определено ще бъде запомнен. Личната ми оценка клони към 7, независимо от всички негативни неща, които казах по негов адрес.


Hellboy (2019) ревю

Тъй като нещата в предишния сайт, за които пишех, не се развиха много добре, реших да прехвърля някои от ревютата тук. Просто да си ги имам, че не е ясно въпросният сайт колко ще го има още 😀

Something old, something new, something borrowed, something… red!

Както и преди съм казвал, живеем в ерата на римейковете, рибуутите, рестартите и като цяло рециклирането на стари и познати идеи. Новият филм от поредицата за демоничния тинейджър Хелбой се опитва да бъде верен на днешните стандарти. След като дълги години Гийермо дел Торо, създателят на първите две части за червения демон, се опитваше да убеди студиото да му отпусне пари за третата и последна глава в неговата трилогия, в крайна сметка се предаде. Миналото беше погребано, а продуцентите решиха да поемат в нова посока – тази на рибуута.

Кой всъщност е Хелбой?


Хелбой е дело на художника Майк Миньола и за първи път се появява под логото на Dark Horse Comics през 1993 година. Персонажът е рожба на земна вещица и един от принцовете на Ада, който се опитва да го предпази като го изпраща на повърхността по време на зловещ нацистки ритуал в края на Втората световна война. Открит от съюзниците и отгледан от професор Брум, Хелбой се превръща в един от най-добрите борци срещу паранормалното и демоничното.

Признавам си, че не съм особено запознат с комиксите, на които са базирани филмите, затова и не мога да съдя колко достоверни са екранизациите. Повечето фенове за единодушни, че новата лента е много по-близка до първоизточниците не само като идеи, но и като тон и атмосфера. Това мога да приема само на доверие.

Истината е, че още през първите 20-30 минути си личи, че новата екранизация на Нийл Маршъл се опитва да събере поне 400 минути материал в рамките на 120.

Историята

Новият “Хелбой” покрива някои от по-късните приключения на демоничния тинейджър. Сценарият изправя Хелбой срещу една от най-силните вещици, ходели по земята, Нимуе, известна като Кървавата кралица. Нейната единствена цел е да си отмъсти за това, което Крал Артур ѝ е сторил преди толкова години и да сложи край на човешкия род. Стандартна апокалиптична ситуация, в която главният герой ще трябва да спаси света. Преди да стигне до нея обаче, Хелбой ще трябва да се справи с вампири, великани, феи и други митологични създания.

Личи си размахът, с който създателите са подходили, но толкова много от началните сцени крещят “излишни”, че чак е болезнено. Вместо да се опитат да разширят историите на някои от поддържащите герои, те са решили да вмъкнат колкото се може повече история, в колкото се може по-кратко време. Не знам дори как някой е решил, че това може да бъде добра идея.

Героите

Рон Пърлман създаде персонаж, за когото и до ден днешен се говори. При споменаване на името Хелбой в образа на всеки комикс фен изниква образът на точно този актьор. Много е трудно да влезеш в обувките на Рон Пърлман. Все пак тази нелека задача се падна на познатия от сериала “Stranger Things” Дейвид Харбър. Смея да кажа, че се справя доста сносно с това, с което му се налага да работи. Дали защото персонажът вече има натрупани приключения зад гърба си, дали заради по-мрачния тон на лентата, но Хелбой на Харбър е видимо по-зрял, още по-пиперлив и по-целеустремен. Саркастичният и детински подход пак се усеща, но също така си личи и по-силната вътрешна битка, която го разкъсва между двата свята.

Като оставим настрана обаче Хелбой, положението при останалите герои въобще не е хубаво. Вече споменах по-горе желанието за много действие в малко време и почти всички останали персонажи страдат от това. Андрю Косби, който е отговорен за сценария, е избрал доста елементарен начин да ни запознае с миналото и историята на “съюзниците” на главния герой, посредством кратки флашбак сцени. Не остава никакво време за реално развитие на тези герои. Те са просто там, защото Хелбой има нужда от помощ. Това най-силно се усеща при Алис (Саша Лейн) и майор Бен Дамио (Даниел Дей Ким), които са доста ключови фигури в комиксите, но тук зрителите няма как да почувстват връзка или да оправдаят съществуването им. Иън Макшейн, който пък поема ролята на бащата на Хелбой от покойния Джон Хърт, получава малко повече внимание, но потенциалът му също остава силно неизползван.

За основните злодеи също няма кой знае какво да се каже. Те са зли и това е достатъчно. Мила Йовович и Стивън Греъм (познат на повечето като Томи от “Гепи”) са единствените, които изпъкват над по-голяма част от компютърно генерираните персонажи, но едва ли човек може да иска повече от ясните им двуизмерни образи.

Ефекти, ефекти, ефекти

В днешно време много неща са правят на компютър и понякога това си личи. Похвално е, разбира се, когато има и практически ефекти. Признавам си, че страшно много харесах чудовищата в края на филма, всичките брутални и кървави детайли, които бяха вложили в тях. За съжаление обаче компютърно генерираната кръв на места беше потресаващо грозна. Сигурен съм, че много хорър фенове ще останат доволни от огромните количества гор и течности, които се лееха на екрана, но на места изглеждаха прекалено пресилени и изкуствени.

Искам да похваля специално създателите на персонажа на Баба Яга, която беше едно от най-зловещите и прекрасни неща във филма. Битката ѝ с Хелбой е от по-запомнящите се моменти без спор. Като оставим визията настрана обаче, появата ѝ със сигурност ще обърка зрителите, които си нямат идея от митологията на комиксите. Баба Яга говори за минали събития сякаш всички сме длъжни да знаем за какво става дума. Подобни примери има много из филма, а кратките погледи към миналото не помагат особено.

Бъдещето?

Има ли бъдеще “Хелбой” в този си вид? За съжаление няма да видим Ейб Сепиън в продължението, защото лентата се оказа тотален бокс офис провал. Критиците разкъсаха безпощадно филма, но заслужаваше ли го в крайна сметка? Знам, че много ще кажат да, но аз съм готов да поспоря. Филмът има ужасно много недостатъци, начело с желанието да разкажат твърде много в прекалено малко, но определено не заслужава такова жестоко заклеймяване. Със сигурност двете части на дел Торо са по-добри в доста отношения, но Нийл Маршъл успява да предаде този хорър аспект на историята, който липсваше в предишните филми.

“Хелбой” определено успя да ми хареса малко повече, отколкото очаквах, но и да ме разочарова повече, отколкото се надявах. Излязох със смесени чувства от киносалона. Сигурен съм, че на всички им е ясно от самото начало да не очакват дълбок и смислен сценарий. R рейтингът обаче е напълно заслужен и ако зрителят се абстрахира от повечето глупости, ще може да се позабавлява подобаващо за два часа.

Искрено се надявам това да не остави лош отпечатък върху кариерата на Нийл Маршъл, защото е адски кадърен режисьор и съм сигурен, че в бъдеще ще има какво да предложи още на хорър феновете.


Топ десет на най-добрите хорър римейка

Понякога ми идва желанието да пиша по-дълги статии… макар това вече да се случва рядко. От време на време даже и се получават сравнително интересно. Уви, много съм далеч от качествено написана статия, но бавно, но славно работя по въпрос 😀

Последната такава, като изключим новините за излязли трейлъри и прочие рекламки, е една лична класация за най-добрите хорър римейкове, които са се появявали на бял свят. Вътре има големи класики като “Нещото” и “Мухата”, има и по-малко известни такива като “Петното”. За всеки по нещо 🙂

Ето кратък увод от самата статия:

“Живеем в ерата на филмовите продължения, рестартирания, предистории и въобще всевъзможни рециклирани идеи. Ако скоро сте поглеждали кино програмите, трудно ще откриете нова и оригинална идея. Сякаш всичко вече е измислено и на авторите им е по-лесно да копират познати и изпипани формули, които гарантират успех и най-важното – много пари в боксофиса. Именно в тази връзка новият прочит на популярни и доказани вече заглавия трупа все по-голяма популярност. Днес искаме да Ви запознаем с десет от най-добрите хорър римейка, които можете да гледате.”

Пълния текст можете да прочетете на сайта на Technology.bg тук.


The Neon Demon (2016)

mv5bntayotkxntq3nv5bml5banbnxkftztgwmjq1nzqxote-_v1_sy1000_cr006481000_al_Признавам си, че чаках с интерес този филм. Чух и четох ред суперлативи за творението на Рефн, гледах множество ревюта, в които авторите се възхищаваха на работата на датчанина. Като цяло очаквах нещо яко, уникално и добро.

Мисля, че, с тези три уводни изречения, става ясно в каква посока ще поеме мнението ми.

Неоновият демон е една дълга двучасова неонова скука, изпълнена с eye candy сцени без реално съдържание и контекст. Убеден съм, че много хора ще намерят различен смисъл и ще интерпретират по коренно различен начин идеите, но нека караме едно по едно.

Филмът разказва историята на Джеси – младо момиче от нищото, което идва в големия град с едно единствено умение – да бъде красива и да стои добре пред камерата. Тя сама си казва, че не умее да пее, да танцува, да рисува и така нататък. Оказва се, че наистина я бива и бързо започва да се изкачва по “стълбицата” на модния бизнес, спечелвайки си приятели и врагове по пътя.

Няма да изпадам в излишно разказване на историята, защото реално такава почти липсва. Филмът е изпълнен с дълги сцени на мълчание и визуален хаос. Тук обаче идва и най-големият плюс на лентата – адски красива е. Всяка една сцена почти е истинска наслада за очите, изпълвайки екрана с канонада от цветове. Премигващи светлини преливат сред неонови гами и бляскави момичета позират или се разхождат пред камерата. И всичко приключва до тук. През голяма част от първия част очаквах да се случи нещо и без доста изненадан когато забелязах, че вече съм подминал шейсетата минута без да се е случило кой знае какво. Героинята на Ел Фанинг, която трябва да изобразява неземната и съвършена красота, седи по-скоро неловко и объркано, без да е много наясно какво трябва да прави. Реакциите ѝ и са изкуствени и дървени през по-голяма част от времето, а изпълнението фалшиво до безобразие. За останалите ѝ “колежки” дори не искам да споменавам. Джена Малоун, която изпълнява ролята на гримьорката-лесбийка, надяваща се на страстна нощ, е що-годе свястна, но двете “съпернички” на главната героиня са меко казано ужасни. Държат се повече от изкуствено и нереално през всяка една секунда, през която са пред кадър, а ужасните паузи, които правят преди всеки отговор и реплика са направо влудяващи. Което всъщност се отнася за повечето от диалозите във филма – героите правят нереално дълги паузи между изреченията и преди да започнат да говорят, все едно това е нещо нормално и естествено, а събеседникът им от другата страна приема това като нещо ежедневно. Единствено Киану Рийвс, който има около 5-6 минути екранно време, прави сравнително свястна роля, макар и на пълен боклук. Признавам си, че му отиваше.

Като изключим всичко по-горе, идва момент за финал. Не знам какво очаквах, но определено не и това, което получих. Обичам ужаси, обичам брутални и кървави неща, но… Финалните сцени бяха толкова не на място, толкова извън всякакъв контекст и смисъл, че бяха бутафорни чак. Говоря основно за натуралистичността на насилието, на кръвта и отново поведението на персонажите. Все едно имаше подобни сцени (без да спойлвам), само да ги има, насилствено вмъкнати след всичко. Наблягам най-силно на финалната сцена преди надписите.

Та така, The Neon Demon за мен е едно претенциозно и изпълнено със скука визуално пиршество, което можеше да се побере в рамките на късометражен филм без всичката плява. Слаб актьорски състав, слаб сценарий, слаб диалог, силна визия. Някакви си малкото силни страни по никакъв начин не могат да надделеят над всичките му минуси.
4/10


SHO #20: Lights Out (2016)

Today is a good day for… hm… horror 😀 Рядко се впечатлявам така, но Lights Out успя да ме спечели, най-откровено си признавам. След няколко разочарования, които бяха набедени за супер добри, това вече си оправда “лаврите” 😀 Тук има сравнително оригинална и интересна история (не е нещо ново и невиждано, но не е и тотално клиширано), добра актьорска игра, хубаво развити персонажи и… адски много jump scare сцени. Вярно е, че филмът разчита почти изцяло на тях, но тук те наистина са много добри и могат да стреснат и хората с железни нерви. Има няколко дупки в сценария, но като цяло за момента се нарежда (заедно с The Conjuring 2) сред едни от най-добрите ужаси на тази година, а Девид Ф. Сандберг влиза в списъка с режисьор, чиято кариера ще се следи с интерес (да видим какво ще сътвори от продължението, уж прикуъл, на доста средния Анабел). Остана да видим и моят любимец Феде Алварез какво е надробил и може да имаме топ 3 (ако и Don’t Breathe се окаже толкова силен колкото го гласят). 8/10 силно препоръчвам, особено на загасена лампа :Д

happystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt4786282


best ark server hosting