Понякога подхождането към дадена книга може да бъде преповдигнато – чел си множество хубави отзиви, негативно – чел си куп отрицателни мнения или, не, не смесено, а по-скоро с елемент на изненада – не знаеш какво точно да очакваш. Съществува и едно друго положение, в което знаеш какво да очакваш от самата книга, но в същото време не знаеш какво може тя да предизвика в теб, дали би ти харесала или не и прочие глупости, започвайки я доста… неутрално.
В интерес на истината това си е субективно състояние на духа и не знам дали някой би разбрал какво искам да кажа. “Повикът на ангела” е втората книга, с която се сблъсквам, от този автор. Предната ми хареса дотолкова колкото да я похваля, но без да е оставила кой знае колко трайни усещания в мен, още повече да я помня дълго. Бях се запознал сравнително със стила на Мюсо, начин на писане и поднасяне на историята. И смея да заявя, че тук той по никакъв начин не изневерява на изброеното. Но едно по едно.
Историята ни запознава с двамата главни герои – мъж и жена, които на пръв поглед са толкова различни, всеки със своите си проблеми и главоболия. В случаен сблъсък на летището, те разменят телефонните си апарати. Започвайки като идея да помогнат на другия да не пропуска служебни уговорки и разговори, те се заравят сред съдържанието и скоро започват да намират все повече и повече общи неща. Само въпрос на време е нещата да излязат извън контрол и дълбоко скрити тайни да изплуват сред мръсна вода.
Както и предният път, така и сега, смея да твърдя, че развитието на историята много би подхождало на някой холивудски екшън-трилър. Това, което на пръв поглед изглежда като почти невъзможно случайна любовна история се преобразува в бърз и динамичен екшън с доста напрегнато действие. Мюсо бавно ни запознава с героите си, поставя ги сред ежедневните им животи и се опитва да ги представи като най-обикновени човечета без нищо специално. Само, за да разкрие тайните от миналото им (по-скоро те взаимно да си ги разкрият един друг) и да ги завлече в доста по-мрачна последна третина.
Точно по-горното за мен е и един от най-силните плюсове на книгата – една доста обикновена и клиширана история, с няколко много предвидими обрата, е поднесена по достатъчно увлекателен начин, че да искаш да четеш следващата и следващата страница, за да видиш какво ще се случи точно (макар и да подозираш, и на 99% да си прав). Героите са изключително добре описани и много пластови, за да се опита ги хареса човек, като в същото време вижда и грешките им. Разбира се, любовният елемент ще си остане доста фантастичен фактор за мен, но това си е отделна тема.
Като цяло останах доволен от втория си досег до Мюсо. Този път не разчита на обръщащ действието финален обрат, а повече на клиширана, но перфектно описана история и пълнокръвни герои. Няма да е книга, която ще остави траен отпечатък както в съзнанието Ви, така и в аналите на световната литература, но определено би Ви допаднала. Препоръчвам 🙂