Разказът, който ще прочетете по-долу, беше част от един конкурс, който се проведе по-рано тази година. За съжаление, моето творение не беше сред финалистите, затова, за да не потъне в забвение, реших да го пусна в блога. Все пак да го има някъде, че и аз ще забравя за него след време. Пък дано се хареса поне на някой 😀

“Неочакван дар” (работното заглавие беше “Циркът на вампирите”, но го смених в последствие)

Мирча, който днес празнуваше своя девети рожден ден, обичаше да пътува. Последните две години той и родителите му прекараха с циркова група, която обикаляше най-разнообразни и непознати за него места. До преди месец бяха в България, а след това тихомълком преминаха границата и вече радваха хората в родната им Румъния. 
Мирча трябваше да признае, че местното население беше по-дружелюбно и търсещо забавление от българското. Всички ги посрещаха с викове, редяха се на безкрайни опашки и представленията им се пълнеха до последното място.
Вестта за пътуващия цирк се носеше бързо и непрекъснато получаваха известия, че са канени в някое ново село. Родителите на Мирча бяха клоуни и той не спираше да се смее около тях. Те го забавляваха както на сцената, така и зад нея. Понякога го канеха да изпълни някой номер заедно с тях и малкото момче не можеше да се наслади на виковете и писъците на екзалтираната тълпа.
Преди три дни приключиха със село в южната част на Румъния и сега се бяха насочили към по-голям град на север. Специална телеграма от кмета лично пристигна за господин Алберто, управителят на трупата им. Канеха ги да изпълнят най-доброто си представление пред отбрана публика. Обещанията бяха за добро заплащане.
Слънцето скоро щеше да се скрие зад хоризонта и процесията каруци реши, че е добра идея да си устроят лагер сред полето. Малкият Мирча се беше съсредоточил над няколко сладкиша, които получи за подарък. Рядко се радваше на подобни благини и искаше да им се наслади максимално.
Нещо обаче накара момчето да вдигне глава. Няколко птици излетяха от близките дървета с крясък и се понесоха в неизвестна посока. Последните часове групата им се носеше по края на странно изглеждаща гора. По думите на родителите на Мирча в момента трябваше да е средата на пролетта. Дърветата тук обаче изглежда не споделяха това мнение. Короните им бяха лишени от каквато и да е зеленина, а паднали листа не се виждаха никъде около тях. Самите им клони имаха особени и плашещи форми, закривени под зловещи ъгли. На фона на залязващото слънце хвърляха сенки, които караха Мирча да потрепери от ужас. Дори със стеблата им нещо не беше наред. На повечето им липсаха парчета кора, сякаш издрана от злонамерено животно.
Момчето реши да не мисли толкова по въпроса и се върна към заниманието си.
– Мирча? – чу той гласа на майка си, която се показа зад една от близките шатри. – Ето къде си бил. Не забравяй да прибереш играчките си и да се измиеш. След час те искам в палатката готов за лягане.
Момчето изсумтя нещо под носа си и заби поглед в чинията.
– Не те чух! – повиши тон майка му. Интонацията подсказваше, че не търпи възражения.
– Да, госпожо! – произнесе по-ясно Мирча и си отдъхна щом видя гърба на жената.
Дояде бавно оставащия сладкиш и се изправи. Огледа се наоколо и видя единствено мръсната си топка, която понякога подритваше с другите деца. Беше я оставил до палатката на семейство акробати. Изпитваше топли чувства към тях, защото никога не му се подиграваха и му даваха бонбони.
Имаше достатъчно време. Взе мръсната чиния и се запъти към палатката на госпожа Родика. Тя се грижеше за изхранването на цирка и на нея дължеше угощението. Възрастната дама му се усмихна топло, взе чинията и го погали по главата. Мирча благодари по най-възпитания начин, на който родителите му го бяха научили, и се отправи обратно за топката.

***

Момчето седеше вече няколко минути объркано. Много добре си спомняше къде се намираше топката, но сега тя не беше там. Той погледна с отвращение към гората и неприятното чувство в стомаха му се завърна. Играчката му лежеше на не повече от няколко метра от първите дървета и сякаш му се подиграваше.
“Ела и ме вземи, де! Ако смееш! Ти си просто един страхливец!”
Мирча тръсна глава и се смъмри за пораженческото мислене. Сигурно вятърът, който се беше усилил значително през последните минути, я бе издухал до там. Нищо странно нямаше в това. Само няколко крачки, едно навеждане и бързо тичане обратно. Прекрасен и лесен за изпълнение план.
Момчето вдиша дълбоко за кураж и закрачи към топката. Не беше направил и две стъпки, когато ветровете отново се усилиха и сякаш по команда избутаха играчката още по-близо до дърветата.
– Не! – проплака Мирча и се втурна с надеждата да предотврати най-лошото.
За съжаление, колкото по-силно тичаше той, толкова повече се усилваше стихията. Много бързо любимата му играчка бе погълната от гората. Момчето спря на по-малко от метър. Сълзите напираха в очите му и всеки момент щяха да потекат като водопади.
Обичаше тази топка. Дядо му я беше подарил преди три години, малко преди да почине. Имаше сантиментална стойност. Мирча седеше пред дърветата и не знаеше как да постъпи. Погледна назад, но никой от лагера не беше забелязал неговата драма. Можеше да се върне и да помоли баща си за помощ. Щяха да му се скарат, но поне всичко щеше да приключи бързо. Отхвърли идеята и се загледа в гората.
Мирча избърса носа си в ръкава и прошепна с леко треперещ глас:
– Не ме плашиш!
След което го повтори малко по-силно и уверено. Стисна юмруци и прекрачи между две от дърветата.

***

Светът сякаш се промени. Светлината на залязващото слънце изчезна, а на нейно място се появи леко сивкаво фосфоресциращо сияние, обгръщаше всичко наоколо. Мирча не можеше да прецени какво точно го излъчва.. Не помагаше особено много и за видимостта, която беше ограничена само на няколко метра.
Момчето се обърна и видя полето зад себе си. Все още имаше възможност да се върне. Това място караше косъмчетата по тила му да настръхват от ужас. Краката му го молеха да се обърне, да побегне и да прегърне майка си.
“Не!”, скара се отново той на себе си и се загледа в земята в търсене на топката си. Фокусира се върху голата пръст сякаш от това зависеше животът му. Не можеше да е стигнала прекалено далече. Сърцето му биеше като лудо и всеки момент щеше да изскочи от гръдния му кош.
Мирча си пое дълбоко въздух и закрачи смело напред. Стараеше се погледът му да не пропуска нито едно кътче. Топката трябваше да е някъде тук. Последното почти го проплака на глас.

***

Времето минаваше, но любимият подарък от дядо му не се мяркаше никъде. На няколко пъти реши да смени посоката като внимателно отбелязваше на ум как да се върне. След като прекара, както му се стори, цяла вечност в обикаляне на странната гора, започна да се отчайва. Подозираше, че родителите му вече го търсят, а това автоматично означаваше неприятности. Време беше да се връща.Мирча се обърна и застина. Не си спомняше гората да е изглеждала така. Завъртя се няколко пъти и установи, че не знае как да се върне. Всичката смелост и кураж рязко го напуснаха. Краката му се подкосиха и той рухна. Очите му най-после се предадоха и сълзите потекоха в изобилие.
– Мамо! Татко! – проплака той. – Помогнете ми!
Вдигна поглед и едва не загуби съзнание. Стори му се, че дърветата се бяха надвесили над него. Клоните им, като хищни нокти, се спускаха в опит да го докопат. По корите им се виждаха издълбани усти, застинали в гротескни усмивки.
Мирча изпищя.
Рязко се изправи на крака, събра последните му останали сили и се затича. Не знаеше къде отива, но просто искаше да е по-далеч от тук. След няма и десетина крачки обаче се блъсна силно в нещо. Тупна на земята и изохка от внезапната болка.
– Здравей, мило момче! Да не би да си се изгубило? – произнесе мек глас.
Мирча скочи уплашено на крака и направи няколко крачки назад. Пред него стоеше близо два метра висок мъж с тънка фигура и нездравословно бяла кожа. Носеше кадифен панталон и ленена риза, спускаща се свободно върху бедрата му. Ръцете му бяха покрити с най-разнообразни златни пръстени, а на краката носеше масивни черни боти. Косата му, бяла като сняг, беше вързана на конска опашка. Лицето му беше толкова красиво, че момчето не можеше да откъсне очи от неговите. Ярко червените зеници вникваха дълбоко в душата му и го изгаряха. След това мигна и мигът отмина.
Мъжът се усмихна и Мирча успя да види странно изглеждащите резци, леко издължени и заострени. Гласът на този странник можеше да звучи благо и мило, но всичко останало във фигурата му крещеше на момчето да бяга. Колкото се може по-далече.
– Казвам се Зубвей – представи се непознатият. – Но приятелите ми ми казват Зуб. Как е твоето име?
– М-М-Мирча – заекна момчето и направи още няколко крачки назад. Гърбът му се удари в едно от дърветата.
– Не се страхувай! – отново се усмихна мъжът. Зъбите му лъщяха неестествено на фона на фосфоресцираща светлина. – Бих искал да ти бъда приятел. Кажи, има ли нещо, с което бих могъл да ти помогна?
Мирча искаше да изрещи да го остави на мира. Да се изпари от тук и никога повече да не се появява. Вместо това обаче промълви:
– Бих искал да се върна при мама и татко! Да се махна от тази гора!
– О, миличък – засмя се Зубвай и тонът му рязко се промени. – Никой не си тръгва жив от тази гора. Скоро и ти ще бъдеш част от нейната вечна красота.
Истеричният му кикот накара кръвта на момчето да се смрази. То потрепери и се опита да накара краката му да го слушат.
“Тичайте!”, крещеше им то. “Животът ни зависи от това!”
Все пак му се подчиниха и то побягна. Усещаше как клоните разкъсват дрехите му, как бодат кожата му и кръв на малки струйки потича от раните. Чуваше заплахите на Зубвей да звучат като камбани в ушите му. Чувстваше присъствието му зад гърба си през цялото време. Колкото и да тичаше, колкото и да се опитваше да се измъкне, той все беше там.
– Тичай, малко прасенце. Ние така те обичаме. Бъди уплашено. Бъди ужасено. Кръвта ти е по-вкусна.

***

Дълго тича Мирча през мъртвата гора. Без посока и без надежда, той все пак не се предаваше. Бягането му продължи докато краката му не отказаха. Като по команда един мъртъв корен се изпречи на пътя и той се спъна. Строполи се по лице в прахта и остана да лежи така. Дишането му беше учестено и трудно си поемаше въздух. Искаше да умре и нищо в този момент не можеше да го накара да се надигне. Минаха няколко минути. Момчето бавно се раздвижи. Мъртвешката тишина наоколо караше всяко косъмче по тялото му да настръхва. Нямаше следа от странния мъж, нито от каквото и да е друго около него освен дървета. Те все така се бяха надвесили над него, но изглеждаха отдръпнати. Все едно поддържаха дистанция. Мирча помисли, че не смеят да го докопат, защото вече принадлежеше на друг. Мисълта го принуди да се наведе в опит да повърне.
– Трябва да намеря изход от това проклето място! – измрънка под носа си той и рязко се изправи. Обърна се в произволна посока и за пореден път застина на място.
Пред него се разкри невъзможна картина – двуетажна дървена постройка в избелял сив цвят се намираше на не повече от петдесет метра от мястото, на което бе лежал до преди миг. Как я бе пропуснал преди малко? Наистина ли беше там? Сънуваше ли?
Мирча стисна юмруци и закрачи уверено към къщата. Подобно на всичко останало в тази прокълната гора, мястото излъчваше подобен фосфоресциращ блясък, придавайки му едновременно мистериозен и зловещ вид. Момчето преглътна събралата се слюнка и почука по единствената врата, която видя. Отговор не последва. То направи няколко крачки назад и се опита да разгледа мястото по-добре.
Приличаше на най-обикновена дървена къща на два етажа. Цялата беше боядисана във вече избеляла и лющеща се на места сива боя. Мирча забеляза, че никъде не се виждаше тераса или пък прозорци. Бързо обиколи страните ѝ, но не намери нито един друг възможен отвор. Заприлича му на огромен капан. Само един единствен изход и вход.
Момчето се върна до вратата и почука отново. Не искаше да мисли за най-лошото сега. Предпочиташе да си представя това като спасение. Тъй като отговор отново не последва, то натисна дръжката. Тя поддаде под тежестта му и дървото бавно се отвори със зловещо скърцане. Мирча си направи достатъчно голям отвор и се шмугна вътре.
-Ехо! Има ли някой? – подвикна без особена надежда.
Намираше се в тесен коридор, който водеше направо към вътрешността на къщата. Запалени свещи красяха всяка една от стените. Поне мракът нямаше да бъде негов враг. Повървя до първото разклонение и спря. Лявата страна водеше към тъмна стая, в която не можеше да различи нищо. На дясно имаше светлина в изобилие, но и затворена врата. Не знаеше какво го чака зад нея. Третата възможност представляваше стълбището пред него. Мирча спря и се опита да вземе решение. Мислите му бяха прекъснати от писклив женски глас, идващ от горния етаж:
– Има ли някой долу?
Момчето едва не извика. Огледа се паникьосано около себе си и видя малка вратичка точно под стълбите. Без много да му мисли, се втурна на там, молейки се да не е заключена. За негов късмет тя се отвори безшумно и то се скри вътре. Озова се в празно, но много прашно помещение. Опря гръб в една от стените и зачака. Сърцето му за пореден път тази вечер биеше като лудо. Все пак успя да отчете факта, че не се мяркаше нито един паяк, дори хлебарка. Стори му се много необичайно.
Някой започна да слиза по стълбището. Прах се сипеше навсякъде около Мирча. Въпросната личност се движеше бавно и тромаво. Отнемаше ѝ повече от десетина секунди, за да вземе едно стъпало. Момчето прехапа устните си и зачака. Вече можеше да я чуе да стъпва по дървения под в коридора. Молеше се да не го открият.
Първоначално жената, както реши Мирча по гласа, се отдалечи към тъмната стая, но след малко се върна. Трудното и учестено дишане, с което се опитваше да си поеме въздух, се чуваше до самото стълбище.
– Ехо! – изписка пак жената. След това се случи най-лошото. Тя отвори вратичката на скривалището и си подаде главата. – Ето къде си се скрил!
Мирча изпищя и се опита да я изрита. Жената бързо се отдръпна, но не направи опит да го издърпа за крака.
– Спокойно, мило момче! – каза тя. – Не ти желая злото. Живея сама в тази барака от толкова дълго, че просто се радвам да видя още някоя жива душа. Моля те! Излез! Наистина, нищо лошо няма да ти сторя.
Мирча вече беше чувал подобни обещания и нямаше намерение да ѝ се довери толкова лесно.
– Не! – изкрещя момчето.
– Виж, нека запонем отначало. Моето име е Елинор и живея тук от толкова много години – гласът ѝ стана по-мек и приятелски. – Наистина бих искала да ти помогна. Подозирам, че си се загубил. Изплашен си и не знаеш как да намериш обратния път към полето. Права ли съм?
Мирча не отговори, затова тя се отдалечи. Момчето чу стъпките ѝ да поемат към затворената врата. След малко се върна и нещо издрънча на пода. Една чиния се плъзна в скривалището. Беше пълна догоре с най-различни бисквити, а на върха гордо седеше сандвич с пушено месо. Стомахът на детето възропта, но то не му обърна внимание.
– Предлагам мир – каза Елинор и отново се отдръпна. – Ела! Ще седнем в кухнята, ще хапнеш и ще ми обясниш какво се е случило. Сигурна съм, че ще мога да ти помогна.
Гласът на жената отново се беше променил. Вече нямаше и помен от пискливия тембър. С всяка следваща дума Мирча се чувстваше все по-спокоен и по-уверен, че най-после е намерил спасение. Съмненията и уплахата постепенно отстъпиха място на сигурност и блаженство. Момчето бавно пристъпи към отворената врата и подаде глава. Пред него седеше най-красивата жена, която беше виждал на света. Имаше права и черна като гарван коса, високо, слабо и издължено тяло. Носеше сива дантелена рокля, която се беше събрала около нея като необятно море. Щом зърна очите ѝ, Мирча не можеше да откъсне поглед от тях. Толкова сини, толкова дълбоки. Искаше да се гмурне в тях и да плува до края на живота си.
– Ето – каза Елинор. – Не беше толкова трудно, нали?
– Не, госпожо – каза смутено момчето.
– Хайде – хвана го за ръка жената. – Нека отидем в другата стая и ще ми разкажеш всичко.
– Да, госпожо – послушно кимна Мирча.
Помещението, което Елинор нарече кухня, се състоеше от няколко шкафа, маса и два стола. Двамата седнаха и си взеха по една бисквита.
– Сигурно си толкова изплашен – не спираше да говори жената. – Тази гора е ужасна, коварна, злокобна. Знаеш ли, от толкова дълго живея тук със синовете си…
Мирча дори не я чуваше. Гледаше в захлас перфектното ѝ лице без нито една бръчка, гладко и сияещо като всичко останало наоколо. Дори не му направи впечатление, че Елинор преди няколко минути спомена, че живее сама, а сега вече имаше синове. Мозъкът му беше спрял да мисли.
– Толкова е трудно на това отдалечено място да си набавяме храна, че дълго време се налага да гладуваме. С нищо не сме го заслужили, да знаеш. Откакто графът ни прогони от замъка си, животът ни се превърна в истински ад. Затова сме ти изключително благодарни за саможертвата, мое момче. Тази нощ ще си устроим пиршество като едно време. Самата мисъл ме възбужда толкова много.
Жената погледна Мирча и се усмихна. Дългите ѝ зъби проблеснаха на бледото сияние. 
– Спи сега, мило момче. Синовете ми не са имали играчка от толкова дълго време. Нали нямаш нищо против да си поиграете малко преди да започне истинското празненство? Ще съм ти благодарна.
Мирча дори не разбра какво се случва. Мракът го погълна и той вече спеше дълбоко.
Зубвей подаде глава през вратата и попита:
– Време ли е?
Елинор кимна и посочи спящото момче.
– Отнеси го в мазето. Давам ви един час. След това е мой!

***

Мирча усети силна болка в дясната си буза и отвори очи.- Хей – провикна се Зубвей. – Спящата красавица се събуди. Добре дошла, малка кукличке!
Момчето се огледа. Намираше се в нещо, което приличаше на издълбана в земята яма. Стените наоколо бяха от пръст, а единственият изход представляваше дупка в тавана. Не видя стълба или каквото и да е друго, което да спомага за излизането. Пред него имаше двама души. Единия разпозна от срещата си в гората, но другия не бе виждал никога. Двамата си приличаха като две капки вода. Бяха високи, слаби и леко сияещи в сиво и бяло. Мирча не пропусна да отбележи и острите им зъби и нокти, които бяха по-заплашителни от самото им излъчване.
– Време е да се позабавляваме.
Момчето едва сега установи, че не може да свали ръцете си. Погледна нагоре и видя, че са здраво завързани с дебело въже, висящо на кука от тавана. Опита да ги размърда, но нищо не помагаше. Очите му се напълниха със сълзи. Имаше нужда от родителите си.
– Нима ще се разплачеш сега! – подигра му се Зубвай и се приближи до лицето му. Внезапно изкара дългия си език и бавно облиза първите капки, стичащи се по бузите. 
Мирча потрепери, повече от отвращение, по-малко от страх. След това погледна смело вампира право в очите.
– Достатъчно – излая другия. – Раните по гърба му ме побъркват. Усещам мириса на кръв. Толкова невинна, толкова сладка. Искам да я вкуся преди тя да забие зъби в него.
– Търпение, братко – усмихна се Зубвей и прокара нокът по бузата на момчето. То изстена щом кръв потече от отворилата се рана. Вампирът отново се приближи и облиза живителната течност. Цялото му тяло потрепери от удоволствие. Допирът на езика му бе мек и дори леко нежен. Все едно парче памук галеше кожата.
– Спри да мърдаш! – скара се вампирът и стисна Мирча за рамото.
– Моля ви! – проплака детето. – Пуснете ме!
– Скоро, скоро. Но, колко съм некултурен – възкликна с пресилено възмущение Зубвей. – Къде са ми обноските? Позволи ми да ти представя моя брат Калвей.
– Просто Кал – намеси се другият и се приближи. Погали здравата буза, след това нокътя му се плъзна внимателно и отвори прясна рана. Кръвта потече по брадичката на момчето и покапа в пазвата му.
– Хей – възмути се Зубвей. – Недей хаби храната!
Кал се наведе и бавно и внимателно облиза Мирча. Затворените му очи потрепериха от удоволствие.
– Толкова е сладък – възкликна вампирът и отстъпи зад брат си. – Време е за сувенири.
Кал отиде до единия край на ямата. Там, на криво скована дървена масичка, имаше наредени най-различни инструменти. Мирча не можеше да различи повечето, но знаеше, че нищо хубаво не го чака. Вампирът си хареса нещо, вдигна го пред очите си, кимна доволно и се върна. Държеше нещо като клещи, но със странен заострен край.
– Моля ви! – проплака отново момчето.
– Аз и брат ми – започна Кал, – ние сме колекционери. Обичаме да събираме разни неща от хората. Сигурно си чувал. Някои събират кърпички, други лъжици и вилици… Поне така съм чувал. Ние… 
Тук Калвей спря, погледна брат си и се усмихна зловещо.
– Ние обичаме зъби. Така или иначе скоро тези няма да ти трябват. Ще ти пораснат нови. Остри. Смъртоносни.
Момчето започна бясно да се мята, усещайки какво го чака.
– Не! – закрещя то.
– Дръж го! – излая Кал и Зуб стисна рамената на Мирча в железен захват. Вампирът разтвори челюстите на момчето. То усети студения метал върху устните си. Остра болка прониза тялото му и то запищя с цяло гърло. Миг по-късно процедурата се повтори, което се оказа твърде много за деветгодишното му тяло. Светът около него се завъртя бясно, бели и черни петна започнаха да се редуват пред очите му и бавно мракът го погълна за втори път тази вечер.
– Май избързахме – констатира Зубвей, гледайки изгубилото съзнание тяло.
– Честно да ти кажа – произнесе Калвей с много сериозен тон, докато се опитваше да пробие малка дупка в зъбите, – след като вкусих кръвта му, нямах търпение да го източа до последната капка. Нека Елинор си свърши работата и да ходим да се наядем като хората. Едва се владея вече.
Като по команда жената се спусна от дупката и им се усмихна.
– Позабавлявахте ли се, момчета.
– Гладни сме – казаха и двамата в синхрон.
Тя огледа спящото дете и поклати глава. Кръв се стичаше от устата му и капеше на локвичка на пода. Тя хвана брадичката му и нежно повдигна главата му.
– Прекрасно момче – усмихна се тя. – Време е да се събудиш. Един нов живот те чака.
Мирча отвори очи. Лицето на красивата жена беше пред очите му. Нима сънуваше? Острата болка в устата му го върна към реалността. Момчето изстена и сълзите потекоха отново. 
– Потърпи само още миг – произнесе Елинор. – Скоро болката ще свърши. Ти ще се преродиш в нещо красиво и вечно.
Тя го погали по бузата, разроши мръсната му коса и бавно се настани зад гърба му. Ръката ѝ не спираше да милва лицето му.
– Представи си, че си сред огромно зелено поле. Тревата е висока и почти покрива главата ти. Ти тичаш свободен и весел сред всичката тази зеленина. Слънцето приятно щипе кожата ти, а ти се чувстваш свободен.
Елинор леко наклони главата му. Устата й се разтвори и зъбите леко се удължиха. Увери се, че Мирча е изпаднал в транс и ги заби жадно във врата му. Двамата братя чуваха и усещаха как кръвта на момчето се влива в нейното тяло. Капките се разливаха по небцето ѝ, потичаха по гърлото. Двамата преглътнаха едновременно.
Елинор се отдръпна след няколко секунди, устните ѝ червени с кръв. Направи бързо разрез върху дланта си и я поднесе към хлапето. Зубвей хвана главата му и я наклони назад. Жената стисна ръката си, за да може да се образува малка струйка. Калвей, за да се чувства полезен, разтвори устата на момчето и няколко капки намериха целта си.
– Вече е наш – усмихна се жената и облиза раната си, която се затвори все едно никога не е съществувала. – Минава полунощ, което значи, че разполагаме с достатъчно време да стигнем до лагера и да си устроим угощение. Чувам глупавите хора как търсят горкото момче от часове. Успяха да обиколят началото на гората, но никой не смее да влезе по-навътре. Всички ги е страх. Нека ги зарадваме. Нека им върнем това, което търсят. Това ще е нашият неочакван дар за тях.
Тя погали Мирча по главата и се усмихна.
– Събуди се, сине мой. Време е да те върнем на родителите ти. Сигурна съм, че си гладен. Няма нищо по-хубаво от това да вкусиш за първи път от собствената си кръв.
Момчето отвори очи. Огромна усмивка озари лицето му. 
Нямаше вече болка. 
Само глад.