Category: movies

“Halloween 2018” ревю

С премиерата в България на втората част от новата трилогия “Хелоуин”, реших да си прехвърля още едно старо ревю от другия сайт. Тази финална версия се оказа, както чета днес, доста различна от първата, която имам в драйва, но това не е толкова важно. Уикенда се надявам да успея да скалъпя ревю и на втората част, която, за съжаление, е много по-слаба от тази.

Halloween 2018

Винаги ми е било трудно да пиша за нещо любимо. Фактът, че става дума за поредица с четиридесет годишна история и осем филма зад гърба си (без да броим традиционния римейк), въобще не помага. Все пак деветият филм от поредицата „Hаlloween“, която Джон Карпентър стартира през далечната 1978 година, е вече факт. Струва ли си той и дали е за всеки? Четете на собствена отговорност в ревюто ни по-долу. Ще включва леки спойлери (най-вероятно). Чувствайте се предупредени.

Да се опитвам да ви запозная с митологията на поредицата, с нейните разнообразни герои и посоки, в които поема през годините, би било загуба на време, а и ще е дълъг и отегчителен текст. Хубавото на новата лента на Дейвид Гордън Грийн е, че това не е необходимо. Достатъчно е да сте гледали оригиналния филм, за да сте в крак със случващото се. „Halloween“ е директно продължение на филма на Карпентър и игнорира абсолютно всички версии след него. Героинята на Джейми Лий Къртис е прекарала последните четиридесет години в подготовка за евентуалната си среща с Майкъл Майърс. Тя вече не е плахата, беззащитна и уплашена тинейджърка. Изградила е собствен свят, в който всичко е насочено към подготовка за битката със злото. Макар и да се забавя, то все пак идва и е жадно за кръв.

Няма да се опитвам да разказвам историята на филма, но в по-голямата си част тя следва основната идея на оригинала. Майкъл успява да избяга от лудницата, връща се в Хадънфийлд и започва да сее смърт и разруха. Малката разлика е, че този път Лори е подготвена за него.

Ще започна с твърдото убеждение, че това не е филм за масовата публика. Макар и да е насочен към по-голям пазар и създателите му да се надяват да привлекат по-широка група от хора, новият „Halloween“ определено ще бъде оценен повече от старите фенове. Разбира се, би било чудесно, ако си спечели и нови почитатели, които не са запознати с огромното му наследство.

Майкъл е зло. Той няма логични и смислени мотиви, той няма ясна и конкретна цел. Той просто иска да убива. Хубавото в новия филм е, че сценаристите също са наясно с това. Всякакви усложнени взаимоотношения или дори свръхестествени подбуди са забравени. Първичното зло е най-важното. Авторите смело се връщат към подходите на първата част и наистина се опитват да покажат Майкъл като мистериозен и страшен злодей без нуждата от обяснения. С вещата помощ на Джон Карпентър, който е както консултант, така и автор на музиката, те се справят повече от брилянтно.

Операторът Майкъл Симъндс, когото аз познавам само от работата му по не особено убедителната адаптация на “Клетка” по Стивън Кинг, успява да улови някои от най-красивите кадри на Майърс в целия франчайз. Не мога да не похваля и дългия one-shot сегмент в началото, който е огромен реверанс към оригиналния „Halloween“.

Освен че е първично зло, образът на убиеца е забулен в мистерия, а колкото по-непознато е нещо, то е толкова по-страшно. Силно подкрепям идеята да не показват лицето на злодея, когато е без маска, а само да виждаме гърба му, краката му, тялото му и така нататък. Минимализмът в действията на Майърс говори повече от достатъчно.

Като стана дума за реверанси, лентата на Дейвид Гордън Грийн е пълна с намигвания, препратки и easter eggs към почти всички филми от поредицата. Много от тях са просто подхвърляния на реплики между персонажите, докато други са цели пресъздадени сцени. „Halloween“ обаче не се опитва сляпо да копира тези моменти и да разчита на техния ефект, а смело, но с уважение, ги надгражда и развива по свой собствен начин.

Като оставим настрана Майкъл Майърс, какво още ни предлага новият филм откъм персонажи? Сигурен съм, че по-заядливо настроените веднага ще посочат феминистичния подход на лентата. Героинята на Джейми Лий Къртис е силна, макар и много пречупена жена, която е прекарала последните четиридесет години в изолация и подготовка за срещата си със своя най-голям враг. Тя, подобно на доктор Лумис, е обсебена от Майърс и желае да го унищожи, за свое добро и за доброто на целия свят.

Как подобен персонаж е успял да създаде семейство и на това семейство да се роди дете, не е много ясно, а и никъде не се споменава за това. Дъщерята на Лори Керън (Джуди Гриър) е прекарала първите си години в постоянни тренировки и тормоз от страна на майка си, която е искала да я подготви за мрачното бъдеще. Ранното разделяне на двете, благодарение на социалните институции, донякъде може да извини скептицизма и липсата на по-сериозни остатъчни травми в детето. За съжаление, напомнянето за тези събития на няколко пъти по време на филма не спомага кой знае колко, но не е чак толкова фатално.

Трети ключов персонаж се явява и внучката на Лори Алисън (Анди Матичак), която има коренно различно отношение към своята баба от майка си. Тя иска да я опознае, да имат нормално бъдеще и най-вече да ѝ помогне да загърби миналото. Разбира се, въпросното миналото не е готово да си тръгне просто така.

От другата страна седят и поддържащите мъжки персонажи в лицето на съпруга на Керън (Тоби Хус), лекаря на Майкъл (Haluk Bilginer) и местния шериф (Уил Патън). В по-голямата си част те са представени като безполезни и дори излишни торби с месо, пречкащи се пред пътя на убиеца. Някои от тях са сравнително адекватни (като полицая), но други са твърде карикатурни, за да са убедителни (като доктора). Имаме и така наречените comic relief герои, които уж трябва да разведрят атмосферата с нелепи шеги. Винаги съм бил на мнение, че подобни филми нямат нужда от хумор, колкото и малко да е той. Когато правиш страшен филм с безскрупулен убиец и зловеща обстановка, смехът трябва да е последното нещо, към което да се стремиш.

Вече споменах по-горе, че за музиката отговаря не кой да е, а самият Джон Карпентър, който е автор и на оригиналната култова тема на „Halloween“ от 1978 година. Този човек определено знае как да създаде мелодия, която да е едновременно напрегната, зловеща и мистериозна. Тук той ни предлага както преработени нови версии на познати парчета, така и специално написани за целта композиции. Единственият недостатък е, че се използват прекалено малко из филма. Определено е трябвало да се възползват повече от тях. Дори може да спомогне за подсилване на ефекта в някои сцени.

Сигурен съм също така, че като съветник и помощник на режисьора, Карпентър е допринесъл изключително много за качествата на филма. Четох, че благодарение на негова препоръка е отпаднала откриващата сцена, в която Майърс убива Лумис от финала на оригинала. Много е вероятно и за ред други подобни неща да е дал адекватно мнение.

Има, разбира се, моменти, в които сценарият удобно намества нещата, за да подпомогне действието. Налични са и абсурдни персонажи със съмнителна или глупава мотивация. Определено има недоразумения, но те са много по-малко на фона на правилно направените неща.

Независимо какво ще си говорим за новия „Halloween“, той неизбежно води до едно единствено нещо – сблъсъкът на Лори с Майкъл. Още от първите сцени на Джейми Лий Къртис, в забутаната в гората къща крепост, която тя си е изградила, на зрителите им е ясно, че това ще е финалното бойно поле. Жените от фамилия Строуд неизбежно ще трябва да се изправят срещу своя кошмар.

Признавам си, че лично аз очаквах малко повече от тази конфронтация, защото исках финална битка с епични пропорции. Осъзнавам, че това няма как да се случи, но все пак ми беше малко. Огромен плюс е обаче, че не усетих кога свърши филмът и кога минаха тези близо 110 минути. Финалните сцени бяха изпълнени с напрежение и размяна на роли. Грийн перфектно обръща позициите на протагонист и антагонист и Майкъл вече не е водещата фигура в този танц. Намигванията към първия филм тук са особено силни в две конкретни сцени, но няма да ви развалям удоволствието да ги откриете сами.

Филмът се представи повече от успешно в бокс офиса, затова продължението му е гарантирано. Дейвид Гордън Грийн и Дани Макбрайд са имали идеи за трилогия, та се надявам, че няма да поемат по трънливия път на Роб Зомби и неговия римейк, който имаше прекрасен първи филм, но сам се закопа с последвалата втора част.

Няма как да пренебрегнем и финала тук, който доста твърдо и сигурно постави уж край. Все пак се опитаха да намекнат с един последен кадър, че нещата не са такива каквито изглеждат. Дишането на Майърс след края на надписите също би трябвало да е някаква индикация. Този род филми винаги намират начин да върнат своите злодеи.

Искрено се надявам Грийн и Макбрайд да имат хубави идеи и да продължат започнатото. Това продължение смело се нарежда като едно от най-добрите в цялата поредица. То дори може да се окаже вратичка и за други подобни филми. Надежда винаги има и се надявам и сходни популярни франчайзи да се възползват от момента.

Лично за мен „Halloween“ смело застава на второ място в личната ми класация за ужаси на годината, наред с прекрасните “Hereditary” на Ари Астър и “Ghostland” на Паскал Ложие. Филмът има не един или два недостатъка, няма да го отричам, но в същото време е прекрасно съживяване на една умряла поредица. Авторите му са наясно с материала, с който работят, и по никакъв начин не се опитват да го омаловажат. Те подхождат с огромна доза уважение и това си личи в много от кадрите.

Отново казвам, че се съмнявам да се хареса кой знае колко на хора, които не са фенове на подобен род филми. Бих се радвал, ако това е така, но не тая кой знае колко големи надежди. Старите почитатели обаче (като мен) няма да имат какво чак толкова да критикуват .

Силно препоръчвам!
Лична оценка – 7.5/10.


Най-добрите и най-лошите хорър продължения – подкаст

Два поста в един месец? Това не се е случвало от близо пет години тук 😀

Шегата настрана, това ще бъде по-кратък пост така или иначе. Целта на занятието е да представя епизод от подкаста на На Кино.

Този епизод заснехме миналата седмица с колегите от Операция Кино и е с продължителност от цели 121 минути. Темата, както се вижда и от заглавието на поста, е най-добрите и най-лошите хорър продължения евър. Обсъждаме огромно количество известни ужасни поредици, някои не успяхме да споменем. Разбира се, темата е толкова огромна и необятна, че дори се изненадвам колко много заглавия намериха място в тези два часа.

Благой и Дринов са много по-приказливи от мен, което е реда на нещата. Като добавим и лилавото на камерата ми плюс проблемите с интернета точно този ден, се получава доста лагаво представление. Поне звукът беше на ниво и имаме прекрасно забавление.

Винаги е приятно човек да си говори на любими теми с хора, които споделят тези интереси и имат какво да кажат по въпроса. Можете да гледате целия подкаст в пълната му двучасова прелест по-долу.


“Blade Runner 2049” Ревю

(Още едно от старите ревюта, които прехвърлям от предишния сайт, в който пишех… преди време)

Чудех се по какъв оригинален или забавен начин да започна това ревю, но после осъзнах, че би било грешен подход. В следващите редове няма да си говорим за комедия, нито за нещо кой знае колко иновативно, за да има нужда от подобни встъпления. Не, всъщност ще си поговорим за продължението на една класика, която е оставила своята противоречива, но желязна следа в аналите на киноисторията. Въпросът сега е дали „Blade Runner 2049“ ще успее да постигне същото, или поне да се доближи до своя първоизточник.

Следващите абзаци съдържат огромно количество спойлери. Чувствайте се предупредени, ако още не сте гледали филма.

Предисторията

Оригиналният филм “Blade Runner” е от далечната 1982 година, през която дори аз не съм бил роден още. Базирана на новелата на Филип Дик “Do Androids Dream of Electric Sheep?” от 1968 година, лентата на Ридли Скот придобива култов статус. Днес тя е като стълб на научната фантастика, служейки за вдъхновение на мнозина. Първите новини за продължение бяха посрещнати с вълна от недоволство от феновете. Всички те считат “Blade Runner” за перфектен във всяко едно отношение и нова част толкова години след първата само ще развали изградения имидж. Дали са прави обаче, защото мнението е едно доста субективно понятие, всеки може да прецени сам за себе си.

Първоначалната информация, че самият Ридли Скот ще седне на режисьорския стол и ще се погрижи наследството му да не бъде опетнено, вдъхна надежда на много. Впоследствие обаче той се оттегли, поемайки единствено продуцентската длъжност, а за режисьор беше избран Денис Вилньов. Честно казано, по-добър ход от това май не можеше да се случи. Видяхме как Скот се подигра с другата своя класика “Пришълецът” и щетите, които нанесе на цялата поредица с последната част “Пришълецът: Заветът”. Беше тъжна картинка като цяло, но да не се отклоняваме.

Канадският режисьор вече неведнъж е показал, че притежава собствен уникален стил. Освен това в интервюта е споменавал “Blade Runner” като любим филм и извор на вдъхновение през годините. Всичко това е подплатено с обещания за уважение към материала и внимателно подхождане към материята като цяло. Ако сега трябва да посоча име, което да поеме това продължение, едва ли бих направил по-точен избор.

„Blade Runner 2049“

За какво все пак става дума в „Blade Runner 2049“? Още откриващата сцена ни запознава с героя на Райън Гослинг – Агент Кей. Той е репликант от последно поколение и неговата задача е да лови и бракува старите модели, които са се покрили с времето. Именно с такава задача стартира и лентата. Оказва се обаче, че поредният изгнаник крие тайна, която може да коства много на света. Оттук се започват опитите на Кей да разгадае мистерията и да се справи с враговете си.

Още с тези откриващи кадри на зрителите ще им стане ясно, че ги очаква едно адски красиво пътешествие в един богат и изпипан, макар и мрачен и потискащ свят. Вниманието към детайлите е повече от убийствено, а работата на оператора, за което ще стане отново дума по-късно, е истинско удоволствие за окото. Цялостната атмосфера, която тук е дори по-цветна и жива от първата част, допринася изключително много за пълното удовлетворение. Лошо е, че колкото повече напредват минутите, толкова повече човек остава с впечатлението, че това е и единственият по-силен коз на създателите на „Blade Runner 2049“. С това, разбира се, не искам да кажа, че всичко останало е слабо. По-скоро желая да изтъкна факта, че в случая опаковката има повече стойност от самото съдържание и тя ще е единственото нещо, което ще остави по-траен и запомнящ се ефект у зрителите.

Именно тук идват някои от най-големите проблеми на филма – в неговия сценарий. Хубаво е, че са продължили директно случващото се и всичко се завърта около старите герои от първия филм. За съжаление обаче, близо трите часа продължителност налагат темпо, което на моменти се усеща като изкуствено забавено, без реално да има нужда от подобни разтеглени кадри. Отделно имаше цели сцени, които или бяха излишни, или бяха удължени с ненужно действие, което можеше да се вмести в много по-кратък интервал. Нелогични, противоречиви или просто удобни за повествованието моменти дори няма да коментирам.

Въпреки това желанието за създаване на едно пълнокръвно продължение се усеща през цялото време. Личи си, че Денис Вилньов подхожда с желание, уважение и любов към първоизточника и се опитва по всякакъв начин това да е видимо. В същото време, съвсем закономерно, се старае да вкара и част от себе си, оставяйки следа от специфичния си начин на работа. Както вече споменах, „Blade Runner 2049“ има чудесна разноцветна и в същото време мрачна и потискаща реалност. Рядко филм може да се похвали с атмосфера, която да те грабне още от първите минути и да те държи в подобна здрава хватка до самия край.

Мъглата и дъждът, които бяха запазена марка в първия филм, тук също присъстват, като компания им прави и непрекъснато сипещият се сняг. Огромни разрушени градове се редуват с гигантските мегаполиси и пропаднали гета. Всеки един детайл е изпипан почти до съвършенство и човек много трудно ще намери минуси, колкото и да се старае. Независимо дали камерата обхожда небето над планетата, или имаме близки кадри на героите, ще се оглеждате със затаен дъх.

Персонажите

Като стана дума за героите, е време да кажа няколко думи и за персонажите, както и изпълненията на актьорите. Основният движещ елемент в „Blade Runner 2049“ е Кей (Райън Гослинг). Кей е репликант от последно поколение и като такъв той има за цел да служи и изпълнява заповедите на своите господари. Персонажът изначално се предполага, че е лишен от прекалено много емоции, както ще може да се види от филма. Все пак наченки на такива се появяват на няколко пъти (когато разбира, че спомените може да са истински, дори негови), а за други само се загатва (любов към виртуалната му партньорка).

Движен от основната си директива – да разкрие случая и истината – Кей затъва все повече и повече в нещо, което може да се опише като мрачна депресия. За съжаление, голяма част от мотивите му така и не намират поне малко смислено обяснение. Харисън Форд много точно му задава ключовия въпрос във финалната сцена – “Защо го прави”. Отговор обаче не се дава, оставяйки зрителите сами да гадаят.

Няма как да не обърна внимание и на Лъв (Luv) героинята на Силвия Хоукс, която спокойно може да бъде посочена като основния злодей на филма. Отново, като репликант, тя има за цел да се подчинява сляпо на своя господар с цената на собственото си съществуване. Именно това безусловно желание да служи е и най-голямата разлика с първия филм.

Репликантите в “Blade Runner” имаха мечти, цели и желания, те бяха бунтовници, които искаха да живеят. Това в известна степен им придаваше много човешки черти, трудно беше да бъдат идентифицирани като злодеи. Лъв в това отношение е праволинейна и без никакви скрити мотиви. Всички карти са сложени на масата и няма дори опити за различно поведение. Тези “недостатъци” превръщат финалната битка между нея и Кей в нещо нормално и обикновено. Няма красота, няма грация в изпълнението. Сравнението между тази кулминация и сблъсъкът между Декард и Рой Бати (Рутгър Хауърд) е като разстоянието между небето и земята.

Силно препоръчвам да изгледате кратките филмчета, които предшестваха излизането на „Blade Runner 2049“. Именно първото от тях – “2036: Nexus Down”, ни запознава със създателя на Лъв, изигран от Джаред Лето. Тези пет минути са много по-ясни и изразителни, що се отнася до поведението на новите репликанти. Нещо, което в самия филм не е кой знае колко ясно или обяснено.

Ниандър Уолъс, за когото стана дума по-горе, също заслужава споменаване. Той не е типичен злодей, а някаква доминираща фигура, която дърпа конците от най-високо. Лично за мен изпълнението на Лето беше повече от чудесно и ми се искаше да беше получил повече екранно време. От друга страна, той има и една от най-дългите безсмислени сцени в целия филм. Колкото и да опитват да вкарат философия в нея, тя ми седеше плоско и излишно на целия фон до момента.

Сапър Мортън е персонаж, който получава само около пет минути екранно време в самото начало, но поставя тона на цялата продукция. Кратката поява на Дейв Батиста ще ви преследва до самия край, както се случва и с Кей. Актьорът определено прави много по-запомнящо се изпълнение от повече от половината останал актьорски състав. Задължително е и второто кратко филмче “2048: Nowhere to Run”, което е посветено на него. Един чудесен пример за разликата между старите и новите модели репликанти и вече споменатите чувства и емоции, както и нуждата от подчинение.

Преди да обърна внимание и на миналото в новия “Blade Runner”, ми се иска да кажа няколко думи за Джой. Това е дигиталният асистент на Кей, чиято роля така и не схванах до самия ѝ край. Ана де Армас беше достатъчно изразителна и убедителна като колекция от дигитална информация. Само че цялата тази странична сюжетна линия с нейното желание да бъде истинска и да обича героя на Райън Гослинг ми идваха в повече. Сигурен съм, че основната идея е да покажат, че Кей не е просто една машина, че и той може да обича, че е способен на някакви чувства и емоции. Убеден съм също така, че това работи за някои хора. Аз не бях един от тях. Не смятам, че действието щеше да загуби кой знае колко от нейната липса.

За последно си оставих и появата на Харисън Форд, който се завръща в ролята на Декард от първия филм. Все пак цялото действие се оказа, че се върти около него и беше неизбежно да го намесят. Макар и да имаше изключително малко екранно време, неговата поява също не остава безлична. Сцената с компютърно генерирания образ на Шон Йънг малко разваля добрите впечатления, но Форд си е Форд, макар и доста поостарял.

Споменавайки въпросното камео (пазено в тайна до самата премиера), филмът е пълен с дребни и почти незабележими препратки към оригинала, които само истинските фенове биха забелязали и оценили. Разбира се, това не означава, че „Blade Runner 2049“ е насочен само за почиталите на лентата на Ридли Скот. Просто удоволствието ще бъде по-пълно за тях.

След като наблегнах на персонажите малко повече от нужното, като дори не успях да покрия всичко, което исках да кажа, ще приключа с още една-две появи с изключително недоразвит потенциал. Това са основно така наречената опозиция, състояща се от репликанти, които се борят с… опресията? Всъщност не е много ясно срещу какво се борят. Тук е по-скоро поддържане на идеите на оригинала. Филмът набляга на двама герои – проститутка (Макензи Джоунс) и водачката на съпротивата (Хиам Абас). Предполага се, че тези бунтовници ще имат много повече роля и идея. Единственото, което постигнаха обаче, беше да съкрушат мечтите и надеждите на Кей, че е специален, че е избран за нещо велико. Истински убийци на настроението, което и без това беше достатъчно мрачно. Вероятно това трябваше да е голям туист в историята, но не постигна желания ефект, колкото и да беше хубава сцената. С други думи много пропилян потенциал.

Структура и настроение

Като оставим обаче настрана героите, бих искал да приключа с още един огромен недостатък – последователността и продължителността на действието. Вече споменах, че сценарият не е силната страна на „Blade Runner 2049“, но сякаш и самото подреждане на кадрите страда не по-малко. След доста хубавото начало, лентата започва да се влачи и да се разтяга без кой знае колко сериозна нужда от това. Сцените се редят с такава монотонност, че в един момент не сте сигурни дали повествованието още опитва да положи основи, вече е в разгара си или ви подготвя за кулминацията. Истината е, че не разбрах кога свърши.

Финалните надписи ме хванаха неподготвен в нито един добър смисъл на това понятие. През голяма част от близо трите си часа продължителност, филмът не се опитва да държи прекалено силно вниманието на зрителите. Атмосферични сцени се редуват с динамични такива, без да се дава явно предимство на някои от тях, което води и до неочаквания финал. Прекалено много неща останаха неразвити, недоизяснени и неясни, без обаче да ме карат да се чудя сега това защо беше така.

Преди да се насоча към обобщаващите си мисли, не мога да пренебрегна и музиката. Малко преди да посетя прожекцията, си припомних страхотния саундтрак на първия филм, дело на Vangelis. Личи си, че Ханс Цимер и Бенджамин Уолфиш са се опитали да докарат същото усещане. На ниво трейлър това работеше чудесно. Музиката е прекрасна, но на моменти леко липсваше синхрон между нея и случващото се на екрана. Все пак тези несъответствия за мен бяха дребни и не успяха да развалят цялостното удоволствие.

След всичко негативно, което казах по адрес на филма, искам да завърша с едно по-позитивно обобщение. Четейки вече изписаните близо две хиляди думи, виждам, че не се получи предварително замисленото ревю. По-скоро нахвърлях хаотични мисли, засягайки отделни аспекти на филма. Може да се каже, че се чувствах по сходен начин и след като напуснах кинозалата. Известно време не бях сигурен какво точно да мисля за „Blade Runner 2049“.

От една страна, филмът ми хареса. Има ужасно силна атмосфера и е един от най-красивите филми, които съм гледал последните години. От друга страна, горните проблеми въобще не са за пренебрегване, но много от тях са по-скоро дребнави капризи, които са изцяло субективни. Желанието на Денис Вилньов да запази духа на оригинала му носи само плюсове и човекът се е справил перфектно с работата си. Щеше да е хубаво и сценаристите да се бяха постарали малко повече, но толкова. Въпреки всичко „Blade Runner 2049“ е задължително заглавие за всеки фен на научната фантастика, а още по-наложителен за харесващите оригинала. Със сигурност няма да остави подобен отпечатък като лентата на Ридли Скот, но определено ще бъде запомнен. Личната ми оценка клони към 7, независимо от всички негативни неща, които казах по негов адрес.


Hellboy (2019) ревю

Тъй като нещата в предишния сайт, за които пишех, не се развиха много добре, реших да прехвърля някои от ревютата тук. Просто да си ги имам, че не е ясно въпросният сайт колко ще го има още 😀

Something old, something new, something borrowed, something… red!

Както и преди съм казвал, живеем в ерата на римейковете, рибуутите, рестартите и като цяло рециклирането на стари и познати идеи. Новият филм от поредицата за демоничния тинейджър Хелбой се опитва да бъде верен на днешните стандарти. След като дълги години Гийермо дел Торо, създателят на първите две части за червения демон, се опитваше да убеди студиото да му отпусне пари за третата и последна глава в неговата трилогия, в крайна сметка се предаде. Миналото беше погребано, а продуцентите решиха да поемат в нова посока – тази на рибуута.

Кой всъщност е Хелбой?


Хелбой е дело на художника Майк Миньола и за първи път се появява под логото на Dark Horse Comics през 1993 година. Персонажът е рожба на земна вещица и един от принцовете на Ада, който се опитва да го предпази като го изпраща на повърхността по време на зловещ нацистки ритуал в края на Втората световна война. Открит от съюзниците и отгледан от професор Брум, Хелбой се превръща в един от най-добрите борци срещу паранормалното и демоничното.

Признавам си, че не съм особено запознат с комиксите, на които са базирани филмите, затова и не мога да съдя колко достоверни са екранизациите. Повечето фенове за единодушни, че новата лента е много по-близка до първоизточниците не само като идеи, но и като тон и атмосфера. Това мога да приема само на доверие.

Истината е, че още през първите 20-30 минути си личи, че новата екранизация на Нийл Маршъл се опитва да събере поне 400 минути материал в рамките на 120.

Историята

Новият “Хелбой” покрива някои от по-късните приключения на демоничния тинейджър. Сценарият изправя Хелбой срещу една от най-силните вещици, ходели по земята, Нимуе, известна като Кървавата кралица. Нейната единствена цел е да си отмъсти за това, което Крал Артур ѝ е сторил преди толкова години и да сложи край на човешкия род. Стандартна апокалиптична ситуация, в която главният герой ще трябва да спаси света. Преди да стигне до нея обаче, Хелбой ще трябва да се справи с вампири, великани, феи и други митологични създания.

Личи си размахът, с който създателите са подходили, но толкова много от началните сцени крещят “излишни”, че чак е болезнено. Вместо да се опитат да разширят историите на някои от поддържащите герои, те са решили да вмъкнат колкото се може повече история, в колкото се може по-кратко време. Не знам дори как някой е решил, че това може да бъде добра идея.

Героите

Рон Пърлман създаде персонаж, за когото и до ден днешен се говори. При споменаване на името Хелбой в образа на всеки комикс фен изниква образът на точно този актьор. Много е трудно да влезеш в обувките на Рон Пърлман. Все пак тази нелека задача се падна на познатия от сериала “Stranger Things” Дейвид Харбър. Смея да кажа, че се справя доста сносно с това, с което му се налага да работи. Дали защото персонажът вече има натрупани приключения зад гърба си, дали заради по-мрачния тон на лентата, но Хелбой на Харбър е видимо по-зрял, още по-пиперлив и по-целеустремен. Саркастичният и детински подход пак се усеща, но също така си личи и по-силната вътрешна битка, която го разкъсва между двата свята.

Като оставим настрана обаче Хелбой, положението при останалите герои въобще не е хубаво. Вече споменах по-горе желанието за много действие в малко време и почти всички останали персонажи страдат от това. Андрю Косби, който е отговорен за сценария, е избрал доста елементарен начин да ни запознае с миналото и историята на “съюзниците” на главния герой, посредством кратки флашбак сцени. Не остава никакво време за реално развитие на тези герои. Те са просто там, защото Хелбой има нужда от помощ. Това най-силно се усеща при Алис (Саша Лейн) и майор Бен Дамио (Даниел Дей Ким), които са доста ключови фигури в комиксите, но тук зрителите няма как да почувстват връзка или да оправдаят съществуването им. Иън Макшейн, който пък поема ролята на бащата на Хелбой от покойния Джон Хърт, получава малко повече внимание, но потенциалът му също остава силно неизползван.

За основните злодеи също няма кой знае какво да се каже. Те са зли и това е достатъчно. Мила Йовович и Стивън Греъм (познат на повечето като Томи от “Гепи”) са единствените, които изпъкват над по-голяма част от компютърно генерираните персонажи, но едва ли човек може да иска повече от ясните им двуизмерни образи.

Ефекти, ефекти, ефекти

В днешно време много неща са правят на компютър и понякога това си личи. Похвално е, разбира се, когато има и практически ефекти. Признавам си, че страшно много харесах чудовищата в края на филма, всичките брутални и кървави детайли, които бяха вложили в тях. За съжаление обаче компютърно генерираната кръв на места беше потресаващо грозна. Сигурен съм, че много хорър фенове ще останат доволни от огромните количества гор и течности, които се лееха на екрана, но на места изглеждаха прекалено пресилени и изкуствени.

Искам да похваля специално създателите на персонажа на Баба Яга, която беше едно от най-зловещите и прекрасни неща във филма. Битката ѝ с Хелбой е от по-запомнящите се моменти без спор. Като оставим визията настрана обаче, появата ѝ със сигурност ще обърка зрителите, които си нямат идея от митологията на комиксите. Баба Яга говори за минали събития сякаш всички сме длъжни да знаем за какво става дума. Подобни примери има много из филма, а кратките погледи към миналото не помагат особено.

Бъдещето?

Има ли бъдеще “Хелбой” в този си вид? За съжаление няма да видим Ейб Сепиън в продължението, защото лентата се оказа тотален бокс офис провал. Критиците разкъсаха безпощадно филма, но заслужаваше ли го в крайна сметка? Знам, че много ще кажат да, но аз съм готов да поспоря. Филмът има ужасно много недостатъци, начело с желанието да разкажат твърде много в прекалено малко, но определено не заслужава такова жестоко заклеймяване. Със сигурност двете части на дел Торо са по-добри в доста отношения, но Нийл Маршъл успява да предаде този хорър аспект на историята, който липсваше в предишните филми.

“Хелбой” определено успя да ми хареса малко повече, отколкото очаквах, но и да ме разочарова повече, отколкото се надявах. Излязох със смесени чувства от киносалона. Сигурен съм, че на всички им е ясно от самото начало да не очакват дълбок и смислен сценарий. R рейтингът обаче е напълно заслужен и ако зрителят се абстрахира от повечето глупости, ще може да се позабавлява подобаващо за два часа.

Искрено се надявам това да не остави лош отпечатък върху кариерата на Нийл Маршъл, защото е адски кадърен режисьор и съм сигурен, че в бъдеще ще има какво да предложи още на хорър феновете.


Топ десет на най-добрите хорър римейка

Понякога ми идва желанието да пиша по-дълги статии… макар това вече да се случва рядко. От време на време даже и се получават сравнително интересно. Уви, много съм далеч от качествено написана статия, но бавно, но славно работя по въпрос 😀

Последната такава, като изключим новините за излязли трейлъри и прочие рекламки, е една лична класация за най-добрите хорър римейкове, които са се появявали на бял свят. Вътре има големи класики като “Нещото” и “Мухата”, има и по-малко известни такива като “Петното”. За всеки по нещо 🙂

Ето кратък увод от самата статия:

“Живеем в ерата на филмовите продължения, рестартирания, предистории и въобще всевъзможни рециклирани идеи. Ако скоро сте поглеждали кино програмите, трудно ще откриете нова и оригинална идея. Сякаш всичко вече е измислено и на авторите им е по-лесно да копират познати и изпипани формули, които гарантират успех и най-важното – много пари в боксофиса. Именно в тази връзка новият прочит на популярни и доказани вече заглавия трупа все по-голяма популярност. Днес искаме да Ви запознаем с десет от най-добрите хорър римейка, които можете да гледате.”

Пълния текст можете да прочетете на сайта на Technology.bg тук.


The Neon Demon (2016)

mv5bntayotkxntq3nv5bml5banbnxkftztgwmjq1nzqxote-_v1_sy1000_cr006481000_al_Признавам си, че чаках с интерес този филм. Чух и четох ред суперлативи за творението на Рефн, гледах множество ревюта, в които авторите се възхищаваха на работата на датчанина. Като цяло очаквах нещо яко, уникално и добро.

Мисля, че, с тези три уводни изречения, става ясно в каква посока ще поеме мнението ми.

Неоновият демон е една дълга двучасова неонова скука, изпълнена с eye candy сцени без реално съдържание и контекст. Убеден съм, че много хора ще намерят различен смисъл и ще интерпретират по коренно различен начин идеите, но нека караме едно по едно.

Филмът разказва историята на Джеси – младо момиче от нищото, което идва в големия град с едно единствено умение – да бъде красива и да стои добре пред камерата. Тя сама си казва, че не умее да пее, да танцува, да рисува и така нататък. Оказва се, че наистина я бива и бързо започва да се изкачва по “стълбицата” на модния бизнес, спечелвайки си приятели и врагове по пътя.

Няма да изпадам в излишно разказване на историята, защото реално такава почти липсва. Филмът е изпълнен с дълги сцени на мълчание и визуален хаос. Тук обаче идва и най-големият плюс на лентата – адски красива е. Всяка една сцена почти е истинска наслада за очите, изпълвайки екрана с канонада от цветове. Премигващи светлини преливат сред неонови гами и бляскави момичета позират или се разхождат пред камерата. И всичко приключва до тук. През голяма част от първия част очаквах да се случи нещо и без доста изненадан когато забелязах, че вече съм подминал шейсетата минута без да се е случило кой знае какво. Героинята на Ел Фанинг, която трябва да изобразява неземната и съвършена красота, седи по-скоро неловко и объркано, без да е много наясно какво трябва да прави. Реакциите ѝ и са изкуствени и дървени през по-голяма част от времето, а изпълнението фалшиво до безобразие. За останалите ѝ “колежки” дори не искам да споменавам. Джена Малоун, която изпълнява ролята на гримьорката-лесбийка, надяваща се на страстна нощ, е що-годе свястна, но двете “съпернички” на главната героиня са меко казано ужасни. Държат се повече от изкуствено и нереално през всяка една секунда, през която са пред кадър, а ужасните паузи, които правят преди всеки отговор и реплика са направо влудяващи. Което всъщност се отнася за повечето от диалозите във филма – героите правят нереално дълги паузи между изреченията и преди да започнат да говорят, все едно това е нещо нормално и естествено, а събеседникът им от другата страна приема това като нещо ежедневно. Единствено Киану Рийвс, който има около 5-6 минути екранно време, прави сравнително свястна роля, макар и на пълен боклук. Признавам си, че му отиваше.

Като изключим всичко по-горе, идва момент за финал. Не знам какво очаквах, но определено не и това, което получих. Обичам ужаси, обичам брутални и кървави неща, но… Финалните сцени бяха толкова не на място, толкова извън всякакъв контекст и смисъл, че бяха бутафорни чак. Говоря основно за натуралистичността на насилието, на кръвта и отново поведението на персонажите. Все едно имаше подобни сцени (без да спойлвам), само да ги има, насилствено вмъкнати след всичко. Наблягам най-силно на финалната сцена преди надписите.

Та така, The Neon Demon за мен е едно претенциозно и изпълнено със скука визуално пиршество, което можеше да се побере в рамките на късометражен филм без всичката плява. Слаб актьорски състав, слаб сценарий, слаб диалог, силна визия. Някакви си малкото силни страни по никакъв начин не могат да надделеят над всичките му минуси.
4/10


SHO #20: Lights Out (2016)

Today is a good day for… hm… horror 😀 Рядко се впечатлявам така, но Lights Out успя да ме спечели, най-откровено си признавам. След няколко разочарования, които бяха набедени за супер добри, това вече си оправда “лаврите” 😀 Тук има сравнително оригинална и интересна история (не е нещо ново и невиждано, но не е и тотално клиширано), добра актьорска игра, хубаво развити персонажи и… адски много jump scare сцени. Вярно е, че филмът разчита почти изцяло на тях, но тук те наистина са много добри и могат да стреснат и хората с железни нерви. Има няколко дупки в сценария, но като цяло за момента се нарежда (заедно с The Conjuring 2) сред едни от най-добрите ужаси на тази година, а Девид Ф. Сандберг влиза в списъка с режисьор, чиято кариера ще се следи с интерес (да видим какво ще сътвори от продължението, уж прикуъл, на доста средния Анабел). Остана да видим и моят любимец Феде Алварез какво е надробил и може да имаме топ 3 (ако и Don’t Breathe се окаже толкова силен колкото го гласят). 8/10 силно препоръчвам, особено на загасена лампа :Д

happystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt4786282


SHO #18: The Shallows (2016)

The Shallows реално е one woman битка срещу една много лоша акула, която запраща Блейк Лайвли на няколко десетки метра навътре в океана и тя не може да се добере до брега. След това започва игра на котка и мишка за оцеляване. Реално целият филм се фокусира върху героинята на Лайвли и подобен подход въобще не е лесна работа, защото актьорът трябва да изнесе цялото действие сам. За щастие мацката се справя сравнително добре. Филмът не е някакъв шедьовър, няма и една десета от напрежението на филми като “Челюсти”, че дори и “Deep Blue Sea”, но все пак е сравнително интересен. Макар и да подозира, зрителят до последно няма как да е сигурен дали Нанси ще се справи с лошия звяр, по какъв начин ще успее да се спаси и прочие. 4/10

happystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt4052882


SHO #17: Fender Bender (2016)

Едва ли много хора си спомнят адаптацията по Стивън Кинг The Night Flier с Мигел Ферер, но ето, че близо 20 години по-късно Марк Павиа решава да направи втори филм :Д Този път по собствен оригинален сценарий. Оригинален е силно казана дума в случая, но все пак Fender Bender има няколко много силни плюса. Подобно на скорошния хит сериал Stranger Things, лентата на Павиа има за цел да направи много силен реверанс към слашърите от 80те и 90те, най-силно Halloween. Цялата атмосфера, музика и структура на филма са като образец за именно тези филми. Като се започне от представянето на убиеца с първата му жертва, мине се през настоящия живот на новата такава и се приключи с играта на котка и мишка между двамата. До тук обаче приключват положителните страни. Fender Bender е на светлинни години от напрежението и ужаса, които имена като Карпентър умеят да пресъздадат на екран. Самият убиец също по никакъв начин не се отличава, не се споменават мотиви или минало. Просто един психопат без оригинален външен вид или специални умения. Факт, че всичко се опитва да се движи по утъпкани пътеки от клишета, но средата със запознаването на зрителя с главната героиня и нейните (“ненужни”) приятели, както и личната ѝ драма с гаджето, бяха прекалено проточени (първото) или изцяло ненужни (второто). Определено Марк Павиа има подход към нещата, макар и да има още примери да взима. Все пак дано не му трябват още 19 години за трети филм 😀 5/10 най-вече за усилията.

happystarhappystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt5131906/


SHO #16: Friend Request (2016)

Очаквах сходна глупост като Unfriended, но Friend Request имаше малко повече качества (най-вече не беше снимам през камерите на компютрите, а съвсем нормално :Д). Уви, в края вече малко изпуснаха нишката и самият финал остана да виси във въздуха… Но като оставим това настрана, първите седемдесетина минути бяха сравнително интересни, макар и клиширани. 4/10

happystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt3352390/


best ark server hosting