Архив на категория: ‘hunger’

Hunger (Selection)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



-Какво искаш от мене? – изкрещях изведнъж аз към бледия мъж. Той бавно завъртя глава към мене и направи знак на куклите да спрат. Те се подчиниха на мига и застинаха по местата си. Сега вече напълно приличаха на група играчки, но просто бяха в по-големи размери – истински размери.
-Ти ще бъдеш моето най-перфектно творение.
Този път мъжът наистина се усмихна, макар и плахо. За миг зъбите му проблеснаха под големите му устни и бяха повече от перфектни – бели и идеално подредени. Освен това обаче бяха и заострени като малки колове, които можеха да се впият в плътта ми и да я разкъсат без никакъв проблем. Изтръпнах при тази мисъл.
-Не се притеснявай – каза мъжът, явно прочел мислите ми за пореден път. – Никога не наранявам своите творения. Никога не бих развалил перфектността, която представляват те. Винаги съм много прецизен и внимателен в работата си. Ще видиш. Не се тревожи.
Защо ли обаче думите му нито за момент не ме накараха да се чувствам по-добре. Дори напротив, чувствах се по-уплашен от всякога. Вече не мислех, че има колко повече да се плаша, но този път всяко едно косъмче по тялото ми настръхна от тези думи и начина, по който той ги изговори.
-Казвам ти, – продължи той, – ще бъдеш най-красив сред тях.
В отговор от групичката с деца-кукли се понесе тихо шептене подобно на това, което вятъра разнася на есен, когато си играе с листата в задния ни двор.
-Тишина – обърна се рязко към тях мъжът и ги скастри, но без да влага злоба или гняв в гласа си. Децата млъкнаха мигновено и сякаш погледите им виновно се обърнаха надолу към пода.
-Имаме нужда нещо да раздвижи нещата тук, разбираш ли? И това ще бъдеш ти. Ти, с твоето изпълнено с веселие и безгрижие сърце. Скоро твоята толкова положителна аура ще бъде погълната от мрак всички ще можем да се докоснем до нея, защото именно мракът е силата, която храни моите деца. Но… – вдигна ръце мъжът в опит да защити или опровергае някое свое твърдение. – Не искам да се плашиш, дете мое! Той няма да засегне тебе. О, не! Ще разбереш, скоро, много скоро.

Етикети: ,


Hunger (Dolls)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



За около десетина минути цялата стена се превърна в пясък и сякаш беше попита от почвата по пода като вода. Малките детски тела запристъпваха плахо точно като в някой зомби филм, с малката разлика, че лицата им сякаш бяха перфектни. Не виждах нито една драскотина по тях, нито едно нараняване или синина. Приличаха повече на кукли, а не на човешки същества.
Високият блед мъж ме погледна благо и погледа му с нищо не подсказваше злодеянията, които се канеше да стори с мене. Подобие на усмивка сякаш за секунда се появи на лицето му, но можеше и да съм си въобразил.
-Виж ги! – изрече той с благовение и в очите му можех да различа онзи същи поглед, когато майка ми ме гледаше през голяма част от времето. Тогава не осъзнавах какво значи, но сега знам, че това е било любов. Той обичаше своите „деца”. Нещо дълбоко в мене ми подсказваше, че те са негово творение и който се опита да ги нарани, жестоко ще съжалява.
Обърнах отново глава към децата и тогава забелязах това, което ми беше убегнало първия път – канапите, които излизаха от лактите и колената им. Нима те наистина бяха кукли? Приличаха на онези театрални кукли на конци, които бях гледал по време на местните панаири в центъра на града. Децата размахаха своите ръце точно по същия начин както правеха и онези играчки на кукловодите от въпросните постановки. Бях гледал да разиграват най-разнообразни сцени, при които малките създания се удряха, блъскаха, дори целуваха, но винаги виждах как някой над тях ги управлява и им казва какво точно да правят. Те нямаха душа, нито можеха да се движат сами.
Конците потъваха в металния таван сякаш бяха част от него. Децата бавно се приближаваха към мене и си личеше, че всяка една крачка им коства неимоверно усилие. Първо придвижваха единия си крак и преместваха същата половина от тялото си напред, а след това повтаряха процедурата с другия крак. И отново. Но лицата им дори не трепваха. Оставаха си толкова безизразни колкото и като се появиха изпод пръстта.
-Не са ли прекрасни! – констатира по-скоро мъжът, отколкото да зададе въпрос. Предпочетох да си замълча. Бях вцепенен от страх. Не можех да помръдна (не, че металните скоби ми позволяваха така или иначе). Затворих очи с надеждата, че това все пак е един много лош сън и скоро всичко ще свърши. Опитах се да си представя родителите ми. В този момент дори самите те си нямаха идея колко много ми липсваха. Но образите им сякаш избледняваха от само себе си в съзнанието ми. Това още повече ме обърка. Още повече ме паникьоса.

Етикети: ,


Hunger (Child of Mine)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



Всичко беше само един лош гаден сън. Знам, че съм сънувал тези неща, но всичко свърши с онзи непрогледен мрак и веселата детска песничка. Сънят беше свършил, но аз не се намирах в прекрасното си удобно легло с отвити крака и сълзи на очи от зловещия кошмар.
Опитах се да раздвижа ръце, но без особен успех. Металните скоби здраво се бяха впили в ръцете ми и не ми позволяваха и най-малкото движение.
-Мамо! – проплаках аз уплашено. Спомних си как тя умееше да ме успокоява и приспива след като съм се събудил от някой кошмар посред нощ – точно като този. Но това не изглеждаше като кошмар. Всичко беше толкова истинско. Какво беше направил онзи клоун с мене?
Детската песничка отново отекна в главата ми, сякаш за да отговори на въпроса ми. Затоворих очи и се опитах да я прогоня от съзнанието си, но тя не се отказваше. Децата напяваха едни и същи думи и честно казано ме побъркваха. Исках да замълчат завинаги.
-Ако знаеш само колко дълго те чаках!
Гласът отекна също в главата ми и изпълни поне за момента желанието ми детските гласчета да спрат. Наоколо нямаше никой. Нима всичко това беше плод на уплашеното ми въображение?
-Всичко е истинско, дете мое!
Тихият глас сякаш прочете мислите ми и бързо ми отговори. Но и като се има в предвид, че звучеше в главата ми, нищо чудно и да беше направил точно това.
-Кой си ти? – опитах се да извикам аз, но едва успях да произнеса думите.
-Аз съм твоят създател, дете мое.
Стената срещу мене бавно започна да се рони и постепенно ниски фигури започнаха да се появяват сред пръстта. Загледах се ужасен и видях, че това са малки деца. Възрастта им не беше по-голяма от моята и всички те се намираха в стената като зомбита, които изскачат от своите гробове. Закрещях. Исках да се махна от тук. Исках родителите си.
-Тихо, тихо, дете мое! – занарежда гласът. – Запознай се с моите деца. Те са тук за тебе и скоро ти ще станеш част от тях. Не се страхувай. Скоро, много скоро, няма да се тревожиш за подобни тривиални чувства.

Етикети: ,


Hunger (Happy Thoughts)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



-Едно, две, три!
Детският глас бавно пееше своята песен. В него нямаше емоция. Звучеше студено, жестоко.
-Мислите си ти остави.
Мъжът бавно се изправи от леглото и се приближи до огледалото. Погледна отражението си и рязко отвърна глава. Това, което виждаше там, го отвращаваше. Понякога му се искаше да вземе един от големите ножове, с които вършеше работата си, и просто да го плъзне по гърлото си. Толкова щеше да бъде достатъчно. Но той беше слаб. Прекалено слаб се чувстваше, за да извърши подобно нещо. Чувстваше се сякаш умира. Разбира се, беше напълно възможно да си въобразява. Не беше убеден, че дори знае какво е да умираш. Но ако знаеше и ако можеше да посочи подобно състояние, то това би било. От месеци се влачеше като парцал из дома си без да знае какво да прави.
-Мислите си ти остави – продължаваше да нарежда детският глас.
Имаше нужда от нещо ново, нещо свежо. Трябваше му една голяма усмивка; едно сърце, изпълнено с безкрайна радост и безгрижие. Време беше да нахрани своите вътрешни демони. Самата мисъл за подобно нещо го съживи леко. Усмихна се вътрешно без да издава чувствата си посредством жестовете на тялото си. Мразеше когато то правеше какво си иска без той да може да го контролира на максимум.
Обърна пак бавно глава към огледалото и се загледа в изпитото бледо лице, което го гледаше от другата страна.
-Времената толкова много се промениха – каза той на себе си. – Вече не е като едно време. Преди беше толкова лесно. Но ние отново ще тържестуваме. Ще намерим нещо ново, нещо свежо, нещо младо, нещо весело и безгрижно. Ще възвърнем силите си. О, да!
Този път позволи на устните му да се изкривят леко и за кратко в подобие на усмивка.
-Точно така, деца мой! – провикна се той. – Всичко ще бъде отново както преди. Никой и нищо няма да ни спре. Вървете! Намерете ми подходящ кандидат!

Етикети: ,


Hunger (Twisted Reality Part 2)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



Разплаках се, докато правех опити да поддържам бързото темпо, с което майка ми ме дърпаше в неизвестна посока. В противен случай рискувах да се влача по земята като ненужен парцал, който скоро ще бъде изхвърлен.
-Млъкни, малък сополанко! – изкрещя ми тя и сякаш присви още повече очите си. Но аз не можех. Не бях в състояние. Все още се опитвах да разбера с какво бях предизвикал подобен гняв у родителите си. Всичко беше толкова прекрасно само до преди няколко минути. Нима беше възможно нещата се да завъртят с подобна скорост?
-Млъкни ти казах!
Замахна със свободната си ръка и силно ме удари през лицето. Болка прониза цялото ми тяло. Малка струйка кръв потече от носа ми, но това не вълнуваше сякаш никого. При вида на поражението, което беше нанесла, майка ми само леко изриви устните си в някакво подобие на усмивка, която ме смрази. Това не бяха родителите ми. Те никога не биха се държали по подобен начин с мене. Какво ставаше? Къде бяха приятелите ми, с които само до преди няколко минути играехме на двора? Не чувах никакви други детски гласове освен своя собствен.
Преди да се усетя, майка ми беше стигнала до вратата на килера и гледаше със странен поглед, изпълнен със смесица от страхопочитание и любопитство.
-Ти, малко и безполезно същество… – започна тя, но се спря, сякаш не хареса думите, които се канеше да изрече. – Заради тебе сега ще трябва да се лишим от всичко – от храна, от покрив над главите си, от живота си едва ли не. Ти и твоя глупав рожден ден. Ти и твоите глупави приятели.
Гледах с широко отворени очи и невярващ поглед. Бях размазал кръвта по цялото си лице и вероятно отстрани дори изглеждах глупаво. Устата ми беше леко отворена. Исках да кажа нещо, но не знаех какво. Думите й ме свариха напълно неподготвен. Какво бях сторил?
-Загубихме всичко заради тебе! – не спираше тя. – Всичко, за което някога сме мечтали с баща ти, е безвъзвратно загубено. И за всичко си виновен ти! Ти и само ти! И сега е време да получиш заслуженото си. Надявам се никога повече да не те видим. Никога повече да не чуем за тебе.
Врата на килера се отвори бавно и в главата ми отекна отново онази весела детска песничка, която чувах преди.
-Чаках те! – прошепна тих глас от мрака вътре.

Предишни части:
1: Awakening
2: Please, Welcome The Clown
3: Invitation Accepted
4: Through The Looking Glass
5: Into the Abyss
6: Twisted Reality Part 1

Етикети: ,


Hunger (Twisted Reality Part 1)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



Направих една крачка и всичко около мене сякаш изчезна. Живият плет, оградата, тревата, малките камъчета, които красяха крайщата на двора ни. Нищо не остана. Само мрак. И веселата детска песничка.
„Какво става?”
Въпрос, който си оставаше без отговор. Нямаше кой да ми отговори. Клоунът беше изчезнал също. Сега вече дойде моментът да се страхувам. Като ураган чувството ме обзе. Вдигна ме високо и ме понесе безмислостно без да пита. Очите ми се напълниха със сълзи. Какво всъщност ставаше? Къде изчезна всичко?
Сякаш в отговор живият плет отново се появи пред мен. Само с едно премигване и нещата отново се върнаха на мястото си. Останах още по-озадачен. Не можех да се реша какво да правя. Това сега случваше ли се? Огледах се и всичко си беше по местата. Точно както го помня. Само клоунът липсваше. Изпитах силното желание да прегърна родителите си. Да усетя силните им ръце около себе си. Затичах се.
-Мамо? – гласът ми проехтя странно сред малкия заден двор на къщата.
Отговор обаче не получих. Вече почти бях стигнал до вратата на верандата. Протегнах ръка, за да я отворя и в този момент тя се отблъсна рязко и с трясък като едва не ме бутна на земята. Баща ми, близо два метра висок, с огромни, поне в моите очи, ръце, се показа на прага. Очите му сякаш горяха. Дланите му бяха свити в юмруци и устните му едва се помръдваха, стиснати здраво.
-Ела ми тук, малък нещастнико!
Погледнах го стреснато и още по-уплашено. Изведнъж чувстото да го прегърна се изпари. Усещах нещо различно. Не знам какво бях направил, за да заслужа гнева му, но никога не го бях виждал такъв. Ако до този момент имах някаква изградена във въображението си представа за образа на Сатаната, то той беше изместен от начинът, по който собствения ми баща изглеждаше в този момент.
Майка ми също се показа на врата и нейният вид ме накара да изкрещя. Лицето и беше неестествено изкривено от огромното количество злоба, с което се беше изпълнило. Челото й се беше сбръчкало от десетки малки и големи бръчки, а очите й бяха присвити до състояние на тънка линийка.
-Намери ли малкия мизерник? – обърна се тя към баща ми, но в следващия момент ме забеляза и мълниеносно, като змия, която атакува жертвата си, тя изтреля ръката си към мен. Сграбчи ме за ризата и ме замъкна към вътрешността на къщата.

Предишни части:
1: Awakening
2: Please, Welcome The Clown
3: Invitation Accepted
4: Through The Looking Glass
5: Into the Abyss

Етикети: ,


Hunger (Into the Abyss)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



Вървях бавно след него. Следвах сляпо един напълно непознат. Но нима това имаше някакво значение? Бях обхванат от някакво странно чувство. Не мога да определя какво точно. Чувствах се невероятно. Имах рожден ден!
И тогава чух първите звуци, звуци на радост, звуци на изключително веселие. Не можеш да ги оприлича на нищо по-добро. Сякаш десетки деца се веселяха, крещяха, тичаха, забавляваха се. Една топла вълна се спусна по тялото ми – от връхчетата на косата и чак до ноктите на краката. Погледнах радостно към клоуна и той само се усмихна. Отново ме дари с онази престорено безгрижна и радостна усмивка зад която прикриваше истината. С всяка следваща крачка звуците се засилваха. Писъците ставаха все по-силни. Весели детски гласове изпълваха ушите ми. Оглеждах се трескавно, но не виждах абсолютно нищо. Къде бяха? Къде се бяха скрили? В двора на изоставената къща? Нима беше възможно там да има каквото и да е?
В този момент единственото нещо, което беше редно да изпитвам, бе страх. Беше най-логичното чувство, което трябваше да се загнезди в мене и да не ме пуска. Но, противно на всякаква логика, аз бях щастлив. Чувствах се прекрасно и исках да се веселя. Вдигнах глава към клоуна с изкрящи от удоволствие очи и той ме дари с прекрасната си усмивка. Снежното му лице сякаш се изкриви за секунда, но после отново беше онова безгрижно и весело лице, което аз виждах. Направи още една крачка и тялото му потъна дълбоко в живия плет. За миг застинах. Сякаш се изпари. Нищо не се виждаше зад стената от тъмно зелена растителност. Точно в този момент сякаш всичко можеше да си дойде на мястото, защото лек пристъп на страх сякаш се опита да си пробие път и да превземе обърканото ми тяло. Но нямах късмет. Една ръка, покрита с изпокъсана и изключително разноцветна материя, се показа измежду храстите и бавно разтвори дланта си. Гласът сякаш прогърмя дълбоко в главата ми. Не бях много сигурен дали въобще някой каза нещо.
„Хвани ръката ми, малкия!”
Прозвуча по-скоро като заповед, а не като молба или покана. Но това нямаше значение. Страхът бързо се скри в малката дупка, от която се опита да изпълзи и никога повече не се показа. Поне не и докато не се събудих.
Протегнах ръка на свой ред и сграбчих ръката на клоуна. Сега, като се замисля, дрехите му сякаш бяха още по-потъмнели, по-скъсани и мръсни, отколкото бяха преди да премине през живия плет. Но нима това имаше някакво значение?

Предишни части:
Awakening
Please, Welcome the Clown
Invitation Accepted
Through The Looking Glass

Етикети: ,


Hunger (Through The Looking Glass)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



-Погледни ме!
Гласът му звучеше яростно. Сякаш трепереше, но не защото го беше страх, а защото беше ужасно разгневен. Гняв се процеждаше от порите по тялото му и излъчваше аромат на смърт. Ръцете му трепереха и едва придържаха малкото огледалце. То беше подарък от майка му, която му го прати по пощата от Китай, три дена преди да умре. Много държеше на него.
-Погледни ме!
Отново изкрещя гневно в лицето на малкото момче. То вдигна уплашено ръце, за да се предпази от дъжда от слюнка, който се сипеше от устата на мъжа. Рамената му се разтресоха неестествено и ръцете му сякаш сами, без той да ги е командвал, се вдигнаха и насочиха към беззащитното дете. Дори не обърна внимание на огледалото, което се понесе в един последен предсмъртен полет към земята. Превъртя се няколко пъти във въздуха и се удари в издадените камъни. Трясъкът от счупеното стъкло изкара мъжа от транса, в който беше изпаднал и сепнато пусна момчето. Гневът му мигновено се изпари така, както се беше появил. Цветът на лицето му се смени няколко пъти като премина през синята, зелената и бяла гама.
-Какво направи? – шепнейки, проплака той и сведе уплашен поглед. Зениците му се бяха разширили неестествено. Момчето усети, че сега той е много по-опасен отколкото когато беше ядосан. Искаше да избяга, но нямаше къде да отиде. Нямаше къде да се скрие от него.
Слабото тяло на мъжа се прегърби и той бавно се свлече на земята. Ръцете му трескаво започнаха да шарят по неравните камъни и да се опитват да съберат десетките парченца, на които се беше пръснало огледалото.
(„Последното нещо, което ми подари мама!”)
Не усещаше раните, които стъкълцата правеха по него. Не обръщаше внимание на тънките струийки кръв, които се стичаха по заледените камъни. Той просто си искаше обратно малкото огледалце.
Момчето не смееше да издаде звук. Опитваше се да бъде напълно незабележимо, дори невидимо. Знаеше какво ще последва и мисълта го изпълваше със страх. Усещаше промяната във вятъра или по-точно в неговата липса. Вдигна поглед нагоре и видя как небето бавно променяше своя цвят от тъмно синьо в нещо, което би трябвало да е черно. Имаше чувството, че всеки момент то ще се стовари върху него и ще го погълне. Не, че не се беше случвало и преди, но всеки път се чувстваше сякаш е за първи и се надяваше да не се случи.
И тогава всичко изчезна.

Предишни части: I II III

Етикети: ,


Hunger (Invitation Accepted)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



Логика няма. Би било грешно ако човек се опита да потърси логично обяснение на случилото се онази вечер. Би било грешно ако нормален, разумен човек дори направи опит да повярва на случилото се онази вечер. Но истината си е истина. Няма значение колко фантастично и измислено може да звучи.
„Ела с мене. Ще ти покажа невероятен трик, който ще можеш да показваш пред приятелите си.”
Помня мазния му и в същото време пронизващ като лед глас. Помня лилавите му очи, които се бяха втреничили в мене и сякаш искаха да ме погълнат. Помня ръката му, която бавно ме докосна по рамото – плахо и несигурно. Помня неща, които искам да забравя. Но тогава не обръщах внимание на тези неща. Бях наивен и глупав.
„Ела с мене. Ще видиш нещо, за което всичките ти приятели ще завиждат след това. Ще искат да са на твое място!”
Последното изречение прозвуча прекалено превъзбудено от неговата уста. Усещах пръски слюнка по лицето си докато се опитваше да ме привлече към съседния двор, в който щях да видя нещо невиждано. С всяка следваща дума става все по-напрегнат и развълнуван. Като малко дете, което е предусетило някаква страхотна играчка или лакомство и е само въпрос на време, за да я получи. И беше прав. Аз исках да отида с него. Прекалено веселият му истеричен вид не ми правеха никакво впечатление. Хванах го за ръка – потна, хлъзгава, огромна длан – и му казах да ме води. Намекнах също така, че е по-добре да не ме баламосва. Не знам какво ли щях да направя ако беше така, но тогава бях убеден, че никой не може да ме разиграва.
Не знам какво правеха родителите ми в този момент и къде се бяха скрили, но дори и да ме бяха видяли, сигурно щяха да решат, че си играя с клоуна и нищо лошо не може да ми се случи. Какво ли са си мислили след това?
Тръгнахме бавно към живия плет, който се издигаше в съседство до нашата къща. Съседната сграда, както бях чувал от разговорите в къщи, е изоставена преди много години и никой точно не знае на кого е принадлежала преди това и какво се е случило там. Както и защо никой не я купува и не се опитва да я превърне в годно за живеене място. Имаше само слухове и спекулации. Клоунът се усмихваше лукаво и смехът му наподобяваше кискането на маймуна. Подтичваше леко и весело, като подскачаше ту на левия, ту на десния си крак. От време на време ме поглеждаше и езикът му леко и едва забележимо облизваше крайщата на долната устна.
„Ако знаеш само какво съм ти приготвил.”

Part I: Awakening
Part II: Please, Welcome the Clown

Етикети: ,


Hunger (Please, Welcome the Clown)

   Пуснато от: Silentium   в hunger, writings



Торта! Много подаръци! Викове навсякъде!
Помня, че всичко беше организирано и изпълнено съвършено от родителите ми. Бях в екстаз. Не помня друг рожден ден да е бил толкова перфектен. Приятелите ми крещяха и играеха наоколо из двора на малката ни къща. Аз развълнувано отварях подарък след подарък и извиквах от удоволствие при поредната играчка, която съм искал толкова време. Не можех да си намеря място от вълнение. А тортата… Не мога да опиша колко голяма беше тя в очите на едно десетгодишно дете и колко… шоколадова. Нямах търпение да я разрежем и, ако може, да взема за себе си половината, ако не и цялата. Исках всичко. Това беше моят ден. Най-щастливият ден в живота ми. За какво повече би могло да мечтае едно десет годишно хлапе.
Спомням си и клоуна. Беше много популярно да наемеш за партито на детето си някакъв смешник или илюзионист, който да забавлява немирната сган и да я държи поне малко под контрол. А през това време родителите да могат да си поговорят на спокойствие и да отдъхнат след тежката организация.
Лицето му беше неестествено бяло. Но това най-вероятно беше грим. Все пак всеки клоун носеше огромно количество бял грим и червен нос. Така този образ се е запечатал в съзнанието на децата и така трябва да бъде, за да не се разочароват те. Но нещо в него не беше нормално. Тогава не можех да преценя какво точно, а и не обръщах много внимание. Все пак бях само на десет. Исках да ме забавлява! Затова беше там, затова му плащаха нашите. Но сега, като си припомня образа му, много други неща изплуват в съзнанието ми. Сякаш беше излезнал от небезизвестната книга на Стивън Кинг. Очите му, макар и да ни гледаха весело, сякаш искряха с пламъчето на лудостта или на желанието. Но желание за какво? Зениците му бяха оцветени в тъмно лилаво и бялото около тях приличаше повече на светло червеникаво или бледо розово. Може би лещи? Едва ли.
Косата на клоуна, оцветена в почти всички цветове на дъгата, изглежда не беше измивана от дълго време и приличаше на изпадали листа през есента, през които е минал някои камион с тежките си гуми. Но беше цветна, а това вълнуваше детското съзнание. Никой не обръщаше внимание на неестествените му цветови гами в очите. Никой не го интересуваше неподдържаната му коса. Никой не гледаше към разкъсаните му на места дрехи и обувки, които сякаш бяха прекарали години в някой тъмен ъгъл в килера. Той правеше забавни и интересни номера, които допадаха на всички, включително и на мене. Но всичко си има край.

Part I: Awakening

Етикети: ,