След кратка пауза и няколко други книги, се връщаме отново към поредицата на Стивън Бруст за наемника-убиец Влад Талтош. Четвъртата книга ни връща доста назад във времето и разказва за приключенията на героя в Пътеките на мъртвите, за запознанството му с Мороулан, Алийра и Сетра. Това всъщност се явява (както е модерно в днешно време да се казва) прикуъл на предните три книги. Не знам дали е и на цялата поредица, защото съм само на петата книга в момента, но това не е толкова важно. Подозирам, че в даден момент толкова ще се изчерпя, че ще се наложи да правя копи-пейст на репликите от предните постове, защото всичко е като една огромна книга, а всяка една малка книжка като отделна глава (ама то и това май го казах, ето… започнах да се повтарям вече). Това е от гледна точка на стила на Бруст. Няма никаква промяна. Ако Ви харесват предните като изразяване и начин на писане, то и тази, а подозирам и следващите, също ще Ви допадне.
Все пак, за да не бъде напълно скучен и повтаряем този пост, няколко неща, които ми направиха впечатление. Едно от най-основните неща е, че явно главната сюжетна нишка се е оказала прекално кратка и, за да може да запълни страниците, Бруст е решил да разказва паралелно и за първото “професионално” убийство на Влад (и порастването на Лайош в този ред на мисли ;Д). Не че има лошо, а и си беше интересно, но това изключително много разпокъсва книгата и не позволява на читателя да се средоточи в действието както му се полага. Не е кой знае каква болка за умиране, но си дразни на моменти, особено като започне да се случва нещо в едната повърхнина и… ни запращат в другата.
Все пак, Талтош е наистина интересна книга, а и разкрива неща, за които в предните толкова се споменаваше. Въобще препоръчвам поредицата като цяло. 🙂