Архив за месец: August, 2012




Признавам си, че, ако не беше съквартирантката, сигурно никога нямаше да прочета тази книга, а и последващите от поредицата. Харесвам “Патрулите” на Лукяненко, но едва ли щях да се занимавам да търся и други негови книги. Освен ако не ми ги дадат да ги чета, както стана.
Но да минем по същество. “Лабиринтът на отраженията” е първата книга от поредицата на автора за Дълбината. Това е виртуална реалност, която едва ли не е заменила истинската. В нея имате всичко, с което разполагате и в реалния свят, но тук е по-красиво, по-хубаво и най-вече… по-достъпно. Има си правила, разбира се, но като цяло можете да бъдете който си поискате и никой да не ви разпознае, което автоматично води до голяма свобода на действие, да бъдете нещо, което винаги сте искали, но не сте можели да си позволите. Всъщност от думите ми човек може да си помисли, че Лукяненко е зачекнал сериозни морални и естетически въпроси, които биха възникнали от по-горното. Уви, ще сгрешите. Идеята е много по-различна.
Представяме Ви Леонид. Той е дайвър – това са хора, които могат да влизат и излизат от Дълбината когато и както си поискат и после да се връщат пак там (един вид като Save и Load функция). Те могат да се измъкнат, да огледат на монитора какво става, да се нагласят според ситуацията и да се справят много по-добре. Леонид се занимава с кражби на ценна информация и попада на грешните хора. Нагърбен е със задачата да помогне на други дайвъри, които трябват да измъкнат уж заклещен човек в “Лабиринтът на смъртта”, от който можете да излезнете само в края на нивото. (Това е нещо като модифицирана версия на играта “Doom”). Нещата обаче се оказват много по-сложни и заплетени и скоро нашият герой се забърква в нещо, което дори той не може да разбере напълно. Зад гърба му няколко страни искат въпросния нещастник и всеки е готов на всичко, за да се добере до него. В процеса на всичко това, той дори успява и да се влюби в една проститутка, която прилича и се държи като версията на домашния му компютърен образ Вики.
Толкова с историята на книгата. Това, което всъщност прави най-силното впечатление, ако четете книгата днес, е нейната технологична остарялост. Какво искам да кажа ли? Ами вътре се говори за флопи дискети, за връзка до интернет чрез телефонен модем, за силно пикселизирана графика, въобще все неща, които от доста време ги няма. Поради адски бързото развитие на технологиите, всичко това изглежда малко абсурдно, защото толкова стари технологии се сблъскват с нещо толкова модерно като виртуалната реалност. На хората, които това не би направило впечатление, ще им бъде все едно, но поне на мен ми се набиваше непрекъснато.
Изглежда също така, че Лукяненко е бил голям фен на Doom, щом почти цялата книга се върти около игра, която наподобява подобрена версия на споменатия екшън. Връща спомени за доброто старо време, когато играхме и ние. Разбира се, това е чисто меланхоличната страна на нещата и няма да попречи да се наслади по никакъв начин на някой, който си няма идея за какво става дума.
Вече споменах за някои от въпросите, които подобни инициативи биха повдигнали. Самият автор сякаш се е опитал да отговори на някои от тях или поне да загатне, но го е направил много повърхностно и почти незабележимо. Той е наблегнал повече на действието и екшъна, отколкото на философската страна на нещата. Стилът му така или иначе не блести с кой знае каква красота и това много помага за бързото и лесно прочитане на иначе петстотинте страници. Като цяло книгата е интересна и действието непрекъснато се движи, без да Ви оставя да си починете. Няма да Ви затормозява с кой знае какви проблеми, а и ще накара въображението Ви да се развихри и да се опитате да си представите какво би било ако вече имахме алтернативна реалност, която да замени нашата. Не е литературен шедьовър, но “Лабиринтът на отраженията” е чудесна книга за убиване на времето, която се чете на един дъх.

Етикети: ,


Oracle by Mike Resnick (RC2012 #43)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Първо искам да започна с това, че “Оракул” е втората книга от трилогията на Резник за Пенелоп Бейли – жена, която притежава уникална дарба да вижда и да манипулира бъдещето както тя си иска. Уви, само с нея се сдобих (и още две от друга трилогия, но за тях по-нататък) от една сергия до Софийския. В читанката ги има всичките, но сега не ми се занимава да ги чета от там. Хубавото в случая, че въпросната книга може да се разглежда като самостоятелна и дори и да не сте запознати с действията в първата част, те няма да Ви попречат чак толкова, за да се потопите в тази.
Но за какво става дума все пак. Местоположението на Пенелоп е най-после локализирано, дълги години след събитията в първата книга. Жена, която се представя за нейна майка, моли за помощ известен ловец, който има не особено приятно минало с нея. Той се съгласява и се обръща за помощ към най-добрия в занаята – Свирачът. Той трябва да я открие на планетата Хадес.ес и, ако не може да я убеди да го последва, да я убие. Скоро обаче правителството си променя мнението и наема още един убиец да се погрижи тя да замълчи завинаги. Всички обаче си задават въпросът – тя там доброволно ли е заточена или е пленник? И има ли нужда светът от нейната дарба?
Още като прочетох описанието на книгата и си казах, че това ще е едно леко фантастично четиво с много екшън отенък, което няма да впечатлява кой знае колко, но няма и да дразни. Оказах се доста прав. Единственият недостатък беше, че все пак на моменти книгата дразнеше повече от нужното. Някои персонажи започваха да си задават прекалено ненужни и абсурдни въпроси, чиито отговори вече са открили, но незнайно защо отново започват да търсят. Други пък извършваха действия, които по никакъв начин не се вписваха в нужната картина или противоречаха на общата, а и частната в случая логика.
Книгата наистина започна добре. Градеше действието си, задаваше въпросите си и поднасяше равномерни дози екшън. В един момент обаче Резник прекъсва нишката и ни запознава с коренно различен образ, който се оказва не по-малко важен за цялостната история от предишния. Първите няколко страници читателят остава с неприятното усещане, че нещо му е било отнето без той да е дал разрешение за това. И действието отново започва да се гради, отначало. Това до известна степен разкъсва сюжета и темпото на книгата. Читателят тъкмо е набрал скорост и… удря рязко спирачките. Резултатът е, че дори и с поставен предпазен колан, пак си удряш лошо главата и усещането не е приятно. Може би и точно затова краят ми се стори толкова бърз и претрупан. Сякаш Резник е имал квота от брой думи или страници и като е видял, че достига нужното количество, е направил всичко набързо, за да не премине тавана. Някак си последните страници, на фона на добре надгражданото действие, бяха като листа сред торнадо – появиха се и и изчезнаха бързо и безмилостно. Но от друга страна ми хареса как приключи всичко. Малко самият читател може да се почувства като измамен, но поне на мен това ми се стори като най-логичното решение, независимо, че леко обезсмисли почти цялата книга.
Както споменах по-горе, усещането за леко и неангажиращо четиво се запазва от началото до края. Резник има лесен за четене стил, пише кратко и ясно. Книгата става за убиване на някой и друг час докато пътувате, но нищо повече. Все пак е доста над средното ниво.

Етикети: ,


Yakuza: Dead Souls – PseudoReview

   Пуснато от: Silentium   в games




Напоследък ме мързи (а и съм адски изтощен от работния ден), за да седна и да пиша нещо различно от книги (и то вече все по-рядко). Но снощи приключих с петата част от една много любима поредица (ексклузивна за Playstation платформата) и реших да изразя възмущението си. Просто… изгаврили са се изключително грубо с концепцията и не става ясно дали сериозно са направили играта или просто са имали време и са решили да добавят един спин-офф към четворката.
Първо искам да уточня, че изиграх играта на Normal степен на сложност, като действах изключително и само по главната сюжетна линия. Не съм се отклонявал да правя странични неща или да си давам зор с всички директиви, събкуестове или предизвикателства. Причината е, че след като приключите играта на тази степен, ще отключите Extra Hard и Dead Souls степените на сложност. Последната не може да бъде започната по никакъв начин в Premium New Game режим (познатата от повечето игри като New Game+, тоест пазите си уменията, предметите и прочие). Затова така или иначе няма много смисъл да се мъчи човек след като така или иначе трябва да премине и през Dead Souls режима. Но да оставим това настрана.
Най-големият минус тук е изцяло променената система за водене на бой. Едно от най-красивите неща на предните две части, които съм играл, е, че всеки герои си имаше свои уникални умения и комбинации и битките (винаги ръкопашни, оръжията бяха безсмислени просто) си бяха истинско забавление. В Dead Souls нямате човешки противници. Всичко, което ще трябва да пребивате, са зомбита, мутанти (по-силни версии на зомбитата) и прототипи (реално босовете). Последните два си има слабо място – било главата, било нещо като червен кристал по тялото. Ако ги гръмнете там, ще им вземете 1/6 от редчето кръв, на останалите места по тялото им взимате да речем 1/40. Наличието на подобни врагове подсказва, че тук говорим само за огнестрелни оръжия. Нямате опция да се биете с голи ръце (всъщност последната част с Кириу започва така, но той бързо осъзнава, че е безсмислено). Играта се е превърнала в треторазряден екшън от трето лице без собствен облик и атмосфера. Загубила е безспорно чар и красотата на предните части. Преди битките много зависеха от уменията, които имате, от усещането за блок и добрата тактика. Тук всичко опита до това колко амуниции за второто оръжие имате (пистолетът не се брои, той е слаб и бавен :Д). Ако сте добре заредени с амуниции и напитки за възстановяване на кръвта, няма да имате чак такива проблеми. Наистина жалко. Разочарован съм определено. Не че няма да я изиграя и да се опитам да отключа платината, но все пак… Нищо, че Dead Souls режима ми се струва доста труден и почти невъзможен. Ще видим.

Етикети: ,




Beware, the hate is coming 😀

Не, сериозно. От първата книга, която прочетох на Ан Райс – “Вампирът Виторио”, през последвалите “Пандора” и трилогията за Вещиците (третата книга всъщност още седи и си чака реда), нито за момент тази толкова прехвалена авторка не успя да ме впечатли с каквото и да е. Стилът й не ми допадна, начинът на поднасяне на историята и нейното развитие, героите, които гради, всичко ми беше неприятно. Искрено се надявах, че “Интервю с вампир”, първата и изключително прехвалена книга от поредицата “Вампирски хроники”, ще бъде по-различна и ще ми хареса. Наистина исках да я харесам. Дори изчаках малко, за да намали неприятното чувство, което изпитвах към това произведение.
Ще си го кажа направо – не ми хареса. Всичко, което не харесвам в Ан Райс, тук си го имаше с пълна сила. Историята се движи бавно, мудно и изключително скучно, редуват се интересни моменти с адски тягостни такива. Образът на Луи (макар и да ми е познат от филма) е изграден като един депресиран и неориентиран вампир с чувства, които не би трябвало да има. Той сякаш не е наясно какво иска от новия си живот, нито знае как да се държи адекватно. Освен това си променя мнението прекалено бързо, независимо от твърденията си.
За всички, които са гледали филма, историята е сравнително ясна. Лестат превръща Луи във вампир, защото има нужда от имотите и парите му. Те живеят къде щастливо, къде не, докато не се сдобиват с “дете” в лицето на Клаудия, която е едва пет годишна при превръщането си и е обречена завинаги да остане такава. С времето двамата – Клаудия и Луи се настройват срещу високомерния и злобен Лестат и правят опит да го убият. Избягват в Европа и скоро намират други себеподобни, които не са особено приятелски настроени обаче.
Няма да се впускам в кой знае колко подробности. Мисля, че историята е позната на повечето. Дори не съм много сигурен какво още мога да напиша. Ан Райс има стил, който поне мен по никакъв начин не впечатлява. Не знам дали е от преводите (макар да имам “Интервюто” и в оригинал, предпочетох да прочета изданието на “Инфодар”) или наистина така си и звучи, но е ужасно. Имам чувството, че чета нещо като за малоумници. В мен се загнездя едно такова усещане за монотонност и приспивна песен едновременно. Но определено не го казвам в добра светлина.
Имам и в оригинал копие от “Vampire Armand”, но определено едва ли ще се докосна скоро до него.
Истински съм разочарован и мнението ми, че не харесвам Ан Райс вече е направо бетон :Д

Етикети: ,





Минаха се сигурно поне две седмици откакто прочетох тази книга и впечатленията ми доста избледняха (това говори и колко ме е впечатлила предполагам). Но липсата на време и желание си казват думата. Замря напоследък блогът. Няколкото статии, за които имах идеи, си остават само… идеи. Поне на този етап. Но нека се съсредоточим върху книгата.
Признавам си, че не съм фен на поредицата игри Mass Effect, както и не съм изиграл нито една до края. Все се каня, но така и не ми остава време, а и винаги се появява нещо друго, на което да играя. Но това е друга тема. Поради тази причина не мога да коментирам от гледна точка на това дали историята се движи спрямо оригиналната история, дали е паралелна, дали намесва познати персонажи и прочие. Затова и ще се абстрахираме от електронния първообраз и ще разгледаме литературното отроче на Дрю Карпишин, който е градил и оригиналната вселена на поредицата.
Направо ще започна с това, че книжката, със своя джобен формат, е точно това, което може да очаквате от подобни писания. Тя не се опитва да философства, няма кой знае какви литературни стойности, интересна е, но без да се опитва да се бори за литературни награди. Казано накратко – става, ама бързо се забравя. Историята се върти около млад лейтенант, който бива нагърбен със задачата да разследва изтребването на човешка станция и единственият работник от нея, който не е бил на смяна този ден. Оказва се, че зад цялата работа има много по-сложен замисъл, предателство, мистерия и въобще всичко, което Ви е нужно, за да е интересно. И книгата наистина е, в по-голямата си част, но без да прекалява. За съжаление Карпишин е създал изключително плоски и двуизмерни персонажи, които са ясно още от първата си поява и не изненадват с абсолютно нищо – нито с поведението, нито с мислите си, нито с разбиранията си.
Подобно на много други книги, които са правени по игри или филми (книгите по “Doom”, трилогията по “Hellgate: London”, са някои от примерите, за които се сещам на прима виста), Mass Effect не се опитва да променя каноните на жанра, но все пак постига своята цел. Малкият й обем я прави лесна и сравнителна бърза за четене. Предполагам, че за феновете на играта би била много по-интересна (или ужасна, според зависи), ако разпознават любими места, моменти, персонажи. Може би ще е добра идея да проверя и аз :Д
Стига толкова. Този път по-кратко.

Етикети: ,


Song of the Month – August

   Пуснато от: Silentium   в music, song of the month



Етикети: ,