“Топли тела” на Айзък Мериън е любовна история. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е разказ за зомбита. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е хорър история. Или поне така аз си мислех.
Всъщност книгата е всичко това, но и нещо много повече. Признавам, че се захванах с нея с известна доза скептицизъм, защото очаквах подобие на Шекспирова драма със зомби елементи и много наивност що се отнася до взаимоотношенията между човек и немъртъв. Оказа се, че съм бил в огромна заблуда. Може би трябва да започна с най-важното нещо, а именно, че Мериън представя самите зомбита като нещо ново, като нещо, което не сте гледали по филмите до този момент… или поне не и в такава силна степен.
Историята е съвсем проста и до болка позната – светът претърпява катаклизъм, мъртвите не остават мъртви, обичат да похапват човешки мозъци и прочие клишета от вече преизползвания до болка поджанр на ужасите. Разликата е, че действието се поднася през погледа и разума на един от немъртвите, през перспективата на едно зомби, което има малко по-различни стремежи и, да ги наречем за момента, мечти (поради липса на по-добра дума) от останалите си събратя. Тук всички могат да мислят, да мечтаят, да “живеят”. Те са просто като една нова раса, доминираща над света и търсеща своето място (малко напомня на “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, що се отнася до новата раса де). Авторът се опитва да поднесе нещата по един много зомби начин, с всичките прилежащи към това плюсове и минуси.
Главният герой на разказа се казва Р (защото помни само първата буква от името си) и се опитва да създаде своето зомби семейство, да живее своя зомби живот и въобще… да оцелява в този нов свят. Всичко обаче се обръща с главата надолу когато изяжда мозъка на младеж, част от оцелелите в близкия град. Всичките мисли и чувства, които момчето е имало спрямо неговата любима се прехвърлят на Р и той… се влюбва, опитва се да я предпази и… Няма нужда да Ви разказвам какво става, но… Тук идва и най-голямата ми забележка към книгата – финалът. Ясно е, че Мериън е искал да създаде роман с щастлив край, да покаже, че дори и в подобен разрушен свят все още може да съществува надежда и тн, но… Сякаш накрая не е знаел какво точно да направи, как да поднесе максимално правдоподобно (колкото и парадоксално да звучи това, що се отнася до зомбита и постапокалиптичен свят) обяснение за действията на главните герои, което е довело до един адски нелогичен (поне за мен) завършек, без капка смисъл. Но като оставим това настрана, книгата е просто прекрасна. Любовната история, ако може да се нарече така, е толкова финно преплетена с останалата част от сюжета, че ненатрапчиво и незабележимо си върви заедно с останалото, че не само, че не дразни, а сякаш е необходима и без нея не би било същото. Интересно е човек да чете разказ през гледната точка на зомби, което мисли и чувства, макар и не със собствени (така де, изцяло) емоции.
Определено препоръчвам това малко книжле на всеки, които би проявил интерес. Макар и да има сравнително количество екшън (в края сякаш е било неизбежно), както и малка доза хорър, книгата не спада към нито един от тези стилове, поне не само и изцяло. Тя има по-малко от много и… точно това я прави толкова уникална. А краткият и обем не може да даде възможност на никой да се оплаче.
Сега остава да чакаме екранизацията и да видим какво Холивуд ще измъдри.