Архив за месец: April, 2012

Ender’s Game by Orson Scott Card (RC2012 #27)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Подходих с много положителна нагласа спрямо тази книга, защото бях прочел доволно количество хубави неща за нея (е, и няколко отрицателни, но то без тях не може). Признавам си обаче, че по едно време започнах да се настройвам негативно. После обаче негативизмът започна да изтънява. Стигнах до един момент, в който бях раздвоен. Не можех да преценя харесвам ли случващото се на страниците, не ми ли харесва, дразни ли ме… Просто не бях сигурен. В крайна сметка всичко приключи сравнително положително, най-вече заради финалната глава, но не и самият финал. Но всичко по реда си.
В основата си историята разказва за един футуристичен свят, в който сурови закони властват – семейство не може да има повече от две деца, за да се регулира раждаемостта и да се избегне пренаселване на планетата. Минали са седемдесет години от голямата война с бъгерите – насекомо-подобна цивилизация, която е искала да колонизира планетата ни. Флотът тества всяко едно новородено и има първото право да го вземе и превърне във войник и същинска машина за убиване, която да се изправи срещу бъдеща атака на бъгерите.
Главният герой в романа, шест годишният Ендър е трето дете, но и един от най-добрите кандидати до този момент. Това бива “вербуван” от генерал Граф и от този момент започва неговият ад във Военното училище, в което основното занимание са Игрите. Той трябва да се учи, като в същото време търпи всички пречки и унижения, пред които го изправя съдбата. И всичко това да го подготви за най-добрият адмирал на човешкия флот – фигурата, която ще им помогне да спечелят третото нашествие срещу бъгерите.
В началото всичко ми беше адски нереално. Та това са деца, които дори още не са започнали първи клас (спрямо нашите стандарти) или са едва в началото на разбиранията си за света и заобикалящата ги реалност. Вярно е, че Ендър и по-големите му брат и сестра са представени като някакви уникални гении във всяко едно отношение, но все пак те си остават едни деца. Много ги е трудно да повярвам в една огромна част от техните постъпки, мисли и поведение. Дори в самото начало те се държаха като поне двадесет годишни “възрастни”, а всеки техен месец сякаш ги караше да остаряват с поне 2-3 години. Самият Ендър на единадесет говореше и се държеше едва ли не по-зряло от петдесет годишните генерали. Образно казано е всичко това, разбира се, но предполагам става ясна идеята. Именно в този ред на мисля, цялото действие, макар и без да е ясно как точно ще протече, то има ясен и напълно предвидим завършек – незавсимо през какви ужаси и гадости ще трябва да премине Ендър, той е единственото спасение на човечеството и накрая ще трябва, независимо от цената, която не беше въобще малка, да излезне победител. Вероятно Кард е имал своя идея защо всички действащи лица трябва да са деца, но аз лично не успях да я схвана. А краткото обяснение в предпоследната глава въобще нямаше шанс да ме накара да повярвам.
От друга страна самият Ендър е подложен на един изключително зверски торзмоз във всяко едно отношение – както физически, така и психически – от директорите на училището. Ако говорехме за по-възрастни хора, може би бих повярвал, но… това са малки деца. Не съм чак толкова убеден, че волята и силата им е чак толкова голяма, че да издържат на подобно натоварване. Имаше моменти, на които просто седях и си мислех “Да бе, все едно това може да се случи…”, което от друга страна е плюс, така като се замисля.
Като оставим основната сюжетна линия за Ендър и неговия тежък живот и дългия път към превръщането му в истински герой, имаме и една второстепенна идея – опитите на брат му и сестра му да предизвикат революция чрез писанията си в информационните мрежи. Това ми беше дори още по-неубедително. Отново наблягаме на факта, че те са супер интелигентни и явно много надраснали възрастта си, но все пак… Те насаждаха идеи и мнения, които дори възрастните едва биха въприели, да не говорим за измислили. И макар този събплот да имаше връзка с финала и последната глава от книгата, цялото му подробно разгръщане в по-ранните части ми дойде малко излишно и пресилено. Но все пак приемам, че не е можело и без него, защото иначе щеше да е прекалено необяснимо случилото се в края.
Като препрочитам написаното по-горе, човек ще остане с впечатление, че аз въобще не съм харесал произведението на Орсън Скор Кард, а това не е така. Всъщност на мен много ми хареса, но е от този тип книги, на които не мога да дам много ясно определение какво точно ми е харесало. Цялостното усещане, което то остави у мен след финалния си ред, начинът, по който авторът описва живота на Ендър в двете училища… Не мога да започна да ръся суперлативи, защото останах с едно такова странно настроение. Знам, че ми хареса. Определено има какво да предложи на читателите. Не бих я нарекъл един от най-добрите фантастични романи, както съм срещал да определят “Играта на Ендър”, но е добре човек да се запознае с нея.

Ето тук можете да прочетете една по-различна гледна точка на Ламота
И ревюто в Книголандия, което поне ще Ви образова защо СИ струва тази книга (тъй като аз не мога да намеря думи :Д)

Етикети: ,


Starship Titanic by Terry Jones (RC2012 #26)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Сигурно някои от Вас са чували за тази книга, а други може да са повече запознати с компютърната игра със същото име. Лично аз, като заблудено и необразовано агне, си мислех, че втората е правена по първата, а то се оказа, че всичко било правено… паралелно. Дъглас Адамс (познат на по-голяма част от човечеството със своя “Пътеводител на галактическия стопаджия”) измисля историята, но решава да я пренесе директно на компютърния екран. В същото време издателите му искали да напише и книга със същия сюжет, която да излезне паралелно със софтуера, явно за вдигане на продажбите или нещо подобно. Уви, Адамс не е можел да съчетае двете неща и затова предлага на Тери Джоунс (евентуално познат на мнозина с изявите си в Монти Пайтън, а и не само), който е озвучавал папагал в компютърната продукция, да напише литературния вариант и той се съгласява. Всичко това го пише във въведението.
Първо, искам да си призная, че навремето така и не успях да довърша играта, защото се появиха други заглавия, прекалено след времето си на излизане ми попадна и… вече беше към края на манията ми да играя куестове. Именно поради тази причина се абстрахирам изцяло от някои сочени недостатъци, че Джоунс се е отклонил прекалено много от сюжета към края или, че просто имало много големи разминавания. Лично мен това не ме бърка особено, защото не знам какво се случва след първите един-два часа геймплей. Но… нека се насочим към самата книга.
Тя ни запознава с най-големият ум във Вселената и неговото ново велико произведения – звездният кораб “Титаник”, който трябва да бъде изстрелян на своето първо пътуване. Но нещата не са такива, каквито изглеждат, а огромна конспирация се заражда. Корабът каца за малко на Земята (не става ясно защо) и трима земляни получават правото да се повозят като компенсация. Скоро се оказва обаче, че има бомба, която всеки момент ще избухне. Освен това друга цивилизация си иска “произведението” обратно и е готова да си го вземе на всяка цена, стига никой да не пострада, особено корабът (ако нещо се случи, те ще си го поправят, разбира се).
Казано накратко, книгата има някои много силни хумористични моменти. Признавам си, че не съм кой знае какъв фен на Адамс, както и на неговия “Пътеводител” (първите две части бяха забавни и прилични, но после стана толкова банално и безинтересно, че само на инат дочетох тухлата). От друга страна обаче съм голям почитател на Джоунс, най-вече на Монти Пайтън. Разбира се, британският хумор не е от най-лесните за разбиране и на моменти може да постигне дори обратен ефект – да те отегчи или накара да гледаш в недоумение. Все пак авторът се е постарал да изгради една интересна и доста забавна история, като в същото време изглежда е искал да заплете и самия сюжет.

“- Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето.”

Лично за мен един от най-силните персонажи в книгата е бомбата (да, точно така, една най-обикновена бомба, но с… характер). Тя не е като да иска да избухне, но все пак това е част от същестуването й. Не обича да я прекъсват докато брои и много лесно може да се обърка и да се наложи да започне отначало. Въобще Джоунс е успял да изгради плеяда от второстепенни и поддържащи герои, които в по-голямата си част са къде по-интересни от главните. Тъжно ми е да го кажа, но човешките същества в случая бяха просто… мизерни (да не казвам жалки) – визирам най-вече Дан и Люси, защото Нети, след “интересната” промяна, стана по-приятен персонаж. Прекалено много от мислите, чувствата и действията им бяха леко абсурдни, макар че може и това да е била цялата идея. Все пак не ми допаднаха.

“Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек!”

Друг интересен елемент в книгата, това са ясаканците. Те са раса от миролюбиви строители и са отговорни за по-голяма част от изграждането на “Титаник”, преди да им бъде отнет и да не им бъде платено за труда, което води до крах на икономиката им. Тъй като са миролюбиви, те не стрелят директно във врага си, а над главите им. Нищо чудно, че никога не са печелели битка срещу блеронтинците.
И ако до този момент не съм успял да Ви убедя, че тази книга си струва четенето, то не знам какво още бих могъл да добавя. Текстът е кратък и структуриран в не много дълги глави, които се четат бързо и лесно. Джоунс няма кой знае какъв сложен стил на писане, а и не си е давал много зор с описанията кой знае колко. Във всеки случай няма да съжалявате за няколкото часа, които ще отделите на това произведение.
А аз може отново да се пробвам с играта.

Етикети: ,


Nothing Going On by Clawfinger

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



I’ve been around the world I’ve got a hit in the charts
I’ve become quite famous But I ain’t got no heart
I’ve got expensive clothes and lots of money to waste
I’ve got the luxury lifestyle but I aint got no taste

nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on

I know all the right people, I’ve got the perfect smile
I’ve got the worlds best timing, but I ain’t got no style
I’ve got a great big mansion, I’ve got a beautiful wife
I’ve got a black rolls royce, but I’ve got no life

nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on
Nothing going right, nothing going wrong
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on

I’ve got a personal trainer, I ride a limousine
I’ve got a big bank account, but I ain’t got no dreams
I’ve got a private plane, the best of everything
I’ve got a lifestyle to live, but no message to sing

nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on
Nothing going right, nothing going wrong
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on nothing going on

I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on
nothing going on

Етикети: , ,


The Last Bullet

   Пуснато от: Silentium   в writings



Днес пети пост вече се събира, но след тежката пиянска вечер снощи, трябва да се занимавам с нещо, че иначе ще заспя… Мини разказчето по-долу беше предвидено като представяне на статията, която е част от предстоящия брой на електронното списание “Сборище на трубадури”, но… Не ми се чака и ще си го постна самостоятелно тук… Пък статията ще представя постно с 2 изречения като се появи :Д (а може и друго да напиша дотогава ;Д)

(Днес пръстите ми зверски се преплитат… две думи не мога да напиша без да объркам :Д)

Прочетете целия пост »

Етикети: ,


The Little Big Man by ASP

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



They say that home is where there’s
Someone waiting, waiting for you.
I think I’ve got none then if these words
Should be really true.
Where is that candle in the window
Leading me on my way.
Where are those open doors that open
Arms that tell me to stay.

I can see your eyes.
The empty nights remind me
That I should have tried.
As you’re the one to see…

The little big man, The little big man I am
The little big man, The little big man I am

I need a place to lay me down
And feel that I still exist.
I want to close my eyes and wish to be kissed
And then get kissed.
Someone to take my masks of and caress
My worn-out face.
I wonder if I ask for too much
For a single embrace.

I can see your eyes.
The empty nights remind me
That I should have tried.
As you’re the one to see…

The little big man, The little big man I am
The little big man, The little big man I am

But if there was a chance it slipped away
But sure I’m going to call you up today.
I just can’t stand you never knew
And still don’t know the way I feel for you.
Need to see your eyes.
No more empty nights.
Give me just one try
And things will turn out right.
Begging, I can’t stand
Another night without You,
Not much of a man.
Oh, please let me out, I’m

The little big man, The little big man I am
The little big man, The little big man I am

Етикети: , ,


Highschool of the Dead (2010)

   Пуснато от: Silentium   в anime, movies




От доста време не бях попадал на аниме, което да ми допадне, още повече да пиша за него. Най-после обаче това се промени. А тематиката му е чисто съвпадение. Като гледам последният пост в аниме категорията е бил преди повече от 2 години :Д
Но на въпроса. Признавам, че доста време се дърпах от този малък сериал (12 епизода + 1 ОVA), предимно заради заглавието. Не бях чел никакви рецензии и описание на дейстивието. Мислех си, че ще става дума за някакво училище, в което едва ли не се опитват да съжителстват хора и зомбита (подобно на Vampire Knight). Радвам се, че нещата се оказаха коренно различни.
Историята ни запознава с група ученици, на които им се налага да се борят с ордите зомбита, които изненадващо плъзват из града, а в последвствие и по целия свят. Авторите обясняват всичко с най-клиширания вариант – нов и непознат вирус, който кара мъртвите да се надигат. И тук имаме класическото “ухапване от зомби = ново зомби”. Общо взето действието се премества от училището през града и до напускането му. Групичката трябва да опита да запази живота си по всички възможни начини, като им се налага да се научат да убиват без да им трепне окото. Основните главни герои са шест – четири момичета (едното всъщност е учителка) и две момчета.
Анимето е дело на любимците ми от Madhouse, които в последно време много глупости напускаха, и е адаптация по едноименната манга на Дайсуке и Шоджи Сато. Не знам защо са толкова негативни (всъщност мога да се досетя, но за това малко по-надолу) общите оценки, но аз лично се забавлявах. Авторите му са подходили много сериозно с основната идея за зомбитата и в този аспект нещата са изпипани много майсторски. Разбира се, почти всичко, което се случва, ще бъде познато от много други филми и комикси. Вече си мисля, че специално на фронта със зомбитата едва ли може да се измисли нещо ново. Анимето е достатъчно кратко, за да не се разводнява с излишни глупости и да се придържа към основната си сюжетна нишка.
Но няма как да не споменем и някои от най-досадните недостатъци – ечи, бойнг и пантсу* елементите. Те тотално доминират над човешките персонажи.

*Който не е запознат с тези понятия, да си ги потърси във википедия.

Героите ги преследва идеята за секс, циците на женските персонажи са големи (на едната са дори огромни) и непрекъснато наблягат на друсането им, а показването на гащите е във всеки възможен момент. Истината е, че, колкото и да е красива гледка, в даден момент може да писне и да започне да дразни. Особено ако продължителността е повече от нужната. Но от друга страна не е чак толкова фатално, а ако си падате по такива работи, дори ще Ви забавлява допълнително.
Като се има в предвид, че това е сериал за зомбита, са решили леко да загърбят самите герои. Не малката им бройка и краткостта на епизодите не позволява за кой знае какво развитие в личносттна перспектива. Подхвърлят ни по някое и друго парченце от време на време за живота на всеки, но в по-голямата си част те остават много друизмерни и плоски. Информацията е толкова изкуствено поднесена, че човек не успява да съчувства на който и да е от тях. Но пък хаосът и абсурдите, които подобна ситуация би могла да предизвика, са пресъздадени прекрасно – от страхливите хора, които биха убили дори себеподобни, за да се защитят, до жалките цивилни, които смятат, че полицията прекалява и не трябва да реагира толкова… насилствено. Има множество странични персонажи, които, колкото и да са клиширани, са много добре вмъкнати и на моменти са по-убедителни от главните герои. Разбира се, намират се и няколко нелогични идивида, които се чудех каква роля имаха, но то не може всичко да е перфектно.
Highschool of the Dead може да не е най-оригиналното аниме, както и няма да Ви спечели с най-брилянтната си история, защото Вие вече я знаете. Все пак то е направено много добре и забавлява на множество различни нива. Има какво да се желае още, но пълно щастие не съществува.
Лична оценка: 7.5/10

ПП: Бонус OVA-та можете спокойно да пропуснете, защото тя е изцяло ечи ориентирана и изключително глупава. А и зомбита няма (освен в последния кадър де).

Етикети: ,


Falling Angel by William Hjortsberg (RC2012 #25)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012




Сигурно повечето хора са гледали известната лента на Алън Паркър с Мики Рурк и Робърт Де Ниро, която беше озаглавена “Ангелско сърце”, както и българският превод на книгата, но колко са чели произведението, по което е правена тя. Това не беше въпрос, затова не се чувствайте длъжни да отговаряте.
Лично аз дори не помня кога съм гледал въпросната продукция, което е и причината да не помня кой знае колко. В случая това се оказа много добре, защото не успях да си спойлна финала, който си е супер добър на фона на цялата книга. Историята ни запознава с Хари Анджел (идва от Angel, което в превод е ангел и заглавието сигурно е свързано с това). Той е частен детектив, който бива контактнат една прекрасна сутрин от човек с името Люк Сайфър (не знам защо нашите преводачи са решили да го преведат така малоумно при положение, че оригиналното наименование е Louis, което си е Луис или Лу за кратко, пасващо си много по-добре). От нашия човек се иска да намери ветеран от войната, който изненадващо е изчезнал от клиниката, в която пребивава. Хари започва своето разследване и постепенно затъва все повече и повече в неща, които се оказват прекалено голяма лъжица за неговата уста.
Не съм много убеден защо тази книга се афишира като хорър, но предполагам зловещите убийства и наличието на някои… елементи спомагат за подобен етикет. Все пак в своята същност това е една детективска история в духа на Реймънд Чандлър. Цялостната обстановка, времето, през което се развива дейстивието, всичко това говори за един много мрачен ноар роман с шипка свръхестествено, което обаче не е основният елемент. Самата книга е структурирана от четиридесет и осем изключително кратки глави, което я прави много бърза и лесна за четене (поне за мен). Хьорстберг има простичък стил на писане, като в същото време успява да обрисува всяка една картина много детайлно и ясно, помагайки на читателя да си я представи с всеки крещящ детайл.
За съжаление обаче смея да твъдя, че преводът не е от най-хубавите и издателството сякаш си е оставило ръцете. Изключваме имената, които са достатъчно грозни сами по себе си, но и из цялата книга има доста малки, но фрапиращи грешки, които за по-претенциозните читатели (като мен, смея да твърдя) няма как да останат невидими.
Финалът, както споменах в началото, също е един от най-големите плюсове на произведението. Ако не сте гледали филма с Мики Рурк или не го помните, определено ще Ви хареса. В цялата книга нито за момент не се загатва за това, което реално ще се случи в последните две-три глави. Разбира се, като хорър произведение (защото точно като такова беше афиширано и като такова го разглеждам аз), романът се проваля почти по всеки един параграф, което е и моето разочарование. Като детективска новела е много силен, но просто аз очаквах повече. Не казвам, че лош, дори напротив, много ми хареса, но… Можеше да се наблегне повече на основната идея, с която приключва.

“От отдушниците на метрото излизаха облаци пара като в последното действие на „Фауст“.”

Може би донякъде точно в това се крие и цялата философия на Хьортсбърг. Той смесва драмата на Гьоте с детективските класики от онова време в един магичен коктейл, който въпреки моето мрънкане, ще Ви хареса. Или поне така си мисля. Самата книга се чете с лекота, включва няколко зловещи убийства, малко секс (както се оказа накрая, с непълнолетна) и много ноар елементи.
А аз мисля да си припомня филма тези дни.

Етикети: ,


A New Age

   Пуснато от: Silentium   в day/night



Кой дори би си помислил… В рамките на няколко дни нещата се завъртяха на 180 градуса… няколко пъти. Преди десетина дни ако някой ми беше казал, че всичко ще се промени толкова драстично и внезапно, сигурно щях да му се изсмея в лицето. Такива неща не се случват на мен :Д
Но ето, че в рамките на месеца ще сменим не само квартирата, но и работата. Точно така! Вчера получих предложение за работа като проект мениджър, което мисля да приема. Отново рискувам, но все пак това беше основната ми цел като дойдох в София. Парите са малко по-високи от настоящите (не с много, но все пак всяко левче отгоре си е… левче отгоре).
Казано с други думи, от май месец пълен reset на положението. Дано да е за добро!


I Am Legend by Richard Matheson (RC2012 #24)

   Пуснато от: Silentium   в books, reading challenge 2012



След последните няколко “класически” разочарования, вече тотално се бях отчаял, че ще попадна на нещо хубаво. С оглед на предстоящата статия в новия брой на “Сборище на трубадури”, реших да се образовам с повече от книгите, за които съм писал там. Съвсем логичен избор беше “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, на която съм хвърлил око от доста време. Подходих внимателно и много скептично, обаче много бързо успя да ме спечели.
Историята разказва за Ричърд Невил, който счита себе си за последния оцелял от човешката раса. Разбира се, той осъзнава, че това може и да не е така, но поне в областта, в която живее, не се срещат други себеподобни. В началото авторът се обръща към създанията навън като към “тях” и не ги назовава с име, но постепенно те се оформят като подобия на вампири, но не в най-класическия смисъл, в който ни е познат на нас. На главният герой му се налага всяка нощ да се окупира в къщата си и да се опитва да оцелее, а през деня обикаля и търси провизии, като в същото време убива къде и който срещне от тези зловещи създания, които искат да го разкъсат.
Новелата е структурирана в четири части, като всяка разглежда различен етап напред във времето и оцеляването на Невил. В един момент той е сам, а в следващия среща куче, което е успяло да се прикрива толкова дълго време. По-късно се появява и жена, която вдъхва момент на надежда у самотния мъж, дори успява да си спечели миг на нежност, но понякога съмнението е по-силно. И всичко това води до логичния завършек.
Всъщност книгата има изключително простичък сюжет, без да се опитва да усложнява същестуването на своя протагонист, като в същото време е едно от най-логичните четива на тази тема, които можете да срещнете. Матисън се е постарал да намери логично обяснение на почти всичко, което се случва с героя му и неговите врагове – от естеството на заразата, бактерията и нейния начин на развитие, кръстовете и чесъна, нуждата от колове и тяхното действие, дори и ефекта на слънцето. Всеки един мит, за които сте чели, слушали и гледали, тук намира своето логично и до известна степен научно обяснение, което прави разказа много по-достоверен и истински. За момент дори можете да повярвате в същестуването на вампири.
От друга страна Невил непрекъсното е изправен пред належащия проблем – собственото си оцеляване. Той непрекъснато трябва да се бори за живота си със зловещите нови обитатели на планетата ни. Внезапните му изблици на гняв или тъга, загубата на умения за комуникация с други хора и прочие пък предават на образа му истинска дълбочина и помагат на читаталя да разбере какво му е.
Без да разказвам повече от действието, искам да споделя, че финалът е леко казано гениален. По-логична развръзка на цялата ситуация просто не можеше да има. Именно тук бих искал да вметна каква гавра се оказва последната филмова екранизация с Уил Смит, в която сценаристите са се изгаврили тотално с идеята на целия роман. Но за да ме разберете по-добре, ще трябва да го гледате и прочетете книгата. Именно поради тази причина “The Last Man on Earth” с великия Винсън Прайс е къде къде по-силна и достоверна интерпретация (но то там самият Матисън има пръст в сценария).
Книгата не е много голяма като обем, което й позволява бързо и динамично действие, с леки почивки за размисли и разкриване на вампирската мистерия от страна на Невил. Мисля, че всички ще останат доволни от случващото се на страниците. Авторът е успял да постигне много хубав баланс, а и лесният за четене стил много помага. Чете се буквално на един дух. Силно препоръчвам на всеки, които харесва подобни апокалиптични идеи и не го е страх да се сблъска с истината за случващото се.

Етикети: ,


One Last Goodbye by Anathema

   Пуснато от: Silentium   в music, songs



How I needed you
How I grieve, now you’re gone
In my dreams I see you
I awake so alone

I know you didn’t want to leave
Your heart yearned to stay
But the strength I always loved in you
Finally gave way

Somehow I knew you would leave me this way
Somehow I knew you could never never stay
And in the early morning light
After a silent peaceful night
You took my heart away
And my being

In my dreams I can see you
I can tell you how I feel
In my dreams I can hold you
And it feels so real

I still feel the pain
I still feel your love
I still feel the pain
I still feel your love

And somehow I knew you could never never stay
And somehow I knew you would leave me
And in the early morning light
After a silent peaceful night
You took my heart away
oh I wish, I wish you could have stayed

Етикети: , ,