В момента съм адски изморен от целия уикенд, а и снощи не успях да се наспя, но усещам, че ако не седна сега да напиша няколко реда за концертите, сигурно няма и да напиша нищо. Затова, скромно, но от сърце :Д
Първата от двете концертни вечери беше изцяло акустична, спокойна и много отпускаща, точно както и очаквах. Даниел Кавана от Анатема беше основен виновник за събирането, а пичовете от Войвода подгряваха, също изпълняващи акустични версии на своите песни. Но всичко по реда си.
Имаше леко объркване със стартиращия час и моя милост реши да посети мястото преди 18:30, защото по това беше най-ранният от обявените часове. Добре че срещнах Под Дъжда и разни други познати, та да не ми се налага да кисна сам отвън и да се чудя какво да правя близо час. Цялото изпълнение беше много скромно и имаше под 200 човека като цяло (ако не ме лъже паметта, бяха пуснати около 150 билета само така или иначе). Облегнах се близо до стената (влезнах доста късно и вече седалките бяха заети, но то не е като да умирах да сядам така или иначе) и зачаках. Много хора от познатите, а и не само те, говореха как смятам да пропуснат, да прескочат и все подобни прилагателни, подгряващата група. Аз, от друга страна, бях много любопитен да чуя как ще изкарат акустично песните си. И в интерес на истината останах много доволен от изпълнението им, макар и да беше кратко. Не съм фен на дебютния им албум, дори напротив – не го харесвам въобще, но пък много ме кефят изпълненията им наживо (което от друга страна ми е странно, защото след първия ми досег с тях, на коцерта на Assemblage 23, въобще не останах очарован, но после си промених мнението, особено след изпълнението им в Пловдив). Ново в случая беше женската поява на сцената и цигулката, която ползваше жената.
Малко след тях на сцената се качи и самият Даниел Кавана, който се блъсна в мене на път за сцената :Д За първи път присъствам на подобен концерт и не знаех напълно какво да очаквам. Все пак това не е изпълнение, на което да подскачаш, да пееш с пълно гърло и прочие. Може би и поради тази причина ми е много трудно да опиша точно усещането. Но нима чувствата могат да бъдат предадени под формата на няколко мизерни буквички? Който е присъствал може само да разбере за какво точно става дума. Човекът е невероятен музикант, а и присъствието му на сцената е харизматично. Седиш, слушаш любими песни и сърцето ти бавно ускорява своя ритъм. Красота, нежност, спомени… преплетени по един уникален и омагьосващ начин. Чухме почти всички по-известни парчета от последните албуми на Анатема (Deep, Fragile Dreams, Lost Control, One Last Goodbye, Flying, и т.н.), както и няколко кавъра по Pink Floyd, Iron Maiden и други, чиито имена не се сещам в момента).
С риск да се повторя, но… седях, слушах и сякаш се намирах в някакъв транс. Много красиво беше изпълнено всичко. А това, което ми направи най-силно впечатление, беше използването на луп семпли, които Дани си записваше в началото на песента и после ги пускаше да се повтарят, докато той свири нещо друго и така все едно свирят 2,3 или 4 човека едновременно. Това придаваше на изпълненията още по-прекрасно звучене.
Не знам, просто не мога да намеря думи да опиша изживяното. Направо не исках да свършва да пее. Дори Iron Maiden-овото изпълнение на пиано беше невероятно, а аз не слушам и не харесвам въпросните :Д
Но определено искам пак и още и… след този концерт ме е яд още повече, че не успях да посетя Duncan Peterson и Mike Moss миналия месец. Но засега ще продъжавам да си спомням с умиление за събота вечерта и дълго ще я помня 🙂
Малко клипчета можете да видите тук
Два противникови клана се борят за древно бижу, което ще позволи на едните да заживеят сред светлина и да излезнат от мрака, сред който се крият. Главният герой просто попада на грешното място по грешното време и бива въвлечен в битката между враждуващите нинджи. А те, подобно на Базилиск, въобще не са просто обикновени хора, покрити с плат и маска на лицето. Комбинация от плът и механика, нинджите са демонични създания, които са готови на всичко, за да постигнат целите си.
След като гледах клипа към новата песен на Blutengel Dancing in the Light преди около месец, бях сравнително негативно настроен към предстоящия нов албум. Въпросната песен не ми направи никак добро впечатление, дори напротив – стори ми се мудна, прекалено поп ориентирана и с глупав текст. След като изминалите две седмици имах възможността да преслушам обстойно новото творение на Крис Пол, мнението ми леко се подобри. Въпреки всичко не мога да кажа, че това е най-доброто, което са правили. Прекаленото поп звучене, което става все по-осезаемо с всеки следващ албум, тук сякаш е достигнало своя връх (не ми се мисли какво ще е в следващия албум). Ето защо силно препоръчвам лимитираното издание, което е на цели три диска и е близо три часа. Именно с него албумът придобива едно коренно различно звучене и стабилизира първата си част.
Сега видях, че готик метъл групата The Provenance се е разпаднала преди 3-4 месеца. Жалко наистина. Последният албум показваше една интересна и доста добра посока, в която бяха поели. Но явно това е било само привидно 🙂
От доста време не бях попадал на аниме, което да ме държи в интерес и напрежение от началото до края. Е, такъв е случая с въпросното 12 епизодно Kurozuka от миналата година. Действието се върти около много-вековен вампир, който търси своята любима. За целта му се налага да се изправи срещу армията на търсещите безсмъртие злодеи. Ако не сте чели нищо за това аниме преди да започнете да го гледате, трети епизод определено ще ти изненада (като мене). Започващо като самурайско аниме през Камакура периода в Япония (12ти-14ти век), то се превръща в пост-апокалиптично такова над 10 века след споменатото начало. Светът е разрушен от астероид и хората се опитват да оцелеят в новия, неблагоприятен свят.
Ето, че и титаните от My Dying Bride решиха, че е време за нов албум близо три години след страхотния “A Line of Deathless Kings”. Ето траклистата на новото творение, озаглавено “For Lies I Sire”:
Преди седем години, като попаднах на дебютния албум (When Lust Evokes the Curse) на групата, останах доста приятно изненадан и доста време си въртях някои от песните, които обаче не бяха особено добре приети от повечето фенове, може би заради основната тема зад тях – рицари, Камелот, Екскалибур и прочие. Две години по-късно обаче последвалият Summer’s End не ми допадна въобще. Може би аз не бях го слушал достатъчно, но просто не ми харесаха нещата в него.