WOD Character Backstory II

April 3, 2012
backstorywritings
0 Comment

Може би трябва да се чувствам късметлия. Може би трябва да съм благодарен на всички божества, на които мога да бъда благодарен, за последвалите събития. Може би… Майната им на всички! Не съм благодарен. Защо ли? Това, в което се превърнах, ме превърнаха, ако трябва да съм по-точен, е нещо, за което никой не би бил благодарен. Тогава не разбирах, не знаех, нямах си дори бегла представа през какво съм минал и какво ми е коствало. В последствие научих каква е цената за подобна трансформация. Но нека не прибързваме. Все пак историята трябва да се движи последователно.

-Събуди се, дете мое – чух дрезгав глас някъде над мен. – Събуди се и прегърни своята нова природа.
Признавам си, че се страхувах. Този глас сякаш говореше нежно и внимателно, като в същото време беше силен и зловещ. Странно е, знам, но усещането за огромна опасност не ме оставяше намира.
-Отвори очи! – сякаш ми заповяда гласът, но с топла нотка в интонацията, все едно говореше на новородено котенце.
Опитах се. Клепачите обаче отказваха да ми се подчинят. Очите ми останаха затворени, но въпреки това не се отказах и направих опит да се изправя. Кракът ми се удари в нещо, което ми заприлича на метална решетка, заплетох го и загубих равновесие. Полетях обратно към пода. Ударих силно брадичката си, но болка почти не усетих. Това обаче ми помогна да отворя очи и аз бързо го сторих, страхувайки се, че след секунда отново ще забравя как се правеше.
-Точно така – нареждаше гласът. – Време е да се подготвиш. Предстоят ти няколко много тежки дни, дете мое, след които може и да не оцелееш, но аз ще бъде до теб през цялото време… – тук направи пауза, сякаш не беше напълно убеден в думите си. – Или поне се надявам. Все още имаме време. Допуснах грешка. Наруших правилата, но нямах особен избор. Това не е важно сега. Погледни ме!
Внимателно завъртях главата си по посока на гласа. Не знаех какво да очаквам, но това, което седеше срещу мен, надминаваше и най-смелите ми кошмари. Мисля, че споменах вече що за страхливец съм (или бях) и кошмарите ми могат да бъдат много смели, уверявам Ви. Съществото срещу мен имаше човекоподобна структура, в смисъл, че седеше на два крака, имаше две ръце, торс и глава. Предполагам обаче, че до тук се изчерпват приликите. Носеше плътно наметало, което покриваше цялото му тяло и беше изпокъсано на множество места. Качулката беше свалена и на слабата светлина голата му, поради липса на по-добро определение, глава се виждаше идеално. Кожата беше силно набръчкана и на цвят наподобяваше смесица между червено и кафяво. Приличаше на силно обгорена, но не огън бе причината за нейния прекрасен вид. На няколко места, особено около бузите, имаше подобие на кожни израстъци, приличащи на туморни образования, които всеки момент щяха да се отделят и да паднат с типичен жвакащ звук. Ушите му бяха леко заострени и набраздени като малки вълнички по цялото продължение. Почти се бяха слепили с кожата на черепа. Очите му от друга страна бяха малки и изцяло черни. Присвиваше ги като плъх, който рядко излиза под светлината на лампа или какъвто и да е друг източник. Дори си нямах идея колко добре бях нацелил това сравнение тогава.
Преглътнах уплашено и долепих гръб до стената, в противоположна на решетките посока.
-Не се страхувай! – изграчи съществото. – Казвам се Лайорел и сега аз съм твоят господар. Аз те създадох и моя грижа е да те подготвя за света, който ще се открие пред теб.
Знам, че беше клиширано, но това беше единственото нещо, което ми идваше на ум да попитам:
-Какво си ти?
-Какво… Дааа… – провлачи то думата, сякаш усещаше вкуса й в устата си. – За съжаление няма да имам достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Те ще ме открият скоро. Наказанието за грешката ми е само едно – смърт. Но теб няма да те наранят. Дори напротив. Ако оцелееш промяната, те може да те вземат под крилото си. Вярвам, че ще го направят. Но нека не губим време. Сега ти си един от нас – Носферату, част от един от най-силните вампирски кланове…
И така Лайорел започна своя разказ. Разказваше бързо и сбито поради липсата на време. Запозна ме с историята на клана, с Камарила и Сабат, предупреди ме да се пазя и да внимавам да не нарушавам Маскарада. Каза ми, че това ще бъде трудна работа, заради външния ни вид…
-Какво искаш да кажеш? – гледах го невярващо аз и се опитвах да преосмисля всичката информация. Гледах ръцете си, тялото си, но не виждах нищо нередно. Аз по нищо не приличах на него. – Аз все още си изглеждам нормално…
-Трансформацията вече е започнала. До няколко часа ще усетиш и първите признаци. Ще се появи и Жаждата. Ще се опитам да ти намеря живо същество, но с войната нещата се усложниха и хората са доста оскъдни. Все пак не губи надежда.
Реших да не споря. Все още мозъкът ми отказваше да приеме истината. Просто продължих да го слушам. Тирадата му сякаш беше безкрайна. Говореше и говореше. Места, личности, събития, които дори не успях да запомня. Не знам какво се опитваше да постигне с мен. Не знам за каква надежда дори говореше, когато ме превърна. Но аз го слушах. Гледах разсеяно клетката, в която ме беше поставил и се чудех защо е всичко това.
-Искам да те предупредя, че трансформацията е бавен и много болезнен процес. Болка, която никога дори не си и сънувал, че съществува, ще залее тялото ти. Ще искаш да умреш, ще искаш да си някъде другаде, но трябва да я издържиш. Трябва да запазиш разсъдъка си. В противен случай ще се наложи да те убия. Именно затова си в тази клетка. Предпочитам да улесня работата си колкото е възможно.
Кимнах без да разбирам и думичка от това, което ми говореше. И в този момент усетих как нещо стисна дробовете ми. Опитах се да си поема въздух, но не успях. Лицето ми се изкриви в нечовешка гримаса.
-Да! – изписка Лайорел. – Започва се!
Протегнах ръка към него, сякаш се надявах да ме избави от болката. Оказа се, че това е едва началото. Последва нов удар вътре в тялото ми, сякаш някой хвана сърцето ми и го стисна в смъртоносна хватка. Загърчих се като риба на сухо по студения каменен под. Нови и нови пристъпи изкривяваха лицето ми по най-гротески начини. Представете си как малки злобни човечета с миниатюрни бухалки тичат по органите Ви и ги налагат жестоко и безмилостно, без каквато и да е видима причина… Отново и отново и отново…
-Търпи смело, дете мое. Органите ти започват първи своята трасформация. Те се свиват и сбръчкват като стар и безполезен плод, умирайки без време. Тялото ти се подготвя за новата система, която ще те движи. Бъде търпелив. Стискай зъби и опитай да прочистиш ума си.
Минутите ми се струваха като години, часовете като векове. Дори не знам дали съм губил или не съзнание. Всичко около мен беше загубило форма и смисъл. Имаше я само болката – ярка, нетърпима, непрестанна. Ето, едно ново човече се е появило, ентусиазирано, то стиска своята чисто нова малка бухалка и тръпне в очакване да налага черния ми дроб. Устните му са извити в малка и злобна усмивка и то тича весело към своята цел. Един удар, втори, подскача като обезумяло и налага с всичката си сила и злоба, на които е способно.
От време на време Лайорел се обаждаше. Опитваше се да каже нещо окуражаващо, но гласът му беше далечен, някак чужд. По едно време органите ми сякаш се поуспокоиха. Може би човечетата се измориха и седнаха да починат, да похапнат малките сандвичи, които са си приготвили, да съберат сили и да започнат отначало.
До този момент дори не осъзнавах колко съм бил жаден. Истинската жажда се появи с Лайорел.
-Гладен ли си, дете мое – изхили се той. Отвори вратата на клетката и бутна едро тяло с качулка на главата към мен. – Имаш късмет. Мисля, че това беше последното човешко същество, което беше останало в този град.
Усетих аромат на нещо познато, което обаче сякаш преоткривах за първи път. То сякаш ме зовеше. Беше се просмукало в тялото пред мен и протягаше жално въображаемите си ръце да ме прегърне.
Кръвта на нещастната жертва се стичаше на малка струийка в дяната част на врата му. Лайорел го беше порязал съвсем умишлено, сигурен съм. Черна пелена сякаш се спусна пред погледа ми. Нищо друга нямаше значение в този момент. Нахвърлих се върху нещастното тяло, което леко се мърдаше, все едно беше силно зашеметено (както и се оказа в последствие). Забих жадно зъби в оголената му плът и започнах да пия. Държах се като диво животно, което не мисли за нищо друго в този момент, освен да се нахрани. Може би наистина бях диво животно, което трябва да бъде умъртвено.
Бутнах качулката и тя се свлече бавно на пода. Отдолу се появи познато лице. Знам, че познавах тези черти, тази сребриста коса, но… Нямаше особено значение. Който и да беше този човек, дори и собственият ми баща да се окажеше, той представляваше храна и нищо повече. Горкият Албърт намери смъртта си в този ден, но аз не съжалявам за стореното. Започнах да се превръщам в чудовище. Чувах слабо смеха на Лайорел някъде в далечината. Пиех жадно кръвта на стария барман и се чувствах прекрасно. Просто не можех да спра.

Starship Troopers by Robert A. Heinlein (RC2012 #21)

April 3, 2012
booksreading challenge 2012
8 Comments


Още от както се появи по кината преди повече от десет години, аз съм върл фен на лентата на Пол Верховен, под чието име се мъдреше “По роман на Робърт Хайнлайн”. В продължение на много зими аз си мечтаех да се докосна до оригинала, да прочета книгата, която е вдъхновила тази епична продукция. Най-после, поради липсата на финанси, се реших да извърша това светотатство и да я прочета от Читанката. Колко заблуден съм бил само!
Първо ще започна с най-важното: Ако сте фенове на книгата (независимо дали харесвате филма или не), по-добре не четете това ревю! В него няма да прочетете много ласкави думи за любимата си книга. Ако все пак имате желание да ме псувате, моля продължете…
Признавам си, че това е едва вторият ми досег до творчеството на този автор, но не съм забравил и препоръчаните ми преди време “Странник в странна страна” и “Луната е наставница сурова”. Преди тотално да го отпиша, както направих с Дийн Кунц, мисля да се пробвам с поне една от двете, а може и двете, ако не са прекално… подобни на по-долу описаната.
“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам!
Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин.
Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.

“Избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани”

Хората, които не са изкарали двете години военна подготовка нямат право да гласуват, да правят кариера в политиката и прочие. Но това право може да бъде придобито с много пот и кръв, а понякога и да Ви коства живота. Като цяло всяка сцена на бойни действия или тренировъчни такива в лагерите на пехотата се редува със сцена на задълбочен анализ (или по-скоро монолог, в който се излагат суровите факти и гледни точки) на строя на управление, на правата и задълженията на хората, на силата, която военните притежават. Всичко това би било интересно ако не съставляваше поне едно седемдесет процента от обема на книгата. Може и да преувеличавам, разбира се, но усещането е такова. Убеден съм, че ще има и хора, на които това ще им допадне, но аз просто не съм от тях. Исках да прочета книга, която има добре изградена история и хубаво подбрана фабула, а вместо това получих трактат, в който авторът просто излага вижданията си за политиката, без дори да успява да се обособи кой знае колко прецизно или убедително.
В тази книга има един и един главен герой само – Джони Рико. Всички останали се появяват и изчезват под формата на изречение.

“Дизи Флорз си докара белята”
“Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало.”

За неразбралите, “да си докараш белята” значи да умреш. Общо взето всички герои “си докарваха белята” рано или късно, а читателят научаваше за това в началото на съответната глава по горе показания начин. Тъй като действието се развива от първо лице, е логично останалите да нямат особено значение, но тук нещата са направо ужасно безлични спрямо който и да е от другите персонажи. Ако не харесате Джони Рико и не почувствате неговия герой, просто забравете да си харесате който и да е друг, защото реално погледнато такива няма.
Друга тема, за която Хайнлайн е широко критикуван, е неговият сексизъм. Още в “Имението на Фарнъм” се усещаше, тук също не е по-слабо застъпен.

“съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.”

Това е един от най-фрапантните примери, но има и други, просто не ми се рови сега. Не смятам да коментирам това, защото не разбирам кой знае колко, а и не ме вълнува. Само искам да спомена, че в книгата няма женски персонажи, за разлика от филма. Единствено Кармен Ибанез, но тя се появява в началото и за малко към края. Дизи Флорз, която във версията на Верховен без жена и влюбена в Рико, тук е мъж, и както споменах по-горе, си “намери белята”.
Признавам си, че наистина исках да харесам тази книга. Започнах я с много голям ентусиазъм, но той бързо беше потушен след първите няколко глави. Единственото нещо, което ми направи сравнително по-положително впечатление, е начинът, по който Хайнлайн описва подоготовката на пехотата и тяхното обучение. Тук нещата са сурови, тежки и много брутални (за разлика от филма, примерно, в който всичко изглеждаше едва ли не като детска игра). Всяка грешка се наказва жестоко, а читателят може да почувства болката и мизерията на тези младежи. Но само толкова. Също така насекомите са много по-добре описани от тези в кино версията, много по-добре структурирани и не толкова комично жалки (не че онези не ме кефят, но тези тук са къде по-добре). Идеята за костюмите също беше много яка (отново елемент, който липсва във филма), но сякаш не беше нужно чак толкова дълго, подробно и отегчително описание на цялостните му принцип на действие.
Наистина, опитах се… Не се получи. Все още няма да отписвам Хайнлайн, но съм на крачка. Пак казвам, ако тази книга имаше по-смислено структуриран сюжет и “проповедите” не бяха толкова дълги и обстоятелствени, сигурно щеше да е къде къде по-интересна.

Bite Marks (2011)

April 2, 2012
horrormoviesmovies you should NOT watch
0 Comment

По принцип имам лошия навик да си колекционирам ужасите. Може и да е много тъп (а те в последното време повечето са, дори повече от много), но все пак аз ще си го копирам прилежно в прилежащото му място на почти пълния два терабайтов хард диск. Въпросният филм, за който ще прочетете по-надолу, нямаше това “удоволствие”. Изтрих го секунда след началото на финалните му надписи. А причината да пиша това ревю е, защото едва не заспивам на работното място, а по този начин ще убия едно половин час (горе-долу).
Bite Marks на сценариста и режисьор Mark Bessenger може да бъде оприличен най-просто като гей хорър с вампири. Най-просто… Но все пак нека Ви преразкажа сюжета, защото знам колко много искате това от мен.
Още първата сцена ни запознава с един мъж, неговия злощастен обяд и голям камион, в който има пратка ковчези за някакво погребално бюро. Той чува нещо обаче, отваря задната част и… го сполетява беля (както би се изразил Хайнлайн).
Следващата сцена ни представя неговия по-малък брат Брюстър, който чука изключително грозната жена на скоро споминалия се. И защото е голям късметлия, получава работата на брат си, който не се е явил/заминал (както и да е) и някой трябва да закара товара. Тук идва първата от много изключителни сцени в лентата: нашето момче отива до офиса, от който преди малко му се е обадил шефа, вижда всичко разбито и с големи червени петна по масата и пода (гледа всичко това през прозореца, но все пак…) и единственият коментар е “son of a bitch” (или подобна сходна псувня, не помня точно). Все пак той е мъж на място и потегля към заветната цел – погребалната агенция, като преди да се качи обаче стъпва с ботушите си в локва от кръвта на собствения си брат. Какво прави ли? Правилно се досетихте – псува и не обръща внимание.
Представете си сега безгрижния Брюстър, който си пътува из прекрасните американски пътища, но му става скучно и му трябва някой да го разсейва, за да не заспи. За целта той качва двама млади мъже, които се оказват гейове. Скоро те спират да ядат и двамата решават да се позабавляват в кенефа. Брюстър обаче нещо също не му прощава пикочният мехур и се насочва към същото място. Тайно вижда какво правят спътниците му и… инстинктивно посяга към копчето на дънките си, в опит (доколкото успях да видя) да си пъхне ръката. Май май бил скрита лимонка и той. И не напразно, защото по-късно и неговия… хм… беше засмукан от по-палавия от двамата влюбени :Д
Сигурно вече започнахте да се питате дали не се бъзикам нещо за вампирите, защото все пак споменах и тях. Ами не… Уви, искаше ми се да е така, но… Камионът стига до някаква локация на произволен принцип, стъмва се и кръвопиецът (кръвопийците) огладняват. Показват ни пет грозни и полуголи мъже, които започват да тичат наоколо и да нападат хората (всъщност имаме само един човек де, но това са подробности, да ги бяхте видяли как тичат само, с тези телеса, които се клатят навсякъде). И защото гледката на петима покрити с кръв вампира не е особено стряскаща, гейовете заснемат това с телефона си под следния разговор:
Гей 1: Какво правиш?
Гей 2 (докато размахва телефона си пред вампирите): Youtube!
От горното мисля, че трябва да Ви е станало ясно, че лентата разчита много и на комичните елементи. За съжаление обаче те са в лицето на недвусмислиците, с които сценарият е изпълнен, отколкото нещо друго.
Тук вамприте са представени като същества с изключителна телекинетична способност, позволявайки им да контролират човешкото съзнание както си искат. Тук говорим за това да могат да Ви накарат да виждате нещо, което го няма там и да го чувствате изцяло истинско. Освен това, противно на правилото за огледалата, тук огледалните повърхности са вашият най-добър приятел. Те ще Ви помогнат да видите истинската същност на кръвопиеца и да надникнете отвъд диаболичния му план. А това е толкова логично. Защо един вампир, който прилича на секси мацка по бикини и разгърдена риза (защото дрехите са толкова мейнстрийм и не са нужни) ще е по-привлекателен от грозен и дебел мъж, който е гол до кръста? Защото това е гей филм, ето защо :Д
Освен това просто забравете за мита за изключителната сила на тези създания. Нашите герои се затвориха в кабината на камиона и бяха почти недосегаеми вътре. Но, за да са още по-сигурни, те облепиха стъклата със страници от… Библията. Което ме подсети за още една култува сцена, която не мога да не сподея с Вас, ако още сте тук и четете:
Оказва се, че Брюстър е епилептик и при сблъсък с един фотоапарат, получава епилептичен припадък. Гей двойката решава, че той има нужда от вода, но единствената такава, с която разполагат, е под формата на 2-3 капки в някакъв медалион в кабината. Събужда се нашето момче и, защото изпи толкова много вода, решава, че му се пикае. Вади го той, отваря врата и започва да си върши работата. В този момент обаче се появява един от вампирите и попада под струята. В резултат започва да пуши и пищи все едно е залят с киселина. Двете капки се оказват светена вода, която явно е “осветила” и останалата пикня в стомаха на Брюстър. Жалко, че нямаха повече.
Пичовете, които изпълняваха главните роли, не бяха зле. Те бяха трагични. Струва ми се, че дори брат ми щеше да играе по-добре от тях. Мога да продължа да описвам ситуации, които да се надпреварват със своята абсурдност и липса на логика, но… Мисля, че няма смисъл. Всичко, което този филм предлага, е най-долнопробна и евтина помия, която дори се очудвам, че е получила някакво финансиране. Изключваме слабата актьорска игра, жалката режисура и още по-малоумна камера. Но поне като си пишете сценария, помолете някой нормално мислещ човек да го прочете. Ще се очудите какви неща може да Ви каже :Д
Смея да заявя, че това е филм, който не само, че има способности да увива мозъчни клетки, но го и прави много успешно. Бягайте от този филм… все едно Ви гонят стадо дебели и полуголи вампири. А аз следващият път ще чета по-внимателно описанията.
Лична оценка: 0.000000000000000000000000000(0)/10

WOD Character Backstory I

April 2, 2012
backstorywritings
0 Comment

Всяка история, поне така твърдят хората, трябва да започва от своето начало. Можете да дразните слушателите си като им разкажете нещо от средата или края, но винаги трябва да ги запознаете с периода, от който всичко започва.
Това, което е пред Вас, е историята на моя живот. Съвсем логично тя би трябвало да започне от раждането. Не е ли това реалното начало? Може би е така. Обаче кой би искал да го отегчавам с ненужна информация за скучното ми детство, за живота ми е училище или за първата ми любов, която сега дори не си спомням. Все пак беше толкова отдавна.
Не!
Моята история ще започне от истинското начало; от това, което постави началото на живота ми такъв, какъвто е и до ден днешен, седемдесет години по-късно. Ще се опитам да не бъда прекалено подробен, но пък от друга страна, аз не бързам за никъде. Имам цялото време на света.

Лондон, 1939та година.
Винаги съм бил страхливец. Още като малък бягах и се криех от всеки, който покажеше дори най-малката идея, че може да се сбие с мен. Конфликтна личност не съм никога бил и едва ли имаше опасност да стана, ако животът ми си следваше нормалния предначертан път. Всъщност дори е много по-вероятно да бях загинал във Войната. Правителството ни тъкмо беше обявило пълна бойна готовност и се канеше да нападне Германия. Поне такива бяха слуховете. Аз, като повечето млади мъже в страната, очаквах повиквателна. Всеки, който можеше да се бие, щеше да бъде призован рано или късно. Неизбежно беше. Нашите се канеха да пратят помощ на французите и аз, защото съм голям късметлия, бях измежду “щастливците”. Последна вечер! А утре едно ново начало, което миришеше на пот, кръв, мизерна храна и много страх. Реших, че трябва да се явя подобаващо. Току виж са се отвратили от мен, от вида ми, от поведението ми, и успея да отърва по някакво щастливо стечение на обстоятелствата това буквално самоубийство. Няма какво да се лъжем. Шансът да оцеля в подобно начинание си беше малко под една десета от процента, че дори и по-малко. А, както и без това малкото ми познати и приятели знаят, аз не съм от най-големите късметлии на тази земя.
Евакуацията на града беше започнала, затова улиците бяха сравнително пусти. Хората се страхуваха. Предполагам така действа войната на психиката. Аз направо си бях умрял от страх. Бутнах вратата на старата кръчма, в която обикновено висях когато се намерех с малко повече пари от нужното, за да преживявам. Албърт, минаващ петдесетте барман със сребристо бяла коса, издължено и много изпито от годините лице, покрито с белези от неразказани военни подвизи, седеше зад дървения плот и подреждаше малкото останали бутилки в кашони. Тялото, макар и на години, все още беше стегнато и здраво. Личеше си, че не се оставя на възрастта да го превземе. Имаше още живот в стареца. Дрехите му бяха покрити с най-разнообразни петна от алкохол и храна. Изглежда дълго време не е лягал, а е опитвал да прибере колкото се може повече от стоката, защото под очите му имаше огромни, направо черни кръгове, а погледът му показваше колкото е изморен. Но само погледът.
Щом чу отварянето на вратата, той се провикна, без да се обръща:
-Затворено е господа! Войната ни застигна. Трябва да се опитам да спася колкото мога повече преди бомбите да са съсипали прекрасното ми заведение.
-Здрасти, Албърт – подвикнах весело аз и седнах на един от столовете до барплота. В самото заведение сякаш имаше нещо от добрия стар Запад. Интериорът му имаше за цел да имитира точно този период с ниските си кръгли дървени маси и столове, с дървените перила по стълбището към втория етаж, с всичките картини на известни стрелци от онова време. Но, ако питате Албърт, това не е така. Просто съвпадение.
-Здравей, Сил – погледна ме той, но не прекъсна заниманието си. – Какво те води насам? Мислех, че вече си далеч от града. Винаги съм те смятал за… пъргаво момче, щом се стигне до бързо бягане.
Тук той направи кратка пауза, сякаш наслаждавайки се на шегата си. Очаквах, че ще продължи, но явно се отказа.
-Призоваха ме! – направо се изплюх при изричане на думите. Толкова ми бяха противни. -Утре заминавам за Франция.
-Да не повярва човек! – възкликна той и в гласа му сякаш имаше нотка на сарказъм. -И все пак, какво те води насам? Дойде да кажеш чао?
-И това… и това. Но също така дойдох да се напия зверски и да изглеждам като животно утре пред офицерите.
-Не мисля, че това е добре идея – погледна ме подозрително Албърт, но реши да не казва нищо повече. Благодарен му бях за което.
-Това е идея. Никой не твърди, че трябва да е добра. Но трябва да бъде осъществена. Не искам да умра, без да съм осъществил последната си… гениална мисъл.
-Разбирам. За съжаление, както виждаш, прибирам. Планирам да скрия всичко, или поне колкото успея да събера, в малкото скривалище под мазето. След това мога само да се надявам бомбите да не нанесат чак такива поражения, че да достигнат до долу.
-Ако ти унищожат сградата, какво значение ще има стоката? – погледнах го неразбиращо, но след секунда вече съжалявах за въпроса си. Не ми се слушаха философски обяснения, а исках да пия.
Албърт обаче май не беше в настроение, затова само махна с ръка и прибра още две бутилки в кашона.
-Виж… – започнах аз, но се замислих какво да му кажа. Нямаше смисъл да му се моля. Имах пари, можех да му платя повече от нормалното, да взема една бутилка и да се оттегля в някоя тъмна уличка и да се насвяткам. И без това сега нямаше кой знае колко хора наоколо.
-Ето, това са последните ми пари. Мисля, че са повече от достатъчно за… каквото и да е. Просто ми дай една бутилка от най-евтиния си алкохол и ще си тръгна.
-Добре, добре – въздъхна Албърт и извади нещо от скрит за погледа ми кашон изпод барплота. Дори не обърнах внимание какво е. Взех го, пъхнах го под сакото и се обърнах да си ходя.
-Успех, хлапе! – подхвърли Албърт докато прекрачвах прага на вратата. – Ще ти трябва. Войната не е шега работа. А ако оцелееш, намини пак от тук. Ще се радвам да си поговорим за… преживяванията ти.
Не му отговорих. Излязох от сградата и се огледах. От другата страна на улицата се намираше идеалното място за целите ми тази вечер. Между две не много високи сгради имаше малка уличка, без изход, доколкото успях да видя. Осветление, ако е имало такова въобще, липсваше и най в дъното не се виждаше нищо. Точно в този момент по главната улица минаваха двама души, които усилено бързаха нанякъде и не си направиха труда да ме погледнат. Все пак е добре човек да е подготвен и добре прикрит. Как да не го обичаш мрака. А кой да знае, че ще станем такива добри приятели с него след тази нощ.
Бързо прекосих пустата улица и се насочих към пряката. От близо изглеждаше точно толкова тъмна и мрачна колкото си я представях. Чудесна вечер се очертаваше за мен и моята приятелка, бутилката. Настаних се удобно в ъгъла, между двете сгради и извадих свещената течност.
Ако ще се мре, поне да не е на трезво!
Не ме интересуваше марката. Знам, че Албърт ми беше дал някаква долнопробна водка, защото успях да различа поне това, но… по-добре беше да не знам. В тъмното и без това нямаше кой знае какво значение.

Събуди ме силен трясък, като от чупене на стъкло, което се и оказа в последствие. Бавно отворих едното око и първото нещо, за което се сетих, беше да изпсувам. Явно не бях чак толкова пиян, щом подобни звуци можеха да прекъснат съня ми. А и щом можех все още да разсъждавам толкова добре. Опипах земята около себе си за бутилката, с надеждата, че може да е останало още нещо, но не я намерих. Реших да рискувам и отворих очите си. Дори не знам какво очаквах. Беше пълен и непрогледен мрак. Въпреки всичко сякаш долових някакво движение, като сянка, десетина метра пред мен. То обаче изглежда също ме забеляза. Още едно рязко движение и нещо силно и тежко ме притисна към земята. Усетих ужасен дъх в лицето си, като на нещо… умряло, но това може и да е било от боклуците наоколо.
-Ти… все още има шанс… все още… – чух сянката да говори, но думите й нямаха никакъв смисъл за мен. И до ден днешен си нямам идея какво искаше да каже тогава. Едно обаче беше сигурно – имах чувството, че сградите са се изсипали върху мен. Толкова здраво ме притискаше към земята, че очаквах всеки момент ребрата ми да започнат да се пукат едно по едно.
-Надежда! – изграчи отново сянката и усетих рязка болка във врата си. Опитах се да се раздвижа, да се освободя, но без успех. И след това бях погълнат от чувства, които не мога да опиша. Усещах, че нещо става с мен, но не знаех какво точно. Променях се, а може би светът около мен се променяше. Последното, което помня, беше мракът.

WOD Character BackStory: Introduction

April 2, 2012
backstorywritings
0 Comment

По принцип нямах намерение да го поствам това, поне не и все още в този си незавършен вид. Уви, плановете за започване на сериозна WOD сесия се провалиха, поне на този етап. Затова и в рамките на няколко дни реших да споделя сътворените глупости до момента. Поне да не потъват в забвение. Дали някога ще бъде завършено това не е много ясно. Най-вероятно ще бъде, но ако отново се активизират хората.

Все пак нека направя нужната интродукция за какво въобще става дума 🙂
Това, което Ви предстои да прочетете, е миналото на героя, с които започнах да играя в последната сесия на Vampire The Masquerade настолното RPG. Идеята е, че всеки герой трябва да си има някакво минало, история, с която по-добре да стане ясно какъв е, за какво се бори и прочие. Образно казано де. По принцип това се изразява в рамките на няколко страници, на бързо нахвърляни записки, с които играчът да запознае останалите. Не е задължително, разбира се. Все пак аз реших да представя всичко под формата на по-обширен разказ. Да превръна 3-4то страници в 10-20, примерно.

Та така 🙂

Alesia by Eluveitie

March 30, 2012
musicsongs
0 Comment

Случвало ли Ви се някоя песен до такава степен да се забие в главата Ви, че колкото и да я слушате да не иска да излезне от там и да не спира да Ви тормози? Като някакъв хубав кошмар, колкото и абсурдно да звучи този израз. Точно такъв проблем имам аз с по-долното изпълнение на швейцарците от Eluveitie.

От чисто любопитство се разрових из нета, за да видя какво значи името и попаднах на това. Alesia е била столицата на галско племе, малко преди римските набези по техните земи. (Явно са си нямали Астерикс и Обеликс) След това става римски град.

The gress as green as it always was that sinister day
Blackbird sang their songs as they always did that black-letter day
The day we passed the great gate for the very last time
I did not look back, I knew we’d stay

I knew they I would not let us go leave the death strip
I saw the gleam in their eyes of fear and enslavement
Suffering from the crushing weight

I knelt ground take me home

Alesia, alisanos
Wake me when I’m gone
Ianotouta, eternity
Proclaim our barren sacrifice

On that ground we cherished life
We embraced death
As the children’s cries trailed off
Sob yielded deathly hush

The grass as green as it always was that sinister day
As we walked the alleys like thousand times before
I knew we’d stay

Oudside Alesia
We offered a living sacrifice

Outside the doors of Alesia
Where our tears run dry

Virtual Birthday Party Invitation

March 30, 2012
day/night
4 Comments

Здравейте, мои верни читатели! Всички 5-6, които ми четете блога…
Бих искал да Ви поканя на едно виртуално празненство по случай един рожден ден. И преди някой да попита, нека разясня. Какво означава “виртуално” ли? Много е просто. Аз ще си седя в къщи и ще си мисля, че празнувам, а Вие… Вие ще си седите, където си седите и ще си мислите, че празнувате с мен, а аз… с Вас. Много е просто, нали? Няма нужда от подаръци, няма нужда да мислите как да се облечете и наконтите, няма нужда да се притеснявате, че ще се напиете и на другия ден ще Ви е зле (освен ако по същото време не пиете и не постигнете двоен ефект така или иначе).
Но не, тук не става дума за рожден ден на блога, има време до него. Не говорим и за годишнина на някой профил някъде из незимеримото уеб пространство. Нееееее… Говорим за един истински рожден ден, но… празненството просто ще е виртуално. За първи път от много години нямам пари да си купя ядене, какво остава да черпя. Пък и то е някаква безлична цифра, макар и да расте неуморно с всяка следващата година :Д (не се спря, ей). Сигурно това звучи като един много нарцистичен пост, но… скучно ми е в момента така или иначе.
Та, докато аз играя на Deus Ex: Human Revolution (оказа се една страхотна игра), Вие пийте по едно и за мен, че така или иначе ще ме боли глава на другия ден от цялата нощ висене на компютъра… поне да знам за какво е :Д

The Bone Collector by Jeffery Deaver (RC2012 #20)

March 30, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment


Продължаваме да се движим напред в графика и вече сме на две пети от чаленджа, а е минала едва 1/4 от годината. “Юбилейната” двадесета бройка се пада за “Колекционерът на кости” на Джефри Дивър. Най-вероятно повечето хора, които имат някаква обща филмова култура, първо ще се сетят за филма на Филип Нойс от преди 12-13 години с Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли в главните роли съответно на парализирания бивш полицай Линкълн Райм и патрулищата Амелия Сакс. Искам да Ви споделя, че не помня кой знае колко от филма вече, защото съм го гледал около времето на излизането му, но това, което все още мога да изкопча от съзнанието си, не е много свързано с действито в книгата… освен основната идея, разбира се (дори фамилията на героинята на Джоли не е същата). Затова нека Ви представя сюжета на първата от девет, доколкото успях да видя, книги за прикования към легло криминолог.
Линкълм Райм е претърпял жестока злополука преди няколко години, в резултат той е изцяло парализиран от врата надолу. В книгата е описано много точно кой прешлен му е бил пречупен, на какво е бил подложен и прочие, но не помня, затова няма и да се опитвам да го предам. Достатъчно е да спомена, че той може да си движи леко един от пръстите и врата, нищо друго. Единствената му мечта на този етап е… да умре. Дори вече си е намерил човек, който подкрепя евтаназията и е готов да осъществи… желанието му. Двама негови бивши колеги обаче идват и го молят за помощ. Отвлечена е млада двойка (не двойка в този смисъл, а просто мъж и жена :Д), няколко дни преди голямата конференция на ООН в града. Похитителят не иска откуп, а вместо това оставя следа под формата на заровен жив човек с обелен от кожата кокал, който се подава над земята. Райм се дърпа в началото, но все пак желанието му да поработи отново любимата си професия се оказва по-силно и той се съгласява. Щом научава, че първият полицай на мястото – младата Амелия Сакс – е спряло цялото движение, за да не замърси местопрестъплението, той се впечатлява и изисква помощта й. С нейна помощ, използвайки я като неговите уши и очи, те започват да изследват местопрестъпленията и да опитват да разберат колкото могат повече за мистериозният мъж, който вече се превръща в убиец. Разбира се, всичко приключва със схватка на живот и смърт, от която някой ще си тръгне в чувал за трупове.
Няма да се впускам в повече подробности около сюжета, защото по-голяма част от книгата е изследване и изучаване на доказателствата, вадене на изводи за убиеца и опити да се спаси поредната негова жертва. Искам да започна с това, че книгата е адски увлекателно написана и Дивър определено знае как да държи интереса на читателя, без да го оставя да скучае. На някой може да му се стори леко скучно всичкото това анализиране на веществените доказателства, но именно то изгражда един от най-интересните елементи на сюжета. Дивър се е постарал да редува това с изучаване на сцените на местопрестъпленията, със сценки между героите, както и да представя от време на време гледната точка на самия убиец, който си има собствен код и следва правилата, които му помагат да прави това, което прави. Освен това авторът по никакъв начин не е спестил проблемите и мъките, през които минава един паралитик като Линкълн Райм (казвам го с презумцията, че си нямам идея дали наистина е така, приемам думите на Дивър изцяло на доверие, защото никога не съм познавал човек в подобно състояние) – от нужната да го къпя и преобличат, през катетарите в пениса и ходенето по голяма нужда, до ужасните пристъпи и конвулсии. Всичко това превръщат действието в нещо адски реалистично и брутално, карайки читателя едва ли не да почувства болката на героя, както и зараждащото му се постепенно желание за живот.
Разбира се, не може всичко да е перфектно. Има едно-две неща, които лично мен леко ме подразниха. На първо място това е едва ли не свръхестествените (не в буквален смисъл) способности на Райм да се досеща за всичко и да знае всичко. Той почти буквално може да познае всяка миризма или субстанция само по нейния молекулярен състав едва ли не. Няколко пъти Дивър наблегна на факта как той (Райм) е прекарвал часове в каталогализиране на всичко из града и се е запознавал с всяко едно малко или голямо парченце камък, растение, почва и прочие. Въпреки всичко имаше моменти, в които дори на мен ми се видя нереално лесно как полицаите, начело с криминолога, успяваха да се досетят за даден предмет само по миниатюрна молекула (преувеличено леко, но важно е да схванете идеята). Но все пак това не са чак толкова големи проблеми и към края се пренебрегват.
Пак казвам, книгата е страшно увлекателна, не е дълга и се чете сравнително лесно. Авторът се е постарал да не затормозява читателя с прекалено много специфични термини, като в същото време стилът му е простичък и доста изчистен от излишни описания и безсмислени действие. Жалко, че не успях да намеря други книги, които да са издавани у нас от тази поредица, но предполагам тази е заради филма.
ПП: Поправка, имало и други книги, които са издавани у нас, но преди доста време и са трудни за намиране вече.

ATM (2012)

March 29, 2012
horrormoviesmovies you should NOT watch
2 Comments


Колко можеш да объркаш в един филм, чието основно действие се върти около трима души затворени в стая с банкомат, а отвън маниакален убиец ги дебне? Отговрът е изключително прост – много!
В интерес на истината първоначално щях да прескоча този филм, но вниманието ми беше привлечено от русата Алис Ийв, която предстои да се появи в два филма това ляво – второто продължение на “Мъже в черно” и интерпретацията / псевдо-биографията за Едгар Алън По “Гарванът”. Просто исках да видя с какво тази жена е привлякла толкова внезапно интереса на продуцентите (освен с външния си вид де), защото ще я видим и във все още неозаглавеното продължение на “новия” “Стар Трек” филм, който трябва да излезне догодина. Но толкова с предисловията. Нека минем по същество.
Историята е колкото простичка, толкова е безумна. Представяме Ви Дейвид (Brian Geraghty, който сигурно е познат на повечето от “The Hurt Locker”), който точно на връх Коледа губи всичките пари на един свой клиент на борсата и е адски сдухан (какво да се прави, животът е кучка). От друга страна имаме и неговия най-добър приятел – Кори (Josh Peck, чийто глас се подвизава из последните Ледникови епохи), който си е истински задник във всяко едно отношение (да се чуди човек тия двамата какво ги свързва). Срамежливият Дейвид си пада по русата си колежка Емили, която обаче за съжаление е последен ден на работа, а утре вече няма да работи във фирмата. На партито по случай празника той, в отчаян опит да я заговори успява, да си намери причина, че дори и предлага да я закара до тях. Кори, защото, както вече отбелязахме, е задник, тръгва с Дейвид, че да не ходи пеша (а последният май се надяваше да му се отвори парашута тази вечер). Именно защото първият не е кой знае каква стока, казва, че е гладен, но няма пари и трябва да мине през “героя от заглавието” – банкомата. От друга страна всичко това има смисъл, защото иначе как щеше да се завърти подобен сюжет в противен случай. Та спират те пред една будка два на два метра, на средата на нищото буквално (иди ги разбери тия американци) и Кори отива да изтегли пари. Да, ама картата му не работи нещо и той вика Дейвид да изтегли вместо него от собствената си за целта карта. На Алис (защото трябва да задвижим фабулата хехе) й става скучно пет секунди след като двамата са в будката и отива при тях. Правят те каквото правят, изтеглят нужните пари за пица и… отвън ги чака мрачен тип с качулка. Как разбрах, че е мрачен ли? Защото е същия като на постера, разбира се!
И тук започва играта на котка и мишка между тримата приятели и мистериозния непознат отвън, който не им мисли доброто. Междувременно става адски студено (за целта от време на време ни показват един електронен термометър наблизо, на който градусите падат пропорционално с напредване на времето). Разбира се, за да разнообразят случващото се, сценаристите от време на време намесват някой и друг случаен човек, който да си отнесе боя, малко дразги и пререкания между приятелите, съмнения за смисъла на съществуването и дали ще оцелеят. Всичко това щеше да е прекрасно ако имаше смисъл. Нито за момент не става ясно защо този тип прави това, което прави. Дават го как си чертае някви планове, как замисля какво точно ще се случи, но… Липсва каквато и да е мотивация, било то и чисто психологическа такава (че е психопат с други думи). Та той се подхлъзна и падна когато се опита да ги подгони, което помогна на нашите герои да се затворят в будката. Абсурдите на този филм са безброй и дори филмите на Уве Бол са изпълнени с по-малко дупки в сценария от това недоразумение на Дейвид Брукс, за който това е и дебют зад камерата, ако не броим един късометражен филм преди това. Но още по-непонятно ми как сцениристът Крис Спарлинг е успял да сътвори толкова адски ситуации без грам логика и смисъл в тях. И дори хората харесват предишния му писателски опит “Buried”, който аз не съм гледал, затова и не смея да коментирам.
Толкова много ми се иска да разкажа още ситуации, в които героите изпадат в по-големи абсурди и от Ейбрахъм Линкълн сред вампири, но няма! Защо? Защото не искам да разваля удоволствието Ви от това сами да си ги откриете докато гледате филма. Знам, че няма да го направите, но все пак… Още повече, че това ревю, което си е чист преразказ на сценария, се проточи повече от нужното и никой няма да го прочете цялото и без това :Д
И все пак, нека се върнем на една от основните причини, поради които свалих този филм. Актьорите и в частност Алис Ийв са повече от трагични. Опитити за диалози между тях, особено в началото, бяха толкова изкуствени и изсмукани от пръстите, че имах чувството, че някой е опрял пистолет до главата им (след това е бил премахнат с помощта на модерните технологии :Д) и ги е карал да четат сценария на сила. Освен това последвалата им параноя и страх също бяха по-малко убедителни и от тези на циганин пред жица за ток. А злодеят… ех… това е мечтана роля, сигурен съм. Само си седиш и… си седиш. Прав, загърнат с качулката на дебелото си яке… Дори не трябва да играеш.
За останалите елементи на филма дори не ми се говори.
Лична оценка: 1.5/10

Leisure Suit Larry: Box Office Bust (Platinum #7)

March 28, 2012
gamesplatinum club
2 Comments

Всеки почитател на старите игри на Сиера най-вероятно помни добрия стар Лари, неговите премеждия в опит да си намери жена, както и неговите успехи и неуспехи. За съжаление, след седмата част поредицата придоби малко по-различна посока с Magma Cum Laude, осмата поред игра и се превръна в поредица от мини игри, а не в класически адвенчър като своите предшественици. Box Office Bust отново не прави опит да се върне към корените си, а набляга на тичането, събирането на скрити предмети и изпълняване на малоумни задачи. Този път обаче герой е племенникът на прочутия герой.

Историята: Както казах в по-горното изречение, Вие влизате в ролята на племенникът на Лари, който също се казва Лари (в името на заглавието, все пак). Отивате да помагате в голямото холивудско студио на вече богатия Лари и буквално започвате от нулата. Не че с времето ще се издигнете, но пък няма да скучаете, защото ще се наложи да предотвратите опит за саботаж и развляне на доброто име на прочутото студио.

За играта: Играта е смесица между адвенчър, джъмп енд рън и поредица от мини игрички. Получавате задачи, следвате указанията, както и тези на мини играта, когато такава е налична, за да си изпълните поръченията и се придвижвате към следващата. Пригответе се за много тичане, обикаляне и подскачане по сгради, както и за повтаряне на едни и също действие до… припадък.

Степен на сложност: 3/10
Макар че играта има доста коварно скрити статуетки, които трябва да намерите, в цялата си същност въобще не е сложна. А ако използвате гайд, ще е дори по-лесна. Има няколко по-неприятни трофея като този, с който трябва да приключите играта под 8 часа, както и да карате кола над 3 часа. Хубавото е, че щом приключите основните мисии, ще можете да си продължите свободно да се разхождате из картите. Има 1-2 трофея, които няма да можете да отключите, ако свършите с основните мисии, затова е добре човек да погледне преди да започне 🙂

Степен на удоволствие: 5.5/10
Не мога да кажа, че играта е нещо кой знае какво, нито дори си струва. Обаче, аз като един фен на първите части, както и на подобни игри с множество скрити глупости за търсене, се забавлявах. Определено не е игра, която бих препоръчал на повечето. Въпреки всичко лесната платина, а тази е точно така, си е лесна платина :Д

best ark server hosting