Още от както се появи по кината преди повече от десет години, аз съм върл фен на лентата на Пол Верховен, под чието име се мъдреше “По роман на Робърт Хайнлайн”. В продължение на много зими аз си мечтаех да се докосна до оригинала, да прочета книгата, която е вдъхновила тази епична продукция. Най-после, поради липсата на финанси, се реших да извърша това светотатство и да я прочета от Читанката. Колко заблуден съм бил само!
Първо ще започна с най-важното: Ако сте фенове на книгата (независимо дали харесвате филма или не), по-добре не четете това ревю! В него няма да прочетете много ласкави думи за любимата си книга. Ако все пак имате желание да ме псувате, моля продължете…
Признавам си, че това е едва вторият ми досег до творчеството на този автор, но не съм забравил и препоръчаните ми преди време “Странник в странна страна” и “Луната е наставница сурова”. Преди тотално да го отпиша, както направих с Дийн Кунц, мисля да се пробвам с поне една от двете, а може и двете, ако не са прекално… подобни на по-долу описаната.
“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам!
Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин.
Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.

“Избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани”

Хората, които не са изкарали двете години военна подготовка нямат право да гласуват, да правят кариера в политиката и прочие. Но това право може да бъде придобито с много пот и кръв, а понякога и да Ви коства живота. Като цяло всяка сцена на бойни действия или тренировъчни такива в лагерите на пехотата се редува със сцена на задълбочен анализ (или по-скоро монолог, в който се излагат суровите факти и гледни точки) на строя на управление, на правата и задълженията на хората, на силата, която военните притежават. Всичко това би било интересно ако не съставляваше поне едно седемдесет процента от обема на книгата. Може и да преувеличавам, разбира се, но усещането е такова. Убеден съм, че ще има и хора, на които това ще им допадне, но аз просто не съм от тях. Исках да прочета книга, която има добре изградена история и хубаво подбрана фабула, а вместо това получих трактат, в който авторът просто излага вижданията си за политиката, без дори да успява да се обособи кой знае колко прецизно или убедително.
В тази книга има един и един главен герой само – Джони Рико. Всички останали се появяват и изчезват под формата на изречение.

“Дизи Флорз си докара белята”
“Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало.”

За неразбралите, “да си докараш белята” значи да умреш. Общо взето всички герои “си докарваха белята” рано или късно, а читателят научаваше за това в началото на съответната глава по горе показания начин. Тъй като действието се развива от първо лице, е логично останалите да нямат особено значение, но тук нещата са направо ужасно безлични спрямо който и да е от другите персонажи. Ако не харесате Джони Рико и не почувствате неговия герой, просто забравете да си харесате който и да е друг, защото реално погледнато такива няма.
Друга тема, за която Хайнлайн е широко критикуван, е неговият сексизъм. Още в “Имението на Фарнъм” се усещаше, тук също не е по-слабо застъпен.

“съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.”

Това е един от най-фрапантните примери, но има и други, просто не ми се рови сега. Не смятам да коментирам това, защото не разбирам кой знае колко, а и не ме вълнува. Само искам да спомена, че в книгата няма женски персонажи, за разлика от филма. Единствено Кармен Ибанез, но тя се появява в началото и за малко към края. Дизи Флорз, която във версията на Верховен без жена и влюбена в Рико, тук е мъж, и както споменах по-горе, си “намери белята”.
Признавам си, че наистина исках да харесам тази книга. Започнах я с много голям ентусиазъм, но той бързо беше потушен след първите няколко глави. Единственото нещо, което ми направи сравнително по-положително впечатление, е начинът, по който Хайнлайн описва подоготовката на пехотата и тяхното обучение. Тук нещата са сурови, тежки и много брутални (за разлика от филма, примерно, в който всичко изглеждаше едва ли не като детска игра). Всяка грешка се наказва жестоко, а читателят може да почувства болката и мизерията на тези младежи. Но само толкова. Също така насекомите са много по-добре описани от тези в кино версията, много по-добре структурирани и не толкова комично жалки (не че онези не ме кефят, но тези тук са къде по-добре). Идеята за костюмите също беше много яка (отново елемент, който липсва във филма), но сякаш не беше нужно чак толкова дълго, подробно и отегчително описание на цялостните му принцип на действие.
Наистина, опитах се… Не се получи. Все още няма да отписвам Хайнлайн, но съм на крачка. Пак казвам, ако тази книга имаше по-смислено структуриран сюжет и “проповедите” не бяха толкова дълги и обстоятелствени, сигурно щеше да е къде къде по-интересна.