Случвало ли Ви се някоя песен до такава степен да се забие в главата Ви, че колкото и да я слушате да не иска да излезне от там и да не спира да Ви тормози? Като някакъв хубав кошмар, колкото и абсурдно да звучи този израз. Точно такъв проблем имам аз с по-долното изпълнение на швейцарците от Eluveitie.
От чисто любопитство се разрових из нета, за да видя какво значи името и попаднах на това. Alesia е била столицата на галско племе, малко преди римските набези по техните земи. (Явно са си нямали Астерикс и Обеликс) След това става римски град.
The gress as green as it always was that sinister day
Blackbird sang their songs as they always did that black-letter day
The day we passed the great gate for the very last time
I did not look back, I knew we’d stay
I knew they I would not let us go leave the death strip
I saw the gleam in their eyes of fear and enslavement
Suffering from the crushing weight
I knelt ground take me home
Alesia, alisanos
Wake me when I’m gone
Ianotouta, eternity
Proclaim our barren sacrifice
On that ground we cherished life
We embraced death
As the children’s cries trailed off
Sob yielded deathly hush
The grass as green as it always was that sinister day
As we walked the alleys like thousand times before
I knew we’d stay
Oudside Alesia
We offered a living sacrifice
Outside the doors of Alesia
Where our tears run dry
