SAW (Platinum #6)

March 27, 2012
gamesplatinum club
0 Comment

Продължаваме с поредицата от глупави игри, но какво да се прави. Явно тогава съм попаднал на прекалено много и прекалено тъпи игри. Поредната такава е Saw. Сигурен съм, че 99% от Вас знаят какво е Saw и каква е основната идея. Тук нещата не се различават по никакъв начин. А за останалите 1%, да си се образоват сами, че ме мързи мен.

Историята: Както казах, изненади тук няма. Имаме изтерзан от живота детектив (героят на Дани Гловър от първата част – Тап), който има тъмна тайна зад гърба си и “убиецът” ще се опита да го накара да си “научи” урока. За целта Вие ще трябва да помогнете на детектив Тап да премине през капаните на “Триона” и да оцелее до финала.

За играта: Играта е екшън от трето лице, като екшънът не е кой знае колко силно застъпен, а на моментите, когато го има, е достатъчно дървен и малоумен. В същността си Saw е повече пъзел игра, но и тук пъзел частта е жалка и не представлява нищо кой знае колко запомнящо се. В началото може да Ви е интересно, но постепенно ще загубите интерес и всичко ще Ви се струва повтарящо се.

Степен на сложност: 2/10
Както си личи и от степента на сложност, Saw не е въобще сложна и няма да Ви трябва кой знае колко време и усилия, за да отключите платината. Една голяма част от трофеите са за направата на нещо за първи път – използване на спринцовка, убийство с един кое си оръжие и прочие. Една част ще отключите с напредване на историята. Единствено е добре да си направите сейв в края на играта, преди да изберете врата, защото има трофеи и за двете. Идеята е да не трябва да преигравате цялата игра втори път, а само финала.

Степен на удоволствие: 3/10
Уви, играта е зле в почти всяко едно отношение. В началото ще Ви е интересно, но с напредване на историята, всичко става мудно, повтаряемо и адски скучно. Дървеното движение, опити за битки и още по-зле изпипани пъзели, са само някои от факторите, които спомагат за убиване на удоволствието. Определено е игра, която няма нужда да играете, освен ако не искате лесен и сравнително бърз платинум. В противен случай не виждам смисъл да си губите времето с нея. По-добре гледайте пак първия филм :Д

Roadmarks by Roger Zelazny (RC2012 #19)

March 27, 2012
booksreading challenge 2012
1 Comment


Започваме с най-важното – това е една изключително странна, но в същото време адски оригинална книга. Зелазни е създал един свят, който трудно може да бъде описан с прости думи. Дори реално погледнато не е един свят, а нещо… по-различно. Изключително трудно ще ми е да Ви разкажа накратко сюжета, но нека опитаме все пак.
Ред пътува по Пътя в търсене на своето начало, мястото, от което е дошъл. Той е воден единствено от желанието да се върне в къщи. Негов стар познайник обаче не смята, че нашият герой заслужава това и му обявява Черна десятка – казано с легални термини: има десет опита да го убие без да му казва къде, кога и кой ще направи опита. Ако жертвата оцелее след десетте покушения, играта се прекратява и Ред печели. В същото време синът му от двадесети век тръгва да го търси. Скоро се оказва, че съдбите на всички са преплетени в една обща цел.
Казано накратко, така може да се обобщи историята, без да се се спойлва кой знае колко. От друга страна обаче съм убеден, че някой незапознат няма да разбере нищо. Нека направя няколко важни уточнения. Пътят е нещо като машина на времето. Той е изпълнен с отсечки и разклонения, които водят към различни моменти в историята на планетата, ограничения няма – нито напред, нито назад. Само обаче избрани хора могат да намерят начин да стигнат до Пътя и да се превърнат в пътешественици.
Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той започва своя разказ в произволен момент от повествованието, връща се напред, после назад, запознава ни с герои, които се загубват за известно време, после пак се връщат, докато в един момент всичко си идва по местата, бавно и много неясно. С риск да се повторя, но… Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той Ви захвърля на Пътя и Ви оставя да се оправяте сами. За съжаление обаче по-малко от двестата страници на книгата сякаш не са достатъчни, за да може читателят да вникне достатъчно в идеята, да не говорим за историята. За капак накрая всичко сякаш се задвижва на пет свръхсветлинна скорост и в 3-4 кратички глави авторът приключва нещата. Няма да спойлвам, но поне аз останах с впечатлението, че Зелазни не е знаел какво точно да направи в този момент, затова е преминал от началото към края на историята, без да счита за нужно да запълни средата. Не че това е лошо в случая. Книгата се чете изключително лесно и бързо, без да отегчава нито за момент благодарение на хубавия и стегнат стил на писане. Определено това е една много интересна книга, с много яка идея, която обаче сякаш е можело да се развие още. Не че ми е ясно какво толкова е можел Зелазни да добави като действие и случващо се, но все пак… А накрая си признавам, че останах леко… разочарован от финала. Сякаш очаквах нещо по-различно. Но пък от друга страна така повечето неща си придобиха смисъл.
Както казах, книгата е кратка, чете се бързо и има една изключително зарибяваща и яка идея. Няма да съжалявате ако й дадете шанс, пък и двата часа, които ще й отделите няма да Ви липсват чак толкова след това. 🙂

GoodReads Mega Update

March 26, 2012
day/night
0 Comment

Днес, смея да заявя, свърших много полезна работа относно профила си в сайта за книги goodreads.com (който не го знае, но обича да чете книги, може да му хвърли едно око).
Първо, искам само да отбележа малкото лого, което се мъдри горе в ляво над главното меню. При натискане целия div се експандва и там ще се изписват книгите, които чета в момента. Още бутончета скоро ще се появят до този, свързани с други подобни сайтове (това беше и идеята за оставеното място над менюто, ако въобще някой се е чудил защо там има толкова място :Д)
Но да се върнем на темата. Днес си поиграх доста сериозно и успях да кача над 90% от книгите от личната си колекция, с което сравнително увеличих бройката там. Оценките не е задължително да са толкова обективни, защото много от книгите не ги помня вече кой знае колко, но това не е толкова важно. Идеята е, че освен голямото количество, успях да направя и няколко нови “рафта”, които да разграничават книгите, които притежавам лично, плюс езиците, на които имам дадена книга (има 2-3 примерно, които съм купувал на английски, а след това са били издадени и в България, та съм си купил и родната версия).
Та така… само исках да споделя добре свършената работа, защото останах доволен. Мисля, че вече мога да се средоточа в направата на новата версия на каталозите… Което най-вероятно ще се случи в рамките на тази година, но може да продължи и следващата :Д Голяма и много обемна работа е пореди огромното количество информация, която ще трябва да се въведе.

ПП: Последна скапана седмица и този противен месец ще приключи… Да минава и рождения ден и да доживеен най-вече до заплата, че положението става много опасно :Д

Weather Systems (2012) by Anathema

March 23, 2012
musicreleases
0 Comment


Нямах намерение да пиша за този албум, както не писах и за предния, макар да имах наполовина написан пост-чернова, който в последствие затрих. Който следи блога от време на време или пък ме има във фейсбук, знае колко много обичам Anathema и тяхната музика. Едва ли сега ще има много изненадани ако кажа, че това е един страхотен албум.

Списък с песните:
“Untouchable, Part 1”
“Untouchable, Part 2”
“The Gathering of the Clouds”
“Lightning Song”
“Sunlight”
“The Storm Before the Calm”
“The Beginning and the End”
“The Lost Child”
“Internal Landscapes”

Признавам си, че харесвам творчеството на групата както от death/doom периода им с Дарън Уайт, така и всичко, което следва след това с Винсънт Кавана като вокал, в това число и завръщането им след дългата пауза преди 2 години. Макар да е имало тук или там някоя и друга песен из аблумите, която да ми е харесвала по-малко, всеки един техен албум е не по-малко от шедьовър. “Weather Systems”, тяхното най-ново творение, не се различава по никакъв начин от споменатото. Групата леко измени стила си от “Alternative 4” и дори “Natural Disaster”, но музиката им си остава все така опияняваща и красива. Може би дори, смея да заявя, по-красива и епична от преди. Но едно от най-новите и определено запомнящи се неща тук, е наличието на доминиращо женско присъствие. Изглежда, че групата е решила, че бек вокалите на Лий Дъглас залужават повече внимание и в “Weather Systems” тя вече пее наравно с Винсънт. Много добър опит да покажат контраста е още първото парче, което е в две части – Untouchable. В първата версия, по-бързия и енергичен вариант, Винсънт поема цялата роля на вокалист, докато във втория – по-нежен и мелодичен – той само открива с първия куплет, след което Лий изнася цялото изпълнение на своя гръб, показвайки пълните възможности на своя глас. От тук нататък следват красива след още по-красива композиция. Мъжки и женски вокал се преплитат в магична приказка, карайки Ви да мечтаете, да плачете и треперите едновременно.
Както и в много други техни песни, Anathema започват бавно изпълненията си, само за да засилят постепенно темпото, завършвайки в бърза и енергична рок еуфория към края. Голяма част от мелодиите имат това усещане за нещо голямо, нещо епично. Само чуйте вече споменатия момент със забързването (което в случая е по-скоро като избухване) на мелодията в “Lightning Song” (това парче го имаше в демото от преди сигурно 4-5 години, но тук е почти неознаваемо) и ще разберете за какво говоря.
Единственото нещо, което малко ме подразни, беше прекално дългото интро на последното парче “Internal Landscapes”, но това се преживява. В този албум също така се забелязва и доста повишената продължителност на по-голяма част от песните спрямо другите творения на групата. Това обаче в никакъв случай не пречи, дори напротив – композициите са толкова добре структурирани, че дори и не разбирате кога са минали тези 7-8 или 9 минути, даже искате още.
И така, Anathema е лична музика за мен, тя е една от малкото групи, които успяват да ме трогнат по някакъв начин (а това е трудно :Д). Тяхната музика е като магия, красива, ефирна и отнасяща. Разбира се, всеки възприема мелодиите по различен начин и винаги ще се намерят хора, които да плюят и да клеветят. Всеки си има право на вкус, лош вкус, но все пак вкус.
Аз няма да спра да го слушам този албум дълго време. Личните ми фаворити са “Untouchable Part I”, “The Beginning and The End” и “”The Storm Before the Calm”, но и останалите са само на милиметър зад тях 🙂
Лична оценка: 9/10

Night of the Living Dead 3D: Re-Animation

March 22, 2012
horrormoviesmovies you should NOT watch
0 Comment

Първо искам да кажа, че този филм няма нищо общо с поредицата на Ромеро или някое от многото римейкове. Изглежда обаче авторите са решили, че подобно заглавие ще привлече много повече зрители от… някое друго, като например “Mortuary Zombies” или “Zombies at the Mortuary”, а защо не и “The Tovars vs. The Zombies” (versus заглавията са много популярни в днешно време). 😀
Но нека започнем от историята, доколкото такава има. Джералд Товар наследява поребално бюро от бащата си, както и къщата и въобще всичко, което старецът е имал да завещае. Оказва се обаче, че бащата е имал навика да гори не само трупове, а и токсични отпадъци. При което големият син излага труповете на въпросните химикали и те… се надигат. За да разнообразим малко историята се появява и по-малкият брат Харълд, който е останал на сухо в завещанието, но все пак иска да получи нещо. Разорен е и има остра нужда от пари. Има и разни други персонажи, които се мотаят из сградата, като старата и новата асистентка на Джералд, някаква жена, която се грижи всичко да е в ред и дори се появява една репортерка. Разбира се, всички те са просто, за да има какво да ядат зомбитата (няма да ги оставим да умрат от глад сега, създателите са хуманни хора все пак).
Едва ли някой е останал очарован от историята. Филмът е много нискобюджетен, което си личи и от самото качество на картината, но въпреки това е 3D. О, да… третото измерение е много важно тук, защото все пак разни лопати и зомби ръце трябва рязко и изненадващо да се появят пред очите на зрителя и да го накарат да подскочи в кино салона. Уви, аз го гледах на монитора си в къщи и този ефект май не успя да се получи.
Истината е, че в по-голямата си част, това е един безкраен и адски безсмислен и досаден диалог между двамата братя, които се играя от Андрю Дивоф и Джефри Комбс. Да си призная, втория едва успях да го позная. Макар че след известно време човек успява да припознае специфичните му физиономии, мимики и начин на говорене. Просто доста се е променил, но май май възрастта така действа на хората. Самото изпълнение на Комбс също не ме очарова кой знае колко. Вярно е, че изпълнява отрицателната роля на алчния и готов на всичко брат, но… Дори не се и стараеше. Цялата му игра беше бездушна и скучна, но предполагам за подобен род филми е нормално. Щом всичко наоколо е скапано, актьорското изпълнение не трябва да прави разлика. За сметка на това обаче Андрю Дивоф си се справи много добре. Със своя адски спефицичен начин на изразяване, той беше поне убедителен. Не че и той демонстрира кой знае каква игра, но той и никога не е бил кой знае какъв актьор. Все пак образът му беше много на място в отделните ситуации. Изпълненията на останалите дори не искам да коментирам. И без това имаха малко екранно присъствие, но колкото и да го имаше, беше под каквато и да е критика като за Z-хорър филм.
Както казах, през по-голяма част от 90те минути двамата братя обсъждат живота си, наследвството и какво ще правят. Едва в края зомбитата правят опит да излезнат от подземието на погребалното бюро и на Дивоф и асистентката му им се налага да се борят за живота си в една много кратка и бърза сценка, защото сигурно е нямало пари за повече.
Но, след като избълвах толкова хубави неща за този прекрасен филм, нека кажем и няколк по-положитителни. Всъщност то е едно и едно единствено – зомбитата. Напоследък рядко може човек да види добре направени мъртъвци. Тези тук обаче са големи сладури. Май май хората, които са отговаряли за грима и костюмите, са вложили най-много желание и старание в работата си. Особено като види човек как мърдат червейчетата около окото на зомбито :Д Истинска красота. Жалко само, че реално създанията имат толкова кратко екранно време. Искаше ми се повече да се размотаваха из декорите.
Та така. Един скучен и безинтересен зомби филм, който има двама известни актьори, които да го поддържат да не се разпадне на съставните си части. Имаме 3D, за да лъжем хората колко сме модерни. Поне гримът е на ниво и придава малко чар и красота на иначе жалката продукция. А опитът за привличане на публика с името е направо… покъртителен :Д
Лична оценка: 2/10 (по половин единица за актьорите и една цяла за зомбитата).

С този филм мисля да поставя началото на една нова категория, за която си мисля от над половин година, но пусти мързел… “Филмите, които НЕ трябва да гледате” :Д

The Beginning and The End by Anathema

March 21, 2012
musicsongs
0 Comment

Няма начин просто! Ще търпите постовете ми за Анатема и това е 🙂 Но аз какво съм виновен като групата извади такъв страхотен албум с такива прекрасни мелодии и текстове…

Inside this cold heart is a dream
That’s locked in a box that I keep
Buried a hundred miles deep
Deep in my soul in a place
That’s surrounded by aeons of silence.

And somewhere inside is the key
To everything I want to feel
But the dark summer dawns of my memory
Are lost in a place that can never be.

Can someone please show me the way?
Can someone please help me?
Because I cannot see
The silence is raging!
Silence is raging.

Silence, silence
Fade into silence
Memory, memory.

Inside is the key to memory.

Chapter One: Legends and History – A Hosting of Historians – The Eight Tale

March 21, 2012
clanbook: nosferatugamesvampire the masquerade
0 Comment

Осми разказ: В цитаделата на крадците

Камарилски фейгън се хвали:

ИМА ЕДНА КОНСТАНТА В ЕВОЛЮЦИЯТА НА НАШИЯ КЛАН: Наложило ни се е да ставаме все по-изобретателни в методите си на увъртане с усложняването на човешкото общество. Без остроумието и инстинктите ни, хората са щели да ни изгонят от градовете си като канализационните плъхове, които сме били преди много време. За щастие аз никога не съм обитавал такова очевидно място като канализацията. Моето вечно проклятие започна в Лондон около 1898 година. Точната година ми убягва, защото никога не съм разполагал с календар. Поради това, също така не съм имал честта да бъде обучен като джентълмен, да науча какво е вътрешен водопровод или пък името на своя смъртен баща. Разбирате ли, преди да бъде обучен правилно в живота по света и да науча етикеция, страхувам се, че принадлежах на „ниската класа”, както я наричаха. Оцелявах благодарение на кражба, като един малък гамен.
Поради всичките си постижения, викторианският Лондон имаше доста квартали, в които хората пълзяха умолително в канавката. Историческите книги са пълни със славни похвали за това, което аристокрацията постигнала, но в градовете си спомням, че престъпността се развиваше свободно. Имаше скрити територии, в които пазителите на реда и дисциплината не смееха да стъпват. Най-новите сгради бяха много привлекателни, но те често бяха заобиколени от изоставени такива и проклети апартаменти, създавайки комплексна мрежа в по-бедните части от града. Отчаяните и бедните живееха в уличките и тунелите помежду, лабиринти над земята, които бяха идеални за местните Носферату. В моето детство бандата ми успя да завладее подобна изоставена сграда и успяхме да я укрепим срещу местната полиция.
Хората от улицата се тълпяха по тези места, защото бяха лесни за защита от нарушители. В сънищата си още виждам пътищата, които обхождах: покриви, несигурно опънати над занемарени игрища и градини; неустойчиви дъски, свързващи краищата на разпадащи се сгради; изби, достъпни само чрез забравени тунели. Само жителите, които бяха се запознали от близо с опасностите – от пропадащи врати и подове до коварни пропасти – влизаха безнаказано. Дълбоко в тези лабиринти престъпниците планираха обири, крадци складираха краденото, бегълци търсеха убежище и бедстващите се спасяваха. Това беше разцветът на престъпността, гнездото на разбойниците – прословутата Цитадела на Крадците.
Носферату са се хранили свободно в тези бедняшки квартали, защото тяхната територия е била изоставена от останалите кланове. Хората обикновено са се събирали в няколко места, подобно на комуна – обикновено скрита кухня – където са можели да се предупреждават около запалените в кофи за боклук огньове. Веднъж щом напуснели тези оединени скривалища, те са били лесна плячка. Хората спели в големи групи, понякога между 10 и 15 в стая, защото знаели какво може да им се случи ако са сами. Все още мога да видя атмосферата в любимите ми места за преследване: мазни прозорци, мухлясали дъски по пода, покрити със слама, стени, примесени със сажди и аромат, който е само малко по-поносим от този на каналите.
На повечето от нас не им беше проблем да ловуват невидими, но някои предпочитаха да взимат други да им вършат мръсната работа. Гуловете били безпощадно ефикасни, особено когато били пристрастени към кръвта ни. Превръщайки място на престъпници в кървав култ било детска игра. Веднъж щом откриеш гул, който можеш да командваш, било лесно да го накараш да доведе още един… и още един… докато не си направиш цял култ последователи, готови да те следват. Най-изобретателните Носферату развивали цели кървави култове от престъпници и ги използвали, за да разпространяват влиянието си из целия град. Дикенс, разбира се, написал доста проницателна пародия на нашия вид. Дори след това ние с гордост сме се наричали „Фейгъни”.
Разбира се, светилата на тази епоха, без съмнение фигури като Митра и Кралица Ана, първоначално бяха ужасени при споменаването на престъпленията, които нашите свърталища на порок окуражаваха. Те промениха мнението си когато започнахме да допринасяме за каузата на Камарила. Носферату във викториански Лондон бяха много организирани и, между нас си, успяхме да изградим подземен свят, чиито пипала превзеха целия град. Истинският живот беше на улиците и ние се хранихме възторжено от неговите вени. Поради тази причина ние бяхме най-информирани за „слуховете на улицата“ и търгувахме с подобно богатство внимателно. Идеята за носфератуфския ум, Викторианския фейгън, стана модерно и на Континента. По целия цивилизован свят сбирането на Носферату скоро започна да развъжда концентрирана престъпност.
Разбира се, днешните Фейгъни са създания, които аз вече не разбирам. Може би моите спомени за дните ми на новороден са безнадежно романтични, но сега съм заобиколен от нови вълни чужденци, евтини оръжия наркотици, които са много по-пристрастяващи от каквото и да е по мое време. Няма ги вече задимените места за пушене на опиум където можехме да очакваме да се нахраним от някой китаец, фабриките, от които можех да привлека някое изморено дете. Привествам Гехена, защото съм изморен от тази нова епоха. Вместо това трябва да се задоволя с мечти, спомняйки си златните времена на Носферату и славата на Викториански Лондон.

Още исторически глупости
Един от предишните ни разказвачи, архитект и водопроводчик, прекъсва:

ЧАКАЙ МАЛКО! Говориш за деветнадесети век без да споменеш един от най-важните хора от всички: Томас Крапър. Правилно ме чухте, изобретателят на тоалетната с казанче, светецът-покровител на клан Носферату. Не, сериозно – мислите ли, че щяхме да имаме тези огромни места за криене ако не бяха водопроводните услуги? Ако желаете дори мога да се върна малко по-назад що се отнася до тази част от нашата история. Всички тези луксозни водопроводи над главите ни, всички тези тунели, през които лазите, те са много по-сложни от всичко, което Римляните са правили. Всичко това е благодарение на друг герой, ученият Джон Сноу. Знам, че ще се разочаровате като ви кажа, че той не е бил вампир, но като чуете какво е сторил, ще разберете колко от това, което имаме, е благодарение на него.
Деветнадести век беше времето, през което хората започнаха да осъзнават това, което ние вече знаехме: ако не поддържаха адекватно канализацията си, болестите ще плъзнат. Стана ви ясно, нали? Индустриалната революция направи тази концепция по-важна от всякога. Увеличената концентация на хора на дадено място, в комбинация с голямото изхвърляне на индустриални отпадъци от масивните им нови фабрики, силно засили нуждата от сложна и ефективна канализационна система и обработка на водата.
Джон Сноу е бил английски физик, който доказва тази нужда по научен път. Като начало той използвал исторически записки, за да покаже как сложна поредица от епидемии на холера може да се проследи от Индия до Франция и до Англия в продължение на няколко века. Като показал колко много поражения тези епидемии могат да причинят, той подготвил научното общество за своята следваща много важна теза: наследникът на тази епидемия е бил в Лондон, точно там и тогава. През 1854 година той доказал, че повтаряща се зараза може да бъде проследена до публичен кладенец, наречен Broad Street Pump – доста модерно място за събиране на Носферату по това време – а причината можело да бъде проследена до близката септична яма – помните ли тези? – която замърсявала водата.
Сноу бил много методичен в своите репорти, но правителството се паникьосало. Както постъили и много други правителства на Континента; в много градове хората били задължавани да изхвърлят отпадъците си в най-близката дренажна система. За съжаление много хора, както и много новосъздадени Носферату, не правят разлика между канализация и дренажната система за дъждовната вода. Помните ли какво ви казах за Римляните и как тяхната Клоака Максима била отделна от водата, която използват в баните си? Помните ли болестите, които плъзнали, когато тези тунели се повредили? Историята, както много често се случва, се повторила.
Резултатите били катастрофални. Темза вече се превръщала в една голяма тоалетна, но тъй като лондонските канали не били в най-добро състояние, ужасна миризма изпълнила улиците. Едно лято някой трябвало да постави мокри парцали по прозорците на Парламента, че да държи миризмата навън. Добре де, може би някои Носферату се включили в действието и спомогнали за увеличаване на миризмата. Ние искахме повече канализация все пак! В резултат жителите на Лондон започнали да прокопават много по-добра канализационна система, а ние… е… ние се намесихме, за да сме сигурни, че ще я построят както трябва. Всичко благодарение на Джон Сноу, който внася публична паника.
В резултат нашите тунели са се разраснали много повече през последния век отколкото през предишните двеста години преди господин Сноу. Въпреки еволюцията, която се случвала на повърхността, домашните водопроводи не са се променили много между Римляните и деветнадесети век. Но щом ние започнахме да затрупваме градовете на хората с ароматите, които са ни толкова добре познати, дори Камарилските принцове ни взимат насериозно.

Модерна канализация

Сега, след като привлякох вниманието ви, мога да разкажа за любимата си тема. Не се притеснявайте, ще бъда кратък. Много вампири, които никога не са били под земята, включително и някои от нашия клан (ахъм!), погрешно смятат, че всички канали са изцяло построени за изхвърляне на мръсотия и фекалии и всички са изпълнени с отвратителна миризма. Въпреки това канализацията може да се раздели на две основни категории: домашна (или индустриална) канализация и отходна канализация. Първата се грижи за отпадъците; втората има за цел да се грижи за движението на водата.
Някои градове предпочитат да комбинират двете, което е по-евтино, но по-големите градове, ако искат канализацията им да бъде ефективна, трябва да ги държат разделени. Било възможно да изпратиш всичките течности през местната пречиствателна станция, но много системи имат достатъчно трудности с обработката на отпадъците без да трябва да се преработват всеки път щом завали дъжд. Някои градове се подсигуряват канализационната вода никога да не пречи на отходната канализация, в която се отича дъждовната вода по време на потоп и бури. Това означава, че можете да обикаляте под даден град без да трябва задължително да сте затънали във фекалии.
И, разбира се, Носферату под земята правят много повече от просто наблюдение на наземните строежи. Имаме и градинарство. Ако се задържите на това събиране още нощ или две, ще ви поканя долу при местната гъбична камера, за да видите какво видът ни прави тук. Някои от вас сигурно са чували за Носферату дълбоко под земята, които правят ужасяващи експерименти с растенията, създавайки широко разнообразие от гъби, спори, слуз и плесен. Това е точно толкова забавно, колкото е и практично. Микроорганизмите и бактериите са от първостепенна важност за поддържането и пречистването на водата. Това е в основата на управлението на отпадъчните води: да избереш правилната комбинация от органични химикали, за да се осигури пречистването на течностите, които минават покрай нас всеки ден.
Разбира се, тези от нас, които се занимават с поддръжката на водопроводите, са забелязали, че пречистването на водата е прецакано. Нивото на токсичност в каналите се увеличава. Дочуих от един вълк, който говореше за зараза от червеи и това ме притесни. Но не съм експерт в тази област…

Модерното Носферату
Александър Руксард, нашият академик, се намесва:

МНОГО ДОБРЕ! Стигнахме до зората на модерната епоха. Мисля, че отделихме достатъчно време за разговори за нужници и отходни води, но пренебрегнахме много от реалната история на това време. Със сигурност оклеветихме средствата за масова комуникация за това, че са убили поднасянето на добра история, но искам да посоча също така, че те са причината за популяризиране на образа ни. Преди да приключим това събиране, искам да коментирам едно кинематографично чудо, което е било от значение тогава. Образът, благодарение на който Носферату са добре познати – в света на хората – е този на актьора Макс Шрек от немия филм от 1921ва година.
Когато Дракула на Брам Стокър бил излезнал през 1897ма година, той превърнал легендата за вампира в нещо романтично сред Европа и Америка. В началото много наши братя били ужасени, убедени, че тази новела ще сложи край на Маскарада, но с времето се случило точно обратното. Тя представила поредица от лъжи, които позволили на вампирите да се крият сред хората. Щом първоначалният скандал отминал, различни камарилски кланове започнали да завиждат, дори да ревнуват, на Тзимице, за това, че можели да прикрият грешките си толкова лесно. Резултатът бил серия от имитации, най-вече щом киното било изобретено.
В началото на двадесетте години на двадесети век немският режисьор F.W. Murnou опитал да направи първата адаптация на новелата на Стокър. Сюжетът бил само слабо базиран на нея, но бил достатъчно сходен, за да ужаси семейство Стокър. Последвал съдебен процес. Името на филма се променило до неговото излизане. Оригиналният портрет на Дракула бил заменен с вампир, който много приличал на тези от Камарила. Актьорът Макс Шрек успял да улови есенцията на най-позорния от седемте клана. По времето, когато съдебният процес бил приключен, филмът имал ново име. Име, което ще разнесе това на Носферату не по-слабо от това на Дракула.

Лошо подбрана история
Александър Руксард продължава:

Преди да загърбим деветнадесети век, има още няколко теми, които бих искал да засегна за кратко. Например Американската гражданска война или „Войната между Щатите“, както някои мои колеги биха я оприличили. Слуховете потвърждават съществуването на няколко различни Носферату племена, които са живяли на юг по време на Гражданската война. Някои от най-прямите в клана са таели растящо презрение към робството в човешкото общество. Това включвало презрение към нормалното отношение, което много южни вампири имали към своите гулове голяма част, от които били роби преди превръщането. Тези гулове били третирани малко по-добре от животни и много от нашите, които ценели своята „човечност“, намирали подобно отношение за оскърбително.
Същите тези вампири сега си преписват „подземната офанзива“, която спомогнала за освобождаването на робите от Юга. Носили са се слухове, че няколко „плъха“ са работили заедно, за да изнасят прокълнати гулове и човешки роби от владенията на пропаднали вампири. Някои от хората, които те спасявали, ставали идеални кандидати за Превръщане. Поради това, около тези времена, броят на вампири, взети от робската пасмина, нараснал из целите Щати. Гули, които били превърнати за награда, избягали и освободени роби вкарали нови култури в клана ни.
В дъното на стаята странен и гъргорещ звук започва да се носи из залата…
Едно от най-големите племена се преместило не на Север, а към блатиста Луизиана, създавайки култ по поречието на делтата на Мисисипи. Искам само на кратко да спомена за един от най-известните от тези вампири, Носферату, известно като „Човекът алигатор“. Чували сте за него, нали? Той се крие из тръстиките в продължение на векове, заобиколен от алигатори с невероятен размер и сила. Въпреки, че някои няма да го нарекат легенда, той спи под мътните води и използва своите влечуги като уши и очи. Може би тук ще намерим връзка с историята на нашите сабатски приятели за тяхното „маниту“?
А! И ако трябва да говоря за 19ти век, напълно пренребрегнах да спомена континента Африка! Върнете се с мен във Викторианската епоха, когато европейски изследователи, учени и етнолози са плячкосвали Африка. Пътешественици, които се завръщали от там, разказвали истории за пленема, кланящи се на Носферату, пропаднали селяни, които с радост давали кръвта си в нечувани ритуали, за да заситят апетитите на подобни дяволи. Казвали са ми, че те оставали незабелязани, играейки ролята на богове за тези първобитни хора.
Разбира се, когато Европейските изследователи започнали да опитомяват „тъмния континент“, тези чудовища се оттеглили още по-надълбоко в дивото, взимайки своите последователи с тях. Легендата разказва, че най-възрастният от тези зверове, живеял в огромни системи от подземни пещери и бил заобиколен от богатствата, останали от вампирските му потомства. Той вардел своето богатство като един същински Соломон… което води и до легендата за „Мините на Цар Соломон“…

Африканско Носферату крещи в изблик на гняв:
ДОСТАТЪЧНО! Чух ви да дърдорите за историята на „нашия вид“, но вашето събиране пропусна да спомена за ПОЛОВИНАТА ПЛАНЕТА! Достатъчно глупости чух за една вечер – гостоприемството ви в тази помийна яма е достатъчно зле, слушайки всичко това ми идва в повече!Стар свят и Нов свят? Вие не знаете нищо за Африка. Нека ви обясня. Точно така, сега като ме виждате, забелязвате, че не съм толкова блед като вас. Поздравления, на вашето събиране има и цветнокожо Носферату. Най-малкото, което можете да направите, е да слушате моят разказ и истинската история на Носферату…

A Princess of Mars by Edgar Rice Burroughs (RC2012 #18)

March 21, 2012
booksreading challenge 2012
2 Comments


Покрай наскоро излезналия филм за Джон Картър, моя милост реши да се образова и да се запознае с оригиналния книжен първоизточник. Вече писах, че макар и глупав и наивен, филмът ми допадна дотолкова, колкото да ме забавляваше след тежък уикенд и път. Проблем се оказа обаче, че книгата нямаше подобен успех.
Бъроуз явно е бил доста продуктивен през живота си, защото освен Тарзан, който сигурно е най-популярният персонаж, Джон Картър може да се похвали с доста доволна поредица зад гърба си. В goodreads успях да видя 11 книги за този герой. Но това не е толкова важно.
Нека започна с нещо много важно – който е фен на книгата, най-вероятно няма да хареса филма и обратното. Защо ли? Ами защото двете нямат нищо общо. След като прочетох първата обаче, донякъде мога да оправдая някои от взетите решения на сценаристите. Ако се придържаха към оригиналната история, най-вероятно щяха да отегчат зрителите още преди средата. Малко са и попрекалили на места, но как да е.
Иначе фабулата е ясна вече – Джон Картър, в търсене на злато със своя приятел Паулъл, попадат (поотделно :Д) под набезите на индианци. Нашето момче успява да се скрие в някаква странна пещера, в която бива обгазен от странна смес като мъгла. В последствие се събужда на Марс (Барзум, както е известен там) и веднага разбира това (за разлика от филма, което считам за много правилно :Д), адаптира се за секунди и… бива заловен от местното население – горо-подобни (не, не приличат на дървета, макар да са зелени, а на Горо от “Смъртоносна битка”, защото си и имат по 4 ръце, две от които могат да ползват и като крака) създания, много войствено и варварски настроени. Скоро обаче той успява да си спечели тяхното благоразположение, като демонстрира сила и смелост, на която те много държат. С времето научава езика, спечелва си приятели и се влюбва в местната прицеса от другата раса, която бива свалена с кораба си докато обикаля на някаква разузнавателна мисия или нещо такова. Започват премеждията на господин Картър из Марс, като той бяга, разделя се с приятелите си, пак бяга, събира се и пак се разделя, времето си лети… а той заразнообразие организира малка война и избива по-голяма част от населението на град Зоданга, които са врагове на града на принцесата – Хелиум. Разбира се, получава голямата награда в края.
Историята може и да Ви звучи дълга и сложна, но Бъроуз не си е давал много зор в описанията и не е опитвал да разтяга действието, за да задържи поне малко интереса Ви. Авторът е кратък и ясен в поднасянето на случващото се, като на моменти някои сцени се развиват буквално в рамките на 1-2 изречения. Както споменах, едно от основните занимания на Джон Картър е да бяга и да се опитва да оцелее, като непрекъснато прави глупост след глупост (ама то това, защото сигурно е влюбен).
Сигурно сега някой ще ме нападне, защото плюя по нещо, което се счита за голяма класика в научно-фантастичната литература, но… Факт! Книгата беше скучна и безинтересна. Нито за момент дейстивията на Картър не ме трогнаха или впечатлиха, а малоумната любовна история беше адски жалка и смешна, както и диалозите, свързани с нея. То като цяло разговорите бяха смешни, но предполагам така са си говорили преди стотина години :Д
Толкова от мен. Нямам намерение да се опитвам да чета която и да е от следващите книги на Бъроуз за Джон Картър. Ако все пак на Вас си Ви харесва, радвам се 🙂

Phantoms by Dean Koontz (RC2012 #17)

March 20, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment


Първо бих искал да започна с това, че не съм фен на Кунц. Стилът му на писане, начинът му на изразяване, както и множество други по-дребни неща, превръщат четенето на неговите романи в истинско тягостно изживяване. Не мога да се похваля с кой знае колко от произведенията му зад гърба си, но все пак не е като да не съм опитал.
Въпреки това от много време ми се искаше да прочета някои от по-старите му неща. Говорим за книгите, които е писал в началото на своята кариера, тези, които повечето хора класифицират като ужаси във всяко едно отношение на тази дума (говорим за жанрова спецификация, не за състояние на духа :Д). Миналата седмица в крайна сметка реших да му дам един последен шанс с преведената на български “Древният враг”, която уж е сред едни от най-добрите му произведения. Още повече, че имах някакви бегли детски спомени от филма със заглавие “Phantoms”, както е и оригиналното име на книжния еквивалент.
Нека направо започна с това, че Кунц попада в черния ми списък и определено е автор, който не бих си купил ей така от книжарницата (особено с бруталните цени на книгите напоследък съспоставени спрямо моето безпаричие). “Фантоми” ни запознава с две сестри – едната е 14 годишна тинейджърка, а другата дипломирана докторка. Втората живее в малко селце високо в планината и води по-малката си сестра, за да живее с нея след смъртта на майката. Още с пристигането си обаче усещат, че нещо не е наред. Колкото и да е беден от към хора по това време на годината, градът никога не е бил толкова тих, направо безлюден. Щом Джени, медицинската сестра, се прибира в дома си, намира своята слугиня мъртва. Постепенно двете намират още трупове и в последствие успяват да се свържат с полицята в съседния град, която идва на помощ.
Нещата обаче стават все по-странни и по-странни и много скоро всички осъзнават, че си имат работа с нещо повече от маниакален убиец или убиици. Оказва се, че пропадналия журналист и писател доктор Тимъти Флайт може да знае истината за техния мистериозен противник. Това е древно създание, което се крие по дъното на моретата и излиза веднъж на много години да се храни. То е причината за масови изчезвания през вековете на цели селища и стотици кораби-призраци из необятните морски ширини. Но и то, както всяко живо създание, си има слабо място, те го откриват и правят опити да го унищожат.
На теория всичко звучи много интересно, нали? За съжаление обаче реализацията въобще не е толкова добра колкото би ни се искало. Действието започва бавно и до самия си финал не променя кой знае колко бързината, с изключение може би на последните 2-3 глави. Образите, които Кунц изгражда са толкова нереални и изкуствени, че нито за момент читателят не може да се привърже към който и да е, камо ли да се опита да ги разбере. По-голяма част от действията им са глупави и в повечето случаи адски нелогични. А за малкото четиринадесет годишно момиченце, което нито за момент не се държи като такова, дори не искам да споменавам.
На няколко места из книгата ми се струваше, че Кунц сякаш е стигнал до момент, в който не е знаел какво да прави и е решавал нещата глобално, като е премахва цели групи от персонажи просто ей така или ги кара да правят грозни и глупави неща, само и само да се задвижи сюжета. В интерес на истината мога да продължавам още в този дух, но ми се струва, че на всички им стана ясна идеята. “Древният враг” е скучна и мудна книга, която затвръждава мнението ми за Кунц като скучен и муден автор (“Входът за рая – платен” беше последният такъв пример). Макар и да има няколко интересни момента, особено към края, те по никакъв начин не успяват да оправдаят адски бавното й темпо. Толкова бях се отегчил по едно време, че дори се наложи да се върна и да препрочета няколко момента, които се оказаха доста добри, но можех да игнорирам без да се усетя.
Като цяло не препоръчвам книгата на никой. По хубава е от споменатата по-горе книга на Кунц, както и от още няколко от по-новите му неща, които съм чел, но… Мисля да не си правя повече експерименти.

Untouchable Part I by Anathema

March 19, 2012
musicsongs
0 Comment

Вероятността клипчето да изчезне до някой и друг час е много голяма (всички до този момент ги сполетя тази събда), но все пак… Ако това се случи, ще го сменя с някое друго след време, което работи.
Няма такава красота просто <3 and I feel like I knew you before and I guess that you can hear me through this song and my love will never die and my feelings will always shine and my love will never die and my feelings will always shine and I know that you just wanted me to belong, to someone and I guess that now I'll just be moving on, to someone and my love will never die and my feelings will always shine and my love will never die and my feelings will always shine I've never betrayed your trust I've never betrayed your faith I'll never forsake your heart I'll never forget your face there`s a feeling that I can't describe there`s a reason that I cannot hide 'cause I've never seen a light that`s so bright the light that shines behind your eyes I've never betrayed your trust I've never betrayed your faith I'll never forsake your heart I'll never forget your face There's feeling that I can't describe a reason that I cannot hide I've never seen a light that`s so bright the light that shines behind your eyes I can see in this life what you mean to me when I dream, I dream of you when i wake, tell me what I do I had to let you go to the setting sun I had to let you go to find a way back home I had to let you go to the setting sun I had to let you go to find a way back home

best ark server hosting