deadInside's Mind

Сигурно повечето хора са гледали известната лента на Алън Паркър с Мики Рурк и Робърт Де Ниро, която беше озаглавена “Ангелско сърце”, както и българският превод на книгата, но колко са чели произведението, по което е правена тя. Това не беше въпрос, затова не се чувствайте длъжни да отговаряте.
Лично аз дори не помня кога съм гледал въпросната продукция, което е и причината да не помня кой знае колко. В случая това се оказа много добре, защото не успях да си спойлна финала, който си е супер добър на фона на цялата книга. Историята ни запознава с Хари Анджел (идва от Angel, което в превод е ангел и заглавието сигурно е свързано с това). Той е частен детектив, който бива контактнат една прекрасна сутрин от човек с името Люк Сайфър (не знам защо нашите преводачи са решили да го преведат така малоумно при положение, че оригиналното наименование е Louis, което си е Луис или Лу за кратко, пасващо си много по-добре). От нашия човек се иска да намери ветеран от войната, който изненадващо е изчезнал от клиниката, в която пребивава. Хари започва своето разследване и постепенно затъва все повече и повече в неща, които се оказват прекалено голяма лъжица за неговата уста.
Не съм много убеден защо тази книга се афишира като хорър, но предполагам зловещите убийства и наличието на някои… елементи спомагат за подобен етикет. Все пак в своята същност това е една детективска история в духа на Реймънд Чандлър. Цялостната обстановка, времето, през което се развива дейстивието, всичко това говори за един много мрачен ноар роман с шипка свръхестествено, което обаче не е основният елемент. Самата книга е структурирана от четиридесет и осем изключително кратки глави, което я прави много бърза и лесна за четене (поне за мен). Хьорстберг има простичък стил на писане, като в същото време успява да обрисува всяка една картина много детайлно и ясно, помагайки на читателя да си я представи с всеки крещящ детайл.
За съжаление обаче смея да твъдя, че преводът не е от най-хубавите и издателството сякаш си е оставило ръцете. Изключваме имената, които са достатъчно грозни сами по себе си, но и из цялата книга има доста малки, но фрапиращи грешки, които за по-претенциозните читатели (като мен, смея да твърдя) няма как да останат невидими.
Финалът, както споменах в началото, също е един от най-големите плюсове на произведението. Ако не сте гледали филма с Мики Рурк или не го помните, определено ще Ви хареса. В цялата книга нито за момент не се загатва за това, което реално ще се случи в последните две-три глави. Разбира се, като хорър произведение (защото точно като такова беше афиширано и като такова го разглеждам аз), романът се проваля почти по всеки един параграф, което е и моето разочарование. Като детективска новела е много силен, но просто аз очаквах повече. Не казвам, че лош, дори напротив, много ми хареса, но… Можеше да се наблегне повече на основната идея, с която приключва.

“От отдушниците на метрото излизаха облаци пара като в последното действие на „Фауст“.”

Може би донякъде точно в това се крие и цялата философия на Хьортсбърг. Той смесва драмата на Гьоте с детективските класики от онова време в един магичен коктейл, който въпреки моето мрънкане, ще Ви хареса. Или поне така си мисля. Самата книга се чете с лекота, включва няколко зловещи убийства, малко секс (както се оказа накрая, с непълнолетна) и много ноар елементи.
А аз мисля да си припомня филма тези дни.

След последните няколко “класически” разочарования, вече тотално се бях отчаял, че ще попадна на нещо хубаво. С оглед на предстоящата статия в новия брой на “Сборище на трубадури”, реших да се образовам с повече от книгите, за които съм писал там. Съвсем логичен избор беше “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, на която съм хвърлил око от доста време. Подходих внимателно и много скептично, обаче много бързо успя да ме спечели.
Историята разказва за Ричърд Невил, който счита себе си за последния оцелял от човешката раса. Разбира се, той осъзнава, че това може и да не е така, но поне в областта, в която живее, не се срещат други себеподобни. В началото авторът се обръща към създанията навън като към “тях” и не ги назовава с име, но постепенно те се оформят като подобия на вампири, но не в най-класическия смисъл, в който ни е познат на нас. На главният герой му се налага всяка нощ да се окупира в къщата си и да се опитва да оцелее, а през деня обикаля и търси провизии, като в същото време убива къде и който срещне от тези зловещи създания, които искат да го разкъсат.
Новелата е структурирана в четири части, като всяка разглежда различен етап напред във времето и оцеляването на Невил. В един момент той е сам, а в следващия среща куче, което е успяло да се прикрива толкова дълго време. По-късно се появява и жена, която вдъхва момент на надежда у самотния мъж, дори успява да си спечели миг на нежност, но понякога съмнението е по-силно. И всичко това води до логичния завършек.
Всъщност книгата има изключително простичък сюжет, без да се опитва да усложнява същестуването на своя протагонист, като в същото време е едно от най-логичните четива на тази тема, които можете да срещнете. Матисън се е постарал да намери логично обяснение на почти всичко, което се случва с героя му и неговите врагове – от естеството на заразата, бактерията и нейния начин на развитие, кръстовете и чесъна, нуждата от колове и тяхното действие, дори и ефекта на слънцето. Всеки един мит, за които сте чели, слушали и гледали, тук намира своето логично и до известна степен научно обяснение, което прави разказа много по-достоверен и истински. За момент дори можете да повярвате в същестуването на вампири.
От друга страна Невил непрекъсното е изправен пред належащия проблем – собственото си оцеляване. Той непрекъснато трябва да се бори за живота си със зловещите нови обитатели на планетата ни. Внезапните му изблици на гняв или тъга, загубата на умения за комуникация с други хора и прочие пък предават на образа му истинска дълбочина и помагат на читаталя да разбере какво му е.
Без да разказвам повече от действието, искам да споделя, че финалът е леко казано гениален. По-логична развръзка на цялата ситуация просто не можеше да има. Именно тук бих искал да вметна каква гавра се оказва последната филмова екранизация с Уил Смит, в която сценаристите са се изгаврили тотално с идеята на целия роман. Но за да ме разберете по-добре, ще трябва да го гледате и прочетете книгата. Именно поради тази причина “The Last Man on Earth” с великия Винсън Прайс е къде къде по-силна и достоверна интерпретация (но то там самият Матисън има пръст в сценария).
Книгата не е много голяма като обем, което й позволява бързо и динамично действие, с леки почивки за размисли и разкриване на вампирската мистерия от страна на Невил. Мисля, че всички ще останат доволни от случващото се на страниците. Авторът е успял да постигне много хубав баланс, а и лесният за четене стил много помага. Чете се буквално на един дух. Силно препоръчвам на всеки, които харесва подобни апокалиптични идеи и не го е страх да се сблъска с истината за случващото се.

Продължаваме със Зелазни, като този път реших да послушам “съвета” на Ана Хелс и да се захвана с някои от книгите, които тя беше препоръчала в предишния брой на Трубадурите. Е, направих го! Сега дори не знам от къде да започна.
“Една нощ пред самотния октомври” не може да бъде разказана без да бъде спойлната. Именно затова се чувствайте предупредени. Действието започва на първи октомври и приключва в Нощта на Вси Светии, позната ни като Хелоуин. Участниците са много и в началото не се познават. Те търсят съставките, които са им необходими за магията. Някои са тук, за да отворят вратите към Ада и да потопят света в мрак и кръв. Други пък имат за цел да им попречат. Уви, до последно никой не може да каже кой какъв е. Гледната точка е през очите на кучeтo Смрък, което разказва историята. Зелазни не е щадил въображението си като е включвал персонажите в своята “игра” – имаме вампири (Дракула), вещици, върколаци (Лари Талбът), магьосници, чудовището на Франкещайн и множество говорещи животни и демони. А господар на Смрък е Джак Изкормвачът. Въобще една много разнообразна сбирщина от известни “чудовища”, за което дори не се споменава директно, а Зелазни само намеква по един или друг начин какви са те. За пример мога да посоча няколкото пъти, в които Лари Талбът казва как се знае с Добрия Доктор (Франкенщайн) и Графа (Дракула) от доста време, което си е жива референция на старите филми на Юнивърсъл, в които няколко пъти те се изправят едни срещу други.
Както казах, не знам как да походя или опиша тази книга. Тя е една абсолютна какафония от оригиналност и забава. От първата до последната страница ще Ви кара да се усмихвате или мръщите. Действието е едновременно леко, бързо и в същото време много сериозно. Героите подхождат доста комедийно към повечето ситуации, като от друга страна винаги са готови да убиват, ако това се наложи. Прекрасният стил на Зелазни превръща четенето в истинско удоволствие. А не особено дългите глави (с 1-2 изключения) ще Ви накарат да прочетете книгата на един дъх.
Не знам дали това се води от добрите книги на този автор, но определено се превръща в една от любимите ми до момента (знам, знам, има още доста, които не съм чел). Мисля, че от този опит за ревю си личи, че не мога да намеря подходящите думи, с които да опиша впечатленията си подобаващо. Силно я препоръчвам на всеки, които по някаква причина я е пропуснал. Има я в читанката, за незапознатите 🙂

Признавам си, че преди да се захвана (най-после, както биха казали някои) по-сериозно със Зелазни, бях чел само Хрониките и колаборацията му с Шекли. Но благодарение на съквартирантката ми, на която е любим автор, а и на скорошната статия в предния брой на Трубадурите, реших, че е време…
И така, след “Хронобандити”, продължаваме с “Името ми е Легион”. Знам, че не са най-добрите избори да се започва този автор, но в случая това ми беше предоставено… Има време за всичко. Въпросното произведение всъщност е сборник с три отделни новели, които имат общ главен герой. В началото Зелазни ни обяснява как правителството е решило да обедни всичката информация за даден индивид в една масивна система с различни нива на достъп, в която ще се съдържа цялото същестуване на човек. Антагонистът е човек, програмист, който работи над въпросната. С времето обаче ентусизамът му леко угасва и той осъзнава какво ще означава реално това огромно знание в ръцете на… неправилните хора. Именно затова на него му се предоставя шанс да “изчезне”. Той изгаря своите данни, ден преди да се впишат в системата, като по този начин престава да съществува за света. Превръща се в наемник, който може да приема всяка една самоличност (като програмист, той си има собствен начин да хаква системата и да прави каквото си иска) и да се внедрява навсякъде, а след изпълнение на задачата, да “умре”. Всяка една от новелите е точно такъв случай, с който безименния герой трябва да се справи.
1. Проект за създаване на нов вулкан сред океана е на път да бъде осъществен, но някой се опитва да попречи. Безименният трябва да се внедри в екипа и да разбере кой се опитва да саботира и убие хората и да го спре.
2. Делфините са обвинени в жестоко убийство. Но има хора, които не вярват в това и искат от Безименния да докаже тяхната невинност. Оказва се, че истината е много по-човешка и егоистична отколкото може да си представи някой.
3. Години след изстрелването на самообучаващ се прототип в космоса и неговото последвало изчезване, роботът се завръща. Неговите оператори обаче един по един започват да умират. Един от тях, по настоящо сенатор, е загрижен за сигурността си и иска някой да намери прототипа. Безименният се впуска в преследване, зад което обаче се крие много мрачна тайна от миналото.
Нарочно Ви ги разказвам с по едно изречение, напълно бегло, за да не развалям удоволствието от четенето на тези, които решат да им се пробват. Лично аз не останах особено очарован от това произведение. От една страна то е леко, кратко и много бързо и лесно за четене. Зелазни не си губи времето в празни приказки и през повечето време поставя главния си герой от ситуация в ситуация, всяка по-опасна от предишната. Всеки един от трите разказа си има своите положителни страни, но като цяло те не са нищо особено. Нито историите са нещо очароващо или впечатляващо, нито развитието на сюжета е кой знае колко изненадващ. И макар в повечето случаи Зелазни да вкарва лек туист на финала, то той е по-скоро очакван и по-предвидим от първоначално заложената идея за самото разследване. Но поради краткостта си и пълната директност, не омръзват. Знаете какво ще се случи, но все пак ще Ви е интересно по какъв точно начин. Книгата може да бъде определена като екшън-трилър с леки фантастични наченки, отколкото каквото и да е друго. Никога не ме е бивало кой знае колко в това да анализирам дадено произведение или да гадая какво авторът се е опитвал да внуши като идеи. Все пак тук разказите се въртят все около хората – техните слабости, грешки или желания. Както и да го въртите, в края все стигате до индивида и това, което е направил преди или иска да направи след това.
Поправете ме ако греша, но съм почти убеден, че това не е от най-добрите представители на зелазневото творчество. Въпреки това е достатъчно кратка, за да бъде интересна. Едва ли някой ще съжалява ако я прочете.

ПП: Статията можете да прочетете и на сайта на онлайн списанието “Сборище на трубадури”.