След кратка пауза и няколко други книги, се връщаме отново към поредицата на Стивън Бруст за наемника-убиец Влад Талтош. Четвъртата книга ни връща доста назад във времето и разказва за приключенията на героя в Пътеките на мъртвите, за запознанството му с Мороулан, Алийра и Сетра. Това всъщност се явява (както е модерно в днешно време да се казва) прикуъл на предните три книги. Не знам дали е и на цялата поредица, защото съм само на петата книга в момента, но това не е толкова важно. Подозирам, че в даден момент толкова ще се изчерпя, че ще се наложи да правя копи-пейст на репликите от предните постове, защото всичко е като една огромна книга, а всяка една малка книжка като отделна глава (ама то и това май го казах, ето… започнах да се повтарям вече). Това е от гледна точка на стила на Бруст. Няма никаква промяна. Ако Ви харесват предните като изразяване и начин на писане, то и тази, а подозирам и следващите, също ще Ви допадне.
Все пак, за да не бъде напълно скучен и повтаряем този пост, няколко неща, които ми направиха впечатление. Едно от най-основните неща е, че явно главната сюжетна нишка се е оказала прекално кратка и, за да може да запълни страниците, Бруст е решил да разказва паралелно и за първото “професионално” убийство на Влад (и порастването на Лайош в този ред на мисли ;Д). Не че има лошо, а и си беше интересно, но това изключително много разпокъсва книгата и не позволява на читателя да се средоточи в действието както му се полага. Не е кой знае каква болка за умиране, но си дразни на моменти, особено като започне да се случва нещо в едната повърхнина и… ни запращат в другата.
Все пак, Талтош е наистина интересна книга, а и разкрива неща, за които в предните толкова се споменаваше. Въобще препоръчвам поредицата като цяло. 🙂

Вторият роман на Шекли в книжката. Тук вече става дума за огромна затворническа колония-планета, на която пращат затворниците от Земята. Паметта им е изтрита и те трябва да започнат нов живот, като намерят своето място в тази опасна цивилизация. Главният герой трябва да се бори за своето оцеляване, като в същото време да разкрие обстоятелствата около своето престъпление и да опита да се върне на Земята.
В интерес на истината, книгата ми хареса, но беше с една идея по-слаба от предната. Този път краткостта й от има-няма 150 страници не й помага, а точно обратното. Шекли сякаш е искал да вмъкне много идеи, но поради някакви причина само е загатнал за някои, а други открито е оставил напълно недоразвити. Голяма част от героите са като някаква притурка на фона на общото и никога не се развиват. Дори основният герой седи като едно плоско парче дърво без каквито и да е симпатии. Иначе светът и живтотът на Омега са прекрасно обрисувани, но отново сякаш остават да висят във въздуха… без особено покритие, като купчина идеи, които авторът е искал да си опише, че да не забрави за по-късно.
Едно, обаче, от най-слабите неща тук е финалът. Шекли се впуснал в едни сухи и не особено интересни опити за обяснения не цялостното битие на планетата ни, превръщайки последните страници в нещо като урок по история. Не е лошо, но човек ще очаква нещо да се случи след това, а то… всичко приключва. Сякаш е искал по-бързо да сложи край, защото е бил притискан от краен срок или нещо подобно :Д И макар да си има завършен вид (няма да спойлвам, сами ще прочетете какво точно имам предвид), в читателя (тоест в мен ;д) се заражда едно такова особено усещане за незавършеност, за нужда да прочете още.
Не ме разбирайте грешно, въпреки всичките си недостатъци “Цивилизация на статуса” ми хареса и си струва да бъде прочетена… поне един път.

За по-запознатите, да, това е книгата, върху която е базиран и филм със същото име (то обложката е тази на летната на Ди Джей Карузо). Все още не съм гледал въпросния кино “шедьовър”, какъвто не се и съмнявам, че е. Нарочно. Исках да прочета първо книгата, а след това да направя хубаво сравнение (за Versus категорията, примерно). Е… прочетох книгата. И искам да кажа, че въобще не съм кой знае колко впечатлен или очарован. Действието ни запознава с млад извънземен и неговия “настойник”, които са избягали на нашата планета след като тяхната е била унищожена. Преследвани са, естествено и всичко води до кулиманционната развръзка и битка с лошите. Няма да се впускам в подробности, но само ще кажа, че за книга от 300 страници, първото реално случващо се нещо е около сто и петдесета. След това имаме 50-60 страници финална битка и… толкова.
Да, правилно ме разбрахте, скукаааааааа. Първата половина от книгата ни занимава с вътрешните и житейски проблеми на главния герой, за неговото влюбване, за начините му да се справи с побойниците и развиващите се у него сили. Всичко е поднесено по един адски скучен, клиширан и много познат начин.
Книгата има още един аспект, който аз не харесвам, а именно начина на предаване на действието. Тук то не е в минало време (отидох, да речем), а в сегашно (отивам). Няма значение дали е в първо или в трето лице, миналото време винаги ми е допадало като начин на поднасяне на историята. Това тук просто ми е… неестествено. Но знам, че за много ще е все тая или дори ще го харесват. Въпрос на вкус, предполагам.
Определено книга, която няма да препоръчам и бих избягвал, ако не я бях прочел вече :Д

Първо искам да си призная, че на Шекли не бях чел нищо друго освен съвместната му работа със Зелазни по “Донеси ми главата на принца”, но това не мисля, че е чак толкова важно. Благодарение на преиздаденото от Колибри книжле, и аз най-после стигнах до този толкова хвален ми автор. Дали е било основано? (Хваленето имам предвид) Това все още не мога да кажа. Не искам да си вадя изводи за даден автор от 1-2 книги. Още повече, че това, което прочетох, въобще не беше лошо.
Историята ни запознава с протагониста Блейн в неговия час на смъртта. Но за него това е само началото. Той се събужда малко над 150 години напред в бъдещето, където всичко може да бъде продадено, в това число и осигурено място на живот след смъртта.
Няма да се впускам в подробности, но искам да кажа, че за книга писана през петдесетте години на миналия век, има много яки идеи. А стилът на Шекли е толкова семпъл и лесен за четене, като в същото време е доста комплексен. Идеята ми е, че се чете много бързо и лесно, а в същото време не дразни и дори е увлекателно, а такава комбинация е адски рядко срещана. (Макар това да може и да се дължи на прекрасния превод на Любомир Николов.) Имаше няколко места, на които сцените ми се видяха прекалено удължени и изкуствени, но в крайна сметка, имайки в предвид краткия обем на произведението, не дразнят кой знае колко и бързо се минават. Цялата структура леко ми напомняше на някой сериал тип “Зоната на здрача”. Бързо и без прекалено много глупости авторът стига до завършека и без проблем тегли чертата – без намеци за продължения, без неотговорени въпроси.
Сега ми се иска да се докопам до кратките разкази на Шекли, за които слушам дори по-силни суперлативи. А аз, който не е наясно, съм фен на краткия разказ 🙂
В заключение ще кажа, че “Корпорация “Задгробен живот”” е една интересна малка книжка, която няма да Ви затормози и ще убие няколко часа бързо и неусетно.

Ще си го кажа директно – разочарован съм от шестата книга за Анита Блейк. Дали защото толкова дълго време я чаках да я издадат от Инфодар. Съмнявам се. Вярно е, че сред първите пет имаше както силни, така и слаби моменти, но като цяло нито една от предните книги не ми беше толкова скучна и безинтересна.
Историята тук се завърта около двете гаджета на главната героиня – вампир и върколак – и двамата много силни, и двамата много могъщи, и двамата обичащи я… блабла. Малко в много ми дойде това “искам го, не го искам”, “обичам го, искам да го чукам, ама няма да го чукам”. Освен това дерзанията на вълка и проблемите му също бяха мега безинтересни и всичко, което се случваше (а то беше в основата на целия сюжет) по никакъв начин не възбуди интерес в моята особа.
Също така тук за първи път успях да видя защо всички разправят как в един момент нататък поредицата се превръща в евтини порно романи. Макар и тук нещата да се случват в последните 100 страници, са доста описателни и подробни и 3-4 такива сцени в една книга биха отегчили читателия до смърт, особено когато (това е само гадаена на този етап) са между едни и същи персонажи (щях да напиша хора, но Жан-Клод е всичко друго, но не и човек).
Друго особено важно нещо, което искам да изтъкна (предполагам, че трябва да е нормално, но все пак за мен беше дразнещо), е развитието на Анита. Тук част от тези bad-ass идеи, които се прокрадваха в първите книги, постепенно се разпадат и тя поема в една ала “Здрач” посока (Ето още едно място, от което Стефани Майер е крала идеи явно :Д) – иска нещо, получава го, не може да го понесе, реве, плаче, прави друго, което пък не иска да направи… и това в много страници, много подробно, много… досадно. Както казах, личните проблеми, с които героите започват да се заобикалят, леко излизат от границите на необходимото. Хубаво е да ги има, хубаво е да бъдат показвани, но всичко си има граници.
Единствено развитието на Едуард тук ми хареса. Персонажът до този момент се появяваше за много малко и никога достатъчно. Тук показва вече дори повече от колкото би ни се искало, но не дразни чак толкова.
Все пак не е книга, която бих препоръчал. Все още надеждата ми е, че ще е само в тази част, но… Ще видим. Това беше и последната книга, която Инфодар пуснаха (след дълго закъснение) от поредицата. Още две книжки, но под знака на Колибри, очакват своя ред. След тази не особено приятна среща ще се наложи да почакат малко повече.

Последните 2-3 седмици спрях да чета книги, че нещо нямах желание, но тази най-после успях да я завърша, та да я отбележим 🙂

Едва ли Кинг има нужда от представяне. Ако случайно сте попаднали на този пост и не знаете това име… По-добре веднага затворете браузера си и… се разходете навън в, и без това, това мрачно и дъждовно време.
Историята разказва за строителен предприемач, който претърпява тежък инцидент, губи едната си ръка и има сериозни мозъчни увреждания; жена му го напуска и животът му започва да губи смисъл. Човекът отива на сравнително изолиран остров и започва да практикува нещо, което не е правил от години – да рисува. Постепенно обаче започват да се случват странни неща и скоро… героят разбира, че притежава странна дарба, но и бавно дълбока тайна изплува на повърхността.

Блаблабла… и така нататък. Първо, искам да си призная, че не съм чак такъв фен на Кинг. Харесвам ужасно много кратките му разкази и някои от новелите, но… щом се стигне до някой роман, имам определени резерви. Не ме разбирайте погрешно, имам и доста любими сред тях (като Сейлъмс Лот, Гробище за домашни любимци), но има и книги, които определено не харесвам (като То). Причината е най-вече в обема. Кинг на моменти прекалява с подробностите и разтяга действието до такава степен, че ми се приспива и предпочитам да премина на нещо по… бързо и леко. Дума Ки е отново подобен пример за скучна първа половина. Книгата е близо 700 страници и сами можете да си представите как всяка малко подробност от живота на протагониста лъсва и става публично достояние. Кинг много добре пресъздава съзнанието и разбиранията (и несгодите) за живота на Едгар, но… можеше да ни спести едно 200-250 страници. Особено от началото. Предполагам, че това е начина на автора да гради съспенс и да кара читателя да се чуди какво точно става и на какво се дължи, обаче… аз се отегчих… и то на няколко пъти.
Последните 100-150 страници обаче си бяха страхотни и представят един Кинг в пълен блясък. Драмата, психотрилърът и ужасът се смесват в една перфектна симбиоза… Но това става в последната четвъртина. Началото е една мудна и скучна драма с леки проблясъци от време на време. Определено Дума Ки не е лека книга и още по-трудна за четене, но все пак ако сте фенове на Кинг, то и това ще Ви хареса, предполагам.
Аз лично никога не бих я прочел отново.

Продължаваме с детектива-скелет и неговата партньорка Валкирия Кейн. Историята също следва своята нишка като следващо ниво на игра. Появява се нов, още по-зловещ злодей, който също е част от целия заговор и въобще предишните двама едва ли не на пръста си е въртял. С други думи, много bad ass и might powerful. Смея да кажа, че тук историята става дори още по-интересна, а има и няколко доста добри обрата (особено на края… та сега искам да прочета какво ще се случи след това). С риск да се повторя от предния пост за втората книга, но и тук Ланди не се старае да създаде някакъв литературен шедьовър, а просто да забавлява читателя. Няма кой знае колко скрити послания, няма дълбока философска идея. Леко и бързо за четене книжле, което нито ще Ви подразни, нищо ще Ви кара да мислите. Отново обемът е същия и се чете за макс 3-4 часа.
Героите следват своя път на развитие, като тук ни запознават и с 1-2 нови, колкото да не ни е скучно само с едни и същи. Една много добре изпипана тактика от страна на автора – използва всичко старо, добавяйки щипка ново. Именно затова и всяка една книга изглежда като поредна глава от по-голямо произведение или като нива от игра, с увеличаваща се степен на трудност 🙂
Няма да се хареса на по-придирчивите читатели, но като цяло е хубава поредица.

Запознайте се със Скълдъгъри (по-сложно име не успяха ли да му измислят). Той е частен детектив. Много е добър в това, което прави. Освен това е мъртъв. На всичкото отгоре е и скелет.
Поредицата на Дерек Ланди за отмъстителния детектив и невръстната му партньорка определено няма да се хареса на всеки. Когато имате 12-13 годишно дете за главен герой се налагат и известно количество ограничения. Като цяло книгите имат леко детско настроение, но в същото време са и достатъчно зрели. Свят, изпълнен със зли сили, демони, вампири и магьосници със супер сили, винаги са предразполагали за множество прекрасни идеи 🙂 Друг е въпросът до колко авторът може да се справи със сложната задача. Смея да твърдя, че Ланди не се проваля, но в същото време не поднася и нещо кой знае колко впечатляващо. Историята във втората книга следва неотлъчно тази от първата, представяйки още нови и интересни персонажи. Повечето си имат добре изградени, макар и не особено развити, характери, уникални сами по себе си. Главната героиня, в лицето на тринадесет годишната вече Валкирия, е една от най-скучните и безлични персонажи. Ако си търсите нещо леко и не особено ангажиращо, а в същото време и кратко (книгата се чете за макс 2-3 часа), това е един прекрасен избор.

С “Текла” приключва и първия том от по три книги за наемния убиец Влад Талтош на Стивън Бруст, във вида, в който Бард ги издава. След прекрасната “Джерег” и още по-хубавата “Йенди”, тази е една крачка назад. Даже мога да кажа две-три. Стилът на авторът не се е променил, не ме разбирайте погрешно. Нито е променил самия герой. Но просто тук действието се върти около едни опити за възстание на източняците, които в книгити са обикновените хора – един вид по нисшата раса в този измислен свят. Почти всяка една сцена тук е пропита със скука и, поне за мен, силно безразличие. Просто не ми беше интересно да чета за възвишените идеали на едни хора, подобно на негри в Щатите по време войната между Севера и Юга. Срвнението може да не е най-точното, но поне ще схванете идеята. Една от красивите черти на фентъзито на Бруст е, че всичко, което се случва, е по аналог на нещо реално от нашето ежедневие. Това прави книгите много земни и Ви позволява да си представите картината много ясно и истинско. За съжаление просто тук е избрал грешното “събитие”. От друга страна и жената на Влад в “Текла” е един изключително досаден и дразнещ персонаж, който се държи адски нелогично, на фона на предните книги и на собственото си минало. Но като оставим всичко това настрана, книгат си има и няколко добри страни, а и самият герой се опитва да запази живота си и да премахне още един от своите конкуренти.
Ако предишните две книги са Ви харесали, то и тази ще Ви допадне най-вероятно. Просто е въпрос на вкус и какво Ви влече и какво не 🙂

Тази я прочетох още преди 5-6 дена, но така и не ми остана време да седна и напиша няколко изречения. Но ето, че продължаваме с книга 2 от поредицата за Влад Талтош на Бруст. Историята връща действието няколко години преди първата и разказва за това как главният герой придобива текущия си “бизнес”. Лично на мен много повече ми хареса от първата и също така всичко ми напомняше на нашите мутри :Д Знам, че звучи смешно, казано така, но начинът, по който е описано, е точно като някоя гангстерска организация с всички тия герои с прякори. Бруст по един прекрасен начин преразказва всичките перипети, през които преминава Влад и се налага да пази живота си от конкуренцията. Действието отново започва бързо и краткостта на книгата не позволява да ти доскучае. Динамична и остроумна, Йенди е перфектното продължение на Джерег, като ни запознава с миналото на Талтош, началото на неговата “империя” и любовен живот.
За самият стил на автора едва ли мога да кажа нещо, което да не съм казал в предния пост, а и което да мога да измисля и за следващия. Книгите (поне първите три до момента) сякаш са писани като едно цяло, бързо и една след друга. (То си е така де :Д)… Няма да намерите промяна в нито едно отношение. Ако първата Ви е харесала, и тази ще Ви допадне. Поне на мен ми хареса повече от Джерег. Нещо, което не мога да кажа за Текла, но за това след няколко дена 🙂