Признавам си, че преди да се захвана (най-после, както биха казали някои) по-сериозно със Зелазни, бях чел само Хрониките и колаборацията му с Шекли. Но благодарение на съквартирантката ми, на която е любим автор, а и на скорошната статия в предния брой на Трубадурите, реших, че е време…
И така, след “Хронобандити”, продължаваме с “Името ми е Легион”. Знам, че не са най-добрите избори да се започва този автор, но в случая това ми беше предоставено… Има време за всичко. Въпросното произведение всъщност е сборник с три отделни новели, които имат общ главен герой. В началото Зелазни ни обяснява как правителството е решило да обедни всичката информация за даден индивид в една масивна система с различни нива на достъп, в която ще се съдържа цялото същестуване на човек. Антагонистът е човек, програмист, който работи над въпросната. С времето обаче ентусизамът му леко угасва и той осъзнава какво ще означава реално това огромно знание в ръцете на… неправилните хора. Именно затова на него му се предоставя шанс да “изчезне”. Той изгаря своите данни, ден преди да се впишат в системата, като по този начин престава да съществува за света. Превръща се в наемник, който може да приема всяка една самоличност (като програмист, той си има собствен начин да хаква системата и да прави каквото си иска) и да се внедрява навсякъде, а след изпълнение на задачата, да “умре”. Всяка една от новелите е точно такъв случай, с който безименния герой трябва да се справи.
1. Проект за създаване на нов вулкан сред океана е на път да бъде осъществен, но някой се опитва да попречи. Безименният трябва да се внедри в екипа и да разбере кой се опитва да саботира и убие хората и да го спре.
2. Делфините са обвинени в жестоко убийство. Но има хора, които не вярват в това и искат от Безименния да докаже тяхната невинност. Оказва се, че истината е много по-човешка и егоистична отколкото може да си представи някой.
3. Години след изстрелването на самообучаващ се прототип в космоса и неговото последвало изчезване, роботът се завръща. Неговите оператори обаче един по един започват да умират. Един от тях, по настоящо сенатор, е загрижен за сигурността си и иска някой да намери прототипа. Безименният се впуска в преследване, зад което обаче се крие много мрачна тайна от миналото.
Нарочно Ви ги разказвам с по едно изречение, напълно бегло, за да не развалям удоволствието от четенето на тези, които решат да им се пробват. Лично аз не останах особено очарован от това произведение. От една страна то е леко, кратко и много бързо и лесно за четене. Зелазни не си губи времето в празни приказки и през повечето време поставя главния си герой от ситуация в ситуация, всяка по-опасна от предишната. Всеки един от трите разказа си има своите положителни страни, но като цяло те не са нищо особено. Нито историите са нещо очароващо или впечатляващо, нито развитието на сюжета е кой знае колко изненадващ. И макар в повечето случаи Зелазни да вкарва лек туист на финала, то той е по-скоро очакван и по-предвидим от първоначално заложената идея за самото разследване. Но поради краткостта си и пълната директност, не омръзват. Знаете какво ще се случи, но все пак ще Ви е интересно по какъв точно начин. Книгата може да бъде определена като екшън-трилър с леки фантастични наченки, отколкото каквото и да е друго. Никога не ме е бивало кой знае колко в това да анализирам дадено произведение или да гадая какво авторът се е опитвал да внуши като идеи. Все пак тук разказите се въртят все около хората – техните слабости, грешки или желания. Както и да го въртите, в края все стигате до индивида и това, което е направил преди или иска да направи след това.
Поправете ме ако греша, но съм почти убеден, че това не е от най-добрите представители на зелазневото творчество. Въпреки това е достатъчно кратка, за да бъде интересна. Едва ли някой ще съжалява ако я прочете.

ПП: Статията можете да прочетете и на сайта на онлайн списанието “Сборище на трубадури”.