През следващите дни болката продължи без да спира нито за момент. С нарастващ ужас гледах кожата ми как сякаш изсъхва, набръчква се, става грапава и изключително неприятна на допир. Умира, подхвърли ми Лайорел, а очите ми се изпълниха с тих призив за помощ. Но смисъл нямаше. Бавно се превръщах в чудовището, което съм и днес. Виновникът за цялото мое нещастие седеше в дъното на малката стая, гледаше ме с интерес и не планираше да се намеси по никакъв начин, за да ми помогне. Но какво ли можеше да направи той. Вече знам, но тогава… Толкова исках болката да спре. Исках всичко това да бъде един ужасен кошмар и аз да се събудя, колкото се може по-бързо. Но сънищата са едно, а това си беше жестоката действителност. Тялото ми преминаваше през трансформацията без да бърза особено, а аз се пържех във всички кръгове на Ада, по няколко пъти едновременно.
-Готов ли си, дете мое!
Думите му звучаха повече като заповед, а не като въпрос. Това, което ми предстоеше, щеше да се случи без значение дали искам или не. Лицето ми се изкриви в поредната болезнена гримаса, кожата на стомаха ми се сви, сякаш някой я хвана и започна да я върти между пръстите си. Исках да загубя съзнание. Толкова много исках да припадна и повече да не се будя. Но не мисля, че болката щеше да ме остави намира, дори и в съня ми. Може би ако умра. Обаче дори и тогава не съм напълно сигурен.
-Предстои ти най-тежката част, която е и последна.
Най-тежката? Най-тежката! Нима това до този момент не беше достатъчно тежко? Какво още можеше да се случи, което да е по-зле от всичко, през което преминавах.
Болката продъжаваше да се засилва. В началото все едно множество игри пробождаха тялото ми от всички посоки, но сега… Сега все едно малките злобни човечета бяха заменили своите бухалки с брадви и моторни резачки и разфасоваха тялото ми на малки и безформени парченца. И тогава започна последната фаза от моята трасформация – лицето. Представете си как някой удря физиомонията Ви с чук, а след това повтаря процедурата, но от вътрешната страна. Строполих се на пода и започнах да се мятам неистово по камъните. Чертите ми бавно започнаха да се изменят. Не чувах и не виждах нищо. Мракът беше завладял съзнанието и полезрението ми.
-Дръж се! Почти приключи!
-Страхливец! Страхливец! – крещеше някой в далечината. Но тук беше само Лайорел, а той не би казал подобно нещо. Той не ме познаваше, не знаеше какво съм представлявал преди да ме нападне.
Чувствах, че потъвам. Но около мен нямаше вода. Пропадах бавно, но сигурно. Обаче дори не можех да кажа дали се движа. Усещането беше нереално. Нещо пред мен се движеше, но всъщност може и да аз се приближавах към него.
-Страхливец! – отново изкрещя някой.
-Обърни се!
Нямах намерение да се хвана на този номер. Стиснах очи и се опитах да игнорирам всичко. Усетих нещо студено на тила си. Последва леко изщракване и нечовешка болка прониза главата ми. Видях се отстрани, носех се в пространството, бавно, спокойно, като призрак. Главата ми се пръсна под дулото на огромна пушка. Сачмите се врязаха в нежната плът и пробиха пътя си през вътрешностите. Лицето ми се разлетя напред, мозък, кръв и малки парчета кости се понесоха ефирно в обкръжаваща ме обстановка. Усещането за нереалност продължаваше. Все едно бях в безтегловност. Болката дори отшумя за момент.
-Дръж се, дете! – чух глас познат. – Не се оставяй на мрака и лудостта да те обземат!
Тялото ми, поне това, чиято глава направиха на кървава пихтия, потъна в черното пространство. Аз обаче още бях тук. Умрях ли? Задавах си множество въпроси, но не мисля, че отговорите ме вълнуваха кой знае колко. Харесваше ми тук. Исках да остана. За момент ми мина през ум, че това е Раят.
Тогава картината се промени. Без предупреждение, без излишна помпозност.
Седях в малка стая, а пред мен, с гръб, се беше свил някакъв човек… или поне аз предположих, че е човек.
-Хей… – опитах се да го заговоря, но не успях да измисля какво да кажа.
-Помогни ми! – едва чуто каза фигурата и сякаш се сви още повече.
-Какво ти е?
-Помогни ми!
Бавно се приближих. Не бях сигурен какво точно има, но нещо не беше наред. Усещах опасност.
Достигнах приклекналия човек и се наведох, за да видя дали не е ранен някъде. В този момент фигурата се завъртя рязко и се нахвърли върху мен. За миг успях да зърна лицето й. То изключително много наподобяваше това на Лайорел. Черепът беше ужасно деформиран, като след тежък пожар, кожата набръчкана на много места, с леко подаващи се парченца тук и там. Ушите му, леко заострени, подобно на създателя ми, бяха прилепнали към останалата кожна тъкан, но не в чак такава силна форма. Малките черни очички ме гледаха злобно и лакомо. Острите му като бръснач зъби се впиха в незащитената ми плът и я разккъсаха с лекота. Една му ръка посегна към лицето ми и дългите пръсти, които завършваха с мръсни и заострени нокти, се впиха в очите. Очните ябълки се пукнаха като развалени яйца и слузта се стече по бузите. Създанието обаче не спря до тук. То продължи да дере и да разкъсва тялото ми, използвайки както зъби, така и нокти. Кожата ми падаше на малки парченца по пода на празната стая. Белите под и стени се обагриха в червено, в моята кръв. Исках да крещя, но то бързо изтръгна езика ми с едно рязко движение и сега само гротескно отварях устата си като риба на сухо. Болката беше безкрайна, нечувана и всеобхватна. И най-странното от всичко беше, че все още бях жив. Буквално усещах тялото си разчленено на парчета, чувствах, че кожата ми е почти разкъсана навсякъде, не беше останала и капка кръв във вените ми, но аз продължавах да дишам. Или може би се бърках?
Нова, по-силна болка прониза гърдите ми. Почувствах ръката на съществото как прониква в мен, сграбчва сърцето ми и бавно го издърпва навън. Можех да се закълна, че нежно го допря до бузата си, потърка го с любов, а след това го захапа жадно. Впи противни си зъби и засмука.
Тук някъде загубих съзнание.