Вървях бавно след него. Следвах сляпо един напълно непознат. Но нима това имаше някакво значение? Бях обхванат от някакво странно чувство. Не мога да определя какво точно. Чувствах се невероятно. Имах рожден ден!
И тогава чух първите звуци, звуци на радост, звуци на изключително веселие. Не можеш да ги оприлича на нищо по-добро. Сякаш десетки деца се веселяха, крещяха, тичаха, забавляваха се. Една топла вълна се спусна по тялото ми – от връхчетата на косата и чак до ноктите на краката. Погледнах радостно към клоуна и той само се усмихна. Отново ме дари с онази престорено безгрижна и радостна усмивка зад която прикриваше истината. С всяка следваща крачка звуците се засилваха. Писъците ставаха все по-силни. Весели детски гласове изпълваха ушите ми. Оглеждах се трескавно, но не виждах абсолютно нищо. Къде бяха? Къде се бяха скрили? В двора на изоставената къща? Нима беше възможно там да има каквото и да е?
В този момент единственото нещо, което беше редно да изпитвам, бе страх. Беше най-логичното чувство, което трябваше да се загнезди в мене и да не ме пуска. Но, противно на всякаква логика, аз бях щастлив. Чувствах се прекрасно и исках да се веселя. Вдигнах глава към клоуна с изкрящи от удоволствие очи и той ме дари с прекрасната си усмивка. Снежното му лице сякаш се изкриви за секунда, но после отново беше онова безгрижно и весело лице, което аз виждах. Направи още една крачка и тялото му потъна дълбоко в живия плет. За миг застинах. Сякаш се изпари. Нищо не се виждаше зад стената от тъмно зелена растителност. Точно в този момент сякаш всичко можеше да си дойде на мястото, защото лек пристъп на страх сякаш се опита да си пробие път и да превземе обърканото ми тяло. Но нямах късмет. Една ръка, покрита с изпокъсана и изключително разноцветна материя, се показа измежду храстите и бавно разтвори дланта си. Гласът сякаш прогърмя дълбоко в главата ми. Не бях много сигурен дали въобще някой каза нещо.
„Хвани ръката ми, малкия!”
Прозвуча по-скоро като заповед, а не като молба или покана. Но това нямаше значение. Страхът бързо се скри в малката дупка, от която се опита да изпълзи и никога повече не се показа. Поне не и докато не се събудих.
Протегнах ръка на свой ред и сграбчих ръката на клоуна. Сега, като се замисля, дрехите му сякаш бяха още по-потъмнели, по-скъсани и мръсни, отколкото бяха преди да премине през живия плет. Но нима това имаше някакво значение?

Предишни части:
Awakening
Please, Welcome the Clown
Invitation Accepted
Through The Looking Glass