-Погледни ме!
Гласът му звучеше яростно. Сякаш трепереше, но не защото го беше страх, а защото беше ужасно разгневен. Гняв се процеждаше от порите по тялото му и излъчваше аромат на смърт. Ръцете му трепереха и едва придържаха малкото огледалце. То беше подарък от майка му, която му го прати по пощата от Китай, три дена преди да умре. Много държеше на него.
-Погледни ме!
Отново изкрещя гневно в лицето на малкото момче. То вдигна уплашено ръце, за да се предпази от дъжда от слюнка, който се сипеше от устата на мъжа. Рамената му се разтресоха неестествено и ръцете му сякаш сами, без той да ги е командвал, се вдигнаха и насочиха към беззащитното дете. Дори не обърна внимание на огледалото, което се понесе в един последен предсмъртен полет към земята. Превъртя се няколко пъти във въздуха и се удари в издадените камъни. Трясъкът от счупеното стъкло изкара мъжа от транса, в който беше изпаднал и сепнато пусна момчето. Гневът му мигновено се изпари така, както се беше появил. Цветът на лицето му се смени няколко пъти като премина през синята, зелената и бяла гама.
-Какво направи? – шепнейки, проплака той и сведе уплашен поглед. Зениците му се бяха разширили неестествено. Момчето усети, че сега той е много по-опасен отколкото когато беше ядосан. Искаше да избяга, но нямаше къде да отиде. Нямаше къде да се скрие от него.
Слабото тяло на мъжа се прегърби и той бавно се свлече на земята. Ръцете му трескаво започнаха да шарят по неравните камъни и да се опитват да съберат десетките парченца, на които се беше пръснало огледалото.
(„Последното нещо, което ми подари мама!”)
Не усещаше раните, които стъкълцата правеха по него. Не обръщаше внимание на тънките струийки кръв, които се стичаха по заледените камъни. Той просто си искаше обратно малкото огледалце.
Момчето не смееше да издаде звук. Опитваше се да бъде напълно незабележимо, дори невидимо. Знаеше какво ще последва и мисълта го изпълваше със страх. Усещаше промяната във вятъра или по-точно в неговата липса. Вдигна поглед нагоре и видя как небето бавно променяше своя цвят от тъмно синьо в нещо, което би трябвало да е черно. Имаше чувството, че всеки момент то ще се стовари върху него и ще го погълне. Не, че не се беше случвало и преди, но всеки път се чувстваше сякаш е за първи и се надяваше да не се случи.
И тогава всичко изчезна.

Предишни части: I II III