Подходих с много положителна нагласа спрямо тази книга, защото бях прочел доволно количество хубави неща за нея (е, и няколко отрицателни, но то без тях не може). Признавам си обаче, че по едно време започнах да се настройвам негативно. После обаче негативизмът започна да изтънява. Стигнах до един момент, в който бях раздвоен. Не можех да преценя харесвам ли случващото се на страниците, не ми ли харесва, дразни ли ме… Просто не бях сигурен. В крайна сметка всичко приключи сравнително положително, най-вече заради финалната глава, но не и самият финал. Но всичко по реда си.
В основата си историята разказва за един футуристичен свят, в който сурови закони властват – семейство не може да има повече от две деца, за да се регулира раждаемостта и да се избегне пренаселване на планетата. Минали са седемдесет години от голямата война с бъгерите – насекомо-подобна цивилизация, която е искала да колонизира планетата ни. Флотът тества всяко едно новородено и има първото право да го вземе и превърне във войник и същинска машина за убиване, която да се изправи срещу бъдеща атака на бъгерите.
Главният герой в романа, шест годишният Ендър е трето дете, но и един от най-добрите кандидати до този момент. Това бива “вербуван” от генерал Граф и от този момент започва неговият ад във Военното училище, в което основното занимание са Игрите. Той трябва да се учи, като в същото време търпи всички пречки и унижения, пред които го изправя съдбата. И всичко това да го подготви за най-добрият адмирал на човешкия флот – фигурата, която ще им помогне да спечелят третото нашествие срещу бъгерите.
В началото всичко ми беше адски нереално. Та това са деца, които дори още не са започнали първи клас (спрямо нашите стандарти) или са едва в началото на разбиранията си за света и заобикалящата ги реалност. Вярно е, че Ендър и по-големите му брат и сестра са представени като някакви уникални гении във всяко едно отношение, но все пак те си остават едни деца. Много ги е трудно да повярвам в една огромна част от техните постъпки, мисли и поведение. Дори в самото начало те се държаха като поне двадесет годишни “възрастни”, а всеки техен месец сякаш ги караше да остаряват с поне 2-3 години. Самият Ендър на единадесет говореше и се държеше едва ли не по-зряло от петдесет годишните генерали. Образно казано е всичко това, разбира се, но предполагам става ясна идеята. Именно в този ред на мисля, цялото действие, макар и без да е ясно как точно ще протече, то има ясен и напълно предвидим завършек – незавсимо през какви ужаси и гадости ще трябва да премине Ендър, той е единственото спасение на човечеството и накрая ще трябва, независимо от цената, която не беше въобще малка, да излезне победител. Вероятно Кард е имал своя идея защо всички действащи лица трябва да са деца, но аз лично не успях да я схвана. А краткото обяснение в предпоследната глава въобще нямаше шанс да ме накара да повярвам.
От друга страна самият Ендър е подложен на един изключително зверски торзмоз във всяко едно отношение – както физически, така и психически – от директорите на училището. Ако говорехме за по-възрастни хора, може би бих повярвал, но… това са малки деца. Не съм чак толкова убеден, че волята и силата им е чак толкова голяма, че да издържат на подобно натоварване. Имаше моменти, на които просто седях и си мислех “Да бе, все едно това може да се случи…”, което от друга страна е плюс, така като се замисля.
Като оставим основната сюжетна линия за Ендър и неговия тежък живот и дългия път към превръщането му в истински герой, имаме и една второстепенна идея – опитите на брат му и сестра му да предизвикат революция чрез писанията си в информационните мрежи. Това ми беше дори още по-неубедително. Отново наблягаме на факта, че те са супер интелигентни и явно много надраснали възрастта си, но все пак… Те насаждаха идеи и мнения, които дори възрастните едва биха въприели, да не говорим за измислили. И макар този събплот да имаше връзка с финала и последната глава от книгата, цялото му подробно разгръщане в по-ранните части ми дойде малко излишно и пресилено. Но все пак приемам, че не е можело и без него, защото иначе щеше да е прекалено необяснимо случилото се в края.
Като препрочитам написаното по-горе, човек ще остане с впечатление, че аз въобще не съм харесал произведението на Орсън Скор Кард, а това не е така. Всъщност на мен много ми хареса, но е от този тип книги, на които не мога да дам много ясно определение какво точно ми е харесало. Цялостното усещане, което то остави у мен след финалния си ред, начинът, по който авторът описва живота на Ендър в двете училища… Не мога да започна да ръся суперлативи, защото останах с едно такова странно настроение. Знам, че ми хареса. Определено има какво да предложи на читателите. Не бих я нарекъл един от най-добрите фантастични романи, както съм срещал да определят “Играта на Ендър”, но е добре човек да се запознае с нея.

Ето тук можете да прочетете една по-различна гледна точка на Ламота
И ревюто в Книголандия, което поне ще Ви образова защо СИ струва тази книга (тъй като аз не мога да намеря думи :Д)

Сигурно някои от Вас са чували за тази книга, а други може да са повече запознати с компютърната игра със същото име. Лично аз, като заблудено и необразовано агне, си мислех, че втората е правена по първата, а то се оказа, че всичко било правено… паралелно. Дъглас Адамс (познат на по-голяма част от човечеството със своя “Пътеводител на галактическия стопаджия”) измисля историята, но решава да я пренесе директно на компютърния екран. В същото време издателите му искали да напише и книга със същия сюжет, която да излезне паралелно със софтуера, явно за вдигане на продажбите или нещо подобно. Уви, Адамс не е можел да съчетае двете неща и затова предлага на Тери Джоунс (евентуално познат на мнозина с изявите си в Монти Пайтън, а и не само), който е озвучавал папагал в компютърната продукция, да напише литературния вариант и той се съгласява. Всичко това го пише във въведението.
Първо, искам да си призная, че навремето така и не успях да довърша играта, защото се появиха други заглавия, прекалено след времето си на излизане ми попадна и… вече беше към края на манията ми да играя куестове. Именно поради тази причина се абстрахирам изцяло от някои сочени недостатъци, че Джоунс се е отклонил прекалено много от сюжета към края или, че просто имало много големи разминавания. Лично мен това не ме бърка особено, защото не знам какво се случва след първите един-два часа геймплей. Но… нека се насочим към самата книга.
Тя ни запознава с най-големият ум във Вселената и неговото ново велико произведения – звездният кораб “Титаник”, който трябва да бъде изстрелян на своето първо пътуване. Но нещата не са такива, каквито изглеждат, а огромна конспирация се заражда. Корабът каца за малко на Земята (не става ясно защо) и трима земляни получават правото да се повозят като компенсация. Скоро се оказва обаче, че има бомба, която всеки момент ще избухне. Освен това друга цивилизация си иска “произведението” обратно и е готова да си го вземе на всяка цена, стига никой да не пострада, особено корабът (ако нещо се случи, те ще си го поправят, разбира се).
Казано накратко, книгата има някои много силни хумористични моменти. Признавам си, че не съм кой знае какъв фен на Адамс, както и на неговия “Пътеводител” (първите две части бяха забавни и прилични, но после стана толкова банално и безинтересно, че само на инат дочетох тухлата). От друга страна обаче съм голям почитател на Джоунс, най-вече на Монти Пайтън. Разбира се, британският хумор не е от най-лесните за разбиране и на моменти може да постигне дори обратен ефект – да те отегчи или накара да гледаш в недоумение. Все пак авторът се е постарал да изгради една интересна и доста забавна история, като в същото време изглежда е искал да заплете и самия сюжет.

“- Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето.”

Лично за мен един от най-силните персонажи в книгата е бомбата (да, точно така, една най-обикновена бомба, но с… характер). Тя не е като да иска да избухне, но все пак това е част от същестуването й. Не обича да я прекъсват докато брои и много лесно може да се обърка и да се наложи да започне отначало. Въобще Джоунс е успял да изгради плеяда от второстепенни и поддържащи герои, които в по-голямата си част са къде по-интересни от главните. Тъжно ми е да го кажа, но човешките същества в случая бяха просто… мизерни (да не казвам жалки) – визирам най-вече Дан и Люси, защото Нети, след “интересната” промяна, стана по-приятен персонаж. Прекалено много от мислите, чувствата и действията им бяха леко абсурдни, макар че може и това да е била цялата идея. Все пак не ми допаднаха.

“Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек!”

Друг интересен елемент в книгата, това са ясаканците. Те са раса от миролюбиви строители и са отговорни за по-голяма част от изграждането на “Титаник”, преди да им бъде отнет и да не им бъде платено за труда, което води до крах на икономиката им. Тъй като са миролюбиви, те не стрелят директно във врага си, а над главите им. Нищо чудно, че никога не са печелели битка срещу блеронтинците.
И ако до този момент не съм успял да Ви убедя, че тази книга си струва четенето, то не знам какво още бих могъл да добавя. Текстът е кратък и структуриран в не много дълги глави, които се четат бързо и лесно. Джоунс няма кой знае какъв сложен стил на писане, а и не си е давал много зор с описанията кой знае колко. Във всеки случай няма да съжалявате за няколкото часа, които ще отделите на това произведение.
А аз може отново да се пробвам с играта.

Сигурно повечето хора са гледали известната лента на Алън Паркър с Мики Рурк и Робърт Де Ниро, която беше озаглавена “Ангелско сърце”, както и българският превод на книгата, но колко са чели произведението, по което е правена тя. Това не беше въпрос, затова не се чувствайте длъжни да отговаряте.
Лично аз дори не помня кога съм гледал въпросната продукция, което е и причината да не помня кой знае колко. В случая това се оказа много добре, защото не успях да си спойлна финала, който си е супер добър на фона на цялата книга. Историята ни запознава с Хари Анджел (идва от Angel, което в превод е ангел и заглавието сигурно е свързано с това). Той е частен детектив, който бива контактнат една прекрасна сутрин от човек с името Люк Сайфър (не знам защо нашите преводачи са решили да го преведат така малоумно при положение, че оригиналното наименование е Louis, което си е Луис или Лу за кратко, пасващо си много по-добре). От нашия човек се иска да намери ветеран от войната, който изненадващо е изчезнал от клиниката, в която пребивава. Хари започва своето разследване и постепенно затъва все повече и повече в неща, които се оказват прекалено голяма лъжица за неговата уста.
Не съм много убеден защо тази книга се афишира като хорър, но предполагам зловещите убийства и наличието на някои… елементи спомагат за подобен етикет. Все пак в своята същност това е една детективска история в духа на Реймънд Чандлър. Цялостната обстановка, времето, през което се развива дейстивието, всичко това говори за един много мрачен ноар роман с шипка свръхестествено, което обаче не е основният елемент. Самата книга е структурирана от четиридесет и осем изключително кратки глави, което я прави много бърза и лесна за четене (поне за мен). Хьорстберг има простичък стил на писане, като в същото време успява да обрисува всяка една картина много детайлно и ясно, помагайки на читателя да си я представи с всеки крещящ детайл.
За съжаление обаче смея да твъдя, че преводът не е от най-хубавите и издателството сякаш си е оставило ръцете. Изключваме имената, които са достатъчно грозни сами по себе си, но и из цялата книга има доста малки, но фрапиращи грешки, които за по-претенциозните читатели (като мен, смея да твърдя) няма как да останат невидими.
Финалът, както споменах в началото, също е един от най-големите плюсове на произведението. Ако не сте гледали филма с Мики Рурк или не го помните, определено ще Ви хареса. В цялата книга нито за момент не се загатва за това, което реално ще се случи в последните две-три глави. Разбира се, като хорър произведение (защото точно като такова беше афиширано и като такова го разглеждам аз), романът се проваля почти по всеки един параграф, което е и моето разочарование. Като детективска новела е много силен, но просто аз очаквах повече. Не казвам, че лош, дори напротив, много ми хареса, но… Можеше да се наблегне повече на основната идея, с която приключва.

“От отдушниците на метрото излизаха облаци пара като в последното действие на „Фауст“.”

Може би донякъде точно в това се крие и цялата философия на Хьортсбърг. Той смесва драмата на Гьоте с детективските класики от онова време в един магичен коктейл, който въпреки моето мрънкане, ще Ви хареса. Или поне така си мисля. Самата книга се чете с лекота, включва няколко зловещи убийства, малко секс (както се оказа накрая, с непълнолетна) и много ноар елементи.
А аз мисля да си припомня филма тези дни.

След последните няколко “класически” разочарования, вече тотално се бях отчаял, че ще попадна на нещо хубаво. С оглед на предстоящата статия в новия брой на “Сборище на трубадури”, реших да се образовам с повече от книгите, за които съм писал там. Съвсем логичен избор беше “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, на която съм хвърлил око от доста време. Подходих внимателно и много скептично, обаче много бързо успя да ме спечели.
Историята разказва за Ричърд Невил, който счита себе си за последния оцелял от човешката раса. Разбира се, той осъзнава, че това може и да не е така, но поне в областта, в която живее, не се срещат други себеподобни. В началото авторът се обръща към създанията навън като към “тях” и не ги назовава с име, но постепенно те се оформят като подобия на вампири, но не в най-класическия смисъл, в който ни е познат на нас. На главният герой му се налага всяка нощ да се окупира в къщата си и да се опитва да оцелее, а през деня обикаля и търси провизии, като в същото време убива къде и който срещне от тези зловещи създания, които искат да го разкъсат.
Новелата е структурирана в четири части, като всяка разглежда различен етап напред във времето и оцеляването на Невил. В един момент той е сам, а в следващия среща куче, което е успяло да се прикрива толкова дълго време. По-късно се появява и жена, която вдъхва момент на надежда у самотния мъж, дори успява да си спечели миг на нежност, но понякога съмнението е по-силно. И всичко това води до логичния завършек.
Всъщност книгата има изключително простичък сюжет, без да се опитва да усложнява същестуването на своя протагонист, като в същото време е едно от най-логичните четива на тази тема, които можете да срещнете. Матисън се е постарал да намери логично обяснение на почти всичко, което се случва с героя му и неговите врагове – от естеството на заразата, бактерията и нейния начин на развитие, кръстовете и чесъна, нуждата от колове и тяхното действие, дори и ефекта на слънцето. Всеки един мит, за които сте чели, слушали и гледали, тук намира своето логично и до известна степен научно обяснение, което прави разказа много по-достоверен и истински. За момент дори можете да повярвате в същестуването на вампири.
От друга страна Невил непрекъсното е изправен пред належащия проблем – собственото си оцеляване. Той непрекъснато трябва да се бори за живота си със зловещите нови обитатели на планетата ни. Внезапните му изблици на гняв или тъга, загубата на умения за комуникация с други хора и прочие пък предават на образа му истинска дълбочина и помагат на читаталя да разбере какво му е.
Без да разказвам повече от действието, искам да споделя, че финалът е леко казано гениален. По-логична развръзка на цялата ситуация просто не можеше да има. Именно тук бих искал да вметна каква гавра се оказва последната филмова екранизация с Уил Смит, в която сценаристите са се изгаврили тотално с идеята на целия роман. Но за да ме разберете по-добре, ще трябва да го гледате и прочетете книгата. Именно поради тази причина “The Last Man on Earth” с великия Винсън Прайс е къде къде по-силна и достоверна интерпретация (но то там самият Матисън има пръст в сценария).
Книгата не е много голяма като обем, което й позволява бързо и динамично действие, с леки почивки за размисли и разкриване на вампирската мистерия от страна на Невил. Мисля, че всички ще останат доволни от случващото се на страниците. Авторът е успял да постигне много хубав баланс, а и лесният за четене стил много помага. Чете се буквално на един дух. Силно препоръчвам на всеки, които харесва подобни апокалиптични идеи и не го е страх да се сблъска с истината за случващото се.

Продължаваме със Зелазни, като този път реших да послушам “съвета” на Ана Хелс и да се захвана с някои от книгите, които тя беше препоръчала в предишния брой на Трубадурите. Е, направих го! Сега дори не знам от къде да започна.
“Една нощ пред самотния октомври” не може да бъде разказана без да бъде спойлната. Именно затова се чувствайте предупредени. Действието започва на първи октомври и приключва в Нощта на Вси Светии, позната ни като Хелоуин. Участниците са много и в началото не се познават. Те търсят съставките, които са им необходими за магията. Някои са тук, за да отворят вратите към Ада и да потопят света в мрак и кръв. Други пък имат за цел да им попречат. Уви, до последно никой не може да каже кой какъв е. Гледната точка е през очите на кучeтo Смрък, което разказва историята. Зелазни не е щадил въображението си като е включвал персонажите в своята “игра” – имаме вампири (Дракула), вещици, върколаци (Лари Талбът), магьосници, чудовището на Франкещайн и множество говорещи животни и демони. А господар на Смрък е Джак Изкормвачът. Въобще една много разнообразна сбирщина от известни “чудовища”, за което дори не се споменава директно, а Зелазни само намеква по един или друг начин какви са те. За пример мога да посоча няколкото пъти, в които Лари Талбът казва как се знае с Добрия Доктор (Франкенщайн) и Графа (Дракула) от доста време, което си е жива референция на старите филми на Юнивърсъл, в които няколко пъти те се изправят едни срещу други.
Както казах, не знам как да походя или опиша тази книга. Тя е една абсолютна какафония от оригиналност и забава. От първата до последната страница ще Ви кара да се усмихвате или мръщите. Действието е едновременно леко, бързо и в същото време много сериозно. Героите подхождат доста комедийно към повечето ситуации, като от друга страна винаги са готови да убиват, ако това се наложи. Прекрасният стил на Зелазни превръща четенето в истинско удоволствие. А не особено дългите глави (с 1-2 изключения) ще Ви накарат да прочетете книгата на един дъх.
Не знам дали това се води от добрите книги на този автор, но определено се превръща в една от любимите ми до момента (знам, знам, има още доста, които не съм чел). Мисля, че от този опит за ревю си личи, че не мога да намеря подходящите думи, с които да опиша впечатленията си подобаващо. Силно я препоръчвам на всеки, които по някаква причина я е пропуснал. Има я в читанката, за незапознатите 🙂

Признавам си, че преди да се захвана (най-после, както биха казали някои) по-сериозно със Зелазни, бях чел само Хрониките и колаборацията му с Шекли. Но благодарение на съквартирантката ми, на която е любим автор, а и на скорошната статия в предния брой на Трубадурите, реших, че е време…
И така, след “Хронобандити”, продължаваме с “Името ми е Легион”. Знам, че не са най-добрите избори да се започва този автор, но в случая това ми беше предоставено… Има време за всичко. Въпросното произведение всъщност е сборник с три отделни новели, които имат общ главен герой. В началото Зелазни ни обяснява как правителството е решило да обедни всичката информация за даден индивид в една масивна система с различни нива на достъп, в която ще се съдържа цялото същестуване на човек. Антагонистът е човек, програмист, който работи над въпросната. С времето обаче ентусизамът му леко угасва и той осъзнава какво ще означава реално това огромно знание в ръцете на… неправилните хора. Именно затова на него му се предоставя шанс да “изчезне”. Той изгаря своите данни, ден преди да се впишат в системата, като по този начин престава да съществува за света. Превръща се в наемник, който може да приема всяка една самоличност (като програмист, той си има собствен начин да хаква системата и да прави каквото си иска) и да се внедрява навсякъде, а след изпълнение на задачата, да “умре”. Всяка една от новелите е точно такъв случай, с който безименния герой трябва да се справи.
1. Проект за създаване на нов вулкан сред океана е на път да бъде осъществен, но някой се опитва да попречи. Безименният трябва да се внедри в екипа и да разбере кой се опитва да саботира и убие хората и да го спре.
2. Делфините са обвинени в жестоко убийство. Но има хора, които не вярват в това и искат от Безименния да докаже тяхната невинност. Оказва се, че истината е много по-човешка и егоистична отколкото може да си представи някой.
3. Години след изстрелването на самообучаващ се прототип в космоса и неговото последвало изчезване, роботът се завръща. Неговите оператори обаче един по един започват да умират. Един от тях, по настоящо сенатор, е загрижен за сигурността си и иска някой да намери прототипа. Безименният се впуска в преследване, зад което обаче се крие много мрачна тайна от миналото.
Нарочно Ви ги разказвам с по едно изречение, напълно бегло, за да не развалям удоволствието от четенето на тези, които решат да им се пробват. Лично аз не останах особено очарован от това произведение. От една страна то е леко, кратко и много бързо и лесно за четене. Зелазни не си губи времето в празни приказки и през повечето време поставя главния си герой от ситуация в ситуация, всяка по-опасна от предишната. Всеки един от трите разказа си има своите положителни страни, но като цяло те не са нищо особено. Нито историите са нещо очароващо или впечатляващо, нито развитието на сюжета е кой знае колко изненадващ. И макар в повечето случаи Зелазни да вкарва лек туист на финала, то той е по-скоро очакван и по-предвидим от първоначално заложената идея за самото разследване. Но поради краткостта си и пълната директност, не омръзват. Знаете какво ще се случи, но все пак ще Ви е интересно по какъв точно начин. Книгата може да бъде определена като екшън-трилър с леки фантастични наченки, отколкото каквото и да е друго. Никога не ме е бивало кой знае колко в това да анализирам дадено произведение или да гадая какво авторът се е опитвал да внуши като идеи. Все пак тук разказите се въртят все около хората – техните слабости, грешки или желания. Както и да го въртите, в края все стигате до индивида и това, което е направил преди или иска да направи след това.
Поправете ме ако греша, но съм почти убеден, че това не е от най-добрите представители на зелазневото творчество. Въпреки това е достатъчно кратка, за да бъде интересна. Едва ли някой ще съжалява ако я прочете.

ПП: Статията можете да прочетете и на сайта на онлайн списанието “Сборище на трубадури”.

Още от както се появи по кината преди повече от десет години, аз съм върл фен на лентата на Пол Верховен, под чието име се мъдреше “По роман на Робърт Хайнлайн”. В продължение на много зими аз си мечтаех да се докосна до оригинала, да прочета книгата, която е вдъхновила тази епична продукция. Най-после, поради липсата на финанси, се реших да извърша това светотатство и да я прочета от Читанката. Колко заблуден съм бил само!
Първо ще започна с най-важното: Ако сте фенове на книгата (независимо дали харесвате филма или не), по-добре не четете това ревю! В него няма да прочетете много ласкави думи за любимата си книга. Ако все пак имате желание да ме псувате, моля продължете…
Признавам си, че това е едва вторият ми досег до творчеството на този автор, но не съм забравил и препоръчаните ми преди време “Странник в странна страна” и “Луната е наставница сурова”. Преди тотално да го отпиша, както направих с Дийн Кунц, мисля да се пробвам с поне една от двете, а може и двете, ако не са прекално… подобни на по-долу описаната.
“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам!
Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин.
Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.

“Избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани”

Хората, които не са изкарали двете години военна подготовка нямат право да гласуват, да правят кариера в политиката и прочие. Но това право може да бъде придобито с много пот и кръв, а понякога и да Ви коства живота. Като цяло всяка сцена на бойни действия или тренировъчни такива в лагерите на пехотата се редува със сцена на задълбочен анализ (или по-скоро монолог, в който се излагат суровите факти и гледни точки) на строя на управление, на правата и задълженията на хората, на силата, която военните притежават. Всичко това би било интересно ако не съставляваше поне едно седемдесет процента от обема на книгата. Може и да преувеличавам, разбира се, но усещането е такова. Убеден съм, че ще има и хора, на които това ще им допадне, но аз просто не съм от тях. Исках да прочета книга, която има добре изградена история и хубаво подбрана фабула, а вместо това получих трактат, в който авторът просто излага вижданията си за политиката, без дори да успява да се обособи кой знае колко прецизно или убедително.
В тази книга има един и един главен герой само – Джони Рико. Всички останали се появяват и изчезват под формата на изречение.

“Дизи Флорз си докара белята”
“Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало.”

За неразбралите, “да си докараш белята” значи да умреш. Общо взето всички герои “си докарваха белята” рано или късно, а читателят научаваше за това в началото на съответната глава по горе показания начин. Тъй като действието се развива от първо лице, е логично останалите да нямат особено значение, но тук нещата са направо ужасно безлични спрямо който и да е от другите персонажи. Ако не харесате Джони Рико и не почувствате неговия герой, просто забравете да си харесате който и да е друг, защото реално погледнато такива няма.
Друга тема, за която Хайнлайн е широко критикуван, е неговият сексизъм. Още в “Имението на Фарнъм” се усещаше, тук също не е по-слабо застъпен.

“съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.”

Това е един от най-фрапантните примери, но има и други, просто не ми се рови сега. Не смятам да коментирам това, защото не разбирам кой знае колко, а и не ме вълнува. Само искам да спомена, че в книгата няма женски персонажи, за разлика от филма. Единствено Кармен Ибанез, но тя се появява в началото и за малко към края. Дизи Флорз, която във версията на Верховен без жена и влюбена в Рико, тук е мъж, и както споменах по-горе, си “намери белята”.
Признавам си, че наистина исках да харесам тази книга. Започнах я с много голям ентусиазъм, но той бързо беше потушен след първите няколко глави. Единственото нещо, което ми направи сравнително по-положително впечатление, е начинът, по който Хайнлайн описва подоготовката на пехотата и тяхното обучение. Тук нещата са сурови, тежки и много брутални (за разлика от филма, примерно, в който всичко изглеждаше едва ли не като детска игра). Всяка грешка се наказва жестоко, а читателят може да почувства болката и мизерията на тези младежи. Но само толкова. Също така насекомите са много по-добре описани от тези в кино версията, много по-добре структурирани и не толкова комично жалки (не че онези не ме кефят, но тези тук са къде по-добре). Идеята за костюмите също беше много яка (отново елемент, който липсва във филма), но сякаш не беше нужно чак толкова дълго, подробно и отегчително описание на цялостните му принцип на действие.
Наистина, опитах се… Не се получи. Все още няма да отписвам Хайнлайн, но съм на крачка. Пак казвам, ако тази книга имаше по-смислено структуриран сюжет и “проповедите” не бяха толкова дълги и обстоятелствени, сигурно щеше да е къде къде по-интересна.

Продължаваме да се движим напред в графика и вече сме на две пети от чаленджа, а е минала едва 1/4 от годината. “Юбилейната” двадесета бройка се пада за “Колекционерът на кости” на Джефри Дивър. Най-вероятно повечето хора, които имат някаква обща филмова култура, първо ще се сетят за филма на Филип Нойс от преди 12-13 години с Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли в главните роли съответно на парализирания бивш полицай Линкълн Райм и патрулищата Амелия Сакс. Искам да Ви споделя, че не помня кой знае колко от филма вече, защото съм го гледал около времето на излизането му, но това, което все още мога да изкопча от съзнанието си, не е много свързано с действито в книгата… освен основната идея, разбира се (дори фамилията на героинята на Джоли не е същата). Затова нека Ви представя сюжета на първата от девет, доколкото успях да видя, книги за прикования към легло криминолог.
Линкълм Райм е претърпял жестока злополука преди няколко години, в резултат той е изцяло парализиран от врата надолу. В книгата е описано много точно кой прешлен му е бил пречупен, на какво е бил подложен и прочие, но не помня, затова няма и да се опитвам да го предам. Достатъчно е да спомена, че той може да си движи леко един от пръстите и врата, нищо друго. Единствената му мечта на този етап е… да умре. Дори вече си е намерил човек, който подкрепя евтаназията и е готов да осъществи… желанието му. Двама негови бивши колеги обаче идват и го молят за помощ. Отвлечена е млада двойка (не двойка в този смисъл, а просто мъж и жена :Д), няколко дни преди голямата конференция на ООН в града. Похитителят не иска откуп, а вместо това оставя следа под формата на заровен жив човек с обелен от кожата кокал, който се подава над земята. Райм се дърпа в началото, но все пак желанието му да поработи отново любимата си професия се оказва по-силно и той се съгласява. Щом научава, че първият полицай на мястото – младата Амелия Сакс – е спряло цялото движение, за да не замърси местопрестъплението, той се впечатлява и изисква помощта й. С нейна помощ, използвайки я като неговите уши и очи, те започват да изследват местопрестъпленията и да опитват да разберат колкото могат повече за мистериозният мъж, който вече се превръща в убиец. Разбира се, всичко приключва със схватка на живот и смърт, от която някой ще си тръгне в чувал за трупове.
Няма да се впускам в повече подробности около сюжета, защото по-голяма част от книгата е изследване и изучаване на доказателствата, вадене на изводи за убиеца и опити да се спаси поредната негова жертва. Искам да започна с това, че книгата е адски увлекателно написана и Дивър определено знае как да държи интереса на читателя, без да го оставя да скучае. На някой може да му се стори леко скучно всичкото това анализиране на веществените доказателства, но именно то изгражда един от най-интересните елементи на сюжета. Дивър се е постарал да редува това с изучаване на сцените на местопрестъпленията, със сценки между героите, както и да представя от време на време гледната точка на самия убиец, който си има собствен код и следва правилата, които му помагат да прави това, което прави. Освен това авторът по никакъв начин не е спестил проблемите и мъките, през които минава един паралитик като Линкълн Райм (казвам го с презумцията, че си нямам идея дали наистина е така, приемам думите на Дивър изцяло на доверие, защото никога не съм познавал човек в подобно състояние) – от нужната да го къпя и преобличат, през катетарите в пениса и ходенето по голяма нужда, до ужасните пристъпи и конвулсии. Всичко това превръщат действието в нещо адски реалистично и брутално, карайки читателя едва ли не да почувства болката на героя, както и зараждащото му се постепенно желание за живот.
Разбира се, не може всичко да е перфектно. Има едно-две неща, които лично мен леко ме подразниха. На първо място това е едва ли не свръхестествените (не в буквален смисъл) способности на Райм да се досеща за всичко и да знае всичко. Той почти буквално може да познае всяка миризма или субстанция само по нейния молекулярен състав едва ли не. Няколко пъти Дивър наблегна на факта как той (Райм) е прекарвал часове в каталогализиране на всичко из града и се е запознавал с всяко едно малко или голямо парченце камък, растение, почва и прочие. Въпреки всичко имаше моменти, в които дори на мен ми се видя нереално лесно как полицаите, начело с криминолога, успяваха да се досетят за даден предмет само по миниатюрна молекула (преувеличено леко, но важно е да схванете идеята). Но все пак това не са чак толкова големи проблеми и към края се пренебрегват.
Пак казвам, книгата е страшно увлекателна, не е дълга и се чете сравнително лесно. Авторът се е постарал да не затормозява читателя с прекалено много специфични термини, като в същото време стилът му е простичък и доста изчистен от излишни описания и безсмислени действие. Жалко, че не успях да намеря други книги, които да са издавани у нас от тази поредица, но предполагам тази е заради филма.
ПП: Поправка, имало и други книги, които са издавани у нас, но преди доста време и са трудни за намиране вече.

Започваме с най-важното – това е една изключително странна, но в същото време адски оригинална книга. Зелазни е създал един свят, който трудно може да бъде описан с прости думи. Дори реално погледнато не е един свят, а нещо… по-различно. Изключително трудно ще ми е да Ви разкажа накратко сюжета, но нека опитаме все пак.
Ред пътува по Пътя в търсене на своето начало, мястото, от което е дошъл. Той е воден единствено от желанието да се върне в къщи. Негов стар познайник обаче не смята, че нашият герой заслужава това и му обявява Черна десятка – казано с легални термини: има десет опита да го убие без да му казва къде, кога и кой ще направи опита. Ако жертвата оцелее след десетте покушения, играта се прекратява и Ред печели. В същото време синът му от двадесети век тръгва да го търси. Скоро се оказва, че съдбите на всички са преплетени в една обща цел.
Казано накратко, така може да се обобщи историята, без да се се спойлва кой знае колко. От друга страна обаче съм убеден, че някой незапознат няма да разбере нищо. Нека направя няколко важни уточнения. Пътят е нещо като машина на времето. Той е изпълнен с отсечки и разклонения, които водят към различни моменти в историята на планетата, ограничения няма – нито напред, нито назад. Само обаче избрани хора могат да намерят начин да стигнат до Пътя и да се превърнат в пътешественици.
Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той започва своя разказ в произволен момент от повествованието, връща се напред, после назад, запознава ни с герои, които се загубват за известно време, после пак се връщат, докато в един момент всичко си идва по местата, бавно и много неясно. С риск да се повторя, но… Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той Ви захвърля на Пътя и Ви оставя да се оправяте сами. За съжаление обаче по-малко от двестата страници на книгата сякаш не са достатъчни, за да може читателят да вникне достатъчно в идеята, да не говорим за историята. За капак накрая всичко сякаш се задвижва на пет свръхсветлинна скорост и в 3-4 кратички глави авторът приключва нещата. Няма да спойлвам, но поне аз останах с впечатлението, че Зелазни не е знаел какво точно да направи в този момент, затова е преминал от началото към края на историята, без да счита за нужно да запълни средата. Не че това е лошо в случая. Книгата се чете изключително лесно и бързо, без да отегчава нито за момент благодарение на хубавия и стегнат стил на писане. Определено това е една много интересна книга, с много яка идея, която обаче сякаш е можело да се развие още. Не че ми е ясно какво толкова е можел Зелазни да добави като действие и случващо се, но все пак… А накрая си признавам, че останах леко… разочарован от финала. Сякаш очаквах нещо по-различно. Но пък от друга страна така повечето неща си придобиха смисъл.
Както казах, книгата е кратка, чете се бързо и има една изключително зарибяваща и яка идея. Няма да съжалявате ако й дадете шанс, пък и двата часа, които ще й отделите няма да Ви липсват чак толкова след това. 🙂

Покрай наскоро излезналия филм за Джон Картър, моя милост реши да се образова и да се запознае с оригиналния книжен първоизточник. Вече писах, че макар и глупав и наивен, филмът ми допадна дотолкова, колкото да ме забавляваше след тежък уикенд и път. Проблем се оказа обаче, че книгата нямаше подобен успех.
Бъроуз явно е бил доста продуктивен през живота си, защото освен Тарзан, който сигурно е най-популярният персонаж, Джон Картър може да се похвали с доста доволна поредица зад гърба си. В goodreads успях да видя 11 книги за този герой. Но това не е толкова важно.
Нека започна с нещо много важно – който е фен на книгата, най-вероятно няма да хареса филма и обратното. Защо ли? Ами защото двете нямат нищо общо. След като прочетох първата обаче, донякъде мога да оправдая някои от взетите решения на сценаристите. Ако се придържаха към оригиналната история, най-вероятно щяха да отегчат зрителите още преди средата. Малко са и попрекалили на места, но как да е.
Иначе фабулата е ясна вече – Джон Картър, в търсене на злато със своя приятел Паулъл, попадат (поотделно :Д) под набезите на индианци. Нашето момче успява да се скрие в някаква странна пещера, в която бива обгазен от странна смес като мъгла. В последствие се събужда на Марс (Барзум, както е известен там) и веднага разбира това (за разлика от филма, което считам за много правилно :Д), адаптира се за секунди и… бива заловен от местното население – горо-подобни (не, не приличат на дървета, макар да са зелени, а на Горо от “Смъртоносна битка”, защото си и имат по 4 ръце, две от които могат да ползват и като крака) създания, много войствено и варварски настроени. Скоро обаче той успява да си спечели тяхното благоразположение, като демонстрира сила и смелост, на която те много държат. С времето научава езика, спечелва си приятели и се влюбва в местната прицеса от другата раса, която бива свалена с кораба си докато обикаля на някаква разузнавателна мисия или нещо такова. Започват премеждията на господин Картър из Марс, като той бяга, разделя се с приятелите си, пак бяга, събира се и пак се разделя, времето си лети… а той заразнообразие организира малка война и избива по-голяма част от населението на град Зоданга, които са врагове на града на принцесата – Хелиум. Разбира се, получава голямата награда в края.
Историята може и да Ви звучи дълга и сложна, но Бъроуз не си е давал много зор в описанията и не е опитвал да разтяга действието, за да задържи поне малко интереса Ви. Авторът е кратък и ясен в поднасянето на случващото се, като на моменти някои сцени се развиват буквално в рамките на 1-2 изречения. Както споменах, едно от основните занимания на Джон Картър е да бяга и да се опитва да оцелее, като непрекъснато прави глупост след глупост (ама то това, защото сигурно е влюбен).
Сигурно сега някой ще ме нападне, защото плюя по нещо, което се счита за голяма класика в научно-фантастичната литература, но… Факт! Книгата беше скучна и безинтересна. Нито за момент дейстивията на Картър не ме трогнаха или впечатлиха, а малоумната любовна история беше адски жалка и смешна, както и диалозите, свързани с нея. То като цяло разговорите бяха смешни, но предполагам така са си говорили преди стотина години :Д
Толкова от мен. Нямам намерение да се опитвам да чета която и да е от следващите книги на Бъроуз за Джон Картър. Ако все пак на Вас си Ви харесва, радвам се 🙂